Виктор Близнец
Женя и Синчо (13)

Огненото бугало или как се е родил Синчо

— Ех, да мозех да си хапна сега пързени мухоморки?

Женя си учеше уроците, а Синчо седеше на перваза и клатеше крака, удряше с копитца по парното. Дългата му корава опашка шаваше като на котка, която дебне мишка.

Момичето вдигна глава от учебника, погледна дяволчето и се усмихна.

— Какви мухоморки? Нали са отровни. Ето, в ботаниката има и рисунка: „Отровни и неотровни гъби“.

— Те за вас, хората, са отровни, пък за мене са като мармалад. Особено пързени с масълце. Хрупкави. М-м-м, толкова са вкусни!

Дяволчето присви блажено очи, за да покаже с какво удоволствие би си хапнало мухоморки. Тъкмо искаше да каже на Женя къде да му набере: зад стадиона, в дерето, в буренака, там е пълно с пънове и гнили коренища, а под тях растат отровните гъбки — зеленки, бледо жълтички, с дълги белезникави крачета.

Но Женя го отклони от тази тема.

— Да беше ми разказал все пак — напомни му тя, — защо те наричат Синчо. Какво ти е синьото, като очите ти са зелени като две светофарчета, а брадата ти никне зеленикава?

— О-о-о, това е дълга история — прозя се Синчо и прикри с лапичка щърбавата си уста. — Научи ли си? (Отде са го измислили хората пък туй нещо — уроците?) Ние не тормозим децата с уроци, ами щом се роди дяволчето, веднага му напъхват всички знания в главата. Разбра ли?

— Хайде, моля ти се, Синчо, разкажи ми. Вече по всичко съм си научила.

— То аслъ, голяма работа — уроци-муроци — размърмори се Синчо като някой дядка. — Хубаво де, сте ти разказа най-тайната тайна. Ама никому нито думица. Ясно?

— Ясно!

— Ако я издадес някому, аз… аз ще умра… ей тъй! — Синчо затвори сините си клепачи, скръсти лапички на гърдите си и дори спря да диша.

— Честна пионерска! — навъси Женя редичките си вежди. — Никому няма да кажа! Кълна ти се!…

— Добре тогава, слусай.

Дяволчето скочи на масата, настани се върху купчината учебници, а крайчецът на опашката му поомете масата и се топна в мастилото (Женя току-що си беше напълнила писалката), а после мацна в бележника голямо лилаво петно — като натаралежено слънце.

— Какво правиш, Синчо?

— Ш-ш-т! — сложи той пръст на устните си. — Не ме прекъсвай. Трябва да се съсредоточа.

„Ама че хитрец!“ — помисли си Женя, но премълча и се приготви да слуша.

— Преди всичко трябва да знаеш — почна Синчо, — че аз живея на земята вечно. Тоест, родил съм се наскоро, преди пет години, но до тогава съм живял в баща си, а заедно с баща си в дядо си, а заедно с дядо в прадядо си… Какво ме гледаш така? Не разбра ли? Слушай нататък — ще разбереш.

Той се намести по-удобно върху книгите и сложи лапичките на гърба (съвсем като професор Хай-Бичковски), после продължи — неясно и с фъфлене, както винаги, но ние предаваме тук казаното на нормален език.

— Когато нашият дядо остарява — изрече дълбокомислено Синчо, — а това става след като е живял триста-четиристотин години, когато усети, че смъртта му наближава, той отива в гъста, непроходима гора, където човешки крак не е стъпвал. Избира си там най-глухото кътче. И чака най-тъмната нощ. Може би си чувала — попита Синчо, — хората често разказват за някакъв ярък блуждаещ огън в горите или в блатата. Той се нарича бугало — нощният огън. Та да знаеш, че това е наш дядо, който си чака смъртта. Той броди, броди из гората, докато не си намери най-сетне място край някое блато. Застава там и цяла нощ стои с вдигнати нагоре ръце. Стои неподвижно, като вкаменен, и чака. Изведнъж гръм и мълния раздират нощния мрак и плътната мъгла; от тази мълния той целият пламва. Гори като факла. Стои така и гори чак до сутринта и свети с ослепителен син огън. Всичко наоколо му — блатото, храстите, дърветата — също светят и сякаш пламтят.

На разсъмване, щом над гората избоботи първият пощенски самолет, огънят угасва и на хълмчето вече остава черен обгорял ствол. Як, сякаш от желязо. Духне ли по-силен вятър, той пада в тръстиката, в блатото. Лежи там година, две, три и още тридесет и три пролети и лета. В този ствол, в сърцевината му съзрява плътен бял пашкул. Това съм вече аз — заяви гордо Синчо и се потупа по косматите гърди. — Старото дърво изгнива: първо се отделя кората, после се руши самата дървесина и остава само коприненият пашкул — новото дяволче. Така съм се родил аз, Синчо, син на дядо си — Синюха Червенокосия.

— Хубава приказка — въздъхна Женя, която бе слушала дяволчето със затаен дъх. — Но ми се струва, че вече съм чувала нещо подобно. По радиото или по телевизията — не помня.

— И таз добра! Ти едно знаеш: приказка, та приказка! Като не ми вярваш, ще си взема абичката и торбичката — и сбогом!

Синчо се нацупи и се размърда — един вид — кани се да си ходи.

— Не се сърди. Ела тук! — Женя го вдигна от масата, сложи го на коленете си, взе да го гали по гръбчето, по вратлето, да го чеше зад ушите. И Синчо много обичаше да го галят и особено да го чешат между рогчетата — тогава премрежваше очи и мъркаше от удоволствие.

— Много си капризен, Синчо! — мъмреше го гальовно Женя. — Само да ти каже нещо човек — вирваш нос и си готов да избягаш. Не е хубаво така!

Тя полюля Синчо, за да го успокои и сдържано (като възрастен човек, който прощава на децата дребните им лудории) продължи:

— Не ми са ясни вашите имена. Ти си Синчо, а дядо ти се е казвал Синюха, и то Червенокосия Синюха. Защо така?

— Много просто. Докато съм малък, аз съм Синчо. Като порасна, ще стана много голям и червенокос като истински дявол. Тогава ще съм Синюха, Синюха Червенокосия. Ясно ли е?

Не й стана съвсем ясно, но Женя не искаше повече да го разпитва, че току-виж пак се докачил…

Синчо продължи разказа си:

— Та така, значи. Родил съм се от дядо си, но помня и прадядо и прабаба и даже прапрадядо и прапрабаба. Често пъти усещам, че просто не зная къде свършват прадедите ми и къде почвам аз.

Синчо се наведе към Женя, прошушна й на ухото:

— Сега ще ти кажа нещо, но внимавай, това е най-тайната тайна!… Вече усещам, че в мене седи едно малко дяволче като малко семенце. И не е само то — в мене е вече и моят внук, и внукът на моя внук; те лудуват, гъделичкат ме, викат ми дядо, за да се ядосвам, и често ми слагат крак, че да падна, а пък те, дяволите недни, да се превиват от смях…

— Ама че си лъжльо! — не се стърпя Женя и се плесна със смях по коляното. — Такива ги дрънкаш — едно с едно не се връзва.

Но веднага се усети, залюля Синчо и каза миролюбиво:

— Не, не, вярвам ти!

Синчо се завъртя, вирна муцунка и облещи зелените си като сигнала „минете“ очи.

— Искаш ли да ти разкажа още една тайна — изфъфли той тайнствено. — Когато горящият стълб престава да пламти, той не угасва съвсем, а в едното си крайче скътва малка искра. Тя също се нарича бугало. Тази искрица дядото предава на бащата, бащата на сина, а синът на внука. Ние крием буталото си в гората, под стари пънове, в най-потайни места. Защото в тази искра, но внимавай — никому нито дума!… Това е страшна тайна.

— Нали ти обещах — ще мълча!

— Защото в тази искра е всичката ни сила, нашата душа и цялата ни хитрост. Всеки свестен Синчо пази своето бугало като зеницата на окото си и го крие на най-сигурно място. Може би си чувала за блуждаещите огньове. Вие ги наричате светулки. Разправят, че тези огньове подмамвали хората към блатата. Глупости! Кажи ми: случвало ли се е в Пушча-Водица да се е заблудил някой? Не, нали? Моите братя никога не подмамват, те, милите, сега само се чудят как да избягат от гъбарите и от туристите, чудят се къде да си крият бугалцата… Някой ден ще ти покажа моята искра, моето скъпо бугалце.

— Кога? Къде е?

— О, ами ти искаш всичко да знаеш! Като му дойде времето — ще ти го покажа! То беше в Пушча-Водица. Това са наши семейни места. Но сега вече не можеш да скриеш бугало в гората, не-е! Сега там от хора не можеш се размина. Та в Киев стана по-сигурно. Затова пренесох искрата си в града и я скрих тук наблизо. Ако бъдеш добричка — непременно ще ти я покажа!

Синчо наведе глава Женя да го погали между рогчетата, но в това време изскърца външната врата. В коридора се чуха нечии стъпки. Синчо подскочи и сякаш вятър го издуха под леглото.