Виктор Близнец
Женя и Синчо (6)

Бен. 101-ва армия на малките обесници

Всъщност всичко се случи заради Бен.

Щом излезе на балкона, Женя виждаше оттам целия двор. Точно под техните прозорци беше топлоцентралата — тромава, черна от пушека тухлена сграда. Зад нея стърчеше кулокранът, който издигаше една след друга стените на девететажен блок, зейнал на слънцето с празните си прозорци.

Из двора още имаше следи от съборените вехти къщурки — тук-таме храсти диво грозде, цветни лехи, плодни дръвчета, полусрутени огради с пролуки от разковани дъски, удобни за провиране в съседните дворове и даже в заводския стадион.

В най-далечния край, прикрил двора от северните ветрове, се издигаше нов седеметажен блок, облицован с бял камък. В този блок, също на втория етаж, живееше Андрий Кушчолоб, тоест Бен.

Женя виждаше неговия балкон, над който се олюляваше японска рогозка с императорската емблема — яркочервено слънце, изгряващо от морето сред ослепителни лъчи. На фона на това слънце пред публиката се появяваше — Бен — Кушчолоб, генералът на 101-ва армия. Неговите бойци го приветстваха със задружен крясък, а когато Бен слизаше с лъвски скокове долу, мазетата и входовете кънтяха от тропота на десетки крака, над двора екваха викове „ура!“, „напред!“ и „Мътните да ви вземат, обесници!“, придружени от силно ехо. С една дума, започваха сражения, за които ще разкажем малко по-късно.

Женя и Бен се познаваха отдавна, кажи-речи от детските колички. Но на гости тя му отиде по-късно, когато тръгнаха на училище. Вече не помнеше за какво я прати майка й при Кушчолобови. Може би да поиска затварачката за консерви. Женя се запъти плахо към съседния блок. Още от входната врата личеше, че тук живее войнствен милитарист: стъклото строшено, дървената рамка изподраскана, мазилката на стените разкъртена — чак тухлите се виждат. Навсякъде стряскащи надписи: „Халт, мисли му, мръсник!“, „Привет на труповете!“.

Тогава още малка и наивна, Женя се уплаши от надписите. Но я очакваха и по-страшни неща. Вратата на Беновия апартамент беше като вход за разбойническа пещера. Черната мушама на тапицерията беше като насечена със сабя или надупчена от картечница — през дупките и цепките стърчеше бял стъклен памук. В горния край на вратата беше нарисуван череп с кости и пишеше:

FANTOMAS

В долния беше нарисуван пистолет, стрелящ право в очите ви. Гостоприемният надпис гласеше:

Wellkommen! — Моля, заповядайте!

Женя се стъписа, но въпреки това реши да позвъни. Оказа се обаче, че звънец няма и на жичката виси само счупеното копче. Момичето дръпна предпазливо и охна — хвана го ток и му разтърси ръката!

О-ох, ами сега? Как ще влезе?

Зад вратата се чуваше тропот, възгласи, викове. „Сигурно гледат телевизия“ — помисли си момичето. Почука лекичко — никой не се обади. Блъсна вратата с крак и тя се отвори. Както можа да се убеди, Кушчолобови не признаваха никакви ключалки.

Влезе в антрето и видя странно, поразително зрелище: Бен беше яхнал дядо си, пришпорваше го с пети и крещеше: „Хайде, давай. Ритай, дядо, ритай! А сега ме хвърли!“. Оказа се, че Бен репетира сцена: опитомяване на мустанг. Тези дни беше гледал в „Клуба на кинопътешествия“ филм за празника на каубоите в Канада. Много му бяха харесали сцените с бой на бикове (как ловците се криеха от разярените животни в една бъчва), а също и за надбягванията с файтони, и за опитомяването на диви коне. Сега повтаряше най-ефектната сцена при домашни условия. Дядото мустанг тъкмо беше започнал истински да рита, когато вратата изскърца и в стаята влезе Цибулко. Домашното кино спря. Бен скочи на крака. Беше с дънки и целият в нашивки. Той насочи автомата си към гърдите на Женя и викна:

— Стой, не мърдай! Тука е границата! Я да те видим какво контрабандираш?

Дядото се надигна с пъшкане от пода и заизтрива от лицето си обилната пот.

Женя беше чувала майка си да казва за Бен: „Нищо чудно — детето расте само!“. Наистина, Бен растеше почти без родители. Майка му, стройна синеока хубавица, същинска кинорусалка, беше костюмерка в театъра и кой знае защо — може би за да следи последната мода, или просто от любов към далечните пътешествия, прекарваше повече време в чужбина, отколкото у дома си. Бащата, инженер-конструктор в голям завод, не изоставаше от жена си и също взимаше продължителни командировки — за Полша, Белгия, Италия. В своя дом родителите на Бен се срещаха рядко, обикновено на големи празници. Тогава прегръщаха и целуваха синчето и отново поемаха — кой на Изток, кой на Запад, а на Бен оставяха прощалните си целувки и купища подаръци: последна мода дънки с тигри по етикетите, пистолети и картечници с батерийки, разкошни каубойски колани, истински бинокли и дъвка. С това разпалваха още повече войнствения дух на Бен, който и насън, и наяве само стреляше и пленяваше.

За войнственото възпитание на Бен допринесе и дядо му Андрон. Той беше висок, слаб, с тебеширенобяло лице, като напудрено. Въпреки напредналата си възраст и болестите, работеше в къщи като роб. Някак незабелязано той беше станал за Бен и бавачка, и готвачка, и възпитател. Дядото готвеше, ходеше на пазар и по магазините, подреждаше стаите, переше, къпеше Бен, учеше с него уроците, тъпчеше знания в непокорната Бенова глава. Но този мършав, измъчен от шетнята човек имаше една слабост — спомените.

Дядо Андрон беше участвал в три войни, четири пъти беше раняван и веднъж контузен. Имаше и медал „За спасяване на давещ се“. Разбира се, спомените му бяха изпъстрени с бойни епизоди, с батални сцени, с разкази за сражения, отстъпления и преследвания.

Дядо Андрон беше отгледал Бен от пелени, но никога не му беше пял люлчини песни, не беше му разказвал за Лисичка-сестричка и за Котаран бей, ами нижеше сцени коя от коя по-страшни, от богатата си биография: как ги затрупало в окопа с един австриец и как двамата се били под купища пръст: как един шрапнел му отрязал всички копчета на ризата и на брича, но той останал невредим; как едни бандити се опитали да го напият, ама той ги надпил, навързал ги и ги натоварил на един фургон и тъй нататък, и тем подобни.

Случваше се дядо Андрон да си спомни и някоя приказка, но той винаги я превръщаше в разузнаваческо-шпионска. В неговите уста приказката за Ивасик-Телесик звучеше горе-долу така:

— И ето, потеглил Ивасик-Телесик с лодката си по реката, искал да налови малко риба, да-а-а… А реката се казвала Сейм, точно на границата, и било през тридесет и девета година. Тъкмо хвърлил въдицата и чува пляс-пляс, пляс-пляс… Някой пляска по водата. Погледнал: майчице богородичке! Шпиони, диверсанти! Плуват по течението откъм отсрещния бряг! Само главите им се подават.

Следваше разказа как Ивасик-Телесик хич даже не се уплашил, ами ги фраснал с веслото по кратуните, а после ги навързал с найлоново въже и ги отвел на заставата…

По това време Бен вече стигаше на дядо си до гърдите. Беше рошаво, източено момче с пухкави румени бузи. А очите? Небесносини, безгрижно весели, като на майка му! Дядо му се чудеше с какво да го тъпче, та момчето растеше не с дни, а с часове и дрехите му омаляваха през седмица — ръкавите на ризите стигаха до лактите, а крачолите на новите дънки до прасците. С окъселите дрехи Бен препускаше през двора като луд.

Дядо Андрон даваше мило и драго за внука, въпреки че си поплакваше скришом от него и го наричаше мъчител и тиранин. И как не — беше стигнало дотам, че дядото се приближаваше до Бен само по команда, козируваше и му докладваше за дежурството си в кухнята и как се е справил с Беновите домашни.

А сега дойде време да ви запозная и със 101-ва армия.

Последният звънец е избил и момчетата от улица Стадионна препускат презглава към къщи, като се „насърчават“ взаимно с чантите. Те нахлуват с писъци и смях във входовете, прескачат по две-три стъпала, захвърлят чантите до вратите, преглъщат несдъвканите кюфтета, бързат да изскочат, задъхани и зачервени, на двора. Там, до оградения за децата пясък, воините вече се събират. Всеки носи оръжието си: лъщят дървени, железни, пластмасови саби и автомати; някои носят направени собственоръчно томахавки и мачете, други са се накичили с пистолети и гранати, някой вече трака нетърпеливо затвора на винтовката. Униформата им е кажи-речи еднаква: вехти, протрити дънки, ризи с прикачени с телчета пагони, войнишки поясоци, а на гърдите — измъкнати от къщи гвардейски значки и медали. Не липсват и каскети, войнишки кепета, шлемове, милиционерски фуражки, с една дума — армията всява страх. Най-отпред, леко прегърбен, в знаменитата вратарска стойка, е застинал Вадим Кадуха — дясната ръка на Бен. През рамото му е преметнат небрежно мръсен червен шал, а над очите му е нахлупена ръждива германска каска.

Армията е готова, тя се вълнува, поглежда нетърпеливо към балкона, към олюляващата се яркожълта японска рогозка с нажеженото слънце.

Но ето, в лъчите на това слънце се появява румената кръглобузеста физиономия на Бен, който още дъвче каша (а дядото ситни подире му с чаша компот). С каша в устата Бен крещи:

— Салуто командо тореро! Ура-а-а! — и маха с генералска ръка.

В отговор армията размахва саби, пистолети и автомати, въодушевено подскача и крещи:

— Бен! Бен! Ура-а-а, Бен!

Поздравът, отправен към вожда, кънти над целия двор, стъклата на прозорците звънтят, враните се вдигат с грач от дърветата, а изпоплашените майки откарват по-надалеч количките с бебетата — бягат зад блока или на улицата.

Нетърпението расте и Бен излита като вихър от входа. На главата му — черен пилотски шлем, на раменете — позлатени (уж маршалски) пагони, коланът е със сребърна тока, свръхмодерните дънки са с ципове по крачолите, а в ръцете си държи автомат от блестяща черна пластмаса. Бен прави с див крясък няколко лъвски скока, пада на едно коляно и пуска дълъг картечен ред по собствената си армия (навярно за да я слиса, да я главозамае, да накара войниците да усетят неговата сила и власт). Престава да стреля, пак скача, после пада с вик върху пясъка и рита конвулсивно, а поразената армия тъпче смутено край него.

Бен става, впива във Вадим небесносиния поглед на пламналите си от безумна смелост очи и пита:

— Джо, готово ли е?

— Тъй вярно, сър — козирува Джо и изплюва като същински гангстер дъвката.

Кадуха живее с баща си в съседния двор. Момчето няма майка и я кара как да е. То е слабо, нервно и отмъстително. Сега Вадя оправя вратарските си наколенници, а на лицето му е застинала презрителна гримаса. Тя означава: „Я стига си се фукал! Ти си нищожество, Бен! Аз ти продадох временно поста главнокомандващ за цигари и малко пари. Ако си вириш много носа, ще ти направя военен преврат — и ще си върна званието. Ясно ли е?“.

Но засега, придобрен от дъвката и българското цигаре, Кадуха не желае да разпалва вътрешни ежби. Той е готов да се подчини и само плюе презрително през зъби.

Въпреки доклада на Кадуха, че всичко е в пълна готовност, щом почват да делят армията на „наши“ и „чужди“, веднага става меле и се вдига ужасна врява. Всеки иска да е от „нашите“, но Бен подбира най-верните, най-големите подмазвачи, а които нямат щастието да бъдат негови любимци — тях ги блъска с юмруци и ги праща в армията на „врага“. Вадя наблюдава презрително изпод каската какви нехранимайковци му пробутват. „Много важно! — е изписано върху смръщената му, отдавна немита физиономия. — И с тоя дребосък пак ще ви опердаша. Ясно ли е?“

Най-сетне двете армии са готови. Всяка си има свои танкисти, диверсанти, разузнавачи, санитари. Армиите жадуват битки! И ето: Бен пуска с автомата си (той работи с батерийки) продължителен, пламтящ огнен ред, прави огромен скок и реве като тигър. Това значи, че сражението започва. „Нашите“ се понасят с тропот и крясъци към мазето, а „враговете“, начело с Вадя, тичат към дъното на двора и залягат край оградата, сред боклука и храстите.

Тишина преди атаката. Изведнъж Вадя Кадуха се надига, слага в устата си два мръсни пръста, изсвирва:

— Пълзешком! По корем!… В атака! Напред!

Пръв се надига, прескача храстите и каската дрънчи на главата му. „Враговете“ атакуват с прибежки мазето, лягат, пълзят по лакти, на един му се свличат панталоните, друг си изтървава сандалите, а от мазето през всички пролуки и отвори стрелят героите на Бен. Този ужасен, нечовешки трясък разтърсва сградата от първия до петия етаж, нахлува в съседните дворове, стига чак до стадиона и до Лукиянивския пазар.

— Ироди! Да опустеете, дано! Чумата да ви тръшне! — долита от един прозорец, а от котелното изскача огнярят Хурдило — плешив и сух като върлина. Глух е като пън, но и той е чул невероятната стрелба и сега тича с ръжен в ръка към пясъка.

Зърнали запъхтения дядка, „враговете“ скачат на крака и вече никой не може да каже дали атакуват, или просто тичат да се скрият в мазето. Пръв препуска Вадя Кадуха с хищен и безстрашен израз на лицето. Той се хвърля в ръкопашна атака срещу бойците на Бен. А Бен и неговите орли се напъхват в тъмните и глухи катакомби, в най-мрачните кьошета на подземието, където се боят да влизат даже котараците. Огромното мазе се шири под цялата сграда: по тесните, тъмни галерии можеш да стигнеш чак до другия край на пресечката, ако не сбъркаш и не се заблудиш из страничните коридори и разклонения.

Тропотът, крясъците и стрелбата долитат сега изпод сградата: мазето глухо боботи, чува се как по циментовия под плющят подметки, как някой уплашено пищи, застигнат в тъмното. Там слепешката, пипнешком, продължават да се бият, да преследват врага и да умират воините от 101-ва армия.

Някой ще си помисли, че в тази война царува хаос, че не е ясно кой настъпва и кой се брани, кой е жив и кой е паднал с геройска смърт. Наистина, често се случва току-що убитият изведнъж да възкръсне, да се хвърли ожесточено и неочаквано върху гърба на убиеца и да го повали. Случва се също току-що победената армия бързо да се съвземе и да нададе вик: „Ура! Победата е наша!“. С една дума, често избухват конфликти и остри спорове: кой се е предал, кой е унищожен и кой е победителят.

Но Бен нямаше да е Бен, ако не умееше да внася вълна яснота в заплетените въпроси на войната и мира. Той и неговите стратези са разработили правила, в които точно се посочва кой да се смята за убит, кой за контузен или леко ранен. Тук всичко зависи от вашата ловкост и от силата на гласа ви. Ако вие пръв сте изкрещели: „бам-бам-бам!“, ако сте извикали „Ей, надай, ти си убит!“, и то така, че да заглушите противника, значи не може да има спор и врагът трябва да падне като подкосен. Но ако смъртоносните изстрели са прозвучали едновременно, трябва да паднете и двамата. Освен това има значение кой кого е съборил пръв на земята, кой кого е ударил със сабята или му е запушил устата. Най-важният въпрос: дали сме победили ние, или „другите“, се решава от всеобщ, общоармейски ред: победните салюти са за онези, които успеят да надвикат противника.

Освен това, за да се предотврати излишно кръвопролитие, според древната и благородна традиция двамата вождове на враждуващите племена често излизаха и в двубой. Започваше тъй наречената конна схватка. Кадуха качваше на раменете си някое пъргаво хлапе, което умееше яростно да драска; Бен също качваше на раменете си някое хлапе, само че по-леко. И ето, с конниците на рамене, започваха двубоя: скачаха на един крак и след като се сблъскваха най-напред за опит, мъчеха се да свалят врага с рамо, с цяло тяло или дори с челата на конниците. А в това време хлапетата се дращеха с писъци и крясък: мъчеха се с ловки движения и хватки да смъкнат противника от коня. Сред свиркане, тропане, възторжен вой и окуражаващи възгласи сражението продължаваше, докато Бен или Кадуха успееше да повали своя враг. А когато победеният падаше в тревата, разкървавявайки и своя нос, и този на конника, екваше такъв триумфиращ вик, че глухият Хурдило отново изтичваше от котелното.

Ето, от мазето вече изнасяха първите ранени. Влачеха ги за ръце и крака, залюляваха ги и ги хвърляха върху пясъка на детската площадка. Притискайки с пръсти раните си, те стенеха, олюляваха се, гърчеха се от болки и го правеха толкова естествено, че веднъж едно момче едва не се разплака, изтича до вкъщи и донесе чаша вода, но един от мъчениците изведнъж ритна и чашата се намери върху пясъка.

Извеждаха и пленниците. Изправяха ги с лице към стената, ръгаха ги в хълбоците и ги хокаха: „Стой мирно! Не сваляй ръце!“. От мазето излизаха Бен и Вадя Кадуха. Те крачеха към момчетата с твърдата и решителна стъпка на триумфатори. Спираха на десетина метра от жертвите, хладнокръвно се прицелваха, изкрещяваха с две гърла и стреляха в стената, а обречените падаха прегърнати на земята и замираха в театрални пози.

— Да ви се не видеше макар! Брей какви артисти, проклетниците! — споглеждаха се, смаяни и потресени майките, които полюшкваха бебетата си в количките и наблюдаваха безкрайното сражение.