Виктор Близнец
Женя и Синчо (19)

Летни маневри. Планът за превземането на Т-34

И тук, извън Киев, за Днепър нямаше спокойствие: сновяха моторници, по гребените на вълните прелитаха плъзгачи, към устието на Десна се точеха един след друг пътнически катери, натоварени с мравуняци почернели от слънцето пътници по бански костюми. А когато прелитаха като реактивни самолети „Ракетите“, вълните, които вдигаха, стигаха със сърдит шум чак до брега и заливаха, съскайки, пясъка. Бялата пяна ближеше петите на Бен. Тогава той запретваше дългите си крачоли и бранеше с гърди, с лакти, с разперени пръсти направения от мокър пясък танк.

Вълната се оттегляше и Бен почваше да обяснява, вече малко раздразнено, на събеседниците си:

— Пак ви повтарям — не е, не е макет. Истински Т-34! В движение и с мотор! Само че е вдигнат на пиедестал. Като ходихме на екскурзия, аз се лепнах за едно войниче, курсантче, и го поразпитах. То най-подробно ми обясни: танкът е в изправност, готов „за действие“. Налей му само бензин, и давай! — За по-голяма убедителност Бен измъкна изпод измачканата фланелка книгата на Яцек Маховски „История на морското пиратство“, а от тази книга, която му беше подсказала великата идея за бягството, извади една групова снимка: върху знаменития танк Т-34 — момчетата и момичетата от 5-ти „а“ клас, а най-високо, до кулата, стои не друг, а самият Бен Кушчолоб, стои гордо като победител, ухилен до ушите.

— Е, сега чат ли сте? Истински ли е танкът, или е от шперплат? — Бен изгледа презрително киселите физиономии на Костя Панченко и Родка Зинчук. — Вие сте мухльовци! С вас човек може само мухи да лови, а не да провежда сериозна акция…

Демонстрирайки пълното си презрение към страха и колебанията, Бен им обърна гръб, хвърли през рамо: „Какво ли съм седнал да говоря с вас!…“ — и се изтегна равнодушно на пясъка. Но не можа да лежи дълго така, обърна се по корем и почна отново да обяснява:

— Ето, вижте! Тук са окопите. — Бен прокара по влажния пясък права линия. — А тук е селото, където нашите са форсирали Днепър. — Върху пясъка се появи кръгче. — Зад селото, точно до окопите стои нашият танк…

— Нашият! Вече ни е в джоба! — изсмя се ехидно Костя Панченко и се плесна по мокрите плувки.

— Я млъквай бе! Още веднъж ако се обадиш и… друм! — Бен махна изразително към отвъдния бряг на Днепър, което означаваше: никого не държим насила, можеш да се измиташ.

Приковал най-сетне вниманието на всички, Бен се наведе над пясъчната карта и продължи да развива плана си: най-гениалното е, че близо до парка почва същинска гора, гъсталак, а през него, сякаш специално за тях, нападателите, е прокаран хубав път. Значи така: завладяваме танка, правим мълниеносен преход до Пушча-Водица, няколко обиколки из гората (с гръм и трясък), ако ни погнат — зарязваме танка и драсваме право към трамвайната линия, а оттам преспокойно — по домовете…

— Е, какво ще кажете? Според мен планът е великолепен! — каза Бен и погледна въпросително мълчащата компания.

Слушаха го двама — Зинчук и Панченко, а Вадя Кадуха се беше разположил встрани, с гръб към Бен, подчертавайки с това, че изобщо не му се слуша бръщолевенето на Бен.

Кадуха се беше заровил в пясъка до кръста и седеше, опрян напрегнато на лакти, изгорялата кожа се свличаше на парцали от прегърбените му кокалести рамене, той хвърляше от време на време неспокойни погледи към безлюдния бряг, където иззад храстите се подаваше острият връх на чудесна, прилична на ханска шатра, яркооранжева палатка, до която съхнеха на едно въженце неговите панталони. Въпреки че лукиянивските орли си бяха избрали най-затънтено и безлюдно местенце и въпреки че беше делник, когато има малко хора, все пак Вадя, кой знае защо, беше неспокоен и не откъсваше внимателен поглед от крайбрежната ивица.

Бен беше явно докачен, че Вадя не го слуша; „генералът“ изпълзя по корем до Кадуха и заговори по-високо, та онзи да го чуе:

— Ще идем рано, с първия автобус, в седем нула нула, докато наоколо няма никой. Там пази само една жена, дреме в будката. Отиваме при танка, пускаме мотора…

Но сега Вадя не издържа, обърна към Бен острото си, почерняло от слънцето лице и го изгледа така, както трезв и цивилизован човек гледа някой малък фантазьор, някой хапльо идеалист, някой пигмей на мисълта.

— Мотор! Ще го пуснем! — изимитира той Бен и така разкриви мърлявата си немита физиономия, че тя заприлича на печен картоф. — Дрън-дрън, та пляс! За какво ни е това? За да ни изловят като мишки? Ще си седим тук, докато има кльопачка. Пък после ще видим — може да се преместим по-далечко, в гъсталака. Ако ще е курорт — да е курорт — цялото лято! И никакви щуротии, ясно ли е?

Кадуха плю по остра траектория във водата и с това като че сложи точка: „Край! Край на властта на сополанковците! Взимам командването в свои ръце“.

Четиримата мълчаха навъсено, забили носове в пясъка. В лагера явно започваше разкол и един от двамата, Бен или Кадуха, трябваше да си надвие ината, иначе…

— Вие ум имате ли бе? Мухльовци! — измърмори Бен; говореше вече по-спокойно, но в гласа му звучеше яд и досада. — Не чухте ли какво казах? Там има само една бабичка. Докато изкуцука до селото, докато викне някого, ще сме направили с танка един-два кръга (съвсем близо, при окопите) и дим да ни няма. Представяте ли си! С истински боен танк!

Родка Зинчук, тромав и мързелив, безразличен към всичко (на него му дай по цял ден да си лежи на пясъка и да дъвче салам) — сега явно размърда някаква гънка на мозъка си (то да не е лесно, като главата ти се е попукала от туй слънце!), протегна се лениво и заяви, че то, разбира се, хич не е лошо да се поразходиш с танк.

— Ами бензин? — процеди през зъби Кадуха. — Бензина кой ще ви го поднесе? Да не би мильовците?

— Брей, много ме уплаши! — разтърси гривата си Бен. — В наше време бензинът не е проблем. Ще вземем на заем от баща ми. Дъртите заминаха за Карпатите, а ключът от гаража е в къщи на масата. Така че бидонът с бензин ми е ей тук — и Бен се потупа по плувките.

Вадя явно се колебаеше: пред студените му присвити очи все по-ярко се обрисуваше страховитият Т-34, кръглият метален купол с оръдието, коженото командирско кресло, предназначено, разбира се, за него, за Вадя Кадуха.

— Още един въпрос — побърза да уточни Кадуха с увереността на човек, който има право да изисква всичко — цигари, пари и точни отговори. — Ами кой ще кара танка? Да не би случайно пак твоят татко? Това да не ти е инвалидната таратайка като оная, дето я беше свил от сакатия дядка?

Напомнянето за инвалидния автомобил беше много неприятно за Бен. И то пред момчетата, пред Костя и Родка. Те знаеха за тази трагикомична история. Кой ли дявол го беше прихванал тогава? Отиваше на училище, изведнъж гледа: пред магазина за обувки — тая проклета таратайка — вратичката отворена, вижда се лъснатото от ръцете кормило и ключът си стърчи на мястото. „Хайде! На трета скорост!“ — сякаш го побутна някой по рамото. Кръвта на каубой и гангстер кипна в жилите му, сърцето му се разтуптя, главата му се зашемети и Бен вече не помнеше как скочи в кабината (за сина на един собственик на „Волга“ да подкара колата беше най-лесното). Моторът изрева, „консервната кутия“ потегли и изскочи със страшен скок на паважа, за малко не се озова под един автобус, а после… викове, крясъци, свирки, милиция и половин час разкаяно примигване в кабинета на директора…

Но Бен преглътна търпеливо и горчивия хап на инвалидната кола (в името на идеята човек понася и неголеми обиди). Освен това, откровено казано, „генерала“ го беше малко нещо страх от Вадя, от несломимата му вътрешна сила и упоритост.

— Всичко е обмислено! — възкликна разпалено Бен. — Я вижте, братлета!

Той измъкна изпод фланелката още една книга, по-дебела и с много илюстрации. Това беше „Илюстриран военнотехнически речник“ на пет езика — руски, английски, френски, немски и испански. Бен разтвори речника на страницата, отбелязана с кутия цигари „Прима“.

— Ето! Схема и описание на танка! С пълни подробности, като на „пищов“.

Рошавите глави се надвесиха любопитно над книгата, пръстите зашариха по частите на Т-34 — ето го бойният отсек, където седи командирът на екипажа (Кадуха!), ето го отсекът за управление, където се разпорежда механикът (Бен веднага заяви най-категорично — аз!). Избухна кратка дискусия по въпроса кой да бъде мерач и кой — пълнач, но се оказа, че на мързеливия Зинчук му е все едно какъв ще бъде, стига да се повози, та него сложиха пълнач. Задачата му беше да седи най-горе в купола (чудесно! няма и пръста си да помръдва!) и да следи уредите.

Като същински съзаклятници момчетата бяха събрали над схемата на танка рошавите си глави и разговаряха делово. Изведнъж Вадя каза тихо, но натъртено:

— Братлета, марш във водата. Иде някой.

Покриха книгата с фланелката и всички заедно — с престорен смях и боричкане — се втурнаха към реката. Само премалелият от жегата Зинчук се тътреше неохотно, като че насила. Но щом се гмурна, и Зинчук се оживи, весело пуфтеше и пускаше с уста високи струи вода; за Бен — да не говорим — той се гмуркаше и се преобръщаше във водата, гонеше Костя Панченко. С една дума, най-личните чада на Лукиянивка се къпеха в Днепър, смееха се, хващаха се един-друг за петите, само Вадя се олюляваше на вълните като шамандура и не откъсваше поглед от чичкото, който се задаваше към тях по пустия пясъчен бряг. Въпреки жегата този едър мъжага носеше гумени ботуши, брезентова куртка и кепе. Лицето му беше почерняло, ощавено от слънцето. Трябва да беше страстен рибар, от онези, дето нощуват в къщи само преди заплата. На гърба си носеше раница и въдици, на кръста му се люлееше консервна кутия, вързана с канап за колана.

Колкото повече се приближаваше рибарят към оранжевата палатка, толкова по-неспокойно се гмуркаше Вадя. А чичкото изведнъж спря, поклати глава, изцъка възхитено и каза кой знае на кого: „Брей! Виж това се казва палатка! Красота!“.

— Ш-шът! — изсъска нервно Вадя на момчетата. От страха мършавото и плоско лице на Кадуха стана още по-длъгнесто.

Чичкото постоя, погледна замислено веселата, яркооранжева палатка, надзъртаща кокетно от храстите, изцъка завистливо още веднъж и си продължи по пътя мърморейки: „Брей, да му се не видеше макар… Отде ли ги намират?!“. Едва когато прегърбената под тежката раница фигура на рибаря изчезна зад една висока дюна, Вадя въздъхна с облекчение.

Междувременно лукиянивските съзаклятници се наплуваха до насита и огладняха. Като по сигнал хукнаха в надпревара към палатката. Даже Родка Зинчук, повлекан и мърморко, този път включи трета скорост.

Нахълтаха заедно в палатката. Беше наистина чудесна двуместна палатка с брезентов под, с прозорче и вратичка, която се затваряше плътно с ципове. При това нова-новеничка, весела и портокалова, тя пропускаше мека, радостна светлина.

В такава палатка, щом се проснеш на пода и веднага ти се доще да се отпуснеш и да речеш: „Ей че е хубаво, момчета!“. После почваш да опипваш якия, пронизан от слънцето брезент и да разглеждаш с възторга на дивак печатите и етикетите със сложни йероглифи и с надписи „Джапан“.

Задъхани, четирите момчета се проснаха, пръхтейки като моржове, на пода; в палатката стана малко тясно, но Вадя си разчисти място в центъра и докопа буркана с кайсиевото сладко. Докато го отваряше, цялата команда лежеше с коремите нагоре и хищно се облизваше.

Щом капакът изхвръкна и издрънча, Бен бръкна мълниеносно в буркана; другите не успяха и да примигнат, а той вече облизваше от разперените си пръсти златистото, лепкаво и толкова вкусно сладко. След него, преглъщайки слюнката си, протегна ръце към буркана и Родка Зинчук.

— Ей, вагабонти! — изрева Кадуха, но не злобно, а с уважение към вълчите апетити на лукиянивската банда. — Ще убия някого! Я да си пазите реда!

За да изтръгне из корен всяка анархия, пръв загреба от златистото сладко и го напъха в устата си. После даде на Панченко. После още веднъж на Бен.

А нещастният Родка Зинчук, който целият трепереше от глад (той беше готов да яде по всяко време на денонощието), седеше и поглъщаше с лаком поглед буркана. Бен се смили над Родка и му подаде снизходително пръстите си да ги оближе, после размаза малко сладко и под носа на Родя. Златните мустаци върху Родкината физиономия разсмяха съзаклятниците; Кадуха пъхна и той ръка в буркана и сложи с цели пет пръста печат върху кръглите бузи на момчето. Избухна такъв смях, какъвто е кънтял на земята може би само в пещерите на първобитните хора. Родка запримига смаяно и без много да му мисли, цапна със сладкото Костя. А Костя — Бен. Бен вече замахна към Кадуха, но Вадя покри буркана с ръка:

— Бе вие полудяхте ли? Ами какво ще лапате?

Ох, наистина, това за игра ли е? На дъното на буркана беше останало тънко златисто кръгче! Кадуха го довърши сам, облиза старателно ръка и изпоцапан до ушите, изгледа победоносно чедата на Лукиянивка: те притихнаха разочаровано, а по лицата им беше изписано недоумение: че хапнахме ли наистина нещо? Не може да бъде!

В този трагичен момент Бен се втурна изведнъж с неописуем възторг към Родка Зинчук, прегърна го братски и с нежно мъркане взе да му ближе физиономията, изрисувана с кехлибарени ивици сладко.

Тази трогателна сцена можеше да смекчи и най-жестокото, най-равнодушното към човешките страдания сърце.

„Зверове!“ — усмихна се Кадуха и най-сетне се смили:

— От мен да мине! Бен, донеси рибата! Само че без чакалски номера.

Това значеше, че не бива да си измъкват рибата един другиму под носа, нито да си я размазват по физиономиите, защото храната я стигне още за ден-два, и се обявява строга диета.

Отвориха консервите. Сега вече без щуротии се пресягаха съсредоточено и джентълменски, взимаха от кутията по една рибка (то пък една риба — жалка копърка!), бързо я налапваха и я дъвчеха без хляб. Подир всяка ръка по оранжевия брезент, по краката на момчетата, по коремите и брадичките им потичаха мазни ивици олио.

Позалъгаха си глада.

Налягаха на пода. Кадуха съжали високо, че не е взел трофейния магнетофон, купен на битпазара. Такава музика щеше да гръмне в тоя пущинак, че рибата щеше да изскочи и без динамит на брега: взимай и пържи или я суши на слънчице…

Момчетата полежаха, помечтаха, после излязоха на слънце и цялата компания запуши. Думите на директора за почернелите от дима бели дробове не бяха трогнали много Бен и съучениците му: има ли филм, в който каубоите да не пушат? Всички пушат, мръсниците, и то не „Прима“, ами най-серт тютюн. Пък какви мутри имат, какви мускули? Фрас — и черепът на врага се цепи на две! С една дума, допушиха кутията „Прима“ и Кадуха нареди:

— Бен, организирай охраната на лагера. Внимавайте някой да не ни спипа. Ще идем да половим риба.

Ние — това значеше Кадуха и Бен. Генералитетът. Решиха да се поразходят край брега. На слънцето да се пържат нисшите чинове — Костя и Родка. Флегматичният Зинчук беше много доволен (само да не се движи), но Костя Панченко си помисли обидено: „Е нищо де! Тъпкано ще ви го върна! Виж ги ти — само командват!…“.

Кадуха (хич не го интересуваше кой какво мисли за него) измъкна от палатката спинингите. Огледа ги с възхищение и очите му пламнаха:

— Виж, това се казва спининг! Чудесни! Чие производство?

— Японски — отговори компетентно Бен. — Като палатката. Оня ги е донесъл от Сапоро.

Да, наистина, спинингите бяха чудесни: черни, лакирани, с дълги пръчки — веднага те досърбяват ръцете да метнеш във водата; макарите им малки и леки с приятен небесносин цвят. Ами блесната! Същинска златна рибка, а под нея хитро са монтирани стоманени кукички. Такава блесна и щука ще примами; а бе то човек, ако види във водата такава златна рибка, и той ще хукне подире й. А по пръчките, по макарите на блесната — чуждестранна емблема: слънце, вълни и непонятни йероглифи…

— Да вървим, Бен, да ги опитаме — каза нетърпеливо Кадуха. — А вие, братлета, пазете. При най-малка опасност — свиркате…

Въоръжени със спинингите, Вадя и Бен тръгнаха, затъвайки до глезените в пясъка. Пред палатката останаха оклюмали Панченко и Зинчук. Изпратиха с погледи началството, видяха как Вадя замахна и метна сребристата нишка надалече във водата. Бен също се опита да хвърли, но не можа — изглежда влакното му се заплете…

Реката боботеше, разтревожена от катерите, високият десен бряг вече хвърляше над водата дълги вечерни сенки. Странно: ако през деня Кадуха все се озърташе тревожно, почнеше ли да се здрачава, ставаше все по-бодър и весел. Мракът, безлюдието, тайното преспиване в глухо, необитаемо място му доставяха истинско удоволствие: мракът е милосърден, няма да ги издаде. Но на другите синове на Лукиянивка, на Зинчук и на Панченко, съвсем не им харесваше перспективата да пренощуват в този пущинак.

През деня бяха весели като всички. А сега седяха унило пред палатката и дали защото бяха капнали от жегата, или в сърцата им се беше прокраднала тревога (трябва да си вървят!), но Костя и Родя изведнъж млъкнаха, престанаха да се замерят с пясък (не им се приказваше дори) и само поглеждаха крадешком към отсрещния висок бряг на Днепър, където в синкавата вечерна мъгла човек можеше да различи (или да си представи) силуетите на далечния Киев. Там е училището, там сега е шумно, бият звънци: „Къде е Панченко! Къде е Зинчук? — Няма го Зинчук!“. Директорът натиска копчето, дотичва чипоносата куриерка Нюся и към Лукиянивка вече летят телеграмите на директора: една до родителите на Костя, друга — до родителите на Родя, а у тях…

Въпреки че беше почервенял от слънцето, Родя усети как тръпки преминават по тялото му; той изпелтечи високо:

— Ей, Костя… Ами вашите… като разберат?

— О-о-ох! — махна с ръка Костя и наведе очи, изпълнени с тъга и разкаяние. Баща му прощаваше двойките, беше се примирил от немай-къде и с пушенето, но това бягство от къщи, и то през последните, решаващите дни на учебната година… Откога му се заканва: ей, момче, ще ме изкараш от търпение — кожата ще ти одера! Изглежда, този момент беше настъпил. Ще го пребие от бой! И ще му смъкне ако не кожата, панталона сигурно ще му смъкне. Сто на сто!

Костя и Родя се спогледаха и тежко въздъхнаха. Дългата сянка откъм десния бряг на Днепър се проточи през цялата река и допълзя вече съвсем близо; ето, тя покри пясъчната плитчина, ракитите, оранжевата палатка. Повея хлад и миризмата на вода стана по-рязка, както и миризмата на бензин от моторницата, която се носеше бързо към Киев. Брегът потъна в здрач. Постепенно се възцаряваше вечерна тишина. Беше настъпил часът, когато всички се прибират в къщи. За вечеря, за телевизията.

— Костя, дай да запаля! — изсумтя нервно Родка. — И я им свирни на тия генерали да се връщат по-скоро. Умирам от глад, та чак ме присвива ей тук — и той се удари с юмрук в гърдите.

 

 

В централното управление на милицията почти едновременно се обадиха трима души.

Пръв позвъни някакъв старец и каза, че е ветеран от империалистическата война. Говореше дрезгаво, развълнувано и започна с това, че ще се оплаче от милицията, че ще иде чак при министъра: на какво приличало — внукът му трето денонощие го няма; той, тоест ветеранът от войната, се обаждал вече във всички районни управления — в Лукиянивското, в Подолското и в Печерското, питал във всички болници, в моргата, в Киевското бюро за намерени вещи; отвсякъде един и същ отговор: не, няма такъв, такова момче не сме намирали. Как тъй няма! Как така — не били намирали? Това игла ли е, или живо дете! Хем не е, да речеш, някой дребосък, ами му стига на него, на Андрон Касиянович, до гърдите.

— Един момент! — опита се да го прекъсне дежурният милиционер Евген Мстиславович Рябошапка. — Не се тревожете, дядо, хайде, разкажете ми всичко по ред…

Но не беше никак лесно да спреш старческото мърморене на Андрон Касиянович, който не желаеше нищо да чуе, възмущаваше се и се заканваше, а в това време зазвъня вторият телефон. Дежурният каза на не млъкващия събеседник: „Една секунда!“ и вдигна втората слушалка.

— Да, моля!

Чу се твърд, енергичен глас:

— Обажда се докторът на биологическите науки, професор Хай-Бичковски. С кого имам честта да говоря?

Милиционерът измърмори учудено нещо, изчерви се до уши и рапортува като на военен:

— Имате честта да разговаряте с младшия сержант от милицията другаря Рябошапка.

— Чудесно! Дълбокоуважаеми сътрудници на криминалната милиция! Правя официално съобщение: в нашия блок, а именно на улица Стадионна номер шест, е извършена кражба. Неизвестни лица се промъкнали вероятно през нощта, в моето мазе, номер тринадесет, и измъкнали двуместна туристическа палатка, два спининга, надуваема гумена лодка и освен това няколко буркана сладко от кайсии, сварено собственоръчно от мен…

— Един момент! — каза другарят Рябошапка, защото в същото време глухо, но настойчиво заподскача на масата и зазвънтя и третият телефон. — Да, слушам ви! — втурна се да го умирява Рябошапка.

В слушалката нещо засъска, зазвуча приятна нежна музика; много отдалече, сякаш от онзи свят, някой търсеше санепидстанцията, а през всички шумове и гласове си пробиваше път отчаяната молба на далечен женски глас:

— … ари милиционери!… мощ! Удрям ги с тоягата, а те напират!… в танка… пазачката…

— Това пък какво е? Каква пазачка? Защо е в танк? — викна сърдито Рябошапка и изтри потта от челото си („Ама че каша!“), в главата му наистина всичко се обърка от тези обаждания.

Едва след като му обясниха втори или трети път, дежурният взе нещо да проумява: обаждат се от околностите на Киев, от гората; някакви хулигани се качили в танка, сложен там след войната върху тухлен пиедестал; качили се и правят вътре нещо, чува се как трака желязо, пазачката удря с тояга по бронята и крещи „излизайте!“, а пък те, хулиганите, са залостили люка и не излизат…

Рябошапка натисна червеното копче и викна по телефона, съединен с всички успоредни, тоест с ветерана от войната, с професора и с пазачката:

— Обявявам тревога! Тръгваме незабавно към всички пунктове! Чакайте!

 

 

В Лукиянивка от двор в двор, от вход на вход обикаляше прегърбен старец, бледен като платно, с плувнали в сълзи очи. Спираше непознати хора и мърмореше нещо неразбираемо, а хората внимателно го заобикаляха: полудял е, нещастникът. Някои му съчувстваха: „Нещастие го е сполетяло… Може някой да е умрял…“ — и спираха до него. Тогава старецът започваше припряно и възбудено да разпитва дали не са виждали едно момче — рошаво такова, височко, със сини очи като на майка си… Хората свиваха рамене — какво да му кажат: едно и две ли са в Киев високите синеоки, рошави момчета, дето приличат на майките си? Хората не знаеха с какво да помогнат на обезумелия от мъка старец и си продължаваха по пътя, а той тръгваше накъдето му очи видят, и вече съвсем отчаян повтаряше: „Майчице богородичке! Какво да правя? Как да кажа на родителите му? Нали ще ме свършат, нали ще ме убият: къде си бил, къде си гледал, дъртако?…“.

Смазан, безутешен в мъката си и виновен пред всички (пред родителите, пред училището, пред хората), старецът заничаше из дворовете, знаеше, че без внука по-добре да не се прибира у дома. Сега искаше само едно — да умре, да умре веднага, тука, насред пътя, до някоя ограда.

Професор Хай-Бичковски също беше в траурно настроение. Беше си взел от университета отпуска в необичайно време; нарочно — за да полови риба в най-подходящото време — началото на лятото. Имаше куп планове — да отиде на река Десна, някъде към Сосница — беше чувал, че там има тихи места и много риба. Беше намерил вече и стръв, беше взел от приятеля си назаем портативен комбайн (газено котлонче и хладилниче). И сега на̀ — ни палатка, ни спининги, ни гумена лодка. Бяха му отмъкнали даже и сладкото, над което професорът се беше трудил в неделните дни. О-ох, не е важно сега сладкото. Ами какво да прави без палатката, без спинингите, без лодката, които бяха донесени от научната командировка в Япония? Толкова се беше измъчил, беше ги мъкнал цели единадесет хиляди километра, беше си мечтал как ще блаженства през лятото, а сега? Сега му идеше да се обади в университета и да отложи отпуската.

За пръв път от много години Хай-Бичковски не си направи утринната гимнастика и се отказа от кроса.

 

 

След напразно блуждаене по дворове и дворчета, вече по здрач, Андрон Касиянович се довлече до дома си. Седна на пейката пред котелното. Умореното му отмаляло тяло, в което се обаждаха с остра болка всяко кокалче и става, молеше за отдих. Старецът се облегна на стената и задряма седнал, стиснал здраво в ръка мрежата с кефира. Събуди го детски глас:

— Карат ги! Карат ги! С милиция!

— Бен! Гледайте, Бен!

— Къде е Бен? Кой Бен? — събуди се Андрон Касиянович.

Запримига сънено със сухи, възпалени клепачи и ръцете му се разтрепериха от страх или от рязкото събуждане — и бутилките издрънчаха в асфалта.

За миг се вцепени с широко разтворени очи. Бен! Ето го, на двора, жив и здрав. Неговият Бен, по фланелка и шорти, стои и се усмихва на дечурлигата, а по бузите, по челото и по ръцете блестят петна мазут.

— Майчице богородичке! Бен, синко! — втурна се към момчето Андрон Касиянович. — Слава богу, жив е, намери се!

Старецът изтри с юмрук сълзите си, окачи мрежата на ръка и като мърмореше радостно нещо, понечи да се приближи, да прегърне и да разцелува милото детенце.

— Гражданино! — спря го неочаквано строг глас. — Не се приближавайте! Те са арестувани!

Съвсем объркан, старецът замря на място и чак сега забеляза: в двора има милиция! Цели трима милиционери и някаква кола (джипка ГАЗ-69), а до нея стоят и гледат навъсено насъбралите се Бен, Вадя Кадуха и още две момчета — арестувани по гащета. „Бен! Какво се е случило? Защо те води милиция?“ — не проумяваше старецът: той свъси вежди, изгледа въпросително киселите физиономии на Лукиянивските съзаклятници. Свели навъсени погледи, те пристъпваха смутено от крак на крак. Тогава старецът се обърна със същия въпрос в очите към милиционерите. Двамата — в пълна служебна форма, с фуражки, бяха застанали мирно от двете страни на мърлявата босонога команда. Третият милиционер, дебел сипаничав старшина, измъкваше от колата някакви вещи. Като пуфтеше и дишаше тежко, той измъкна със зор и хвърли на асфалта някакъв яркооранжев брезент (Парашут! Парашут! — развикаха се възторжено децата). После на асфалта се появиха и два чудесни нови спининга и разни момчешки вещи: кецове, фланелки, кутия с червеи, кибрит, цигари. Старшината сложи всичко накуп. После измъкна от колата още нещо тежко — сгъната и овързана сиво-зелена гумена лодка. („Лодката — не успяха даже да я покарат!“) Бен хвърли през рамото на милиционера тъжен поглед към лодката: ама че идиотщина — хванаха ги с всичко награбено, не успяха даже да надуят лодката и да поплуват! Кретени!

— Бен, момчето ми! Какво си направил? Къде беше? — изпъшка дядото, в предчувствие на нова беда, и пак се втурна с прострени ръце към Бен.

— Не се приближавайте! Казах вече — арестувани са! — спря го един от милиционерите.

Старшината, който сваляше вещите от колата, се изправи: беше червенокос, луничав и веднага си личеше, че е добър и много изпълнителен.

— Вие кой сте? — попита той спокойно дядото. — Познат? Или роднина на някой от тях?

— Дядо съм му! — изрече дрезгаво Андрон Касиянович. — Аз съм му и за баща, и за майка. Ей на този, на Бен.

— Лош баща и майка — каза флегматично старшината. — Хулиган сте възпитали.

— Какво? Какво говорите? Моят Бен — хулиган?

— Хулиган и крадец. Ето — порадвайте се — и старшината посочи вещите, струпани на асфалта. — Тези неща ги е откраднал заедно с приятелчетата. От човек от вашия блок, от професора.

— Какво? — Старецът отвори широко очи, лицето му стана мъртвешки бледо („Майчице богородичке! Къде ми е валидолът?“). — Какво? Моят Бен да краде?!

Андрон Касиянович залитна и вече в полусвяст пъхна в нечии ръце мрежата с кефира. Добре че зад него стоеше някакво момиче (беше Женя Цибулко), тя бързо приближи пейката и старецът се отпусна върху нея като чувал с брашно, целият разтреперан. Чу как момичето му извика в ухото: „Дядо, да ви дам ли вода? Да донеса ли вода?“.

Старецът заклати глава. Сърцето му биеше учестено и силно, пред очите му се стелеше мъгла, но през нея старецът видя: наоколо му е пълно с народ. Целият двор се беше стекъл да види какво става. Че как не: докараха крадците! Над главата му шепнеха: кражба, милиция, хулигани, в танка се качили, едни деца се навъдиха, леле-мале…

„Какъв срам! Какъв позор за бялата ми коса!“ — простена нечуто старецът и сърцето му се сви и замря, пронизано от студени игли.

Когато Андрон Касиянович дойде на себе си, Бен и милиционерите вече ги нямаше. Край него се трупаха уплашени жени, шепнеха си тревожно: „Не го закачайте!… разкопчайте го!… призля му“. Нечии меки, нежни пръсти се плъзнаха по шията му и разкопчаха яката на военната му рубашка (това беше слабост на Андрон Касиянович — той носеше само военни рубашки).

— Сърцето — измърмори виновно Андрон. — Сърцето се обажда. Прощавайте.

Опита се да стане, но същите нежни ръце го спряха: не бързайте, не бива, поседете малко…

От тази минута и чак до късно през нощта животът на Андрон Касиянович се превърна в ад: отиде някъде, обади се по телефона, за нещо молеше, нещо обясняваше. Движеше се като в мъгла, като замаян, почти в несвяст. Първият страшен удар за стареца беше новината, че неговият скъп Бен заедно с Вадя Кадуха и още двама техни съобщници били отведени в участъка. Вторият удар беше появата на двама милиционери право в апартамента на Кушчолобови. Без излишни приказки, спокойно и делово те измъкнаха изпод канапето някакъв шнорхел, който старецът никога не беше виждал, и ловджийски колан с патрондаш. Оказа се, че тези вещи на професор Хай-Бичковски били откраднати от мазето.

С таблетка валидол под езика старецът се затътри към пощата да прати телеграма в Карпатите, в Яремча. Само три думи: „Случи се нещастие, елате“. След това старецът си овърза главата с мокър пешкир и рухна съсипан в леглото. Но не можеше и да лежи, стана да се обади в летището, да пита кога има самолети от Иваново-Франкивск и от Ужгород.

Докато се обаждаше и се караше с момичето от „Справки“, в стаята нахълта бащата на Бен — як и набит мъжага към тридесет и петте, възнисък, с едра глава и високо чело, с гъста и къдрава черна коса.

Бащата веднага повика от гаража служебната кола и замина за някъде.

 

 

Беше късна вечер, по-точно началото на нощта. Андрон Касиянович лежеше до широко разтворената балконска врата (за да влиза чист въздух), гледаше пълната луна и мислеше за смъртта. Мислеше спокойно, някак делово, както хората мислят за преместване в ново жилище. „Та значи така — говореше сам на себе си Андрон. — Пари съм оставил — за погребението и за помена ще стигнат. Дрехи си имам (бяла риза и тъмносин панталон). Свещи съм купил, ще помоля да ги запалят. Вече мога спокойно да умра…“ Както и да го мислеше — да продължи да живее просто нямаше смисъл. Целия си живот беше вложил в Бен: за него и само за него беше зубрил граматика, беше решавал задачи с дроби и се беше опитвал даже да учи английски. Но най-важното беше, че влагаше в него цялата си душа, всичките си сили, всичко, което знаеше, беше го разказал на внука си: за героични събития, за смели хора. И ето я благодарността — престъпник и крадец. Не, не професора, а него, Андрон, го бяха ограбили, бяха го ограбили подло и докрай. Как да живее сега? Как ще гледа в очите хората от техния двор?

Тъкмо в мига, когато старецът твърдо реши: „Трябва да умра“ — в коридора шумно се отвори вратата и се чуха бързи стъпки. Като сумтеше тежко и заканително, в стаята влезе зетят. Буташе пред себе си Бен.

Сърцето на стареца заби с бързи, тревожни удари.

— Бен! — прошепна Андрон Касиянович и сякаш възкръсна. — Прибра ли се? Ох, слава богу! Всички ли ги пуснаха?

— Не! — отвърна студено бащата (личеше, че е направо бесен). — Не пуснаха всички. Задържаха Кадуха, той ги е подсторил. Ще има следствие. Сигурно ще го пратят в поправителна колония.

— Ами Бен? — размърда се върху възглавниците старецът.

— Лежете! — заповяда късо бащата. — Какво общо има с всичкото това Бен? Бен е теле, на Бен му е още жълто около устата! Той е просто диване — и бащата така удари сина си по главата, че момчето приклекна, косата му падна над очите и той засумтя обидено. — Бен е наивен, затова се е повлякъл подир Кадуха, подир по-големия, оставил се е да го командват. Виж ги ти, дощяло им се с танк да се поразходят! Ами яаз та-а-ака ще те поразходя! — и бащата отново замахна.

Бен се наведе още по-ниско, сви глава и замря, очаквайки напрегнато още един „волейболен“ удар, от долу нагоре.

— Нали му казвах — не бива — захленчи Бен като си бършеше носа, — ама Кадуха, той, той ме подкокороса…

— Млък! — крясна бащата. — На милицията можеш да й хвърляш прах в очите, ама на мене — не. Подвели го! Ами кой те подведе да тършуваш из мазетата, да ходиш посред нощ да крадеш? Кой? Тебе питам!

— Аз нищо не съм казвал, ама той, той ми рече…

— Ей, я да мълчиш! — изсъска със зъби Кушчолоб, още по-разярен, че това охранено рошаво диване, неговото синче, се е свило и е настръхнало като мръсно паленце. — Я ставай! Какво си се свил! Бандит такъв!

И Кушчолоб за пръв път през живота си удари сина си по лицето. Момчето пребледня, от страх и от изненада бузите му станаха мъртвешко сини. Главата му се блъсна в стената и той ревна, та се чу навярно у съседите.

— Какво правиш? Защо биеш детето? — изстена Андрон Касиянович и с пешкира на главата се опита да стане.

— Я си лежете! Лежете и си мълчете! — Кушчолоб извърна към дядото разкривеното си от гняв лице и го изгледа унищожаващо. — Вие сте виновен! Вие така го възпитахте! Разглезихте го! Вие навлякохте такъв позор на семейството ни!

Набитият широкоплещест мъж беше почервенял от гняв и сега изля върху стареца цял поток убийствено злобни, жестоки думи. В слепия си гняв не забелязваше даже, че клетият старец е притиснал глава във възглавницата, напълно смазан и едва диша, че очите му са станали стъклени, а на лицето му е застинал израз на скръбно учудване: това ли ви е благодарността? Какъв грях съм сторил?…