Виктор Близнец
Женя и Синчо (3)

Ден на златната светлина

Часовете отдавна бяха свършили. В празните стаи беше необичайно тихо. Само стъпките на Женя кънтяха в огромната училищна сграда. Момичето слизаше по стълбите и си мислеше тревожно: „Ами сега? — Мат!“ — това за нея беше обидна дума — „мат“. „Какво да правя сега? Да се скрия? Да се пъхна в мазето и да спя там — да ме търсят където си щат? Или да взема самолета и да замина за Манкивка, при баба?… Такава още не беше й се случвало — двойка по рисуване (вписана в дневника!), и при директора я викаха, че на всичкото отгоре ще идват и у дома!“

Безкрайно нещастна, Женя излезе от училището. Въздъхна и сложи чантата в краката си. Огледа улицата и тихичко охна. Божичко — какъв хубав ден, какво приказно време!

Тя се тормози, чуди се какво да прави, а наоколо е толкова хубаво! Октомври е дошъл в Киев. Дошли са ясните кехлибарени дни на листопада!

Никакъв вятър — нито полъх. Тихо е. Слънцето меко грее и всичко наоколо е златно: въздухът и дърветата, покривите на къщите и тротоарите. Всичко е постлано с кестенови и кленови листа. Срещу училището има малка дървена къщичка — целият й покрив е затрупан с яркожълти листа. Купища листа лежат и по балконите, по корнизите, по дървените перила. Иззад оградата надничат кръгли стълбове и на всеки от тях — пухкава жълта шапка.

Това се повтаряше всяка година. Октомври идваше в Киев като празник, като есенен парад на дърветата. Кестените, брезите, кленовете обличаха разкошни одежди. Сипеха щедро позлатата си по паважа и по асфалта. На Женя й се струваше, че целият град тъне в пожълтели листа. Колко много празнични задължения имаше сега всеки! Портиерите от ранна сутрин събираха нападалите вехнещи листа в огромни, сякаш светещи отвътре купчини; камионите откарваха това есенно злато извън града, но до вечерта асфалтът пак се покриваше с разкошна нова постилка. Върху нея подскачаха и се боричкаха, въртяха се, замаяни от радостта и свободата, момичета и момчета.

През тези пронизани от слънце топли восъчни дни по лицата на киевчани играеше мекото сияние на есента. Из парковете бродеха очаровани фотографи, по пейките дремеха бабички, а в небето проточваха паяжини реактивни самолети.

На Женя й се дощя да отиде някъде — по-надалеч от къщи, където я очакваше не много приятен разговор. Замисли се: къде ще е най-добре? Дали на Лукиянивския пазар, при чичо Орест, който продава семки? Пазарът е близко — трябва само да пресече трамвайната линия, после да мине край оградата и през долната порта ще излезе право при сергиите. Женя обичаше да ходи там, особено сега, през есента. Дървените сергии са отрупани с ябълки, зеле, сушени гъби, къпини, на едно място (при чичо Орест) мирише на копър и тиквени семки, другаде викат: „Пресен мед! Пресен мед!… Сметана!… Яйца!…“. Пообиколиш, помиришеш — и отнасяш със себе си есенните аромати.

„Ще ида на пазара!“ — реши Женя и заслиза по училищното стълбище.

От вратата почваше тясна стара уличка, по която не минаваха коли. Тук винаги беше тихо, но сега вдигаха шум и се гонеха деца. Ученици от долните класове събираха кестени. Едно по-голямо момче замеряше клоните с тояга и когато лъскавите кафяви кестени се пръсваха с тропот по асфалта, малките ги нападаха като ято и си тъпчеха джобовете и пазвите.

Женя спря. Момчето, което хвърляше пръчката, приличаше на разбойник и беше цялото омацано с глина. То брулеше от дървото не само кестените, но и листа и млади клонки.

— Ей, какво правиш? — викна му строго Женя с гласа на майка си. — Не можеш ли да пораздрусаш дървото?

Няколко чифта очи се обърнаха към Женя — децата решиха, че това високо навъсено момиче в анцуг и с късо подстригана коса е момче и то ядосано. Но докато те гледаха наежени към Женя, пръчката отново полетя нагоре и над главите на всички се изсипа град от кестени — те падаха със зелените си кожухчета и тези бодливи кожухчета се пръскаха по тротоара като малки таралежчета, а от тях се излюпваха толкова свежи, толкова красиви кестени, че човек не можеше да не спре и да не си вземе поне един. Женя си избра най-големия. Той беше студен и покрит с бяла пелена. Женя го изтри с длан и неволно се залюбува: „Същинско чудо! Как ли се е родил такъв!“. Кестенът беше наистина красавец: стегнат, тъмнокафяв, с гладка повърхност, а по нея с тънки линии изрязана чудесна рисунка. Сякаш е направен от яко задморско дърво.

— Ей, малките — викна Женя. — Искате ли аз да ви набруля! Само ми помогнете да се кача.

Момчетата й помогнаха. Тя се вкопчи в долния клон, а по-нататък се закатери сама — към златния връх, към слънцето, където от ярките листа всичко беше пламнало като от нажежена жарава. Ето, вече се вижда третият етаж на училището и прозорците на учителската стая (там няма никой), а до нея… До нея зад прозореца седеше прегърбен директорът и пишеше нещо. На Женя й дожаля за този болен човек — той е сам в цялото училище, в очите му е застинала сива мъка, а навън е толкова хубаво… Дощя й се да извика: „Петро Максимович, излезте навън!“. Но не, тя никога не би посмяла да го извика.

— Хайде! Брули! — развикаха се отдолу. — По-силно!

— Дръжте! — Женя хвана клона и силно го разтърси, листата и кестените се посипаха шумно.

Вече беше слязла от дървото и си беше взела чантата, а хлапетата още се блъскаха, търсеха сред листата тежките кестени. Беше ясно, че между долните класове има съревнование — кой ще събере повече кестени.

— Гудбай! — каза им Женя и тръгна… само че не към пазара, а към градинката. Защото къде, ако не в градинката, сред пожълтелите кленове, царува истински есента?

На пресечката на улиците „Артьом“ и „Глибочица“ трябваше да почака, докато мине плътният поток от коли. Там беше шумно и въздухът беше лош, асфалтът под краката се друсаше, трамваите звънтяха, а милиционерът надуваше свирката (това беше сержант Рябошапка), за да задържи нетърпеливите пешеходци. Женя си спомни думите на баща си, който не можеше да понася градската блъсканица. Той казваше: „Градът е като битпазар, където хората се настъпват по краката“. Родена тук, в Киев, истинска коренячка, Женя не беше съгласна с баща си, но и тя не обичаше задръстените с коли пресечки, не обичаше да стои сред пушек и грохот. Огледа се и се промъкна чевръсто между колите на отсрещния тротоар.

Ето я и градинката. Това е съвсем друг свят. Шумът остана встрани, дотук не стигаше даже скърцането на спирачките — над дърветата цареше ясна слънчева тишина.

Още в първата алея Женя спря: ох, майчице! Листа до колене. И то какви листа! Кленови! Чисти, чисти, светложълти, почти прозрачни. Женя вдигна чантата и тръгна през алеята като „влак“, разпръсвайки с крака меката шумоляща пухена постилка.

Изведнъж спря: от другия край на градинката долитаха писъци, възгласи, смях. Я виж ти — техния клас! Играят. Женя позна момичетата и между тях гордата Виола Зайченко, различи сред жълтия прах и Бен: той подскачаше с другите момчета, вдигаше високо крака, после се гмуркаше с главата напред в купища кленови листа.

Женя реши да изтича при момичетата, но спря за миг: какво става тук?…

Петокласничките играеха встрани. Щастливи, че са се изтръгнали на свобода, те пищяха, пълнеха си чантите с листа. „Виж този! Ами този!“ — показваха си най-красивите, най-ярките листа. Да, по това време на годината хербариите на момичетата набъбват, а панталоните на момчетата често се пукат по шевовете и се късат от сраженията.

Ето и сега над парка се носеше воинският глас на Бен:

— Пети полк! Напред! Ура-а-а!

Бен и неговата армия бяха вдигнали цели крепости от кленови листа. Но и срещу тях се издигаха могъщи укрепления: с насипи, окопи, засади. Там беше залегнал противникът, над стената се подаваха само носове, зачервени бузи и пламнали от възбуда очи.

— Огън бий! — прокънтя и от двете страни и десетки кестени забарабаниха по листата, по гърбовете на момчетата, по главите им. Ето, един вече се прикриваше с чантата като с боен щит, друг излизаше от засада, обкръжаваше Бен и тогава Бен изкомандва:

— Сто и първа армия! В атака!… Напред!

Той се изправи над вала, нахлупил миньорската каска, подарък от баща му, с цял килограм значки на гърдите и хвърли в ръкопашна схватка безумно смелите си войни. Противниците се сблъскаха, смесиха се, завърза се ожесточено сражение; момчетата се поваляха едно друго на земята, натискаха главите на враговете си в листата, боричкаха се. Трудно беше да се каже кой кого побеждава: от смачканите купища листа се подаваше ту нечия пета, ту глава, ту едновременно и пета, и глава.

Женя реши да прекоси алеята, преди да е свършила атаката. Но Бен я забеляза. Той скочи, отърси листата от рошавия си перчем и викна, като си поемаше дъх:

— Сто и първа, към укрепленията! На хоризонта — шпионин!

Разхвърлените купчини зашумоляха, момчетата скочиха, всяко изтича при своите, зае боева позиция. Сега над укрепленията отново се повдигаха само носове и блестяха пламналите погледи на бойците.

Женя се озова между двете крепости.

— А-а, Цибулко!

— Циба!

— Цибулино! — понесе се над прикритията.

— С бърз огън! С шрапнели! Огън бий! — изкрещя, без да щади гърло Бен.

И отново както пред училището върху нея се изсипа град от кестени; Беновите орли ги хвърляха с всички сили. „Мат! — каза си Женя. — Ама тъпкано ще ви го върна!“ Тя се наведе, прикри главата си с ръце и хукна.

— Давай, подскачай, Жабо! — подвикнаха й отзад.

Кестените трополяха по гърба й, от прикритията вече изскачаха момчетата на Бен. Женя сигурно щеше зле да си изпати; и без туй вече силно изохка, когато някой я улучи зад ухото — но в този миг стана нещо и стрелбата изведнъж спря.

Щом се поотдалечи и се озърна, Женя видя следната картина. Над двете крепости се подаваха рошави момчешки глави. Всички със зяпнали в почуда уста. А между крепостите ставаше нещо невероятно. Там се стелеше плътен слой листа и под този слой тичаше нещо. Не тичаше, ами се носеше като кълбовидна мълния и оставяше след себе си вихрена диря — листата се надигаха, шумоляха, издуваха се като гърбица.

— Котка! Котка! — развикаха се воините.

— Таралеж!

— Лисица!

Момчетата хукнаха едно през друго подир кълбото: „Ето го! Ето го! Дръжте го! Захлупете го с каската, с каската!“. Тичаха, падаха, заравяха се в листата, но не можаха нищо да уловят! Онова там — пъргаво и невидимо, се стрелна още по-бързо. На момчетата и през ум не им минаваше, че не е нито котка, нито лисица, а съвсем друго. Изобщо възможно ли беше котка или лисица да се пъхне под такъв дебел слой листа?

Женя постоя, погледа как Беновите орли падат и се заравят в купчините, измъкна се тихичко и каза: „Глупаци! Никога няма да го хванете!“.

Момчетата бяха забравили за Женя и тя спокойно си отиде.

Когато излизаше от градинката, нещо прошумоля в храстите, после прелетя невидимо във въздуха и кацна на рамото й. „Юнак! — каза Женя. — Ти ме спаси от този дивак Бен. Благодаря ти!“ И тя целуна топлата мъхеста ръчичка.

Вече не се страхуваше. Нали не е сама, нали е с рошавия си приятел. С него можеш да пътуваш накъдето си искаш.

Качи се на тролей номер осемнадесет и се озова още по-далече от къщи. Слезе при областната болница. И веднага се убеди: струваше си да дойда тук! Над Бабий Яр растяха могъщи тополи, кестени, дъбове, тук имаше още повече листа, отколкото в Лукиянивка. След всяка Волга или Победа, които прелитаха по улицата, се вдигаше същинска виелица и във въздуха дълго кръжаха разпилени златисти листа, които се закачаха после по балконите и по жиците.

Женя тръгна нататък, към нанадолнището.

Вървеше бавно, загледана натам, където над уличката се синееше небето. Обземаше я странно чувство: като че ли земята ей сега ще свърши, а нататък ще има само небе и тя ще се озове сред синия простор. Девойчето наближаваше стръмнината, а това чувство се засилваше все повече, защото пред нея не се виждаше нито горичка, нито вода, нито късче земя, а само небе, и то започваше право под краката на Женя. Струваше й се, че само да се затича, да размаха ръце — и ще полети.

Пристъпи още крачка и дъхът й секна. Какъв простор. Долу се вие пътят, а по него, като вързани за жиците, бавно се движат, толкова малки отдалече, жълтокълбести тролейбуси. Някъде там, сред синкавата мъгла, са пръснати кварталите на Подол и Куренивка, а зад тях — в светлата синкава далечина — се виждат разливите на Днепър, стръмнината и Вишгород на хълма, стената на Киевската хидроелектростанция, а в маранята дори сребърното полюшкване на Киевското море.

На Женя й се струваше, че погледът й стига още по-надалеч, че вижда Полесието, езерата, глухите борови гори, където бродят глигани, елени и лосове, откъдето почва царството на чистата, непокътната природа. Женя усети лека и светла тъга — тъга по пътешествия, по широкия свят, който се откриваше от височината, а тя трябваше да се прибира в къщи и да сяда да учи — и без туй беше загубила толкова време.