Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Женя і Синько, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Виктор Близнец

Заглавие: Звън на паяжинка

Преводач: Лиляна Минкова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: Украински

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Повести

Националност: Украинска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: март 1983

Редактор: Пенка Кънева

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Людмил Асенов

Коректор: Мина Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1906

История

  1. — Добавяне

Разговор по време на закуска. Къде е по-лесно — на село или в града

Женя най-много обичаше вечерите, когато в къщи се събираше задружното им семейство — татко, майка и тя, вече голямата дъщеря, висока колкото мама. Седяха в кухнята, за да не разнасят насам-натам чаши и чинии, слагаха пред себе си чайника и спокойно пиеха чай и си приказваха. През панелните стени чак от петия етаж долитаха бурни пасажи, изпълнени на пиано, под тях глухият Жупленко се караше с жена си и за да не ги чуват съседите, включваше с все сила магнетофона; отвън долиташе шумът от автомобилите, а в дома на Цибулко беше тихо и уютно.

Беше им хубаво заедно, не бяха се виждали цял ден и сега пиеха чай с лимон, а Галина Степанивна повеждаше разговора:

— Седя си днес пред машината и си мисля: да можех поне за една седмица да ида при мама на село. Да си поема малко дъх. Ще събера за цял месец здраве.

Бащата въздишаше и той:

— Н-да-а, Манкивка… Какъв въздух! Чист озон! Разхождаш се, дишаш и дробовете ти се прочистват.

— Ами през лятото! Влезеш в градинката и си накъсаш право от лехата: и зеле, и доматки, и краставички. Млякото топло, току-що издоено. Мама издои рано-рано кравата и ни го носи право в леглото: пий, Галочка, пий, Женя… Ти Любка виждал ли си я, на съседа Иван щерката? Връстници са с Женя. Ама нашата е тъничка, прозрачна, а Любка, нали си хапва млекце и сметана — бухнала е като козунак. Шестдесет кила тежи!

Майката отпиваше чая на малки глътки — духаше го, свила смешно устните си на фунийка. Чаят я беше стоплил, по бузите й беше избила руменина, бръчиците около очите бяха изчезнали, лицето й беше станало спокойно-мъдро, женски-обаятелно.

— Е-е, да — съгласяваше се бащата. — В Манкивка хората са здрави, силни, пък и печелят не по-малко от нас. Я виж моите връстници, дето останаха в колхоза: всеки си има хубава къща, гараж и ако не лека кола, то поне мотоциклет. Ами тях ги виж само какви са: бабанки — с трактор не мож ги помести!

Още дълго превъзнасят своята Манкивка, където са родени, където заедно са завършили десетлетката и на абитуриентския бал в колхозния клуб са си признали най-сетне, че се обичат и са решили да избягат тайно в Киев. В този огромен, гъмжащ от хора, шумен град, пълен с ярки светлини и празнично суетене, те двамата ще си пробиват път: тя на курсовете за машинописки, а той — в техникума за приложни изкуства.

— Е, старо? — подхваща вече с друг, много мек тон бащата (когато е в добро настроение той нарича жена си „старо“ и тя не се сърди, защото е още съвсем млада). — Да поразмислим добре и… хайде на село, а?

Женя не разбира колко е сериозно това „хайде на село“. Тя подскача от радост, ушите й пламват, тя възкликва възторжено:

— Хайде! Хайде! При баба Паша! На гости!

Готова е да хукне, да литне веднага и вече вижда пред себе си Манкивка, цялата в градини и слънчогледи, и баба си Паша как стои приведена като малко снопче пред портата и се взира в пътя, чака гостите си от столицата. Вижда и езерцето, пълно с попови лъжички, обраслата с камъш рекичка, колхозния бостан и босоногата команда, която рита топка в ливадата. На село — пълна свобода! Там Женя се вози с каруца и на мотоциклет (чичо Петро винаги я качва на задната седалка), там ходи и в степта, в лятната ферма, където има такива смешни и симпатични теленца. Ами като намериха с момчетата една къртица край брега? Ами като й се впи пиявица в крака! Ами как се покатериха с дебелата Любка на скалата, а там от една пролука се процеждаше дим и те се уплашиха: „Разбойници!“, пък то момчетата се скрили в пещерата и запалили огън. Ами бостанът! Нали с очите си е виждала как цветът връзва плод и как после се наливат и наедряват любениците.

Женя всеки път се връща от село черна като циганка, от плодовете и млякото зъбите й са бели-бели, а косата й е изрусяла от слънцето. Носът й се бели, а в очите й подскачат живи весели пламъчета.

— Ох на мама селянчето! — пляска с ръце Галина Степанивна, когато от самолета към нея се втурва едно почерняло, рошаво и сякаш малко непознато девойче. — Е, казвай? Хубаво ли беше при баба? Не ти ли домъчня за в къщи?

Разбира се, че беше хубаво. Иска ли питане? Да й е домъчняло за в къщи? Какво да каже?… Ако на баща й в Киев му се присънва Манкивка, на Женя в Манкивка й се присънва къщата на улица Стадионна, дворът, котелното, пътят до училище, претъпканите тролейбуси. С една дума, сънуваше само живота в града и градските си приключения. По цял ден тича из селото, вечер едва се довлича до леглото и както казва баба й, заспива, още щом помирише възглавницата. Но тогава при нея идва плувният басейн и я унесѐ върху топлите си вълни. Друг път сякаш върху тъмен екран се появяват пясъкът насред двора, детските колички, мазето; реве и размахва оръжие армията на Бен и ето вече я хващат нечии яки ръце, връзват я, отвеждат я в плен. (Баба Паша се приближава сънена към леглото на Женя, слага длан на челото й, шепне разтревожена: „Спи, щерко, спи. Що се мяташ так?“.) Случваше се в съня й да дойде и професор Хай-Бичковски (той не идваше, ами изплуваше като сом от своя аквариум) и почваше да обяснява припряно нещо за горите, за пущинаците и настойчиво да повтаря: ставай, ще садим тайга — в двора, на асфалта, по стълбищата, по балконите; зелена гора — само това може да спаси земята от пушека и праха.

С една дума, след като се насладеше седмица-две на свободата си, Женя изведнъж усещаше някаква вътрешна тревога, почваше да тъгува — искаше да си е вече в Киев, при мама. Оттук, от село, още по-мили й ставаха и улица Стадионна, и къщата, и двора с клепоухото Зайче, и тъмните мазета, където беше намерила (или си беше измислила — има ли значение?) своя фъфлещ Синчо.

Да погостува при баба е чудесно. Но да остане там завинаги… Много е тихо и сънено при баба — това спокойствие я потиска, гнети я. Щом се върне в Киев веднага я лъхва в лицето и сякаш я понася мощен вихър: всичко лети и се носи насреща ти — колите префучават стремително край тебе като на спортни състезания: бързо, бързо, не пречи и на другите! Напрежението заразява и тебе, ти се вливаш в общия поток, вървиш, тичаш, бързаш, броиш секундите, разписанията те карат да ускориш крачка (ох, само да не закъснея!), няма време за дрямане, просто е невъзможно да спреш, за да не изостанеш от другите, и затова — само напред!

Градът не е за отпуснати хора.

Женя усеща: Киев е навил у нея такава пружина, че от всяко по-тихо място тя ще се стреми с всички сили да се върне тука, в хорския поток, сред градската суета, тука, където животът кипи…

… След като баща й предложи: „Старо, хайде да поразмислим добре, пък да се приберем на село“ — в кухнята изведнъж настъпи тишина. Тримата сякаш се вслушаха в нещо — в музиката или може би в стъпките зад стената. Майката вдигна чашата с чая и застина така, навела очи. Васил Киндратович, опрял гръб в стената, седеше навъсен, потънал в мислите си. Женя погледна учудено родителите си: защо млъкнаха изведнъж?

Забълбука водата в чешмата и пак стана тихо. За да наруши мълчанието, бащата се поизкашля и каза тихо:

— Говоря сериозно, Галя. Хайде да поразмислим. Пари имаме. Ще продадем някои работи, ще купим на село къща и ще се махнем от тези ужасни трамваи и от тези грипове…

Майка й сякаш не чу. Само ъгълчетата на устните й помръднаха.

Баща й подхвана пак:

— Работа в Манкивка ще си намерим. Тебе ще те назначат в колхоза или в селсъвета — машинописките навсякъде са дефицитен кадър. И аз с моята професия…

— За това и не мисля — отвърна бавно майката. — Имаш ли работни ръце…

— Точно така! — зарадва се бащата. — Няма да висиш по опашки, няма да влачиш мрежите от пазара. Ще си имаме градина — ще си отглеждаш в нея каквото ти душа иска.

— Да, ама само̀ няма да порасте — като че се засегна майката. — Зеленчукът знаеш ли колко работа иска! Прекопай, посади, оплеви — ще се завираме до уши в пръстта. Само е за нашите радикулити!…

— Ами водата? Нали знаеш каква вода има в Манкивка? Изворна! Пийнеш — и всички болежки ти минават. Не е като тукашната — хлорирана.

— Вярно, ама кладенецът къде е? Чак във Федончина махала. Като помъкнеш кофите — ще има да си спомняш за Киев. Тука — отвориш крана — и наливай, колкото си щеш. И топла, и студена.

— Ами млякото? Къде ще намериш такова мляко — току-що издоено? Нали сама рече…

— Василе, не ме разсмивай! Да не искаш и крава да гледаме? Че и едно-две прасенца? Ще ме накараш като баба Гапка по цял ден тора да рия.

Женя слушаше родителите си и вътрешно се смееше. Разбираше защо се спречкаха нейните „старци“. Спомнят си за село, за младите си години. Повъздишат и хайде обратно за Киев.

Ето — баща й запремига смутено:

— Галя, не мога да те разбера. Нали мечтаеше: ох, да можех да отида поне за една седмица на село. А сега… Уплаши се от селската работа, така ли?

— Не съм се уплашила! Крайно време е да разбереш: мен от никаква работа не ме е страх. — Майка й явно се беше обидила, защото лицето й пребледня. — Но и да се връщам назад — не искам. Колко време пестихме за тези мебели, за хладилника, за телевизора. Колко време чакахме да ни дадат апартамент; най-сетне си имаме свой, самостоятелен. Който ни дойде на гости — харесва го: не е апартамент, ами същински музей! Сега да зарежем всичко? Да започваме всичко отначало? И после… на село… Страх ме е за Женя. Тук всичко е наблизо — училището, басейнът, поликлиниката. Нали знаеш колко често хваща ангина. Вдигне температура — веднага викнеш лекар и си спокоен. А там?

— И там живеят хора! — продължаваше, макар и по-неуверено, да възразява бащата. — И не боледуват, здрави са.

Майката вече не го чуваше:

— Децата блъскат километър и половина до училището. Представяш ли си? В дъжд, в сняг, а напролет през калищата.

Последният аргумент изглежда окончателно срази Цибулко. Въпреки че той самият беше изминавал до училището не километър, а цели пет, когато прогимназията беше в съседното село. За децата от Манкивка този път беше истински празник, изпълнен с весели гласове и смях. Но сега, кой знае защо, този километър и половина го уплаши. Той даже се изчерви и разпери ръце:

— Ти май че си права, Галя! Като си помисли човек колко грижи ще имаме там: и дърва да докараш, и печката да запалиш, и сено да накосиш. А тука — изтичаш до магазина и готово.

За Женя това беше весело представление. Тя не изпускаше нито дума и се усмихваше, защото вече знаеше какво ще каже татко и какво ще отговори мама. Накрая не издържа и прихна:

— О, така значи! Вече биете отбой! Хвалихте, хвалихте вашата Манкивка, а сега вече я хулите.

— Не я хулим! — погледна я строго майката. — Не е хубаво да се намесваш в разговора на възрастните.

Прекъсна рязко дъщеря си, но изглежда, веднага разбра, че е прекалила, защото човек, който слуша спора им, наистина може да го досмешее.

И на тримата им стана неловко. Майката взе да раздига масата. Бащата си изтри очилата, намести ги на носа си и обобщи с философски израз резултатите от разговора:

— Н-да… Женя е права, разбира се. Ние наистина живеем някак раздвоено: с всичките си грижи сме в града, а със спомените, с детството си — на село… Нещо повече, Галя, ние приличаме на парашутисти, увиснали на дърво. От село сме се откъснали, но и в града още не сме свикнали напълно. Мърморим срещу града, а да се върнем на село ни е страх: няма ги същите удобства, а и да работим земята вече не ни бива. Ето виж, Женя не познава тази раздвоеност. Тя цялата е тука, и тялом, и духом е в Киев, и се чувства в градския поток като риба във вода. Така ли е, Евгения?

Дъщерята погледна баща си с големите си тъмнокафяви очи и, благодарна, че той я разбира, кимна с глава: да, така е. На нея й е хубаво тук! Тя е просто щастлива, че се е родила в Киев: и Лукиянивка, и парковете, потънали в жълти листа, и Днепър, и историческия музей, където извая с баща си едно гроздово зърно — и още колко много неща тепърва ще види, ще открие в своя град! Едва ли ще й стигне целият живот. И после, тя не иска само да гледа. Трябва тя самата да направи нещо — като баща си например — нещо, с което да бъде полезна и за себе си, и за хората.

Пратиха Женя да си легне (о, наближава десет часът!), но тя се въртеше в леглото, не можеше да заспи — все още под впечатлението на вечерния разговор. В главата й се зароиха нови мисли, мисли на възрастен човек. „Разбира се — мислеше си в полудрямка момичето, — в Манкивка има много хубави неща. Степта, чистата рекичка, ливадата край брега — тичай на воля. Но ако можеше в Манкивка да се пренесе Киевския асфалт, та колите да не затъват след дъжд в калта, а пък манкивската рекичка с ракитите да се пренесе в Лукиянивка… ако можеше да се събере едното и другото… та да не е нито село, нита град, ами град-село: ако искаш вземи тролея, ако ли не — тичай боса през ливадата на училище…“

С мисълта, че тя скоро ще порасне и ще измисли такъв съвсем, съвсем нов, хибриден град, Женя най-сетне заспа.