Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (9)

9

Несторът на чешките поети — Винцинц Кабърна — отдавна почиваше под надгробния камък в Славин, но неговият химн, посветен на единадесеторката на Клапзуба, все още гърмеше победно по всички стадиони на Европа и Америка. Клапзубовци още живееха и бяха герои на всички народи от Стария и Новия свят.

На зелената трева

линиите бели.

Който ще играе с нас,

добре да се цели.

Колко ветрове разнасяха тази песен, изпълнявана от единадесетте гърла на Клапзубовци? Колко милиона души тръпнеха, предчувствувайки поражението, когато над игрището се понасяха не особено нежните, но затова пък въздействуващи слова на Кабърна:

Преди чуждият вратар

с ръка да посегне,

ей я вече топката,

в мрежата му тегне.

И колко отбора в континента и островите усещаха как шансовете им намаляват, когато след куплета прозвучаваше неумолимият рефрен:

Стоп!

Шут!

Гол пиши!

Само ниско цели!

Стоп!

Шут!

Гол пиши!

Не се бави!

Нямаше ни най-малка надежда, че някой ще успее да победи Клапзубовци, но вечната и неугасваща мечта да се докаже невъзможното, която е най-прекрасната черта на спортния дух, караше всички отбори да правят нови и нови опити. Пък и публиката искаше Клапзубовци да се явят пред нея, да ги види, да се наслаждава на играта и майсторството им. Ето защо по клубовете се водеха безкрайни задкулисни спорове кой ще играе с буквичските момчета и кой ще бъде лишен от тази чест и слава. Всички се надпреварваха кой по-напред да ги покани и да им предложи по-голям хонорар, така че скоро старият Клапзуба се ухилваше до уши, когато пресмяташе паричките, които течаха към неговото чекмедже от цял свят.

Тяхната родна колиба стоеше на края на гората, както и тогава, когато започна да тренира момчетата, но сега тя беше хубаво ремонтирана, почистена и натъкмена като уютно гнезденце. Близката околност обаче се промени до неузнаваемост. На ливадката, на която преди години за първи път профуча топка, ритната от Клапзубов крак, бе уредено образцово тренировъчно игрище, със съблекални, гимнастически салони и душове. Тук идваха секретарите и председателите на всички клубове, за да видят съвършената уредба. Старият Клапзуба закупи постепенно съседните участъци, за да построи на тях къщички за всички синове. Това бяха малки, весели кафезчета с по няколко стаи, с градинка и дворче — цяла семейна колония, за която се говореше много из околността и чиито фотографии бяха отпечатани по всички илюстровани списания в света. Самите момчета не разбираха защо баща им се залавя с тези строежи. На тях им беше най-добре, когато бяха заедно, и никога и през ум не им минаваше, че един ден могат да се разделят и всеки да заживее самостоятелно.

— Още не ги разбирате тия работи — отвръщаше старият Клапзуба на възраженията им. — Все някога ще настане момент, когато къщурките ще ни бъдат добре дошли!

И той продължаваше да строи къщички, да ги огражда и нарежда, без да обръща внимание, че синовете му са най-щастливи, когато могат да се изтегнат заедно в сеното или да преспят в хамбара на хармана. За това време те толкова възмъжаха, че дори най-малкият достигна на ръст Хонза, най-големия, и имаше същите широки плещи като него. Сега вече баща им не ги караше да тренират много, но те самички се занимаваха почти толкова, колкото по времето, когато имаха за задача да минат в „А“ група. Само понякога, обикновено преди мач, вместо да тренират, момчетата правеха дълга разходка.

Веднъж те навлязоха в гората и вървяха няколко часа, като пееха и си подсвиркваха. Всеки носеше в джоба си парче хляб, намазано с масло, а вода за пиене имаше колкото щеш в бълбукащото горско поточе, така че нищо не им липсваше и те бяха доволни и весели. Но като вървяха няколко часа, гората започна да редее и между кафявите стволове на дърветата се появи тясна нивичка с ръж и яркозелената площ на една ливадка. Оттам се зачуваха момчешки викове и глъчка, сред която час по час отекваха звънливи удари, в чийто произход Клапзубовци не можеха да се съмняват. Някакви момчета играеха футбол!

Клапзубовци се спогледаха и от устата им едва не потече слюнка. Нямаше да е лошо, ако след такава разходка поиграеха половин час!

Те целите тръпнеха от желание да поритат топка. Излязоха от гората. Наистина на ливадата няколко селски момчета играеха футбол, както обикновено го играят децата: с врати от свалените палта, единият крачол на панталоните запретнат, ръкавите на ризата навити. Граничните линии бяха прокарани само мислено и най-вече даваха повод за викове, също както и споровете, дали топката е минала „високо“ или наистина е вкаран гол. Играеха с присъщата момчешка страст и което е най-главно — имаха прекрасна кожена топка, номер четири, с добре напомпан плондир. Към нея насочиха жадните си погледи единадесетимата Клапзубовци, когато излязоха от гората. Но и играещите момчета тутакси забелязаха идващите. Едно от тях тъкмо се канеше да хвърля тъч, но когато се обърна, забеляза младите мъже на края на гората. Ръцете му се отпуснаха заедно с топката, то впери очи в гората и от устата му се отрони, една-единствена дума, изпълнена с благоговение, уплаха и възхищение:

— Клапзубовци!

Останалите трепнаха и в същия миг играта се прекрати. Момчетата се събраха на куп, просто вцепенени, и не откъсваха очи от своите герои. Само един от тях, и то тъкмо това, на което беше топката, не се смути. Може би защото не бе от село, а от града и бе по-отракано и привикнало на всевъзможни знаменитости, но щом разбра за кого става дума, то викна на момчетата:

— Полувремето още не е свършило, продължаваме да играем!

Преизпълнено с момчешка гордост, то не можеше да допусне играта да бъде прекъсната, задето бяха дошли неколцина възрастни. А още по-малко, щом това бяха самите Клапзубовци. Нашата чест и уважение към тях, но играта си е игра и не бива да се обръща внимание на зрителите. Пък и нека именно Клапзубовци видят, че и ние играем не по-малко самоотвержено! Нека видят също, че когато са зрители, не искаме и да знаем за тях!

— По дяволите, продължавайте да играете!

Но градското момче напразно викаше и се сърдеше. Неговите партньори бяха като парализирани. Особено когато Клапзубовци ясно се запътиха към тях.

— Дайте ни за малко топката, момчета — викна им Хонза Клапзуба, — и поиграйте с нас!

Селските момчета сведоха погледи. Някои се усмихваха смутено, други удряха с пети по тревата, а момчето, което трябваше да хвърля тъч, отпусна ръце и остави топката да се търкаля на земята.

— На кого е топката? — попита Хонза.

— Моя! — викна градското момче. Гласът му прозвуча някак остро и то скочи към топката и я стисна под дясната си мишница, сякаш за да я защити.

— И ние искаме да поиграем — рече Хонза. — Приемете ни при вас!

За миг настъпи тишина. Момчетата наблюдаваха под око градското си другарче. То стоеше бледо и изправено гледаше Клапзубовци в очите. След като помълча малко, то си пое дъх и рече с пресекващ глас:

— Не може. Ние не можем да играем с вас.

— А защо не? От поражение ли се страхувате? Ние ще се разделим на две групи.

— Поражението не е нищо срамно. Но ние не можем да играем с вас.

— Кажи ни защо?

— Така. Затова.

— Туй не е отговор. Трябва да кажеш причината. Защо?

Момчето пребледня още повече и извика:

— Защото сте професионалисти!

— Какво?

— Да, вие сте професионалисти и затова не можем да играем с вас. Ние играем за чест, а вие играете за пари. Не искам да имам нищо общо с вас!

Клапзубовци се изгледаха смаяно един друг и после обърнаха очи към момчето. Никой досега не им беше казвал това! По-младите от тях почервеняха от яд и искаха да се нахвърлят върху момчето, но Хонза ги спря. Фактически Клапзубовци никога не бяха мислили по този въпрос. Изобщо не се бяха сещали за пари. Когато поотраснаха, баща им ги научи да играят футбол и те играеха така, както ги научи. И понеже футболът беше тяхната страст, играеха, където баща им ги отведеше, с единственото желание да победят. Да победят противника беше основната цел на играта; а да го победят честно и без грубости — представляваше истинско удоволствие за Клапзубовци. Какво общо имаха с това парите? Никога не бяха говорили по този въпрос с баща си, а и никой не ги бе упреквал. Едва това луничаво момче със запретнат крачол, което така ревниво пазеше топката си, ясно готово по-скоро да се бие, отколкото да се откаже от мнението си!

Хонза Клапзуба, капитанът на непобедимите Клапзубовци, беше объркан. Имаше нещо в тона на момчето, което потвърждаваше, че то е право, но в тоя миг Хонза не можеше да вникне в същността на нещата. Всичките му представи бяха унищожени от едно-единствено изречение: „Ние играем за чест, а вие играете за пари! Истина ли е това или не е истина?“ Цялото му същество въставаше срещу тия думи. В неговата единадесеторка никога не е имало и помен от ламтеж за пари, те самите винаги играеха само за чест, но като се сети за хилядарките в бащиното му чекмедже, хвана го страх, че не ще може да се защити.

Крайно тягостният миг отмина. Хонза вдигна глава и погледна луничавото момче право в очите.

— Момче — рече после той бавно и необикновено сериозно, — не всичко е така, както си го представяш. Вярно е, че за играта ни плащат, но ние никога не играем за пари. Аз обаче знам, че е трудно да се обясни нещо, когато човек няма доказателства. Щом не искаш, няма да те принуждаваме да играеш, но моля те, запомни днешния ни разговор и ни следи. Може би някой ден пак ще се срещнем и ще можем да си обясним по-добре всичко. Сбогом!

И Хонза Клапзуба се обърна и се запъти към гората, следван от десетте си братя, които изпитваха същите чувства, каквито и той. Те се скриха от учудените погледи на момчетата и четвърт час вървяха през гората по-бързо откогато и да било. Едва след това Хонза се спря, погледна братята си и каза:

— Момчета, днес единадесеторката на Клапзуба бе победена за първи път. И то отведнъж с четири на нула. Това луничаво момче беше с цяла класа над нас!