Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Женя і Синько, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Виктор Близнец

Заглавие: Звън на паяжинка

Преводач: Лиляна Минкова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: Украински

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Повести

Националност: Украинска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: март 1983

Редактор: Пенка Кънева

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Людмил Асенов

Коректор: Мина Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1906

История

  1. — Добавяне

Сред вечерните светлини

Женя завърши пети клас. Това не е ли събитие? Не само го завърши, но и премина в шести клас (чувате ли — в шести!) с похвална грамота. Не ще и дума — в къщи събитието бе ознаменувано с „Киевска“ торта, а докато вечеряха, почнаха да правят планове за ваканцията, за Манкивка, че ще отидат може би в Крим или в Кавказ. „Искам в Кавказ! В Кавказ! — заподскача Женя. — Където е живял Лермонтов.“

Към края на вечерята Галина Степанивна каза:

— Хайде, Женя, иди се поразходи.

Човек трябваше да чуе как беше казано това „Иди се поразходи“. Спокойно, сдържано, като нещо съвсем обикновено. „Поразходи се!“ Така се говори само с възрастен, напълно самостоятелен човек, комуто е дадена пълна свобода на действие.

Чудесно! Такава вечер е само за разходки.

Женя се повъртя пред огледалото и съжали, че скоро пак се беше подстригала късо. Не, спортната прическа не й отива. Съученичките й са на същото мнение. Трябва да си пусне плитка. Вярно, ушите й са закръглени, и все пак по-добре е да ги поприкрие. С късата коса и шията изглежда още по-тъничка, а лицето й — тясно и слабичко; на такова лице големите й, широко отворени очи изглеждат — ех, не опулени, но сякаш вечно учудени. Виж, ако носеше плитки… Женя си представи как би изглеждала с бяла панделка на дългата плитка, със светла блузка и черна пола с коланче, с бели обувки. Красиво! Може да метне през ръка жилетката — вечер става хладно. И да му викне: „Ей, стига си се цупил. Хайде да се поразходим…“.

За миг си представи: топла вечер, алея с кестени и те вървят двамата… с „генерала“. Прихна, прикри уста. Не, ужасно е смешно — двойка! Глупости!

А засега… Женя хвърли още един поглед към момичето в огледалото — щръкнали уши, с кафява ученическа рокля и си каза: „Няма значение! За днес може и така“.

Взе си жилетката, махна с ръка на родителите: „Чао!“. Родителите й стояха развълнувани на прага и гледаха с радостно учудване дъщерята: „Вече е голямо момиче! Божичко, че кога порасна толкова нашето дете?“.

А детето смигна на татко и мама и затропа с токчета по стълбата.

Беше краят на май, чудесно време, когато навън е топло и зелено и когато целият вечерен град, от белокосите напудрени старици до младите феи и студентите — всички излизат навън. Младите вървят на тълпи, на весели компании, хванати за ръце — тротоарите са им тесни. Отвсякъде — смях и звън на китари. Да вървиш сама в тази шумна тълпа, встрани от хората, от разговорите, смеховете и шегите… Не, наистина става ти някак криво, сърцето ти се изпълва с тъга и вече ти се струва, че си съвсем сам в този весел, искрящ свят и ти се иска до тебе да има някой — свой, близък и да можеш да си приказваш с него до насита или просто да вървиш до него и да мълчиш…

Женя спря в двора: детската площадка и върбите тънат в мек прозрачно зелен здрач. Погледна към съседния блок, към балкона, на който висеше преди яркожълтата японска рогозка. Тъмно. „Къде ли е той сега? — помисли си с тревога. — Крие ли се? Страх го е да се покаже пред момчетата? Чудак! Сам си е виновен за всичко, а сега и мене избягва…“ Стана й горчиво и досадно: толкова е глупаво! Все се надяваше, че скоро ще се сдобрят, че той ще й каже: „Въпреки всичко ти си наше момче, Женя, хайде да бъдем приятели!“. Тя хем се боеше от тези думи, хем ги очакваше. Пък то какво стана: най-напред дръвчетата, после кражбата в мазето и сега вече са ужасно скарани и се гледат като куче и котка…

Божичко, колко глупаво!

Погледна още веднъж към тъмния балкон. Дали да го извика? Сигурно си е в къщи, сам. Гладен. В празния апартамент. Дядо му е в болницата, а родителите му, както винаги ги няма.

Направи крачка към блока на Бен и спря. Сърцето й се сви, усети тръпки по гърба. Кой знае защо изведнъж й се стори, че през спуснатите пердета на всички прозорци я гледат и си шепнат: виждате ли сегашните ученички — отиде да вика момче, оня Бен…

Завъртя се ядосано на токчетата и пред прозорците на целия блок закрачи решително към улицата… Тъкмо беше завила към входа и чу зад себе си ситни, забързани крачки:

— Какичко, може ли да дойда с вас?

Ха сега де! Трябваше да излезе по-бързо от двора. Пак я спипа този дългоух Мотя. Сега няма отърване.

Ускори крачка, престори се, че не забелязва Мотя.

Момчето я настигна вече на улицата — разтревожено — бе извънредно смешно с дългото си сако и голямото сиво кепе. Запримига жалостиво, протегна ръка:

— Како Женя, нека и аз…

Бузите на „каката“ пламнаха, беше й ужасно неудобно от минувачите, а после изведнъж… погледът й спря на отвъдния тротоар. Какво е това? Дали й се стори, дали й се привидя, или наистина? Там, покрай старата къща като че ли се мярна рошаво момче с джинси, погледна я и бързо се шмугна в храстите… Не, зад храстите няма никой, там е тъмно. Сигурно й се е сторило.

Женя се наведе към Мотя, оправи му кепето и с тона на по-възрастен човек загрижено и нежно му каза:

— Не бива, Мотя. Късно е вече. Утре ще се поразходим заедно.

Женя избяга от Мотя, но цялата потрепери от жалост, защото видя как очите на малкия плувнаха в сълзи. Нещастното — сви се и застина на място — не очакваше Женя така грубо да го отпъди.

Но скоро тя забрави Мотя, той отстъпи на заден план и това, което поглъщаше сега мислите й, което я веселеше и тревожеше, беше сянката, мярнала се като на филм… Бързият, напрегнат поглед и познатата фигура, която изчезна в храстите… „Нима е той?“ — мислеше Женя и загадъчна усмивка трептеше на устните й.

Още миг и това видение също изчезна, стопи се. Тя излезе на улица Артьом, гмурна се в тълпата, в шума, в потока ослепителна светлина.

На улица Артьом работеха и нощем.

Светеха ярки прожектори. Зад високата дървена ограда, където доскоро се издигаше кино „Комунар“, сега боботеха и се тресяха булдозери, загребващи купища пясък, въртеше се кулокран и си подвикваха работници.

Момичето спря и се ослуша учудено.

Божичко, какво става! Съборили са техния „Комунар“! Малък, олющен, уютен, където бяха гледали безброй филми — от първите детски „мулти“ до забранените за деца под шестнадесет „Братя Карамазови“ и „Ана Каренина“.

Съборили са по…

Вчера баща й разправяше, че „Комунар“ е едно от най-старите кина в Киев, строено още преди революцията, и тогава се казвало „Лукс“. През войната го улучила немска бомба, но не избухнала, а само пробила покрива. А сега, каза татко й, на неговото място ще има ново кино с четири зали — най-голямото в Украйна.

При този разговор Женя си спомни изведнъж Вадя Кадуха: дали ще има собствена ложа и в новото кино? Разказа на баща си как Вадя се качваше по пожарникарската стълба на тавана и гледаше оттам всички филми. После млъкна смутено: горкият Вадя — изпратиха го в трудова колония — а тя се смее.

Но Васил Киндратович каза, че за Кадуха така ще е може би по-добре. Там ще стане човек. Ще го карат да учи, ще му дадат занаят. Тук кой го знае до къде щеше да стигне — в милицията се разбра, че влизал не само в мазето на професора, ами тършувал и в съседски апартаменти. Трупал опит…

Булдозерът боботеше, къртеше камъни от основите на „Комунар“, а Женя стоеше и си спомняше за Кадуха, и за глупавите им детски спречквания на двора. Изведнъж в тълпата отново се мярна познатата сянка — лек, прокрадващ се силует. Джинси, рошава коса. И очите — погледнаха към Женя и се скриха.

От вълнение момичето прехапа устни: „Това е той!“. Можеше да се закълне, че онзи, който все й се подиграваше, онзи, който беше преживял танковата катастрофа, сега я придружаваше тайно — притичваше от дърво до дърво, криеше се зад стволовете на кестените, зад гърбовете на хората. Сигурно му е скучно в къщи сам. Или иска да се сдобрят? Иска да се приближи, но… се бои?

„Чудак!“ — каза си Женя и се надигна на пръсти: къде е, къде изчезна?… Стана й смешно, но и приятно, че тя, толкова строгата Цибулко, си има телохранител. Таен!

Ето го, пак се мярна!

Тази игра беше по-интересна от „жмичка“. Женя се понаведе, засмя се весело и се гмурна в тълпата. Онзи, дългокракият, вече префуча на другия тротоар и сянката му се притаи зад едно дърво, зад стената от минувачи. Женя изтича до кръстопътя и сви ядосано юмруци — не й провървя: червено!

Тропна крак, като да подканваше колите: „Хайде, минавайте по-бързо!“. Пред нея се мяркаха светлини, ярки отблясъци върху волгите и жигулите. Но ето че вълната от автомобили се понесе напред.

Женя притича през платното и се озърна — познатата фигура беше изчезнала. На зеления от светлините тротоар — весела младежка тълпа.

„Той е там! — помисли си Женя и погледна към градинката, откъдето долиташе музика. — Ей сега ще го хванем!“ Момичето се наведе и с тайнствен израз на лицето тръгна напред.

Като ловец, поел по едва забележима диря, тя се приближи тихо и незабелязано към градинката. Качи се по гранитните стъпала и тръгна по широката алея, същата, където една есен Беновите момчета бяха вдигнали висока крепост от кленови листа и бяха атакували Женя с градушка от кестени.

— Колко е красиво! — прошепна възторжено момичето, забравило, че е тръгнало да лови някого.

Спря, сякаш за пръв път виждаше тези лампи. Високи, прилични на широко разтворени цветове, те пръскаха наситена яркоалена светлина, която пронизваше и обагряше причудливо короните на дърветата. На тази светлина кленовете бяха като излети от чугун: тежките червени листа пламтяха като жарава, сякаш бяха току-що извадени от нажежено горнило. И стволовете бяха като излети от разтопен метал. Тук, а и по-навътре, в дълбочината на градината, се извисяваха все такива тънещи в ярка светлина огромни дървета.

Тъмноалените отблясъци върху цветните лехи и лицата на минувачите създаваха радостно, но и малко тревожно чувство: като че влизаш право в огъня, в лумнало зарево.

— Колко е хубаво! — повтори Женя. — Никога не съм идвала тука вечер.

Сега и тя беше цялата червена — веднага пламна и засия. Ами дланите й и пръстите — колко са смешни! „Виж, Синчо! — завъртя под носа на дяволчето прозрачна на светлината длан и пръстите, сякаш слепени от топлината. — Ръката ми сякаш гори, нали?“

— Не ме пипай! — извърна се Синчо. — Ще ме опариш!

Синчо изсумтя и се пъхна под жилетката й. Беше обиден от такова невнимание към него. Женя отдавна му беше обещала да го вземе някоя вечер на разходка. Когато в града започне карнавалът на светлините — тогава те пламтят на гирлянди по покривите и по фасадите на къщите, осветяват цялото небе и сякаш танцуват по вълните на Днепър. Отдавна му беше обещала: ще отидем. И наистина, днеска тръгнаха, но се оказа, че Цибулко има безброй приятели — първо се лепна Мотя, сега пък тоя дангалак Бен (въобразява си, че не са го видели). Промъква се отстрани, крие се в храстите, а Женя хукна подире му и на Синчо — нула внимание. Нека си седи нещастният Синчо под жилетката, нека се задъхва там — няма кой да си спомни за него.

— Не ми се сърди! — каза Женя. — Искам само да разбера къде изчезна нашият телохранител.

— Глупости — телохранител! — измърмори Синчо. — Ами ти ще видиш, ще го оправя аз твоя Бен!…

Но Женя вече не го слушаше.

По широката алея, право през светлините, тя се запъти към летния павилион, където звучеше музика и се тълпеше младежта. О, има сладолед. А където има сладолед, там непременно ще намерят и „генерала“. Умира за сладолед.

Женя застана на опашката и се заозърта: не е ли тук?

Купи си ягодов сладолед във фунийка. После спря до една масичка, където беше застанал самотно възрастен чичко, който приличаше на директора на училището. Той загребваше бавно с лъжичката разтопения сладолед, вперил неподвижен поглед някъде над Женината глава. „Сигурно е учен — помисли си Женя. — Стои и решава задачи.“

Тъкмо се залови за сладоледа — иззад гърба на чичкото бързо надникна някой. Бен! Женя протегна врат: наистина ли е той? Но видя само как столовете се залюляха, някъде издрънча бутилка, мярна се нечий гръб, а един глас измърмори подире му: „Брей какви хора! Разля ми водата!“.

Женя заби поглед във фунийката. Застина, неприятно поразена от такова дивашко поведение. Играта си е игра… но взе да й омръзва. Глупави хлапашки номера. Изглежда, сам не знае какво иска — да се сдобрят? Да, ама никой да не види, да не му се присмее, нали? Да не загуби пред бандата генералската си чест? Не е ли по-смешно, че пред хората й се присмива, а когато са сами, пристъпва виновно, примигва или като сега, тича скришом подире й, страх го е да се приближи и открито да каже: „Не ми се сърди! Дето ти виках Жабулка и шпионка — това са глупости. Ти си наше момче и си честна! Добре направи, че разказа всичко за туите и за лъжите ми. Честна дума — не ти се сърдя, ама хич!“.

И да й подаде ръка — мъжествено, като истински генерал.

А не да се крие под масите…

Женя потъна в мислите си и сега вече чичкото я поглеждаше крадешком и се чудеше: какви ли трудни задачи решава това сериозно момиче с щръкнали уши?

Женя хрускаше навъсено и бавно сладката вафла. Погледът й блуждаеше някъде далече и тя даже не забеляза как под носа й се мярна космата лапичка, гребна си от сладоледа и се мушна под жилетката.

Веждите на чичкото се вдигнаха учудено. Той спря да яде разтопения си сладолед и се опули учудено срещу момичето. Ето на̀, пак! Лапичката се подаде, протегна се към вафлата, но…

Женя се опомни от мислите си и със сдържан смях плесна леко лапичката. „Ей, я го виж ти, хулиганчето!“ — зашепна тя строго и притисна Синчо с лакът. Ама и Синчо веднага ще я послуша — как не! Той мляскаше под жилетката, пуфтеше доволен и се облизваше: „Дай още, че сам ще си взема!“. Трябва да му беше харесал сладоледът, защото лапичката се протегна взискателно изпод жилетката.

Чичото запримига смаяно. Женя се извърна (уж да се изкашля) и каза на Синчо: „Отвори си устата!“. Дяволчето веднага зяпна. Момичето му даде голяма порция ягодов сладолед, той в миг го глътна и зелените очета засвяткаха. „Леле, колко си лаком! На кого си се метнал такъв?“ — усмихна се Женя.

После кимна любезно на чичкото и се отдалечи, оставяйки човека в пълно недоумение: „Изглежда, много съм остарял, вече и от сладоледа ми се привиждат дяволчета!“.

Женя реши, че Бен сигурно се е прибрал: след кражбата баща му го натупа яката и най-строго му заповяда: „Ще седиш тука заключен! Да не си посмял да излизаш, да ни срамиш пред хората!“. Бен седеше по цели дни арестуван; вечер се промъкваше все пак навън — поне за малко. Но бързаше да се прибере.

Женя тъкмо помисли за него и видя Бен в алеята с червените светлини. Стоеше доста далеч, пъхнал спокойно ръце в джобовете. Залят от алените огньове и някак тревожен на тази светлина, той поглеждаше с очакване към Женя. Щом се убеди, че го е забелязала, направи някакво странно движение, нещо като джентълменски поклон, но после решително се обърна и пое с войнишка стъпка към улица Стадионна.

— Е? — подаде глава Синчо и засумтя сърдито. — Ти още дълго ли ще зяпаш подире му? Или ще идем най-сетне в града?

— Да вървим — каза Женя.

Съжаляваше, че Бен си тръгна за вкъщи, но и някак й поолекна: все пак играта е непрекъснато напрежение — току-виж пак ти изиграла някой момчешки номер. Сега можеше да се поотпусне. Можеше да подскача, да потича, ако иска, даже още тук, под кленовете.

— Къде да идем? — спря се нерешително Женя. — На Крешчатик или на Владимирския хълм?

— На Владимирския хълм! — измърмори Синчо. (Още беше сърдит.)

От градинката излязоха на широката магистрала. По нея плуваше празнична тълпа, беше шумно от стъпките на десетки крака. Като че ли днес имаше всенароден празник, манифестация, а си беше най-обикновена пролетна вечер, осветена от последните бяло-розови свещи на кестените.

Тротоарът сякаш се олюляваше от тропота на стотици крака, а какво ставаше на платното! Под зеления тунел, сплетен от могъщите клони на кестените, като искрящ поток се носеха автомобили. Горе край шосето — два реда матовобели лампи се губеха там в тънка светлинна нишка. Меко и приглушено светеха мигачите, а на Женя й се струваше, че се извиват и преплитат лентите на серпентини — жълти, зелени, червени. Къщите, тротоарите, минувачите бяха залети от фантастичната, призрачна светлина на луминесцентните лампи и неоновите реклами, напомнящи фосфоресциращо морско дъно или лунно сияние. А над всичко — разкошните свещи на кестените.

— Нали е красив Киев? — каза Женя, очарована от сиянието на толкова светлини.

— Чудо голямо! — измърмори Синчо. — В гората е по-хубаво! Какви карнавали сме правили, с какви огньове, особено край някое блато, в тъмна нощ…

— Край блато! Що ли не си мълчиш! Днеска си зъл и мърмориш като някой дядка. Да му се отще на човек да се разхожда с теб.

И двамата се нацупиха обидено.

Вървяха мълчаливо. Женя сякаш плуваше, понесена от тълпата, с веселите, празнично облечени хора, а Синчо седеше намусен, подал изпод жилетката недоволната си муцунка.

— Е, стига де — обади се той след малко. — Не ми се сърди. Доядя ме, че си хукнала подир оня дангалак. (Женя не издържа и се засмя.) Искрено казано, и аз обичам твоя град. Погледни, погледни. — Синчо посочи с пръстче една слабо осветена глуха уличка.

Там беше тихо и безлюдно. Сред тази тишина едно момче описваше безкрайни кръгове с колелото си. Не, не бяха обикновени кръгове, а най-висока майсторска класа: момчето летеше със затворени очи и широко разперени ръце, без изобщо да докосва кормилото. Ето — направи кръг, после втори, трети и Женя отначало не разбра: защо кръжи така упорито на едно място? Но малко по-късно забеляза: на един слабо осветен балкон стоят момичета, гледат надолу и си шепнат. Аха! Значи той пред тях демонстрира „полет слепешката“, изписва със затворени очи върху кръгчето асфалт отчетливи „нули“ и „осмици“.

— Браво на него! — заподскача Синчо и отбеляза, че само дядо му Синтюх Еднозъбия умеел да изписва такива кръгове. — Може ли да скоча на багажника му да се повозя? — попита той Женя.

— Недей! Хайде да си тръгваме.

— Всички сте еднакви! — пак се нацупи Синчо. — Само ви дай да командвате!

„Глупавичък си ми! — усмихна се Женя и си спомни как Бен се промъкваше подире й. — Не бива да им пречим. Те си имат своя игра.“

Продължиха по пресечката. Ставаше все по-безлюдно и тихо. Тук-таме в дворчетата още подскачаха момиченца, доиграваха си игрите на дама, тук-таме подпираха стените момчета с китари, а под олюляващите се на тел крушки седяха пенсионери и заобиколени от нощния мрак, играеха на „магаре“.

Женя сви в следващата пресечка. На фона на вечерното небе изникна ясно очертаният силует на горната станция на зъбчатата железница. Зад нея — нещо бездънно, осветено отдолу… От там лъхаше хлад.

Бяха се изкачили на Владимирския хълм. Когато стигнаха до желязната ограда, Синчо ахна.

Тука наистина беше красиво.

Хълм, а под него — Подол, цял огромен град долу в равнината. Целият в светлини, в множество огньове; ту пръснати като бисери, ту източени в една линия или висящи като гирлянди. Осеян от светлини, градът сякаш плуваше в пролетната нощ, някъде отвъд Днепър, към забулените в мъгла простори, откъдето долиташе речна прохлада, носеше се мирис на гора и ливади.

Но в този миг…

Синчо подскочи, изплъзна се от Женините ръце и се отърколи презглава по склона. Женя — подире му. Добре че не облече празничната рокля, а старата блузка; двамата се търкаляха по стръмния скат, пищяха и ритаха като същински дяволчета, и на двамата еднакво им блестяха очите — от възторг и детинска радост.

Хълмът сякаш леко се огъваше под тежестта на многотонното, гранитно, потънало в огньове човешко чудо — Градът.

Като се насмяха до насита, Женя и Синчо забързаха към къщи.

 

 

Женя никога не беше го виждала толкова наплашен. Той трепереше, изпънал напрегнато шийка, и почти плачейки шепнеше: „Моето бугалце, моето бугалце!…“.

Стана съвсем неочаквано. Бяха стигнали до улица Стадионна и изведнъж спряха като заковани — в тихото им дворче ставаше нещо необичайно. Горяха мощни прожектори, тълпяха се хора, звучаха силни мъжки гласове — човек можеше да си помисли, че снимат филм. Но не, Женя веднага разбра: събаряха старата къща на Кадуха, която отдавна стърчеше осиротяло между новите красиви сгради.

Булдозерът изпълзяваше назад, набираше инерция и удряше потъмнелите стени. Изгнилата дървена къщурка се събаряше с трясък, вдигайки стълбове сив прах. Падна и оградата, и портата, пред която Кадуха обичаше да стои в знаменитата си вратарска поза. („Какво съвпадение! — учуди се Женя. — Разрушиха стария «Комунар» и почти едновременно — това последно Вадкино убежище.“)

Момичето гледаше като омагьосано това весело рушене: булдозерът награбваше гнилите дъски и натрошените тухли, изтръгваше със скърцане почернелите, забити дълбоко стълбове. „Погледни, погледни!“ — понечи да каже Женя, защото видя как покривът взе да се свлича встрани. Но не успя, защото тъкмо в този миг Синчо се разтрепери, изтръгна се от ръцете й, прошепна глухо: „Моето бугало! Моето бугало! То е там!“. Синчо се изтръгна с неочаквана сила от ръцете на Женя и закуцука като ранен през улицата към двора, в който събаряха къщата. Женя си спомни: „Нали й беше казвал, че крие огънчето си някъде наблизо, а в огънчето е цялата му сила, и ако някой стъпче буталото, Синчо ще умре…“.

Разтревожена, и Женя тръгна към двора на Кадуха, но не се реши да влезе: той беше целият ограден с „Внимание! Опасно за живота!“, а вътре се разпореждаха огромни яки чичковци в брезентови комбинезони. А Синчо… Синчо не се виждаше никъде: може би се е покатерил на развалините и търси там своето огънче, може и да го е намерил вече и да е изтичал в къщи.

„Как е могъл да измисли такова нещо — да крие огънчето тъкмо у Вадя Кадуха!“ — помисли си Женя — това й се видя странно и не твърде разумно и предвидливо. Стоеше и надничаше през опънатото въже, но изведнъж се сепна: „Ох, късно е вече, а мама сигурно не спи, чака ме!“.

Синчо не се виждаше никъде и докато да влезе в техния вход, Женя все се оглеждаше.