Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Женя і Синько, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Виктор Близнец

Заглавие: Звън на паяжинка

Преводач: Лиляна Минкова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: Украински

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Повести

Националност: Украинска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: март 1983

Редактор: Пенка Кънева

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Людмил Асенов

Коректор: Мина Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1906

История

  1. — Добавяне

С татко на „Гълъбарника“
Дискусията в клас
Бен. Причината за поражението на Спартак

Женя бързаше: „Ох, минава един, само да не закъснея“. Дъвчеше бързо сандвича и същевременно пишеше бележката. Чукаше с един пръст на мамината машина — на тромавия стар „Ундервуд“. Клавишите на „Ундервуда“ бяха протрити до жълтата мед и забило нос в клавиатурата, момичето търсеше дълго всяка буква. Намираше я, удряше с пръст и чукчето тракваше сухо по валяка, но кой знае защо често пъти изскачаше съвсем друга буква и Женя се ядосваше, зачукваше написаното и пак търсеше необходимата буква. В резултат върху листа се появи следното:

Мила мамиочко №!

Отивам при татко на работаТа.Х.? О.

Ключовете са чержето, както винаги. Тъгувах за тебе. Скоро ще се върна. ЦелУвам ТЕ, целувки!

Твоя Женя Цибулко

Докато Женя пишеше, Синчо седеше мирно на перваза и я гледаше с весело нетърпение как трака. Дали му беше харесала машината, или му беше интересно как Женя сякаш души с нос буквите, но беше проточил врат, надничаше в написаното и се хилеше с черните си зъби.

Женя сложи последната точка, скочи и бързо се заоблича. Изведнъж чу зад гърба си тракането на вехтия „Ундервуд“. „И таз добра! — каза си. — От писането нещо ми трака в главата.“ Уви, тя даже не се озърна. Напразно! Ако се беше озърнала, щеше да види твърде странна картина: Синчо беше скочил върху клавишите и подскачаше ли, подскачаше — танцуваше хопак. Подскочи за последен път, тропна с копитце, погледна какво пише на листа и скочи пак на перваза. Седна кротко, ни лук ял, ни мирисал и премрежи доволно очи.

Панталона, якето, ботушките — всичко беше облечено за миг. Женя приглади перчема си, погледна се в огледалото и вече се канеше да хукне. „Да! Ами бележката за мама?“ Извади бързо листа от машината и вече искаше да я забоде на вратата… Но нещо сякаш я дръпна за ръкава. Какво значи това? Чакай, чакай? Та това е съвсем друга бележка! Прочете бързо:

Мила мамиочко №? Ключовете заминаха при татко на работата. Домъчня им за тебе (шшшшшшш)

Лежа където винаги, под чержето. Скоро ще се преобърна. Целувам те, целувам те!

Твоя Ценя Жибулко

— Ах, ти, разбойнико. Ти си го направил! — Смачка бележката и се втурна към прозореца. — Сега ще видиш коя е Жибулка!

Синчо се наведе, изпъшка и — хоп! — преметна се над главата й, ето го вече седи на полилея, люлее се и наднича отгоре с кръгли котарашки очи, весели, но и уплашени.

— Ей, ама да не ме биес! — измърмори той и си прибира опашката, да не го дръпне Женя от полилея.

— Да не те бия! Ти разбираш ли бе, разбойнико, какви грижи щеше да създадеш на мама? Нали щеше да иде при татко за ключовете! Ами това: „лежа под черджето“? Какви глупости си измислил… Я слизай оттам.

— Няма да сляза. Ще ме биес…

Женя грабна тупалката, с която тупаха на двора дрехите, и се намръщи сърдито, като че ли наистина имаше намерение да напердаши Синчо. Но преди това отвори прозореца и посочи с пръст:

— Хайде, изчезвай! И повече да не си стъпил тука! Изтрябвали са ми такива фокусници!

Синчо се повъртя на полилея, изпъшка: „Брей, пък много си сърдита! Хиц дазе не си добра! Сте ида да умра в мазето и веце никога-никога няма да ме видис…“. Изхлипа, направи тъжна гримаса, избърса си сълзите. После скочи, пролетя през стаята и изчезна през прозореца, стопи се като облаче червеникав пушек от някой ауспух.

Изчезна. Остави само гореща капка на ръката й — горчивата си сълза. Женя стоеше смутена. Нали искаше само на шега да му се закани, да го посплаши, а той се нацупи и хайде — „ще умра в мазето“.

Изскочи от къщи („Ох, ама ще закъснея за татко!“), но мислите й непрекъснато се връщаха към Синчо. „Глупаче! Току-виж наистина не се върнал вече.“

 

 

Те се изкачват все по-високо по клатушкащото се дървено скеле. Под краката им скърцат изпоцапаните с глина дъски, над скелето тихо свири вятърът, а земята потъва и под тях зейва яма, а наоколо като гребени се извисяват покривите на къщите. Бащата върви напред и начесто се обръща към Женя, окуражава я с усмивка:

— По-високо главата, дъще! Не си гледай в краката, гледай в небето. Виж, есен е, облаците са ниски.

Наистина, облаците се носят ниско-ниско — като сив поток от мъгла, закачат се в покривите, за телевизионните антени, за брандмауерите.

— Не ме е страх! — вирва брадичка Женя и също се усмихва, въпреки че нейният самолет се друса и хлътва из въздушните ями. Въпреки всичко — интересно й е; хем страшно, хем много интересно, затова иска да се качи още по-високо, поне още малко по-нависоко. Човека винаги го влече нагоре, момчетата неслучайно се катерят по дърветата, алпинистите по елбрусите и еверестите, а космонавтите летят към Луната. Сега Женя за нищо на света не би казала: да се връщаме, страх ме е. Първо, нали тя настоя и второ — баща й върви спокойно и уверено; въпреки че дъските са полегати, а преходите тесни, той даже не се хваща за перилата. Но Женя някак против волята си се държи за тях или се притиска до стената.

Високата, прясно варосана стена на историческия музей стърчеше над Женя като отвесна скала. Но така й се струваше, докато беше долу. А сега пред нея е върхът, широкият триъгълен фронтон, на който работи баща й.

— Ето че стигнахме — поема си дъх Васил Киндратович и поздравява майсторите, които са насядали по дъските и спокойно си пушат. — Добър ден!

— Здравейте!… Добър ден!… О, и бодра смяна е дошла! — оживиха се мъжете.

Възрастни и съвсем млади, всички бяха облечени еднакво — в широки брезентови работни дрехи, изпоцапани с бои и глина. Всички оглеждаха със симпатия и любопитство едроухата щерка на бригадира. Женя ужасно се смути от погледите им. Промъкна се незабелязано зад бащиния си гръб и изведнъж усети: дали от изкачването, или от височината, а може би от вълнението — лицето й изведнъж пламна и главата й зашумя. Хвана се за колана на баща си и постоя малко, докато й се поизбистри главата. После заразглежда бригадата. Някои хора веднага позна: онзи огромен мустакат чичо с добродушно кръгло лице сигурно е Олекса Петрович. Той има златни ръце — Олекса Петрович е художник, резбар и пчелар (у дома си държи на балкона кошери), а онзи младият, черничкият, с бързия поглед е Петрунчик (така го наричат в бригадата) — веселяк и шегобиец; крайният чичко, побелял и дълъг като върлина, е сериозният Гордийович. Баща й разказва всяка вечер за тях: на кого какъв наряд дал, кой го бива да прави грунд, а кой — да вае и какво ново има в семействата им. Тези хора отдавна са влезли в мислите и в разговорите на семейство Цибулко и сякаш живеят заедно с тях, в техния дом; някои от тях майка й често сочи за пример („Гордийович — казва тя — е злато човек: я виж какви хубави рафтове ми направи в кухнята“), друг е пък антипример („Не се води по акъла на Петрунчик, човече. Той е ерген, на него всичко му е позволено“). С една дума, те са все свои хора, стари добри познати, затова посрещнаха Женя толкова сърдечно, просто и искрено:

— Вземи си ябълки, дъще. Взимай, взимай, не бой се, от моята градина са. Антоновки! На пазара такива не можеш купи.

— А от мен лешници. Дай шепите. Със сина ги брахме в гората.

— Казвай какво ново в училище? Какво донесе днеска? Петица? Браво! Аз на моя Ярик всяка вечер това му повтарям: „Учи се като Женя Цибулко. Учи, непрокопсанико!“. А той грабне щеката и хайде навън — върви го гони!

Женя яде ябълка, хрупа лешници и се чувства чудесно с баща си сред тези мили, гостоприемни хора. Над главата й плават облаци, денят е влажен, мъглив. Оттук Женя вижда киевските хълмове, гъсто населените квартали на Подол. А в далечината, зад белезникавите разливи на Днепър, се виждат и пясъчните дюни и островчетата борови гори. Облаците плават и те обзема чувството, че сякаш ти летиш над хълмовете, над Подол, над широката река и леко се полюшваш заедно с огромната кутия на каменната сграда.

Момичето се притиска към татковия гръб. Приятно й е, че щом дойде баща й (на „гълъбарника“ както казва) — въпреки че не е по-възрастен, нито е по-висок от другите, напротив — той е един от най-младите, с тънък врат и остър нос, остър като на студент — същинско момче сред солидни мъже — въпреки това всички веднага го заобиколиха, приклекнаха в тесен кръг и сега разговарят, слушат внимателно баща й, съветват се за нещо. Веднага личи, че баща й е бригадир с авторитет.

„Чудесен татко си имам!“ — помисли си с топлота момичето.

— Време е — каза баща й и си погледна часовника. — По местата.

Всички се пръсват, приготвят си инструментите — сандъчета, мистрии, шпатули, малки железни ножове-лопатки. Някои носят и туби с вода, леки пластмасови кофи, книжни чували с цимент, алабастър, пясък, цветна глина. Дъските скърцат, майсторите се пръскат и ето вече цялата странична фасада е украсена с дребни човешки фигурки и ти се струва сякаш бързолети или лястовици са накацали по стените.

Бащата вика Женя и я повежда по стълбите нагоре, под самия покрив. Едва след известно време, посвикнала с височината, тя разбира, че са вече в люлката. Скована от яки дълги дъски, люлката е окачена на въжета и може да се повдига и да се спуска с макари. Това е много удобно за работата.

— Днес ще ми бъдеш калфа — казва баща й (той е облякъл брезентните работни дрехи, нахлупил е някакво кепе, затова й изглежда по-различен, отколкото в къщи, малко чужд, далечен, и я гледа така строго през очилата). — Твоята задача е да ми разтваряш цимент. Ето ти формата, ето ти лопатка и вода. Ще добавяш в разтвора от този прах — синтетично лепило за якост. Само много те моля: разтваряй на малки порции. Ще се убедиш сама — циментът бързо се втвърдява… Ясно ли е?

Женя кимна утвърдително: разбира се! Толкова е просто, все едно да правиш тесто. Разтвори във формата малко цимент, доля вода, размеси сивкавото тесто, опита го с пръст и… замря. Пред самия й нос се протегна лапичка, някой награби от тестото и си го напъха право в устата. „Синчо, отде се взе?“ — зашепна строго Женя и се извърна, за да не види баща й неканения гостенин. Нали уж избяга от къщи, пустото дяволче! Как ли я беше намерило тук и кога ли се беше пъхнало под якето й. Синчо посдъвка цимента, запримига със зелените си очи, направи възмутена гримаса и плю:

— Тфу!… Какъв е тоя мармалад? Само пясък, скърца ми на зъбите!

Женя приклекна, задавена от глух смях. Дяволчето изсумтя докачено, награби пак шепа цимент и я лепна на Жениния нос.

— Що се смееш… Я го опитай!

— О, ама вие сте били двама! — измърмори учудено бащата и хвърли поглед през рамото на Женя. — И вече се изпоцапахте! Две дяволчета!

Бащата го каза с добродушна усмивка, но Синчо, щом чу гласа на Цибулко, веднага се шмугна под якето и изчезна, а Женя стана, избърса си носа и спря неуместния на такова място смях — тя не е дошла да пречи на баща си.

— Разтворих го — каза сериозно Женя. — Може би трябва да е по-гъст?

— Не, много е добър. Сега ще почнем да ваем.

Цибулко напръска с вода загладената кръпка върху стената, почака влагата да попие и напръска още веднъж — релефът се прави върху мокра тухла, върху тъй наречената влажна основа. После разгъна свитък тънка копирна хартия, разстла го на пода и го затисна с камъчета по ъглите.

— Погледни, Женя, какъв сложен орнамент. Долу грозд с листа — символ на живота. Горе — фигурки на работници и моряци с картечници, и будьоновци, сякаш летят във въздуха на конете си. Нашата революция, онова, което ни е най-скъпо в цялата ни история. А в дълбочината — виждаш ли, воини с копия, орачи — древната ни история. Взри се внимателно… Нито един елемент, нито една фигура не се повтаря. Затова работим ръчно, а не с форми. Защото релефите могат да се направят и с форми, изработени фабрично. Трябва само да се прикрепят към стената. Ясно ли е? — и баща й „позвъни“, тоест натисна с пръст чипия Женин нос, както тя често правеше със своя Синчо.

Женя се усмихна широко с едрите си предни зъби.

— Ясно! — отговори щастлива.

— Тогава подай ми цимент.

Цибулко загреба с лопатката от разтвора, погледна рисунката и залепи с бързо движение „тестото“ към мокрото парче стена, после още и още; израсна бяла грапава купчинка, бащата я оглади с гъвкави послушни пръсти, закръгли я и Женя видя изведнъж конска грива. Ето я и шията. Бащата поизчисти с шпаклата отстрани, махна излишното, присви очи, вгледан във фигурата, и продължи работата си. Пръстите му сноват, изравняват, оглаждат и ето, на стената вече ясно се открояват главата и шията на коня. Дълго си игра с окото: изстърже малко разтвор, пак добави, чисти с пръчица, обгражда окото с дълбоки дъги, докато остана най-сетне доволен: окото, а с него и цялата напрегната, устремена напред конска глава сякаш оживяха.

„Будьоновски кон. Сякаш лети по стената“ — Женя стоеше и се любуваше на майсторството на баща си.

Хвърли поглед към скелето. До тях, по-високо и по-ниско, сякаш увиснали във въздуха, работеха майсторите. Замесваха цимент, пясък и го напластяваха върху стената, по-тежките детайли ги закрепваха с шпури. Работеха съсредоточено, от време на време си казваха нещо, и Женя си помисли: наистина приличат на лястовици, закрепили се по чудо върху корниза, и си вият гнезда.

— Тате, ами как ще свържете този… орнамент? За да се получи цяла картина?

— А-а, много просто! Погледни внимателно: стената е разчертана на квадрати. Когато всеки свърши своя релеф, картините ще се слеят долу в права ивица, а на фронтона в полудъга… Нали музеят ще стане много хубав? Тук идват стотици екскурзианти, хората ще гледат и ще казват: „Колко хубаво е направено. Тук някъде е вложила своя труд и Евгения Цибулко“. — Бащата се усмихна лукаво през очилата.

— Тате! Дай да опитам и аз… да вая!

— Ами добре. Да почнем от зърната. Хайде, погледни сега схемата, рисунката. Ето в този квадрат — нали виждаш? — е първото зърно. Не кръгло, а продълговато. Почвай. По-смело! Така, вземи цимент и хоп! — Баща й завъртя пръсти върху стената и веднага се появи същинско зрънце.

— Сега аз.

Женя гребна разтвор, изплези език и впери поглед в стената. Бутна с пръста и — хоп! — мокрият цимент полетя надолу през пролуките между дъските, пляс! — цопна върху по-долното скеле.

— Нищо. Опитай пак. Никой не се е родил научен.

Сега загребва повече цимент, мокри крайчеца на пръстите и залепва меко, внимателно тестото към тухлата, но в това време… изпод якето се подава космата лампичка и Синчо почва да фъфли: „Ма не така, не там, ей така!“ — той размазва с лапичка цимента и оставя бяла диря по цялото яке. Бащата стои, раменете му треперят от смях и очите му закачливо блестят.

— Ей, само ми пречиш! — Женя пляска Синчо по лапичката, изплезва старателно език и успява най-сетне да закрепи на стената една точица — нейното зърно.

— Ох, майка ти ще има да ни се кара — виж как сме се изпоцапали! — клати глава Цибулко. Извади чиста кърпичка, намокри я и се залови да бърше тъмносиньото найлоново яке. — О-о, щерко, ами ти си премръзнала. Тук духа. Не е ли време да се прибираш?

— Нали обеща да ми покажеш стария Киев?

— Хайде друг път.

— Не, не, сега!

— Добре, нека бъде сега. Пък и време е за почивка. Ела по-близо до мен. Така. Ще те завия с моя брезент.

Бащата притисна към себе си слабото дългоухо момиче, заметна го с полата на дрехата си. На Женя й стана толкова хубаво до рамото на баща й, толкова топло и спокойно, че й се стори — ако затвори сега очи — веднага ще заспи, а на устните й ще играе щастлива усмивка. И на Васил Киндратович му беше безкрайно приятно: до него се беше притиснало и търсеше топлината му това малко, беззащитно и толкова скъпо за него същество, нежно, гальовно, послушно, нищо, че и то си имаше свое капризно малко дяволче.

Бащата и дъщерята се обърнаха малко встрани, за да бъдат с лице към Подол, и той посочи с ръка:

— Гледай. Ето го — старият Киев на занаятчиите. Как само се е запазил! Сякаш се е преселил от осми или девети век направо в наши дни.

podol.png

Наистина, сякаш в центъра на града се е разположило село. При това древно, дървено село, от стари-прастари времена. Наоколо му — хълмове, дерета… Просто да не повярваш, че не е макет, не са боядисани шперплатови декори за някой филм, а истинска жива панорама.

В дълбокото дере се е стаило древно селище — тъй наречената Гончаривка. Сега, когато дърветата бяха голи и не закриваха сградите, то се виждаше като на длан — с гълъбарниците, с малките кладенчета сред дворовете. През стръмното дере се виеше тясна уличка — и то каква уличка! Почернели вехти къщурки, които приличаха на древноруските дървени къщи. По стълбищата — парапети с резба. С мостчета пред портите. От комините се вие мързеливо дим. Скърцат макарите на кладенците, веригите се удрят със звън в кофите. Тесни дъсчени тротоари под прозорците. Пътищата с дълбоки коловози са постлани с калдъръм; излъскани за няколко века от хорските нозе, грубите недялани камъни сега блестят. Дълги, сложно разклонени редици от скърцащи дървени стълби с перила и пейки по площадките: по тях жителите са се качвали от дерето в града. Тази мирна архаична картина се допълваше от старозаветните кози, които пасяха по склоновете, и от босите хлапета (тези малки разбойници — все същите през всички векове), които тичаха и се боричкаха на самия край на стръмнината.

Да не бяха телевизионните антени над дървените къщички и новите съвременни сгради от бетон и стъкло, заобиколили дерето, човек би могъл да си помисли, че се е пренесъл по някакво чудо във времената на княз Володимир Святославович.

Женя разглеждаше очарована всяко дворче, всяка уличка на Гончаривка, а баща й, който досега мълчеше, за да не й пречи, най-сетне каза:

— Е? Нали е чудесно!… Да имах кинокамера — продължи той замислено, — непременно щях да направя филм за това неповторимо кътче в Киев. То така хубаво се е скрило от света, че даже тук хора, които живеят на две крачки от него, не знаят за съществуването му.

— Така е — съгласи се Женя. Толкова пъти е идвала тука, на Старокиевския хълм, а не е знаела, че трябва да направи само няколко крачки и да свие зад Историческия музей, за да види пред себе си древния Киев, отколешната старина.

— Тука, където стоим сега — заговори баща й, сочейки с ръка през скелето, — тук е бил някога горният град, основан от княз Володимир. Както виждаш, от него нищо не е останало. Той е изгорял. А там, в дерето, селището си стои като консервирано, и по уличките, по които сега тичат пионери, навремето са минавали оръженосците и книгописците на Ярослав Мъдри. Как мислиш, защо се е запазила така добре Гончаривка?

— Защото е добре скрита — отвърна Женя.

— Правилно, дъще. Самата природа я е скрила. Това дере пред нас (то се нарича Грънчарско) е заобиколено отвсякъде с хълмове. Ей онзи хълм, най-близкият, с червеникавите склонове, е Замковият; до него е хълмът Детинец, по-нататък е Шчекавица, а там, зад нея, се подава връхчето на Хоревица. Хълмовете са обкръжили като пръстен дерето, а то е дълбоко, с много стръмни склонове с глинести урви. Тъкмо тук — в това създадено от природата гнездо, в котловината са се заселили някога занаятчиите. Защото кое е най-важно за занаятчията? Спокойствието и мирът. Тук са живели кожари, чеканачи, сарачи, ковачи, но не обикновени ковачи, ами майстори „най-изкусни по злато, сребро и мед“, както е казано за тях в летописа. Представи си, дъще, какъв живот е кипял тогава в Гончаривка. Звънтели са наковални, пламтели са пещите, в които са изпичали глинените съдове, миришело е на кожа и на дъбова кора, трополели са каруци, натоварени с бъчви. В Гърция, във Византия, в Литва и къде ли не още са се продавали мечовете, глинените кани, златните украшения на киевските майстори.

— А при нашествието на татарите? — попита очарована от разказа Женя, която се усещаше като птиче под мишницата на татко си.

— Да, да. Тъкмо за това исках да ти разкажа.

Васил Киндратович се отмести внимателно, пристъпи от крак на крак — май му беше неудобно да стои така наведен, за да завие Женя с дрехата си. Настани се по-удобно, опря лакът о парапета и подхвана отново, стопляйки с дъха си вратлето на дъщерята.

— Тъкмо това е най-интересното, Женя. Татарите вече разрушили и опожарили почти целия Киев, а за Гончаривка изобщо не подозирали — заобиколили това страшно и както им се струвало безлюдно дере. Едва след време някакъв татарин разбрал, че там долу се крие цяло занаятчийско селище. Но аз забравих да ти кажа: откъм Подол било трудно да се мине в Гончаривка: освен хълмовете, там се издигали два крепостни вала, а откъм юг, където минават сега трамваите, течала рекичката Глибочица. Към нея имало само един път — по Боричевската стръмнина, там, където се издига сега Андриивската черква. Татарите нахлули оттам. С цялата орда, с огромна, безпощадна сила. И какво мислиш? Тези златари, тези мирни хора, които правели от сребро тънки ажурни плетеници, се хванали до един за мечовете и копията. С тях и жените, децата, немощните старци. Препречили с гърдите си пътя на ордата. Битката била страшна. Едва след дванадесетдневна обсада и щурм Гончаривка се предала. Всъщност след битката от нея почти нищо не било останало.

Бащата и дъщерята помълчаха, потънали в мислите си. Притисната до баща си, Женя си представяше страшната и неравна битка на мирните занаятчии със свирепата орда. След като помълча малко, Васил Киндратович обясни, че тези чергари налетели като пясъчен смерч и пак така отминали надалеч, а Гончаривка след време оживяла и отново смайвала света със своята керамика, със златните си гривни и с редките и скъпи тогава стъклени съдове.

— Някой ден ще поскитаме с тебе из дерето — каза Цибулко. — Непременно! Там и досега улиците носят старите си имена, занаятчийските: Кожарска, Грънчарска… Както се заселвали занаятчиите — на цехове, така кръщавали и своите улици и улички. Много е интересно! — Бащата помълча и добави: — Да имах кинокамера, непременно щях да направя филм; та тук всяка къща сякаш те моли да я снимаш…

„Колко хубаво стана, че дойдох днеска при татко — помисли си Женя. Хем направих с ръцете си гроздово зрънце на стената, хем научих толкова интересни неща за Гончаривка“… Не го призна нито пред себе си, нито пред баща си, но наистина много й стана криво, че толкова пъти е идвала тук, до музея, а не е знаела нищичко за Гончаривка. Изглежда, човек трябва не само да гледа, но и да вижда. Както вижда баща й. Ето тук, пред музея, от земята се подават остатъци от стара стена. За Женя това е най-обикновена стена. Тухли, хоросан и нищо повече. А за баща й това е история. Той огледа стария строеж, изцъка и половин ден й разказва за старото градище, за първите строители, за Византия, за тайните на някогашните майстори, как всичко тук е било опожарявано и отново изграждано.

Толкова неща умееше да види той в едни най-обикновени тухли!

Когато порасне, Женя ще изучава какво е било на земята преди векове (Петро Максимович, директорът на училището, като й пише петиците, все казва: „Женя Цибулко, от теб ще стане чудесен историк!“) или заедно с баща си ще изгражда Киев. Най-хубаво би било и едното, и другото — да строи Киев и да се рови в земята, за да разбере какво е имало някога на мястото, където правиш сега изкоп за нова сграда.

— Ще стана като тебе, тате — каза Женя и се изчерви. — Ще работя и ще зная всичко за Киев… и изобщо… за всичко на света.

— Разбира се, Женя. — Васил Киндратович стоеше, развълнуван не по-малко от дъщеря си и гласът му зазвуча глухо от вълнение и прилив на нежност. — Разбира се, Женя. Аз вярвам в тебе — ти си ми умна и разумна.

Той я погали нежно по меките копринени къдри и вече съвсем делово каза:

— А сега в къщи — да си учиш уроците.

 

 

Дълго и тържествено звънеше звънецът, известявайки голямото междучасие. 5-ти „а“ беше почти празен. Учениците се бяха пръснали: едни в стола, други към задния вход, зад колоната, където можеха спокойно да поиграят на пощенски марки. Костя Панченко вече свиркаше откъм улицата, викаше Бен. А Бен седеше на чина, навъсен и тъжен. Дъвчеше бавно и без апетит сандвича, приготвен от дядото и мислеше, че в джунглите на Амазонка бродят тигри и леопарди, че майка му е някъде в Канада, а той, забравеният и изоставен Бен, цял живот е все сам, този двор му е дошъл до гуша, а глухият Хурдило го гони с ръжена, нарича го разбойник и хулиган. „Ще избягам!“ — беше изписано върху печалната физиономия на Бен.

Женя въздъхна — тя беше прочела в очите на своя приятел съперник това решително „ще избягам!“. Само това липсваше! — помисли си Женя. Без Бен в двора всичко ще стихне и ще замре, тревата ще избуи до пояс и само пенсионерите ще дремят от скука по пейките. Женя запристъпва тихичко, крадешком подир Бен по дивите пътечки на джунглата, но изведнъж спря: „И таз добра! Къде съм хукнала! Забравих да преговоря по английски…“. Отвори учебника и се намръщи от досада: Сега пък друго! От задните чинове долита весел шепот и кикотене. Женя се обърна… но не се разсърди, а се разсмя и тя. Какъв ти английски, щом Виола Зайченко почва спектакъла си.

Виола беше събрала момичетата и те бяха насядали край нея. Тя самата се качи на чина с няколко фиби в устата, разплете си плитката и си среса косата на разкошна, черна като смола конска опашка. След като извърши тази операция, Виола заяви:

— Ще се омъжа само за човек на умствения труд — художник или киномеханик.

— Пък аз за офицер! — обади се пухкавата, червенобузеста Светлана Кушч и цялата пламна.

— Ти си ужасно изостанала — Зайченко изгледа пренебрежително Светлана и отново се обърна към момичетата, та да я видят всички. — Модата на офицерите отдавна е минала. Сега, ако искаш да знаеш, са модерни послушните мъже, дресираните… Затова никак не е изключено да се омъжа за обикновен човек — да е домошар и да ми готви. Ще си живея като нашата съседка Фая. Върне се Фая от института (тя работи в някаква лаборатория), захвърли си чантичката, отпусне се в креслото и заявява: „Ах, ужасно съм уморена!“. — Виола се отпусна премаляла на чина, затвори очи и си помаха с въображаемо ветрило. После гневно се изправи и вдигна театрално пръст. — „Кузик (Фая така нарича съпруга си), Кузик, не чуваш ли — нашият Боря плаче! Аха, детето е мокро. Ами ти защо стоиш, не знаеш ли какво трябва да направиш — я му смени пеленките. А, той се бил и… Ами изкъпи го! И му попей, изпей му някоя песничка, не бой се, няма да ти спадне гласът. Заспа ли? Добре. Сега иди да напазаруваш, ама бързо, че и вечерята ти още не е готова. Ти съвест нямаш ли — жена ти се е прибрала гладна!“

Виола така хубаво имитираше гласа, маниерите, позите на съседката си, че класът примираше от кеф. Само Бен, който през цялото време навъсено мълчеше, се удари изведнъж с юмрук в гърдите и заяви глухо:

— Да ми падне на мен… тази Фая!

— Герой! — Виола Зайченко изгледа унищожаващо Бен (а очите й бяха черни, големи и пронизващи като на циганка). — Чухте ли го? Той щял да я научи! Я кажи по-добре как дядо ти от тебе бял ден не вижда, как тича подире ти с компота и ти решава задачите! Експлоататор! — добави Виола с тон на обвинител.

В отговор Бен направи презрителна гримаса — изимитира Виола. Но никой не обърна внимание на гримасите му. Всички погледи бяха приковани към ъгъла, където седеше белоликата хубавица Виола Зайченко, всички очакваха продължението на спектакъла. Доволна от възхищението на класа, Виола кръстоса важно крак връз крак, изправи с жест пред себе си онзи превърнат в дрипа Кузик и реши да го дооскубе.

— Не плачи, Кузя, недей. Избърши си носа. — Виола вдигна кърпичката си във въздуха, като че ли му бършеше носа. — Успокой се, миличък, такава е сега съдбата на всички мъже. Вие сте се превърнали в жени. Тъй де, кажи ми какво ти е мъжкото? Да не би да ходиш на лов за мамути? Или си храниш семейството? Ореш с плуг паркета или цепиш дърва в кухнята до газовата печка? Сега, гълъбче, техниката ви върши цялата работа. А вие? Разхождате се с бележници и с чанти като дамички. То и физическата ти сила, миличък, не е по-голяма от силата на онези лелки, дето мъкнат щайгите в „Плод зеленчуците“. Я се виж: отпуснал си се, омекнал си, не приличаш на мъж, ами на тюфлек. Досега да си забравил и да ходиш, ако не те пращах на пазар… Така че не плачи, миличък, не роптай… Можеш само да си благодарен на жена си, че те търпи в къщата си, вместо да те предаде като вехта мебел на вторични суровини…

— Каква артистка! — каза някой зад гърбовете им.

Класът се обърна като по команда. На прага стоеше Петро Максимович, директорът. Никой не беше забелязал как е влязъл; какво ти — в 5-ти „а“ не бяха чули и звънеца — така ги беше покорила тази Виола. Навел плешивата си глава, директорът беше стоял доста време на прага и беше гледал как Виола играе самовлюбена дама. Кой знае дали му беше харесала импровизацията на това високо и прекалено зряло за възрастта си момиче, защото директорът я слушаше и се усмихваше само с едната половина на лицето си. Наистина, той винаги се усмихваше така — лявата му буза се отпускаше и се покриваше с бръчици, оживяваше, а дясната, пострадала от контузия, си оставаше бледа и неподвижна.

— Каква артистка! — повтори директорът и в гласа му прозвучаха весели нотки. — Виж я ти как ни осмива нас, представителите на силния пол. Трябва да кажа на Изолда Маркивна да те запише в драмкръжока — да не се затрие такъв божи дар.

В първия миг, когато в класа прозвуча гласът на историка, учениците се смутиха и сякаш се вцепениха. Но само след миг, като че някой бе махнал с вълшебна пръчица, всички вече седяха по местата си. Виола не видя как слезе от чина и се скри зад гърбовете на другарите си.

„Ох, леле, как ли ще си изпатя! — казваха искрящите й палави очи. — Каква ли двойка ще ми извърти — за таланта и за божия дар!“

Директорът се качи на катедрата и според обичая си поседя няколко секунди със затворени очи.

— Отсъстващи? — попита той уморено.

— Няма! — подскочи Бен и застина като по команда „мирно!“.

— Чудесно. Няма да нарушаваме традицията. Ще дадем думата най-напред на дежурния. Бен… прощавайте… все ме обърквате с този Бен… Андрий, излез на дъската. Разправят, че си стратег, пълководец и носиш генералски пагони. Не се съмнявам, че си прочел от кора до кора романа на Джованьоли „Спартак“. Бях ви го препоръчал за домашен прочит. Чудесно. Не се съмнявах, че книгата ще ти хареса. А сега, гълъбче, хайде да помислим заедно: какви са военните, политическите и икономическите причини за поражението на Спартак?… Не бързай, помисли добре…

Допреди малко Бен седеше навъсен и пред замъгления му поглед още бродеха тигри; но щом чу за вожда на гладиаторите, за битките на въстаналите роби, кръвта нахлу в лицето му, очите му заблестяха, Бен удари токове, отсече по военному:

— Другарю директор! За мен причината за поражението на Спартак е абсолютно ясна: Спартак е изгубил последната битка, защото не е разполагал с картечници.

Класът се затресе от смях. След Виола Бен подхващаше ново представление, още по-весело, защото не беше на шега, а съвсем сериозно.

— Петро Максимович, кажете им да не се смеят. Веднага ще го докажа. Къде е тебеширът? — Бен грабна тебешира и нарисува на дъската широк овал. — Това е остров Сицилия, където Спартак е искал да прехвърли войската си. Ето го и провлакът. — На дъската се появи по-малък кръг. — Тъкмо тук, на провлака, кръвожадният Крас е притиснал Спартак. Отрязал въстаниците с широк ров, вдигнал и насипи. Ако Спартак имаше картечници и ако беше ги разположил по фланговете, ето тука и тука…

— По фланговете ли? — попита директорът с иронична усмивка. — Не е ли било по-добре да разположи там ракети?

— Но аз не се шегувам, другарю директор. Ако картечниците…

— И аз не се шегувам. Я ела насам! Покажи ми пръстите си. Защо са жълти? Може би от барута?

— Тъй вярно, другарю директор!

— Стига глупости, гълъбче. Пръстите ти са пожълтели от пушенето. Така ли е, приятели? — обърна се Петро Максимович към класа.

Премина с поглед по редиците и главите на момчетата отведнъж се наведоха, някои съвсем ниско като на велосипедисти при състезание.

— Я виж! — каза директорът. — Виж как се срамуват твоите съученици заради тебе. Пушиш, гълъбче. Я се обърни встрани. Така! Хайде, извади от оня джоб цигарите.

— От къде? Какво говорите? Какви цигари? — престори се на обиден Бен и се потупа по джобовете. — Можете да ме обискирате.

— Извади ги. От тайното джобче. А-а, ето така! А сега ги сложи ей тук, на катедрата.

Бен сложи цигарите и се извърна. Сега класът наистина се срамуваше от лъжите на Бен (каза, че няма и веднага измъкна кутията). Даже Виола, която трудно можеш да смутиш, се беше навела сега над чина.

— Андрий — изрече директорът бавно, с глух и уморен глас, — ще те заведа в кабинета по биология и ще ти покажа много прост опит. Ще намокрим една от цигарите и ще изстискаме от нея капка никотин. Малка капчица. После ще пръснем с нея жива клетка — амеба или инфузория. Ще видиш под микроскопа как живата, подвижна, весела клетка в миг почернява и загива. Същото става и у тебе: с всяко вдишване на никотин умира не една, а стотици, хиляди живи клетки — в белите дробове, в сърцето и което е най-страшното — в кората на главния мозък. Не знаеш ли, че старите пушачи са обикновено напълно склерозирали: паметта им е притъпена, сърцето отровено, а нервите похабени? Не си ли чувал? Или съзнателно искаш да се притъпиш, да убиеш отрано и мозъка си, и всяка свежа мисъл?

Бен само тежко сумтеше, навел глава, и от време на време отмяташе гъстата си руса коса.

— Позволете да ви попитам — в разговор с учениците Петро Максимович често минаваше от „ти“ на „вие“, — за каква дейност се готвите? За военна?

— М-ми да… Искам да постъпя във военно училище, в ракетните войски.

— О-о-хо? В ракетните! А известно ли ви е колко високи са там изискванията по математика, по физика и химия? Колко бистър ум е необходим, каква бързина на реакциите? Някъде в стратосферата лети ракета, лети със скорост, по-голяма от тази на звука. За някаква частица от секундата трябва да я откриеш, да изчислиш нейната траектория и да я свалиш. С помощта на електронна машина, разбира се, но на пулта ще бъдете вие, Бен, прощавайте, вие, Андрий.

Директорът явно се развълнува, защото изведнъж млъкна и затвори очи, заслушан в сърцето си. Слабото му, уморено лице стана мъртвешки бледо. Сякаш за да се извини, Петро Максимович разтърси глава (прощавайте, по дяволите, присви ме нещо) и през жълтите кръгове, плуващи пред очите му, погледна Бен, който мачкаше с върха на обувките си парче тебешир.

— Не цапай, гълъбче — спокойно и без раздразнение му направи забележка директорът. — И послушай съвета ми. Ако спреш да пушиш още сега, веднага, още днес, твоят млад организъм ще може да възстанови разрушените клетки. Ако ли не… Нали зная: още не ти е станало навик (нима наистина ти се пуши?), това е просто мода. Глупава, момчешка мода — подражавате някому. На Кадуха навярно. По модата се водят, разбира се, най-слабохарактерните… Прояви воля, Андрий. Прояви сила, твърдост, гордост ако щеш. Кажи на приятелчетата си: не, гълъбчета, аз не съм парцал, аз не желая да оглупея. Ако го направиш — ще станеш човек. Но повлечеш ли се по Кадуха, ще се превърнеш в един от онези безволни мъже, на които се подиграваше преди малко Виола Зайченко. Казвам го и като завършек на разговора ви за това, откъде се взимат тези дресирани Кузики.

Директорът обгърна с поглед редиците и се спря на чернооката Виола, която се открояваше в класа и с ръста си, и с ярката си полудетска-полумоминска хубост, и с модерните си дрехи. Той не подозираше, че Виола го наблюдава най-внимателно, изучава с професионален интерес начина, по който говори, неговите меки, бавни движения, за да разиграе през междучасието весела сценка — как Монархът (така наричаха историка в 5-ти „а“) разгромява пред дъската техния Бен, поел ролята на Спартак.

— Как мислиш, Виола — попита Петро Максимович, без да се досеща, че е станал вече герой от неин спектакъл, — ако Бен продължи да събира фасове с Кадуха, няма ли да се превърне и той в такъв един дресиран Кузик?

Виола скочи, зае театрална поза и с предвзетия глас на Фая пропя:

— Бенчо, я ела тук — на гърба ми е кацнала муха. Духни я!

Бен изгледа убийствено Виола, устните му се разтрепериха:

— Аз… аз… така ще те духна!

Но думите му потънаха в общия шум — учениците се въртяха на чиновете и се смееха с широки белозъби усмивки.