Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Женя і Синько, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Виктор Близнец

Заглавие: Звън на паяжинка

Преводач: Лиляна Минкова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: Украински

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Повести

Националност: Украинска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: март 1983

Редактор: Пенка Кънева

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Людмил Асенов

Коректор: Мина Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1906

История

  1. — Добавяне

Неделя. Кадуха и тримата Цибулко

Бащата надуваше топката да провери дали не е спукана. Поемаше колкото може повече въздух, притваряше очи и с все сили надуваше. Напрягаше се до посиняване, а на бузите му се издуваха две едри круши. После въртеше топката в ръце, вслушваше се дали не изпуска въздух. Не се знае дали чу нещо, но от плондера се изпоцапа целият — от носа до брадичката.

Стоеше без очила, примигаше, а Женя го гледаше с весела, нежна усмивка: ей такъв — същинско момче, малко, наежено, той най-много й харесваше. Сякаш ей сега ще свирне от прозореца на момчетата и ще хукне да рита с тях.

Но Цибулко си сложи очилата и веднага се преобрази — стана сериозен, като директор на училище.

— Слушай, старо — обърна се той към майката, която слагаше в една чанта хляб, лъжици, пластмасови чаши. — Ти чу ли как снощи нещо шумолеше, трополеше и викаше в мазето?

— Да, чух! Като викна — тръпки ме полазиха. Надникнах през прозореца — тъмно. Портиерът ругаеше и видях как някой избяга зад котелното.

— Точно така! Крадци трябва да са били.

Женя се извърна, за да не прихне. Тя добре знаеше кои са тези „крадци“, и кой ги пропъди с „гръм и мълнии“.

— Портиерът ми каза днес, че изтичал в мазето, защото помислил, че тръба се е спукала — продължи бащата. — Като дотичал — какво да види: някой си направил леговище в мазето, крие се, там нощува.

Майката остави чантата, седна и вдигна тревожно очи.

— Че кой може да е? Някой пияница?

— Може. Той и портиерът тъй рече: изтичал долу и гледа: последното мазе, дето е без врата, плувало във вода. Кажи-речи до коленете, а по нея какво мислиш плува? Празни консервени кутии, някакви шишенца, а после — на Васил косата му щръкнала — изплувала и една свещ в паничка, плува си и още гори…

„А, зная, тази свещ е на Бен! Той натри в клас с нея дъската точно пред класното, за да не хваща тебеширът.“

Разбира се, Женя не каза нищо за Бен — само си го помисли. Защото за Женя Бен беше не просто Бен, а играта, сраженията, мазетата, тайните. С една дума неща, които не се разказват на възрастните. И Женя умееше да мълчи, това го знаеше и Бен, въпреки че я наричаше с обидната дума „шпионка“. Но напоследък Женя взе да забелязва, че в техните хубави, весели и толкова интересни тайни започваше да се прокрадва нещо лошо. За всичко беше виновен Вадя Кадуха. Той разби компанията: едни гонеше, други водеше в тъмните входове, по-далечко от хорски очи. А там — подозрително шепнене, монети, предавани от ръце в ръце и смрадлив тютюнев дим.

„Нищо — мръщеше се Женя. — Ще му го кажа някой ден на Кадуха. Така ще го наредя.“ Но какво ще му каже и как ще го „подреди“, когато той е два пъти по-силен от нея? Да беше момче, щеше да е лесно — ще го хване за яката, ще го пораздруса и ще му каже право в очите: „Да не си посмял! — ще процеди само през зъби. — Да не си посмял да водиш Бен и другите момчета по тъмните кьошета, чу ли?“.

Майката си правеше догадки: кой ли си е сложил легло в мазето? Виж го ти — и консерви донесъл, и шишета, че и свещ. Някой безнадежден пияница — кой друг. Трябва да кажат на портиера да заключва вечер мазето.

— Чакай да ти разправя после какво станало! — прекъсна я Цибулко и намръщи весело нос. — Портиерът затворил противопожарния кран (кой ли идиот го е развъртял!) и вече тръгвал да се връща. Изведнъж чува — в тъмното някой киха. Краката му се подкосили на човека. Ами ако е някой бандит? Драснал кибрит и гледа — на тръбата, до крана, седи нещо космато. И му се блещи със зелени очи. Портиерът като се уплашил, че като награбил някакъв прът, че като го погнал — през цялото мазе, вика, съм го гонил.

Киндратович погледна хитро и весело Женя над очилата:

— Ох, сещам се аз кой ще да е бил! Нали го гоних и аз веднъж посред нощ.

Майката каза сериозно:

— Хич не ми харесват тези дяволчета! Отде ли се взеха? Дали не са пак на Женя лудориите?

На Женя й пламнаха ушите, тя се наведе да си върже кецовете и нещо измърмори: тъй де, тя пък от де да знае какви са тия дяволчета? (А Синчо се беше спотаил под блузката и се давеше от смях. Навярно си спомняше как пушачите хукнаха да бягат от неговия гръм и трясък.)

Майката затвори чантата и попита Женя:

— Дъще, готова ли си?

Готова е, разбира се! Какво толкова има да се стяга!

Още от събота вечер всички разговори се въртят само около екскурзията до Пушча-Водица. Галина Степанивна пържи месо, задушава зеле, вари компот от ябълки. И Цибулко има куп грижи, озърта се през очилата: „Къде ми е джобното ножче? Къде ли съм го пъхнал?“. По неизвестни причини ножчето се оказва в хладилника, бащата го слага в чантата заедно с кесия сурови картофи (ще ги пекат край езерото), сол, кибрит — всички необходими дреболии. Дълго пъха топката, ядосва се, че не може да я намести между бурканите. Женя слага за всеки случай в раницата Трублаини — може би ще успее малко да почете. Ама какъв ти Трублаини. Пред очите й вече е гората — горещо жълта, алена, зелена, оранжева — неповторимата есенна гора. И тишината, чистият въздух и гъбите, които се крият сред листата. Трънките и шипките, окичили с червените си мъниста оголените клонки.

Спокойно, без шум и без излишни приказки, ще вървят през гората: най-отпред бащата — истински турист — със спортно яке, с кецове, с тояга на рамо — на нея е окачил тежката чанта. И майката носи тояга — разравя с нея сухите листа, търси млечници и масловки. Женя подскача най-отзад, върти глава като глупаво теле, пуснато на свобода: ето, по дървото почуква кълвач, мярва се и катеричка, от земята се вдига късна пеперуда „пауново око“ с черни петна по крилцата. Женя се радва, че родителите й са млади, не се заседяват в къщи и че тримата вече са ходили и на река Десна, и в Крим, и в Полтава, и в Чернигов, и чак на границата, в Брестката крепост — с една дума, къде ли не са пътешествали, а след такива пътувания тяхното малко семейство става все по-задружно и толкова им е хубаво да обикалят заедно — те тримата!

Почти всеки неделен или празничен ден прекарваха сред природата — в гората, край реката, в тихи места. От всяка екскурзия майка й донасяше в къщи нещо за спомен: букетче зимзелен, шишарка с необичайна форма, ярки есенни листа. Слагаше цветята и клонките във вода, радваше им се: „Женя, виж колко е красиво!“. В Чернигов изкопа китка полска мента и я посади на техния балкон. Ментата се хвана и вечер ароматът й изпълваше целия двор…

Всички са готови, кецовете са вързани, якетата облечени.

— Бригада, ходом марш! — казва бащата, оправя си очилата и те излизат от къщи. Тримата почукват с тоягите по асфалта и Женя я обхваща радостно предчувствие: „В гората! За цял ден! Какво по-прекрасно от това?“.

В семейна редица излязоха от двора. Родителите завиха по улица Артьом, а Женя се позабави.

„Ето го! А! Ето го и него — подмокреният герой от тяхното мазе!“ — хвърли тя поглед към отсрещния тротоар.

 

 

Пред вратата на вехтата дървена къща, отдавна обречена на събаряне, стоеше и скучаеше Вадя Кадуха. Женя го беше кръстила „подмокрения герой“.

Червеният шал, вързан по последна парижка мода, беше преметнат небрежно през рамо и подчертаваше бледостта на лицето му, тясно и остро като бръснач, с черен пух под носа. Винаги мръсен и гладен, Кадуха ставаше от ден на ден все по-слаб и прежълтял, а когато заставаше пред къщичката с презрителен израз на лицето и в знаменитата си вратарска стойка, приличаше на сърдито, наежено врабче.

Сега Кадуха не стоеше без работа — той плюеше през зъби върху асфалта — мъчеше се да изрисува с плюнки правилен кръст. Кръстът вече се очертаваше, но вниманието му беше отвлечено от семейство Цибулко. Вадя ги изпрати с присвити очи и си каза: „Брей — какви кадри! Помъкнали се в гората, в пущинаците! Ще клечат там, при пъновете!“.

Днес Кадуха го беше яд на целия свят. Баща му го беше напердашил за нищо и никакво. Сега Вадя стоеше пред вратата унизен и нещастен и се чудеше накъде да върви, как да убие неделния ден. Тъкмо в този миг на хоризонта, тоест в близката пряка, се появи Бен. Кадуха живна: вече има компания! „Генералът“ носеше от млекарницата пълна мрежа — такова нещо още не беше му се случвало. Личеше си, че Бен се срамува от тази унизителна роля — вървеше, извърнал нос, сякаш не забелязваше Кадуха.

— Привет! — викна му Вадя. — Свършвай си трудовите подвизи и ела. Ще идем на кино.

— Не мога! — отвърна кисело Бен. — Дядката нещо не е в ред. Сърцето. Смуче валидол. (Бен не обясни, че причината са трите рубли, кубинските цигари, намерени от дядото в джинсите му.)

— Много важно! — подсмръкна Кадуха. — И донес нещо за гризкане — рибка или холандско сирене.

Бен измърмори нещо и щом влезе в двора, където от всевиждащите очи на Кадуха го скриваха две дебели стени, му показа отдалеч лакът: „На̀ ти една риба!“. Бен хем се страхуваше от Кадуха, хем му се подмазваше, защото Вадя беше не само по-силен, но и по-смел: като се ядоса, може да налети с юмруци и срещу възрастен.

„Мърша! — плю презрително Вадя. — Ще се пъчи генерал да ми става! Като ти обърша сополите, и ординарец ще ми станеш!…“ (Кадуха отдавна да го е направил, но… парите, консервите, цигарите! Напълно зависеше от Кушчолоб! Трябваше да търпи.)

По покорно извития Бенов гръб, който изчезна зад ъгъла, Вадя разбра, че той няма да излезе. „Мухльо! С такива по-добре да си нямаш работа!“ Вадя реши да отиде сам на кино. В „Комунар“ даваха египетския филм „Любов и изневяра“ (за деца до 16 години — вход забранен). Кадуха признаваше само такива филми. В „Комунар“ той си имаше лична ложа. Заобикаляше сградата и от вътрешния двор се изкатерваше по пожарникарската стълба чак до покрива. Оттам, през едно прозорче, се вмъкваше на тавана. Насред тавана имаше квадратен отвор — вентилационния люк на голямата зала. Кадуха лягаше по корем върху мрежата и гледаше отгоре под остър ъгъл, към екрана. Беше малко неудобно — очите му се уморяваха, но си имаше и предимства: Вадя се излежаваше на хълбок, пушеше кубински цигари и чуваше как в тъмното сноват и писукат прилепи. Когато филмът му доскучаваше (на местата без стрелби и преследвания), Вадя се развличаше, като плюеше в залата, взел на прицел нечия плешивина. „Другарю директор! — чуваше се в залата. — Какво ни капе над главите?…“ И това ако не е кино!

Но сега на Вадя му се отщя да върви в „Комунар“ — скучно е сам. Дали да не иде в Лукиянивка при своя приятел Шурик? Ще поскитат двамата из Бабий Яр; там са сложили на шосето нови лампи на високи близо седем метра стълбове. Те и лампите не са обикновени, а с големи матови стъкла. Чудесен прицел! Ще ги замерят с камъни — да видим кой ще счупи повече.

Вадя си представи как се цели в стъклената чиния и го засърбяха ръцете: екстра — право под извивката на стълба с хубаво плоско камъче! Вече предчувстваше, че днес всеки негов удар ще бъде точен. Щом денят почна с несполука (сигурно предзнаменование), все в нещо ще ти провърви. Ще спечели и ще си върне от Шурик трите рубли, дето оня му ги взе за лампите в Ботаническата градина.

Вадя преметна решително през рамо дрипавия край на шала и се запъти към Лукиянивка. Да можеше да се види отстрани, лесно щеше да познае в тази жалка, мрачно прегърбена фигура баща си — Кадуха старши и може би поне за секунда щеше да се замисли: няма ли да повтори и той празния и жалък живот на своя баща?

Но сега Вадя имаше само една грижа: да спечели! Да си прибере от Шурик трите рубли и да отидат в летния павилион, да вземат по бутилка бира, а като му се позамае главата — вече няма да го интересува нищо на света.