Виктор Близнец
Женя и Синчо (10)

Трите хипотези на професор Хай-Бичковски

Женя отвори очи — някой я беше подръпнал за ухото.

Мекото облаче сън се пръсна и Женя видя: на таблата на леглото е седнал Синчо и се хили с черните си зъбки. Клати крака и върти опашле като същинско коте.

— Ох! — скочи от леглото Женя. — Дали не закъснях за училище?

Вече съвсем будна, грабна будилника и го разтърси.

— Ама че ме уплаши! Още е седем.

— Пак е късно. Ти нищо не знаеш. — Той се разсмя доволен от нещо и потърка червените си длани. — Аз вчера им дадох да се разберат. Ще има да ме помнят!

— На кого? Да не си се бил с някого?

Женя сграбчи Синчо и безцеремонно го заразглежда.

— Къде си се изпоцапал такъв? В локва ли падна?

Личеше, че дяволчето е скитало някъде и е цопнало в локва или в бъчвата с вода, дето стои зад котелното. Козината му беше изсъхнала и се беше сплъстила, по гърба му стърчаха мръсни бодливи косъмчета.

— Синчо, къде си скитал? Казвай!

Синчо не бързаше да отговаря, телцето му се тресеше от смях, той просто грухтеше от наслада.

— О-хо-хо, ама им показах де зимуват раците! Втори път няма да си пъхнат гагите!

— Кому си показал? Кой няма да се пъхне?

— Който всичко знае, бързо остарява. Но ако обещаеш да бъдеш добра, ще ти кажа.

— Аз съм добра! Я виж! — И Женя се погали по главата, по меките тъмноруси коси, подстригани момчешки — с път встрани. За да бъде по-убедителна, погледна Синчо с невинно покорни очи: — Виж, цялата съм слух! Разказвай!

— Е, хубаво! Слушай! Там, под земята, те тайно се събираха. Ядяха мармалад, пускаха смърдящ дим и приказваха лоши думи.

— Кои те, къде?

— Ами твоят Бенчик, кой друг? И оня мърльо — Кадуха.

— Хайде, хайде, разказвай. В мазето ли?

— Ами да! В моето мазенце! Търпях, търпях, а те си пушат, трошат бутилки, после рекоха: Жабата…

— За мен ли?!

— За тебе, я! Не издържах!… Нали знаеш, през мазето минават тръби. Водата е ледена. Пък на тръбата има кран. Охо, рекох си, ще ви изкъпя аз, гълъбчета, под душа. Ще чуете гръм от ясно небе! Щом драснаха кибрит да си запалят цигарите, и аз се обадих от ъгълчето с тъничко гласче: „Ау-у! — викам. — Ще ви обадя в училище“. Те пребледняха, опулиха се един срещу друг. „Счуло ни се е — шепне Кадуха. — Пушете си, братлета! Без паника.“ Така значи! — ядосах се аз. Развъртях крана — и край! Че като засъска оная ми ти вода, като пръсна! Същински шадраван. През цялото мазе. Ония като се разпищяха: „Оле-ле! Потоп! Водата изби!“. Че като хукнаха от мазето, само петите им видях!…

Женя се разсмя, замери Синчо с малката възглавница, извика възторжено:

— Ей, лъжльо! Това за момчетата ти си го измисли, нали? Измисли ли го?… Знаеш ли какво ще направя? Ще те покажа на професор Хай-Бичковски. Нека каже кой си и откъде си се взел — може би от Лъжландия? Професорът е много учен, той е биолог и живее в нашия блок, на третия етаж. Разбра ли?

Синчо се намръщи и запълзя незабелязано към края на леглото.

— Не ща при професора — захленчи той като глезено дете. — Нищо не съм излъгал. Всичко е истина!… Ще ида в мазето! Спи ми се.

— Да не си посмял! — закани му се Женя. — Веднага при професора. Имаме още цял час. Хайде, приготви се.

Тя изхвърча от леглото, навлече панталона и неизменната светлосиня блуза. Завъртя се пред огледалото и си поприглади перчема.

— Напред!

— Гърлото ме боли. И съм си натъртил крака — на̀, виж! — Дяволчето се намръщи и закуцука като старец — показваше старателно колко му е трудно да ходи.

Но Женя забеляза, че той поглежда към прозореца и се примъква към него — явно иска да офейка.

— Ех, хитрецо! — Момичето го сграбчи и го пъхна в пазвата си. — Не бой се, професорът не прави инжекции. Само ще те види и нищо повече.

В кухнята вече нещо се вареше и пържеше, миришеше на олио; електрическата самобръсначка на баща й боботеше като пропелер. Женя каза на майка си, че отива за малко при Хай-Бичковски, веднага ще се върне за закуска. И хукна към третия етаж. Тя често идваше тук, но сърцето й всеки път замираше пред медната табелка, на която беше гравирано:

Професор И. П. Хай-Бичковски

доктор на биологическите науки

Пое си дълбоко дъх (като йога) и натисна звънеца. Зад вратата се чу мелодичен звън, сякаш запя канарче.

— Кой е? — обади се веднага професорът с младежки, бодър глас.

— Аз съм — каза Женя.

— Мъж или жена?

— Цибулко.

— Следователно женски пол, така ли?

— Женя, Женя — не чувате ли?

— А, влезте тогава.

Женя влезе в коридора и вече знаеше, че първите думи, които ще чуе, са: „Извинете, но бързам“.

— Извинете, но бързам — каза професорът, като подскачаше на един крак, а с другия се опитваше да скочи в анцуга си. — Правя си сутрешната гимнастика. След пет минути почвам кроса. Десет километра — „да бягаме от инфаркта“. После отивам да плувам.

Професорът облече анцуга, каза още веднъж „извинете“ и почна да прикляква. Едрата му бръсната глава подскачаше нагоре-надолу на фона на огромния аквариум, заемащ цяла стена. Той енергично вдишваше и издишваше, раздувайки широките си татарски ноздри, подхвърляше гъвкавото си тяло и тогава на човек му се струваше, че рибите сноват не из водата зад стъклото, а над самата му плешивина.

— Прощавайте, Евгения, ей сега. — Професорът каза „хоп!“ и застана на главата си, опрял пети в стената. Застина в тази поза, а малките му като делфин остри очи гледаха Женя отдолу с израз на пълно блаженство.

— Ей сега! — Професорът изчезна в банята, пусна там душа и като пуфтеше от удоволствие, застана под студената вода, пляскаше се по гърдите, по врата, масажираше всеки мускул. Избърса се с мъхест пешкир и мощното му мускулесто тяло стана червено като на новородено бебе, то лъхаше топлина и сила.

Когато се върна при Женя (професорът беше по-висок от нея, но плещест, набит и с едра глава), в очите му светеше жизнерадостта на здрав, енергичен човек.

— Взимайте всяка заран студен душ, Евгения — каза професорът. — Най-сериозно ви го препоръчвам. Човекът е излязъл от водата, организмът му е съставен предимно от вода и не бива да забравяме, че водата е нашата сила и здраве.

Сега професорът тичаше из стаята (и то бос), нещо търсеше и го намираше, едновременно се обличаше и продължаваше да говори с обичайното си забързано темпо:

— Напредвате ли в плуването? Още ли не сте го зарязали?

— Не, не съм — отговори Женя. — Продължавам да ходя в „Спартак“.

— Интересно, много интересно! Бих искал да видя как сте овладели кроула. Преди замахът ви беше слаб и къс.

— Искате ли да видите? Ще ви покажа — и Женя направи такова движение, сякаш отместваше пред очите си завеса.

Професорът изобщо не се учуди, че се озова изведнъж на трибуната на басейна. Неведнъж се беше случвало да заема коридора след групата на Женя и често стискаше палци на съседката си, тропаше с крака, сърдеше се и свиркаше, ако Женя изоставаше. И сега Хай-Бичковски си проправи по навик път към първия ред и се настани удобно на мястото си. Кимна с глава: можете да започвате! Долу над водата вече се вдига пара, въжетата се олюляват върху вълните, блести дъното, постлано със сини плочки; в залата е малко задушно, мирише на хлор, чуват се свирките и виковете на треньорите. Ето — Женя е вече на старта, тя е с оранжев бански, слабичка, с остри рамене — същинско дете. Наведе се, приготви се за скок, тъничките ръце увиснаха като крилца. Пляс! — и Женя се хвърли стремително напред сред водната пяна. Краката работят енергично, загребването й е силно, а обръщането на главата и издишването са добре отработени. Браво, Евгенио! Както винаги, тя се обръща в края на коридора, прави във водата салто, отблъсква се с крака и отново напред! Засега тя е първа! „Давай, давай!“ — затропа с крака Бичковски. Погледна секундомера: петдесет метра за 38 секунди.

— Чудесно! — каза професорът (разговорът продължаваше вече в стаята му). — Вие напредвате, Евгения! Кой разряд сте?

— Втори юношески.

— Не сте изостанала много от мене. И аз имам юношески, само че първи.

Той забеляза, че момичето от време на време сърдито разтърсва ръка, сякаш усмирява някого, скрит под блузата.

— Да не би да сте ми донесли нещо? — и професорът погледна въпросително Женя.

— Да, донесох ви нещо. Как да ви обясня… Аз хванах (само че това е тайна)… Искам да ви покажа…

— Покажете, покажете какво носите. — Професорът ритна с крак чантата си, хвана я във въздуха и се залови да я тъпче с книжа.

— Ето го! — Женя измъкна Синчо за врата, а той се дърпаше, опитваше се да се отскубне от ръцете й, драскаше я с острите си нокти. — Поогледайте го — аз нищо не мога да разбера. Що за зверче е това.

Хай-Бичковски погледна Синчо без особено любопитство и по-скоро от учтивост каза:

— Интересно, много интересно. Това е мулаж, нали? Памук, нещо мъхесто, папиемаше и тъй нататък. За кабинета по биология, нали?

Женя не успя да отвори уста, а професорът вече се беше навел, впил в Синчо острите си кафяви очи (а Синчо седеше неподвижен, сякаш препариран).

— Охо! — засмя се професорът. — Дяволче! Чудесно е направено. Изпипана работа. И рогчета сте му изрязали, и очета сте му сложили, и опашчица. — Професорът дръпна опашницата, за да се убеди, че е добре зашита.

— Ей, со ме дърпас бе — изсумтя Синчо и се чукна с пръст по челото. — Да не ти хлопа някоя дъска?…

Професорът вдигна учудено вежди (какво ли можеше да значи това?) и го дръпна още веднъж за опашката.

— Но това не е играчка! — и Женя закри Синчо с ръка. — Това е моят Синчо. Той е човече! Яде, скача, говори като всички нормални хора.

Очите на Бичковски пламнаха, той заподскача край Женя, протегна ръце към Синчо.

— Значи механичен модел? С монтиран говорещ апарат. Тъй, тъй, интересно. Въпреки че при сегашното равнище на техниката…

— Но той е жив, жив е? Нима не разбирате! — и Женя плесна с ръце.

— Разбира се, че е жив. Тоест, имитира някои признаци на живия организъм. Ако ви интересува как се е появил моделът на такова същество, трябва да кажа…

Професорът сложи ръце на гърба и се заразхожда бързо край аквариума, а черните меченосци се носеха зад стъклото, сякаш му бяха подводен ескорт. Без да спира, професорът заразвива в бързо темпо пред Женя теорията за произхода на Синчо, тоест на съществото, което, условно, разбира се, трябва да отнесем към митологичния вид гномове или дяволи.

— В случая могат да бъдат предложени три хипотези — започна Хай-Бичковски. — Първо: кибернетичен произход. Както е известно, Киевският институт по кибернетика под ръководството на един мой приятел, изтъкнат учен, работи върху създаването на мислещи машини, тоест, най-общо казано, моделира дейността на човешкия мозък. В тази насока са постигнати значителни успехи.

Напълно е възможно кибернетиците — а те са весели хора — да са създали като пръв образец такъв, все още твърде примитивен екземпляр мислещо същество, като този ваш… как го нарекохте? Синчо.

(„Какви ги дрънка?“ — прошепна Синчо на момичето.)

Професорът хвана Синчо и го разтърси над ухото си, за да провери дали не дрънчат детайлите, от които е направен. Не, детайлите не дрънчаха. Напротив, в стомаха на малкия нещо изкъркори, той одраска сърдито професора по ръката и кихна:

— Ей, луд ли си? Се ми изтърсис цервата!…

Професорът постоя леко объркан. Не го учуди гласът, а това, че Синчо беше топъл, мек, и че го стрелкаше гневно с живите, зелени мъниста на очетата си.

— М-да — изсумтя професорът и намръщи чело. — В случая ще е по-подходяща, изглежда, биологическата хипотеза. Вие навярно сте чували, уважаема Евгения, за италианския учен професор Петручи. Той е открил метод за изкуствено отглеждане на живи организми в колба. Да, да, не се учудвайте. Взима се ембрион, зародиш, и се отглежда в изкуствена среда, докато не се превърне в жив организъм с всички признаци на живо същество; реагира на светлината, на топлината, на дразнители, притежава двигателни рефлекси и тъй нататък. Може да се предположи, че тъкмо така, по химическа път, е бил отгледан и този хомункулус — малко човече, което прилича… — но професорът погледна Синчо и изглежда сам се усъмни дали може да се отгледа в колба такова симпатично дяволче — рижо, с нежен зелен мъх на коремчето, с красиви рогца и копитца. Затова професорът веднага премина към третата хипотеза — космическата. Той каза, че учените отдавна са изказали предположение за съществуването на органичен живот, а може би и на човешки цивилизации извън пределите на нашата планета. Развитието на радиоастрономията, изследването на далечни звездни светове потвърждава това гениално предвиждане. Нещо повече, има вече, тъй да се каже, и материални доказателства.

— Сигурно знаете, Евгения, за прочутия лапласки метеорит? Та има свидетелства, че в структурата му са открити непознати досега микроорганизми, може би от космически произход. Ако съобщението на чуждестранния печат бъде потвърдено, ще предизвика буря, същински преврат в науката. Това ще означава, че от дълбините на междузвездните простори на нашата стара Земя долитат от време на време нови, съвсем различни от нашите форми на живот, тъй че твърде е вероятно съществото, което държите в ръце… — и Хай-Бичковски погледна пак Синчо, но изглежда, отново се усъмни в теорията си: възможно ли беше наистина това забавно дяволче да е долетяло от студените космически простори?

Професорът погледна часовника си и подскочи:

— Извинете, но закъснявам! Трябва да си пробягам кроса! Друг път ще си довършим разговора.

— Олеле, и аз закъснявам! — възкликна и Женя. — Няма да успея да закуся.

Тя затрополи бързо по стълбата, а Синчо подаде муцунка изпод блузката и запелтечи уплашено:

— Какви ги дрънкасе тос професор?

— Не така, Синчо! — скара му се Женя. — Той е велик човек. Да знаеш само колко книги има. В другата стая. Чак до тавана. Професорът не само ги е прочел, ами и е написал цели двадесет парчета! Ясно ли ти е? То на великите хора тук винаги малко нещо — и Женя посочи главата си — не им е съвсем в ред. Някои са големи чудаци и са много смешни. Понякога са много странни. Като дойде зимата, ще видим как професорът тича бос по снега. Защото е „морж“…

 

 

Биеше вторият звънец и Женя се втурна презглава към своя етаж, прескачайки по няколко стъпала. Профуча като вихър по коридора и окачените по стените портрети се разлюляха на шнуровете си. Дотича задъхана до вратата на 5-ти „а“, но там й преградиха пътя Бен и Костя Панченко — приятелят на „генерала“.

— Момент! — каза Бен и застана пред нея. — Я си покажи ръцете. Ние сме днес на боен пост. Санитарна комисия!

Бен беше дошъл и на училище с джинси и ярка фланелка, с три реда значки на гърдите. Личеше, че е в добро настроение, но иска да ядоса Цибулко.

— Ръцете, ръцете си покажи! — изпъчи важно гърди. — Проверка!

Женя се беше запъхтяла от тичането, а искаше и да надникне преди часа в учебника по ботаника. Само Бен й липсваше с тия свои номера…

Надникна през рамото му в класа. Виола Зайченко! Ето я — върти се, кима към вратата и очите й пламтят от любопитство: какво ще стане сега! Виола знае всичко за всички. Колко пъти е сядала с тайнствен израз на лицето до Женя и й е шепнала: „Ама ти наистина ли не забелязваш! Ами че той… той те ухажва“.

Що за глупости! Ухажвал я!…

Женя стоеше объркана: как да мине? Значките на Бен дрънчеха, той й препречваше ухилен пътя с рамото си. От класа вече надничаха с подигравателни усмивчици.

— На, виж! — извърна се сърдито Женя и си показа ръцете, въпреки че знаеше: Бен се интересува от чистотата на ръцете й, колкото леля Паша от китайската писменост. — Виж! Чисти са! Току-що ги измих.

— Ха-ха-ха! — Бен едва почваше играта. — Чисти били! — обърна се той към приятеля си Костя Панченко, закръглено, набито момче. — Глей бе, Костя, виж й само ръцете! Пълна липса на хигиена. Хиляда микроба на всеки пръст. Срамота! В стенвестника ще те изтипосаме.

Бен и преди я беше закачал грубо (особено пред момчетата), но сега… „Хиляда микроба!“ И то високо, за да го чуят всички. „Глупак!“ — извърна се високомерно Женя, за да не види Бен как устните й се разтрепериха от обида. Стана й мъчно, досадно. Не, тя наистина не можеше да го разбере това опако момче.

Ако се случи да останат сами — веднага настръхва, вдигне си яката, върви и мълчи. Не поглежда към нея, страх го е, извива очи, само сумти и подритва сърдито камъчета. „Бен, защо мълчиш?“ — „Че да не съм радио!“ Тих, кротък — като първокласник. Но щом види момчетата, и веднага: „О, хайде, здрасти!“. Веднага я оставя насред улицата, като че ли никога не е вървял с нея. Лепва се за момчетата, веднага става нахакан и пръв започва: „О, Жабулано! Хиляда микроби!“. Като сега…

Може би е страхливец? Пък иска да се покаже, че е мъж, голям герой и не допуска на топовен изстрел да го доближават, знае да държи на разстояние такива „жабчета“ като нея. Изключение прави колкото да им се подиграе.

Женя пристъпи към Бен.

— Бен — каза му тихо. — Пусни ме. Стига си се фукал. Ей сега ще дойде учителката, а трябва да преговоря по ботаника…

— А-а, не, на нас тия не ни минават! — инатеше се ужасно доволен Бен; той беше спрял днес всички момичета, та камо ли Цибулко… Как тъй ще я пусне? Току-виж някой рекъл, че той… че тя… че те… С една дума, Бен се изчерви и погледна Женя с малко смутени, изпълнени с добродушно нахалство очи. — Не, Цибулко, с такива ръце мога да те пусна само срещу откуп. Колко да й вземем? — кимна на Костя Панченко.

Костя изду сериозно белите си пухкави бузи, изгледа Женя изпод рошавия перчем и заяви делово:

— Ако ще е в пари — двайсе копейки. Най-малко. Ако ще е в натура — по една ябълка.

— Какви ябълки бе! — махна с ръка Бен — той вече искаше да свърши тази игра — разбираше, че са прекалили! Но играта си е игра и той заяви най-категорично: — Никакви ябълки! Само суха пара! Двайсе крони и хайде, минавай. — Бен раздрънка монетите в джоба си, за да покаже, че други хора отдавна са се откупили и сега си седят като честни зубрачи по чиновете. — Дай двайсе крони и минавай!

Женя блъсна ръката, която й преграждаше пътя. Но силите й се оказаха недостатъчни и тогава тя изгледа Бен с презрителен поглед. Шегата си е шега, но какви са тези пазарлъци, какво е това изнудване? „Двайсе копейки!“ От Кадуха ли се научихте? Онзи бездомник така измъква от децата пари за цигари.

— Бен! Я се махай! — дръпна се повторно Женя, вече много ядосана. — Иначе всичко ще кажа… аз всичко зная… нали ви чух как в мазето…

— Какво? Какво знаеш? — още се смееше Бен, но погледът му стана студен и тревожен.

— Зная, че пушите с Кадуха. В тъмното мазе. Вадя се чукаше с тебе и каза (тя имитира гласа на Вадя): „Пий, мършо, пий и се не бой, виното е утеха в живота…“.

— Значи ти си била? Ти си била тогава в мазето! — Бен все още не вярваше, беше поразен и объркан, но в очите му вече трепкаше страх. — Така значи! — наведе се той над ухото й. — Ти си подслушвала. Значи, ти ни заля с вода. Шпионка! Ще те науча аз тебе!… — Изсумтя и замахна, готов да я удари, но отзад се чу спасителното: „Бен! Пак тия твои номера!…“.

Беше гласът на Изолда Маркивна, потропването на токчетата й кънтеше вече близо, до самата врата.

И тримата: Женя, Костя и Бен — се втурнаха в клас и се разбягаха по местата си.

Бен дълго се въртя на чина си и нещо мърмореше, после вдигна предпазливо глава и хвърли крадешком поглед към Женя изпод рошавия перчем. Тя седеше пред него, наведена тъжно над чина (мъчеше се, изглежда, да сподави горчивата обида). На бялата й тънка шийка се виеха две меки копринени къдрички. Бен гледаше къдрите, които помръдваха и сякаш го питаха нещо, питаха го тъжно и обидно. Въздъхна тежко и си каза: „Дявол знае как ги правя все такива едни… Само глупости. Без да искаш, току настъпиш някого по душата“.