Виктор Близнец
Женя и Синчо (4)

Посещението на Изолда Маркивна

Майката на Женя переше в кухнята. Беше се прибрала по-рано от работа (Галина Степанивна беше машинописка в Радиото) и в този момент някой позвъни. Галина Степанивна отвори с мокри ръце вратата.

В антрето влезе млада, модерно облечена жена. Ботушките й бяха със седефен цвят, блузката — яркожълта, а червената кожена пола беше силно пристегната с широк лачен колан. Косата на младата жена беше пепелявосива, с лилав оттенък, носеше ярък грим — извитите й клепки бяха тъмносини, а червилото — бледо седефено — в тон с ботушките.

Галина Степанивна се смути: каква хубавица! А тя — с престилката, с евтината домашна блузка, с навити ръкави.

— Добър ден — каза гостенката и мило се усмихна. — Да се запознаем: казвам се Изолда Маркивна и съм учителка на вашата дъщеря.

И на работата, и в техния двор всички наричаха Галина Степанивна Галочка или Галя — за по-кратко или може би защото тя беше слаба и тъничка като ученичка. Тя и сега се представи така:

— Галя — и още по-силно се изчерви.

Като добър колорист Изолда Маркивна веднага установи, че майката и Женя имат еднакви очи — светлокафяви, сериозни. На слънце стават златисти и много хубави.

— Заповядайте, влезте! — засуети се майката и покани учителката в стаята.

— Не, не. — Изолда Маркивна сложи пръст на седефените си устни и кимна тайнствено на Галина. — Дъщеря ви в стаята ли е?… Хайде да влезем в кухнята. Трябва да си поприказваме насаме.

„Ужасно е разхвърляно“ — искаше да я спре Цибулко, но докато да се обади, Изолда Маркивна беше влязла в кухнята. Тя изобщо не обърна внимание на безредието. Учителката си направи място до масата, седна и сложи крак върху крак. Плъзна бърз поглед по стените и заяви:

— Знаете ли какво ви липсва тук? Радиограмофон или поне радио. Аз щом се върна от работа (а човек се прибира винаги изнервен), веднага пускам музика — нещо леко, естрадно — и чак тогава почвам да чистя, да мия, да готвя. С музика е по-леко — и тя пак мило се усмихна.

Майката на Женя стоеше смутена, гледаше с любопитство и страх младата хубава учителка, любуваше се на нежното й, свежо лице, на белите, добре гледани пръстчета.

— Женя да не е направила някоя пакост? — попита предпазливо Галина Степанивна.

— Не, не се тревожете! — вдигна сините си мигли Изолда Маркивна. Тя хвърли поглед към масата, видя на нея печени картофи и лакомо се облиза. — О, печени! С люспите. Откога не съм яла! Може ли да си взема един!…

— Но моля ви се! — зарадва се майката. — Заповядайте! Ето и хляб, сол.

Въпреки изрисуваното си лице (марсианско, както казваше Бен) Изолда Маркивна се оказа много непосредствен и приказлив човек. Бързо обели картофа без да изцапа червените си лакирани нокти, посоли го и си отхапа. После посъветва Галина Степанивна да не се мъчи да пере бельото в къщи, а да го дава на пералнята. Евтино и най-важното — никакви грижи. През свободното си време може да отиде с мъжа си на кафе или на кино.

— Вие омъжена ли сте? — попита я непредпазливо Галина Степанивна.

— О, не знаете ли?! Моят Геночка наскоро защити кандидатска дисертация!

С една дума Галина Степанивна насочи неволно учителката към любимата й тема: Изолда Маркивна беше лудо влюбена в мъжа си, гордееше се с него и разказваше за него на всеки срещнат.

Генадий Книш, „моят Геночка“, както обичаше да повтаря Изолда Маркивна, беше научен сътрудник в Института по физкултура. Изследваше биологическите процеси, протичащи в организма на спортиста при бягане на дълги разстояния. Като истински учен Книш правеше опитите върху себе си: окичваше се целият като космонавт с разни броячи, микроуреди и поемаше към Пушча-Водица. Там, сред лоното на природата, където няма кой да ти пречи, той тичаше. Веднъж най-спокойно си тичал, докато не му се случило нещо хем много страшно, хем за хубаво. Опитите му нещо не вървели, не му излизали последните изчисления. От яд навлязъл в гъсталака и налетял на глиган. Дивото прасе се събудило и видяло човек, целият окичен с някакви дрънкулки. И което е най-важното — човекът бягал. Книш не знаел (той изобщо не забелязал глигана), че животното има хищнически инстинкти: щом бягаш от него, веднага хуква подире ти.

Задълбочен в експериментите си, Книш изведнъж чул зад гърба си ужасно грухтене. Озърнал се — острите зъби вече го настигали. Тогава Геночка — продължи да разказва Изолда, — хукнал през глава и надминал всички световни рекорди. Но и глиганът не изоставал. Летял като нажежена комета. Нямало спасение и Книш се метнал със страшна скорост на един бор. Изхвърчал до последните клони като понесен от взривна вълна. Но това не е най-важното — завърши Изолда. Още там, на дървото, Гена погледнал уредите си (те били просто нагорещени) и викнал, та го чула цялата Пушча: „Ура! Излезе!“. С една дума излезли онези изчисления, над които Генадий Книш се блъскал напразно близо половин година…

— А как мина защитата на дисертацията? — попита с интерес Галина Степанивна.

— Блестящо! В ресторанта му поднесоха печено прасе за спомен, че глиганът му помогна да завърши гениалните си опити.

Жените весело се разсмяха и минаха на „ти“. Домакинята забеляза все пак, че водата в пералнята изстива и пяната пада на дъното. Междувременно Изолда Маркивна разпитваше дипломатично за семейство Цибулко: при какви условия живее Женя, с какво се занимава през свободното си време.

— Какво е семейството ни? — повтори майката въпроса. — Живеем тримата: Женя, мъжът ми и аз. Мъжът ми още не се е прибрал. Той има златни ръце: работи и като бояджия, и като художник, и като реставратор. Печели добре. Имаме две стаи: в предната сме ние с Вася, с мъжа ми; вътрешната, по-тихата е на Женя. Там спи, там си учи уроците. Гледаме да й пазим тишина. Но аз съм машинописка — добави, сякаш се извиняваше, Галина Степанивна, — често работя в къщи, тракам на машината, но най-често в кухнята — да не й преча…

— Ясно, ясно ми е! — прекъсна я енергично учителката и добави, че точно така си е представяла всичко: добро семейство и Женя има чудесни условия. (От тези думи Галина Степанивна сякаш помрачня, но веднага пропъди тревожната сянка от лицето си.). То и по Женя си личи, че у тях всичко е наред: момичето е пълна отличничка. Така че Изолда Маркивна е дошла не във връзка с успеха й, а по друга причина. Как да й обясни…

Учителката разказа накратко какво се беше случило в клас: за краставицата със свинска опашка, за грухтенето и за косматата ръчичка.

— Така ли? — искрено се учуди Галина Степанивна. — То и аз забелязах, че Женя си дойде някак гузна, хапна, без думичка да каже, и веднага седна да учи.

Майката си спомни още, че напоследък дъщерята е някак тревожна. Щом влезе в стаята й трепва нервно и като че бърза нещо да скрие.

Изолда Маркивна се замисли. После произнесе сериозно с тона на човек, стигнал до дълбоки изводи:

— Чудесно! Значи тя не само в училище, но и в къщи е потайна. А бихте ли ми казали с кого дружи, с кого споделя тайните си?

Галина Степанивна въздъхна и си оправи косата с ръка, по която сапунът вече беше изсъхнал. Явно не й се говореше за това, но все пак си призна:

— Ох, сигурно ние сме виновни. Щерката има един навик… Детинщини! От малка си е втълпила, че иска да е момче. На колко трябва да беше? На три — три и половина. Бяхме на курорт в Крим, в Алушта. Женя си играеше на плажа с един Стасик. Неразделни бяха. Какво толкова й допадна това момче, кой знае. Като се прибрахме в Киев, че като се заинати! Аз съм Стасик, дайте ми панталонки, искам кепе. Поведохме й се по акъла: е, хубаво Стасик — Стасик, ще си поиграе детето. Пък и ни беше интересно. После се усетихме, че взе да става сериозно. Обличам я за детската градина, а тя за нищо на света не иска да сложи рокля. Реве: „Дай си ми панталонките, аз съм Стасик! Не искам децата да ми се смеят!“. Вярно, ще й се смеят — нали всички са свикнали, че е Стасик… Докато тръгна на училище, все с панталон и с момчешка фланелка ходеше. Като гледах момиченцата — с плитчици, с панделки — хубави като пеперудки, и ми домъчняваше: дали не окрадохме детето си? „Женя, миличко, хайде да ти сплета плитки!“ Ами! Не ще да чуе! Тя колан иска, пистолет, пагони — като ония обесници момчурляците.

— Тя значи повече с момчета дружи, така ли?

— Ох, най-лошото е, дето стана така, че сега изобщо си няма приятели. От момичетата страни, понеже тя е момче, а момчетата, докато бяха по-малки, я приемаха в тайфата си, а сега — нали е момиче — вече не я щат. Повърти се сама из двора и се присламчи към децата (има си един Мотя), или към възрастните. При професор Хай-Бичковски ходи да му додява…

— Да сте й купували напоследък нови играчки? — продължаваше да разпитва Изолда Маркивна. — Нещо, което да пищи или да грухти?

— Господи, какви играчки! Къде има тя време за игра. Учи, ходи да плува, вечер чете или се отбива при професора — това е…

— Хм, странно. — Изолда Маркивна намръщи тънки като ширитчета вежди. — Какво ли беше донесла в клас? Може би кученце?… Но не, грухтеше като прасе…

— А-а-а, сигурно! — засмя се на такова предположение Галина Степанивна. — Кученце трябва да е било! Откога се заканва, че ако не й купим куче, сама ще си намери — ще хване някое, или ще си измоли. Много ни е сърдита. Разбирам децата, особено градските. Вижте ги на какво заприличват през лятото, през ваканцията — скучаят, копнеят за рекичка, за трева, за пеперуди. Иска им се някого да погалят, да го хранят. Затова са деца. Но кажете ми какво мога да направя? Къде да го държа това куче?

— Така е — съгласи се Изолда Маркивна. — И аз мисля същото: вземеш ли куче, после няма да имаш време нито за театър, нито за кино.

Учителката пак се замисли, после попита:

— Мога ли да надникна какво прави Женя?

— Разбира се. Заповядайте, елате.

— Не, не. Галочка, не ме разбрахте. Да идем тихичко на пръсти. Да не я стреснем. — Изолда Маркивна направи на пръсти няколко крачки — показа как да отидат.

Приближиха се, усмихнати, крадешком до стаята. „Не е май много хубаво да се наднича така“ — помисли си майката, но не посмя да спори с учителката. Застанаха двете пред вратата. И притихнаха приближили глави, като две приятелки на снимка.

В стаята на Женя беше тихо, сякаш нямаше никой. Само будилникът сънено щракаше. Изведнъж се чу разговор — кратък и тих. Разговаряха двама. Да, именно двама. Единият глас беше несъмнено Жениният. Тя попита нещо. Отговори й някой друг — с тънко, дрезгаво, фъфлещо гласче. Като да беше някое старче или настинал човек.

Върху лицето на майката се изписа учудване: кой можеше да е? Нали никой не беше идвал? Интересно! Открехна вратата. Двете глави, нейната и Изолдината, се вмъкнаха едновременно в стаята. Очите зашариха нетърпеливо по пода, по стените.

А, ето я Женя. Седи на пода, изгражда от книги високо съоръжение — небостъргач или по-скоро кулата на Пиза. Кулата леко се олюлява и се кланя, а Женя — тя е толкова съсредоточена, че даже не диша и е прехапала език — Женя се мъчи да закрепи отгоре тежкия речник.

— Слушай — обръща се тя към някого. — Я подпри стената. Ей тука, че ще падне. Ама по-бързо.

И какво мислите! Едно мъничко, прилично на човече същество (но май с опашка) надникна иззад купчината книги и протегна лапички да подпре…

Женя трепна, обърна рязко рамо, книгите се сгромолясаха на пода, а помощникът изчезна моментално, сякаш изобщо не го е имало.

За миг се възцари тревожно мълчание.

Жените замряха в комично неловка поза — надвесени до кръста в стаята, и се чувстваха неудобно, задето бяха шпионирали (по-точно, че ги бяха заловили на местопрестъплението). Женя беше застинала — смутена и пребледняла — с лице към вратата.

Изолда Маркивна първа се овладя. Изправи се, разтърси лилавата си фризура и отвори вратата. С престорено бодър тон каза:

— Здравей, Женичка, дойдох да те видя. Още веднъж — здравей. Защо пребледня? От мене ли се уплаши? Не се ли радваш, че съм ви дошла на гости?

Галина Степанивна не умееше така добре да се преструва и още стоеше като зашеметена. На нея й беше два пъти по-неудобно: и пред дъщерята, и пред учителката.

— Женя, ти с кого говореше? — попита колкото може по-меко майката.

— Аз? Кога? — По гласа личеше, че Женя се е уплашила, но вече се е овладяла и е настръхнала, готова да се брани. — Кога? — повтори с невинен израз.

— Току-що.

— С никого не съм говорила.

— Женя, нали чухме. С ушите си. Ти си честен човек — кажи.

Момичето хвърли поглед към пода, по който се търкаляха книги, и сякаш се досети за какво става дума.

— А-а! Сама си приказвах.

По лицето на майката премина сянка. Срамота! Лъже щерката. И то пред учителката.

(А Женя беше казала истината. Само че майката и учителката в този миг бяха забравили, че при хора като Женя често идват тайнствени приятели — от мазето, от тавана, от запуснатата вехта къщица до стадиона. Тези приятели идват, когато сте в къщи сами, а искате с някого да си поприказвате.)

С една дума Галина Степанивна спря да разпитва дъщеря си и кимна на Изолда Маркивна: да идем в кухнята. Там тя се извини пред учителката, обеща, че ще поприказва с дъщеря си насаме — досега Женя нищо не е крила от нея. „Ще я разпитам и ще дойда в училище“ — обеща майката.

Жените се сбогуваха, на прага Изолда Маркивна още веднъж мило се усмихна и напомни:

— Непременно да си купите радиограмофон за кухнята.

 

 

Навън беше вече тъмно. По улиците светнаха лампите, боботенето на колите се засили — усещаше се краят на работния ден. Галина Степанивна се разбърза — мъжът й скоро ще се прибере, а на печката още вреше пълна бака с пране. Тя переше, изстискваше чаршафите и калъфките, мислеше какво да сготви за вечеря, но всички ежедневни грижи отстъпваха пред мисълта: какво ли става с Женя? Какви са тези тайни? Защо се крие и лъже? Може би за нея вече настъпва трудният преходен период, когато се променя не само гласът, но и характерът, навиците, когато детето пораства? Досега дъщеря й беше като прозрачно стъкло — всичко беше ясно, открито. А сега — упорство, мълчание, някакви тайни.

Галина Степанивна оправи набързо кухнята и влезе при Женя. Момичето седеше на масата, до лампата, поглеждаше към отворения учебник и пишеше нещо. Слабото мургаво личице беше съсредоточено, перчемът стърчеше като таралежче. А ушите й — навярно защото се надвесваше над учебника — леко шаваха.

— Задачи ли решаваш? — попита майката.

— Задачи.

— Излизат ли?

— Излизат.

На Женя всичко й вървеше. И задачите, и английският, и ботаниката. Никога не беше молила родителите да й помогнат.

Майката постоя до вратата, въздъхна и подхвана отдалече:

— Женя… кажи ми, защо не стоите мирни в клас?

Женя хвърли към майка си страдалчески поглед: „Ох! — искаше да каже, — защо ме разпитвате? И нали знам, че няма да ме разберете“.

— Ох, мамо, как да ти кажа? Като си приказва с нас през междучасията, Изолда Маркивна е много весела и добра, момичетата се лепят по нея — разпитват я, оглеждат я. Но влезе ли в час — да умреш от скука!

— Как така — от скука?

— Ами много просто. Доспива ти се… Виж, при директора е друго: той хич не е весел, все е навъсен, а почне ли да разказва за Троянската война и класът веднага се умирява, даже Бен не дърдори, само сумти…

Майката така и не можа да разбере защо се е провалил урокът по рисуване. Попита вече по-откровено:

— Ами ти каква животинка си носила в клас? На улицата ли я намери?

— Мамо! — погледна я умолително Женя. — Какво сте се хванали всички за мен?

В това време в кухнята нещо засъска — сигурно беше изкипяла млечната каша. Майката изохка и хукна, освободи Женя от упорития разпит.

Но денят не завърши толкова благополучно за момичето.