Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Женя і Синько, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Виктор Близнец

Заглавие: Звън на паяжинка

Преводач: Лиляна Минкова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: Украински

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Повести

Националност: Украинска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: март 1983

Редактор: Пенка Кънева

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Людмил Асенов

Коректор: Мина Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1906

История

  1. — Добавяне

Страхувате ли се от гръмотевица?
Два отговора за една анкета

Вратата се отвори и в класа се провря огромна яркожълта чанта, с която биха могли да се пренасят даже бойни ракети. Подир чантата в стаята се появи и един енергичен, широко усмихнат, млад другар. Той мина с делова крачка пред учениците и настани своя „цепелин“ върху катедрата. Обгърна с жив поглед класа и заяви:

— Скъпи петокласници, позволете да ви се представя!

Учениците не бяха свикнали с такива церемонии, те избоботиха нещо несвързано, а Бен стана и козирува, сякаш за да позволи на собственика на чантата да се представи.

Олег Артурович Грицюта, старши научен сътрудник в Института по психология — каза скромно, но и с достойнство влезлият и кимна леко надясно и наляво.

Момичетата наведоха смутено очи, приятно изненадани от усмивката и галантността на представителя на науката. Момчетата посрещнаха малко наежено бодрия другар: какво е довлякъл в чантата? Пак някое домашно — за десерт в края на учебната година?

— Другари! — плесна той с длани, както правят в детските градини, когато искат пълна тишина. — Сега ние с вас ще проведеме ан-ке-та — и вдигна успокоително ръка, когато чиновете заскърцаха и учениците развълнувано зашумяха. — Не се учудвайте, ей сега ще ви обясня какво е то и как се яде.

Грицюта обясни, че нищо страшно няма. Той само ще раздаде бланки с въпроси, а учениците ще попълнят анкетата — кой както желае, както си го мисли.

Ученият психолог отвори „цепелина“, измъкна снопче анкети. Тръгна между редовете, раздавайки наляво и надясно сгънатите на две листа. Някои ученици се вълнуваха, към Грицюта се запротягаха ръце: „На мене, на мене!“. Но имаше за всички.

После Грицюта подчерта, че анкетата не е класно, нито е диктовка. Бележки не се пишат — нито за съдържание, нито за правопис. Нещо повече: отговорите ще се пазят в пълна тайна, ученикът може изобщо да не се подписва. Така че — пълна свобода: всеки отговаря каквото си пожелае. Единствената молба е: да пишат искрено, откровено, нищо да не измислят и да не крият.

— Ясно ли е? — попита Грицюта.

— Ясно! — премина като вълна през класа.

И ето, чистите страници на анкетата са вече пред всеки петокласник. Две-три минути тишина, после весел шепот. „С тая работа без милиция не можеш се оправи“ обади се иронично Виола, друг вече скърцаше съсредоточено с писалката.

Женя разгърна анкетата и първо погледна края. „Охо! Цели четиридесет и осем въпроса! За сериозен отговор и два дена няма да стигнат.“ Зачете отначало, но още първите въпроси я учудиха и объркаха:

Сериозен човек ли сте?

Какво е настроението ви — весело, мрачно, променливо?

Лесно ли плачете?

Забравяте ли бързо обидите?

Въпросите изскачаха като автомобили от завой и Женя отначало се слиса. По-трудно е от класно! Граматиката може да се научи, правилата да се назубрят. А тук във всеки въпрос — нещо неочаквано. И нито има учебник — да надникнеш, нито тя самата се беше замисляла над такива неща: дали е сериозен човек, лесно ли плаче и бързо ли забравя обидите? Най-лесно ще отговори за сълзите. Още като дете, когато настояваше да я наричат Стасик, понасяше геройски всеки удар и мълчаливо преглъщаше сълзите си, не хленчеше, дори когато падаше на стълбата или на асфалта и ставаше с разкървавени лакти и колене. Веднъж в магазина й притиснаха пръста с вратата — веднага се вдигна кървава подутина; майка й се втурна уплашена към нея, а Женя стоеше бяла като платно, очите й бяха пълни със сълзи, но тя не ревна. Ужасно я болеше, но още по-страшна беше мисълта, че някое момче от техния двор може да я види разплакана. Само при мисълта, че ще й се смеят, Женя се стягаше, сълзите изсъхваха и дори болката утихваше, свиваше се в малко парещо клъбце. И тъй, по тази точка е общо взето наясно. Но по-нататък: сериозен човек ли сте? Но какво значи да си сериозен? Да скръстиш ръце и да седиш в клас с каменна физиономия? (Понеже си отличничка?) Да гледаш отстрани, когато целият клас се спуска по перилата и ужасно ти се ще да се попързаляш с всички? Или да си сериозен е нещо друго: да не се хилиш, когато друг го боли, както правят Кадуха и приятелите му, щом някой се нарани?

А какво да отговори на такива главоблъсканици?

Страхувате ли се от буря, от кучета, от тъмно?

Пускайки писмо в пощенската кутия, проверявате ли дали с паднало вътре?

Можете ли да заколите кокошка?

За пощенската кутия е чудесно. Спомни си един случай: беше писала на баба си Паша за Нова година и не само че удари с ръка по кутията, ами и допря ухо да чуе паднало ли е писмото; изведнъж й се стори, че вътре нещо шумоли и даже си помисли: май писмата си шепнат, разказват си написаните в тях тайни.

Момичето прегледа пак цялата анкета; имаше много интересни въпроси (например: бягали ли сте от къщи?), и Женя ту се усмихваше, ту търкаше съсредоточено чело, спомняше си разни истории из своя живот — училището, Манкивка, екскурзиите до Пушча-Водица, а пролетното слънце се вдигаше все по-високо и надничаше в класа. От неговата топлина, от тишината някои ученици дремеха сънливо на чиновете, други поглеждаха с въздишка през прозореца с очи, премрежени от непостижимата мечта: ех, да можеше да изтичат навън, да погнат топката и да забият от воле някой гол! Минутите течаха и енергичният млад другар от института трябваше да плесне още веднъж с длани:

— Скъпи петокласници! Не губете, не губете време! Останаха двадесет минути.

Женя пропъди с ръка сънените микроби, които се рояха и подскачаха пред очите й, хвана писалката и се залови да попълва по-бързо анкетата със ситен и сбит почерк, та да се събере повечко. Тя се увлече и не забелязваше, че Бен непрекъснато наднича през рамото й. Видял какво е написала Цибулко, той бързо дращеше нещо в анкетата си. Женя отговаря — Бен след нея. Увлекателна игра: да подиграва с отговорите си (ако трябва и да контраатакува) своя някогашен таен приятел-съперник.

Звънецът би. Женя сложи точка насред думата и занесе на Олег Артурович недописаните листове. След нея стана Бен, козирува на психолога и сложи анкетата си над нейната. Двете анкети-антиподи потеглиха една до друга за Института по психология. Там, късно вечерта, когато научната мисъл е най-продуктивна, другарят Грицюта ги нареди пред себе си и се залови с голям интерес да ги съпоставя:

1. Сериозен човек ли сте?

Бен: Окей!

Женя: И сериозен, и не. Когато чета книга или плувам в басейна, когато се разхождам с татко в гората, тогава съм сериозна. Но в часовете по рисуване сякаш някой ме гъделичка с клечка в носа и ми се киха.

2. Какво е вашето настроение: весело, мрачно, променливо?

Бен: Боево!

Женя: Променливо. По сто пъти на ден съм весела и по двеста — тъжна.

3. Лесно ли плачете?

Бен: Нека плачат враговете ми.

Женя: ако се ударя, може ужасно да ме заболи, може да ми притъмнее пред очите — сълза не проронвам.

Забележка на психолога: Думите на Кушчолоб да се извадят като афоризми.

4. Бързо ли забравяте обидите?

Бен: Никога и никому.

Женя: Никога и никому! Връщам си.

5. Страхувате ли се от буря, от кучета, от тъмно?

Бен: Вместо отговор рисунка нещо средно между куче и котка, която той тегли за опашката.

Женя: От тъмно — не, от кучетата — малко, от буря (тоест от директора) — най-много.

6. Можете ли да заколите кокошка?

Бен: Даже хипопотам!

Женя: Не съм опитвала.

7. Страхувате ли се да оставате в къщи сам?

Бен: Да се страхуват враговете ми.

Женя: Не, не се страхувам.

8. Разстройвате ли се, ако видите кръв?

Бен: Нарисуван е пистолет, стрелящ в череп.

Женя: Според мен — глупав въпрос.

(Бележка на психолога: това момиче е много самонадеяно.)

9. Трудно ли ви е да седите по-дълго време на едно място?

Бен: Пълен напред! Да не съм някаква си там Жабулина, та да кисна по цели дни над задачите?

Женя: Не обичам хора, дето не могат две минути на едно място да се заседят, но не обичам и сънливите баби.

10. Вярвате ли в своите сили и способности?

Бен: Както казва един мой приятел — способностите са хубаво нещо, но да си имаш татко началник, е още по-хубаво.

Женя: Да, вярвам, че един ден ще направя истинска скулптура… не само онова зрънце грозде, а нещо по-голямо, красиво като птица…

(Бележка на психолога: твърде мъгляво и неконкретно.)

11. Каква мъка или нещастие сте изживели?

Бен: Един мой добър приятел (не вписвам данните му според паспорта) ми открадна английски пистолет, който се зарежда със седем куршума. От яд ми излезе херпес на устната.

Женя: Имали сме в къщи нещастни случаи (по-нататък е написано и задраскано, можеха да се прочетат само думите: трибуна… гости… на стълбището…).

12. Случва ли ви се да говорите за неща, които не познавате добре?

Бен: Нивга! Във всяко нещо се ориентирам ве-ли-ко-леп-но.

Женя: Да, случва ми се. Но има ли хора, които не го правят?

13. Бягали ли сте от къщи? Защо?

Бен: Три безуспешни опита. Но четвъртият път ще избягам завинаги. Защо? — военна тайна.

Женя: Понякога ми се иска да избягам някъде. Тайно. Някъде много, много далеч.

(Бележка на психолога: поразително единодушие!)

14. Обичате ли животните?

Бен: Обичам ги, пущините, ама те бягат от мене.

Женя: Това е моя тайна.

(Забележка. Не става ясно кое е тайна? Това, че тя обича, или че не обича животните?)

15. Когато ви крещят, отговаряте ли със същото?

Бен: Ха-ха-ха!

Женя: Мръщя се и мълча.

16. Застъпвате ли се за несправедливо пострадал ученик?

Бен: Кълна се: всичко, което върша, е справедливо.

Женя: Ако ми се случва да ям бой, то е само защото се застъпвам за другите.

17. Купувате ли си винаги билет, когато пътувате с трамвай, с тролей или с автобус?

Бен: Хи-хи!

Женя: …

(Забележка на психолога: Какво значи това многоточие?)

18. Когато пускате писмо в пощенската кутия, проверявате ли и т.н.

Бен: Да! Имах такъв случай! Откачих една кутия близо до пощата, донесох я в къщи — исках да я отворя и да проверя. Татко ме напердаши.

Женя: Обичам да чуя как пликът пада на дъното, как писмата нещо си шушнат.

19. Какво най-често ви се присънва?

Бен: Салам. И Фантомас — как му строшавам с един удар челюстта.

Женя: Басейнът или езеро с ужасни пиявици, които ми се впиват в краката.

20. Опитвали ли сте да пишете стихове?

Бен: Само тези: „В самия град Пекин се разхожда хунвейбин“.

Женя: Нощем ми се присънва, че говоря в стихове — хубави като на Лермонтов. Но щом се събудя ги забравям.

21. Често ли мечтаете! За какво?

Бен: За боен танк. Да си имам собствен танк Т-34. (По-нататък нещо е написано и задраскано.)

Женя: Да, имам си една мечта, или може би сън. Искам нашият двор да се пренесе в Манкивка, или по-точно — манкивската рекичка да потече през нашия двор и пеперуди (тук е сложена точка, изглежда звънецът е избил).

Научният работник Грицюта прикрепи тези две анкети с кламер, сложи им обща резолюция: „Да се проучат. Особено интересен обект за изследване е Кушчолоб. Личи, че е неуравновесен, но дръзновен. Прикрива се зад привидна грубост и момчешка разпасаност. Да проверя впечатленията си“.

 

 

Докато психологът Грицюта преглеждаше анкетите на 5-ти „а“ (беше вече доста късно — минаваше единадесет), на улица Стадионна се случи невероятно произшествие. От уста на уста се предаваше тревожната дума: кражба…

Улицата беше тъмна. Пред котелното самотно мъждукаше слаба крушка (както установи по-късно милицията — 30 вата). Огнярят Хурдило седеше в стаичката си пред отворения прозорец и наведен над разгърнатия вестник, замислено хъркаше. Изведнъж над главата му нещо изтрещя, сякаш беше избухнала бризантна граната, и по асфалта се пръсна строшено стъкло.

Хурдило усети внезапен въздушен тласък и трепна. Надникна през прозореца: непрогледен мрак. Край стената на котелното сякаш се мярнаха две прегърбени сенки. Хурдило намести в ухото си слуховия апарат, но не чу нищо освен някакъв глух далечен тропот — като изпод земята.

— Пак тия нехранимайковци! — измърмори Хурдило и изхвърли през прозореца парчетата стъкло, нападали върху вестника. — Щом сложа крушка — веднага я строшават. Такива само съд ще ги оправи!

Ядосан, че са го събудили, Хурдило помърмори, попримига със сънени очи, настани се по-удобно на перваза и пак задряма.

В това време двете сенки се промъкнаха крадешком в мазето.

— Светни! — каза едната задъхано и в гласа се долавяше такова нетърпение и припряност, като че ли ей сега щеше да нахълта някой и да ги хване и двамата за яките.

Вторият — небрежно прегърбен, беше по-спокоен. „Де, де!“ — каза той презрително, плю в тъмното и се ослуша. В мазето цареше тежка тишина, миришеше на мухъл и на гнили картофи: не се чуваше даже да шумолят мишки, не бълбукаше и водата в тръбите. „Всичко е окей!“ — прошепна прегърбеният и запали фенерчето. Тясното снопче светлина заподскача по дървените врати на мазетата.

— Ето го професорският склад за боеприпаси! Действай!

Първият, кръглолик и дългокос, който все даваше зор — по-бързо, по-бързо! — раздрънка ключове. Носеше цяла връзка ключове, малки и големи, плоски и кръгли, но ръцете му трепереха и все не можеше да подбере подходящ ключ, най-сетне намери, но го изкриви в ключалката и сега го дърпаше и нервно сумтеше.

— Глупак! — изруга го ядосано съучастникът му и го блъсна в гърдите. — Дай на мен!

Но вратата изведнъж се отвори (като че ли сама), и в същия миг горе се чу припряното потропване на токчета по асфалта. Двете сенки се залепиха за стената и се ослушаха: дали някой се прибира късно от работа, или някому е хрумнало точно сега да слезе в мазето (посред нощ!) за компот или сладко?

„Не идва насам!“ — прошепна, примрял от страх, рошавият.

Вмъкнаха се бързо в мазето, пълно със сандъци, книги, обувки, рибарски принадлежности.

— Стига си се паникьосвал! — каза прегърбеният. — Дръж! Точно това ни трябваше! — и той повлече от мазето тежък, навит на руло брезент, после измъкна и раница, някакви макари и пръчки.

Двамата приятели награбиха всичко, забравили даже да затворят вратата, хукнаха слепешката навън, като се удряха в стените и си разраняваха лактите; измъкнаха се на двора и спряха за миг под върбата да си поемат дъх (дървото ги скри под кръглата шатра); после повлякоха на къси прибежки товара си към тъмния вход на съседната сграда.

На другата заран Андрон Касиянович, дядото ординарец, както го наричаше Бен, сновеше като обезумял из двора, спираше всички наред и питаше не е ли виждал някой внука му.

Старецът разпитваше с разтреперан глас и едва се държеше на краката си: лицето му беше пребледняло и посърнало, очите му дълбоко хлътнали, а длъгнестото му тяло, в което от непрекъснатите тревоги и безсънните нощи не беше останала сякаш нито капка кръв, вече нямаше сили да се влачи по тази земя.

— О-ох, къде се е дянал! Къде ли скита това щуро дете? — питаше грохналият старец и разказваше с отчаяние, че момчето не вечеряло, не спало в къщи, не се е прибирало и за закуска — сякаш вдън земя е потънало.

След като се оплака на Хурдило от сполетялата го беда, дядото отиде да разпитва майките с количките; те го наобиколиха и още повече го уплашиха: обадете се в милицията, ама веднага, всичко става, не сте ли чували, че крадат деца?

Старецът не обичаше женски приказки, при това много се съмняваше, че някой може да хвърли око на такова съкровище като неговия Бен, но думата „крадат“ беше изречена и червеят на съмнението загложди сърцето му.

Откраднали са го — удавил се е — в болницата е… Главата на дядото, пламнала от тревожни мисли, съвсем се замая, пред очите му падна мъгла, краката му отмаляваха.

Надвил страха и умората, Андрон се повлече при съседите на Вадя Кадуха. Там му казаха: няма ги — нито Бен, нито Вадя. Кадуха вчера си е бил в къщи, ама дявол знае къде е нощувал, нали е безпризорен — къде ли не скитосва!

Тогава Андрон, останал без сили, се обади в милицията. Направо заяви: внукът ми изчезна, моля ви — почнете да го търсите.

А Бен, неговият мил внук, неговото наказание, се намираше в това време достатъчно далече и от улица Стадионна, и от милицията, и от дядовите си тревоги.