Виктор Близнец
Женя и Синчо (22)

Самолетен билет за Манкивка

Някак внезапно, без телеграма, без предупреждение, си дойдоха Кушчолобови и прибраха Бен. Не, не го отведоха със себе си, ами си го взеха от Цибулкови и го пратиха в пионерски лагер.

Жалко. Вече се канеха да отидат двамата на езерото. Като същински телепат, майката бе отгатнала мислите на дъщерята (даже не мисли, а още неясни и смътни желания). „Защо не идете двамата в Пушча-Водица? — попита Галина Степанивна, докато закусваха, поглеждайки ту Женя, ту Бен. — Във ваканция сте! Топло е! Ще вземете там лодка, ще се поразходите. Страх ме е да пускам Женя сама.“

Бен, който седеше намусен, забил тежък поглед в пода, при думата „страх“ изправи рамене и погледна решително Галина Степанивна в очите: „С мене може и в джунглата да отиде. Никой няма с пръст да я докосне!“. (Бен седеше, измит и вчесан, с изпрана фланелка, явно притеснен, че е толкова издокаран.)

Всичко се нареждаше толкова просто и лесно: „Ще идем!“. Но в същия миг нахълтаха Кушчолобови. Не можеха ли да останат още някой и друг ден в Карпатите.

Отведоха Бен. Жалко. Цибулкови се събраха на семеен съвет и решиха: не се знае кога родителите ще излязат в отпуска, нека Женя замине засега на село при баба си, да остане там месец — месец и половина.

Значи — на село. Утре в десет и петнадесет.

Билетът за самолета лежеше на нощното шкафче пред огледалото и Женя час по час го разгръщаше и развълнувано проверяваше: наистина ли е за утре и точно за десет и петнадесет?

Прокуден в пионерския лагер извън града, Бен седеше сега скрит в люляковите храсти и през една пролука на оградата гледаше тъжно безлюдния път през гората, неподвижните борове и пустото, застинало небе. Мислено виждаше съвсем друга картина, пълна с движение и живот: езерото, моторница с крила, скорост — триста метра в секунда — никоя акула не може да те стигне; по езерото летят те двамата — Бен и малко уплашената Цибулко. Бен й казва: „Бомба е, нали? Дръж се здраво!“ — и прави над водата остър завой.

С една дума, след седмица Бен избяга от лагера и се върна тайно в Киев (къде пеш, къде в кабината на един булдозер — понеже нямаше в джоба си нито копейка). Очакваше го тъжна изненада: закъснял е! Женя заминала на село! То на човек като не му върви — в нищо не му върви.

Конвоиран от дядото, Бен се върна в лагера…

Да знаеше, че ще стане така, Женя нямаше да замине за Манкивка. Но тя не подозираше нищо и се стягаше за път.

На пода стоеше вече затворено светлосиво куфарче. Но всяка минута се налагаше да го отваря и пак да го затваря. От кухнята час по час влизаше загрижена и объркана майка й, носеше още един подарък.

— За малко да забравя — шамия за баба ти Паша. Тя обича на къра бели кърпи да носи — добре пазят от слънцето.

Връщаше се в кухнята и отново влизаше с пълни ръце:

— Това е дафинов лист, това е чер пипер, ето пакетче какао. На село всичко ще влезе в работа.

А в това време Бен къртеше дъска от оградата — за да може в подходящ момент, когато лагерът заспи, пак да избяга в Киев.

Майката на Женя внесе тоя път доста голям пакет:

— Това е за Вовка, за племенника. Твоят анцуг. Почти не си го носила, беше ти малък още като го купихме.

— Ох, и за Клава трябва да измисля нещо, за братовчедката. Хайде, занес й тези обеци. Тя мило и драго дава да се заглеждат по нея, с удоволствие ще ги носи.

Куфарчето се изду и не можеше вече нищо да побере. Майка й взе да пълни една мрежа, а Женя мърмореше — как ще се замъкне с толкова багаж до село.

(Бен си одраска ръката с ръждив пирон и сега ругаеше и ближеше кръвта от раничката.)

Най-сетне всичко е готово. Галина Степанивна бърза да се върне на работа — помолила е да я пуснат за един час да стегне дъщерята за път — а сега Женя ще остане в къщи сама.

Сама в целия апартамент. Може би дори в цялата къща. През лятото градът се пренася отвъд Днепър. Беновата армия също се е пръснала — кой в лагер, кой на село при роднини.

В стаята е тихо.

Женя сяда до масичката си. Прозорецът към улицата е отворен, слънцето й напича гърба, врабците почукват с човки по железния корниз. Утре в десет и петнадесет — право в космоса. Тоест в Манкивка. Сбогом, масичке. И ти, скърцащо легло, и ти, сериозно тумбесто нощно шкафче — сбогом! За месец, а може би и повече. Стискам ви лапите. А сега мълчете, оставете стопанката си на мира. Женя е уморена. Нали знаете какво значи да се стягаш за път: вземи това, предай онова, не забравяй да кажеш еди-що си — половината Манкивка — роднини. (Освен това на Женя й е някак тревожно. Може би защото близък човек си е наранил ръката и въпреки голямото разстояние и вие усещате парещата болка.) С една дума, днес Женя наистина е капнала. Главата й е като замаяна. Иска да поседи така, със затворени очи, и да усети с цялото си тяло как припича слънчицето. Топло е, сънено, тишината приспива. И не забелязваш как кракът ти сам се протяга към пода, към топлия паркет. Още през пролетта професор Хай-Бичковски й казваше: „Ходете боса, Евгения! Поне в къщи. Всеки ден! Искрено ви съветвам“. Сега Женя точно тъй прави — като я няма майка й — гледа и на двора да излезе боса.

Сега седи блажено отпусната и до слуха й долита лекото шумолене на листата под прозореца, далечното подрънкване на трамвая. Босият крак на пода също се вслушва в нещо. О! Усети ли? Нещо я гъделичка май по петата. Не, не я гъделичка, а лекичко я боде. Като в гората, щом стъпи на студената пръст. През бетонените подове, през първия етаж и мазето и през двуметровите основи до нея стигат подземни тласъци, сякаш тайни сигнали. Като че нещо мъничко, но упорито си проправя път, отмества тухлите, бетона, паркета и ето — вече докосва босия крак, гъделичка го и го боде. Нима… нима е кокичето? Като в Пушча-Водица — през леда?

Момичето замря — цялото слух. Не, наистина! Вече долавяше мириса на ранна пролет, на топящи се снегове, нежния хладен аромат на кокичета?!

Най-странното беше, че ароматът нахлуваше през прозореца, откъм нажежената от слънцето улица. Както й се беше случило вече веднъж насън, Женя изведнъж остро и ясно почувства, че в целия свят — в трамваите, в метрото, в подземните преходи — цари този неповторим аромат — на бор, на дъжд и кокичета, на свежа зеленина.

Отвори очи и се втурна към шкафчето. „От земята иде силата ти! — спомни си загадъчния надпис в апартамента на професора. — Усещаш ли как от дълбините израства кокичето?“ Момичето явно беше замислило нещо. Отвори шкафчето. Върху пода нападаха старите й детски кубчета. Откога не беше си играла с тях. И сега щеше да я досрамее, но нали е сама — огледа се предпазливо — и после, кой е казал, че ще си играе?

„Другари! — каза високо Женя (изглежда у нея се беше събудил таткото оратор). — Погледнете — посочи тя кубчетата, — това са кварталите. Те са много и сякаш струпани един върху друг. — Но зад тях почва Пушча-Водица и гората стига чак до града. Какво предлагам? — Женя се извисяваше като Гъливер над своя град, говореше високо и увлечено: — Предлагам следното…“

Тя отмести скупчените квартали и по улиците и площадите пусна гората, която чакаше съвсем наблизо нейния сигнал. Боровете и брезите, а след тях и тромавите дъбове, тръгнаха един след друг към града, изпълвайки дворове и дворчета. До преди малко тук като плътна мозайка пъстрееха покривите на къщи, а сега се простираше горски масив с поляни и просеки, сред които се гушеха потънали в зеленина блокове. Ами какъв е този пущинак посред града? А, това е дерето и купищата тухли зад стадиона! Какво безредие! Тук ще докараме вода, ще направим езеро; казват, че в езеро, на чието дъно има отпадъци от строежи, чудесно се въди риба. Представяте ли си: професор Хай-Бичковски направо от балкона лови шарани! Бен и неговата команда провежда върху салове морски сражения!

(В това време Бен замаскира с клони новата дупка в оградата и се затътри към посипаната с чакъл площадка, където се строяваше неговият отряд.)

Женя местеше кубчетата и пред нея се оформяше, прав като стрела, булевардът на Кестените, където под всяко дърво продаваха сладолед.

— А-а, зная какво правиш — чу изведнъж зад себе си насмешлив глас и трепна от изненада. Но веднага се успокои.

Синчо! Отде се взе? Май че се е измъкнал от леглото — търка с юмручета сънените си очи. Постепенно в очите му пламна лукаво любопитство.

— Зная, зная — похвали се повторно все още съненият Синчо. — Строиш хибриден град.

— Точно така — отговори Женя. — Нали виждаш — аз ако не се заема — нищо няма да стане.

— Ако не се намеся и аз — добави уверено Синчо. Огледа подредените кубчета, изсумтя одобрително: „Добре, много добре!“, после изведнъж попита: — Слушай, ами на мен поне едно мъничко блато не ми ли остави?

— Блато? В града? — Златистите, светлокафяви очи на Женя се засмяха и тя шляпна лекичко Синчо. — А, не, миличък, ще прощаваш. Не мога да допусна в нашия град да има блато. Но знаеш ли какво ще направя? Ще замина утре и ще докарам тука Манкивка. Ето, виж, зад стадиона има свободно място. Там ще преселим Манкивка. С езерото, и скалата, и рекичката, всичко ще пренесем. Само че ще асфалтираме, разбира се, пътя и ще вдигнем училище на двадесетина етажа. Ще ходим с тебе на училище покрай езерото. Пък ако чак толкова ти се ще, все ще си намериш там мъничко блато, колкото да си изпоцапаш муцунката.

Синчо огледа още веднъж със зелените си очи кубчетата и остана, изглежда, доволен от проекта. Особено му харесва, че зеленината растеше буйно по балконите, виеше се по стените на къщите, висеше на гирлянди от телеграфните стълбове. „Чудесно!“ — каза Синчо. После погледна към един от централните булеварди и се намръщи.

— Не, това тука не е добре. — Приклекна с пъшкане и поправи кубчетата. — Не ща милиционерски будки. Хората ще ходят на работа по горските пътечки, колите ще летят по просеките, а милиционерите знаеш ли къде ще ги настаним? В хралупите на вековните дъбове! Точно така! Оттам да регулират движението на автобусите, на дивите кози, на учениците, катеричките и на горските трамваи. Съгласна ли си?

Синчо изгледа Женя с поглед, не приемащ никакви възражения.

— Единодушно се приема! — Женя вдигна със смях и двете си ръце. Замисли се и изведнъж веселото й настроение изчезна, помрачено от тревога. — Слушай — обърна се тя сериозно към Синчо. — Ами къде ти е бугалцето? Ти тогава така се уплаши…

— Как да не се уплаша. Втурнах се аз в двора, а от къщата на Кадуха — прах и пепел. Върху развалините се разхожда булдозер. Пък аз си бях скрил огънчето в една стена. Никой дявол не можеше да го намери — та ако ще денем със свещ да го търси. Да, ама булдозерът беше намерил моето бугалце и го беше загребал с коша. Щом го понесе, и веднага усетих — фрас — едно кокалче ми изскочи от петата и сега вечно ще куцам — погледни!

Синчо вдигна краче и показа на Женя малката си червена пета, лъсната до блясък. (Женя намръщи учудено нос — какво кокалче му е изпаднало, откъде — нищо не личеше.) Синчо се поразходи пред нея, за да покаже как накуцва с десния крак. Куцукаше и пъшкаше, но беше трудно да се каже дали наистина му е изпаднало кокалче или той, хитрият артист, баламосва момичето.

Все пак Женя го пожали и го погали по топлото космато гръбче.

Синчо примижа и замърмори като старче. Каза, че сега вече знае къде да си крие бугалцето. В стари къщи — в никакъв случай! Вехтото не е сигурно. Синчо е поумнял: кое в Лукиянивка ще стои вечно, сто, че може и двеста години? Това, което е ново и здраво. Та той е намерил наблизо небостъргач (цели 24 етажа!), съвсем новичък, току-що построен, и така е скрил там бугалцето си, че сега никой, никога, за нищо на света…

После двамата се заловиха задружно за кубчетата, защото в техния град трябваше да се решат още много проблеми: как да подлагат под облаците огромни улеи, по които дъждовната вода да се стича в подземни езерца-резервоари, а после навсякъде да избликват водоскоци — в дворовете, по улиците, сред лехите с цветя; какъв парник да се построи, та в него да растат бели гъби (за Синчо) и кокичета (за Женя), как в двора на училището да се направи басейн и през междучасията да се провеждат състезания по водна топка и плуване…

Увлечени в работата, те строиха цял час своя хибриден град, в който трябваше да се пренесат Пушча-Водица, Манкивка, Днепър, високите сгради, старите дървета с милиционерите в хралупите и езерото, на което ще се провеждат морските сражения. Пълзяха и двамата по паркета, съветваха се кратко и делово и всеки местеше кубчетата посвоему.

Слънцето топлеше нежно гърбовете им, врабците почукваха с човчици по тенекиения корниз на прозореца.

На нощното шкафче под огледалото лежеше разтвореният билет като доказателство, че почва ваканцията и че според израза на един велик географ животът е прекрасен още и поради това, че човек може да пътешества.