Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (10)

10

Случаят с луничавото момче не мина съвсем гладко. Клапзубовци не споменаха вече нито дума за това, но цялата им жизнерадост като че се изпари. Мина времето, когато, тренирайки, те гонеха стремително топката и по цели вечери измисляха нови трикове и изненадващи комбинации. Изчезна и тяхната естествена, здрава веселост, бурната радост от състезанията и победите. Ходеха наоколо навъсени, всички тренировки правеха механически, по навик, и футболните срещи, на които старият Клапзуба ги водеше съгласно бележките в календара си, отбиваха като досадно задължение. Играта им продължаваше да е повече от съвършена и виртуозна, тяхната техника и съгласуваност все още поразяваха зрителите, но въпреки умението и майсторството им липсваше въодушевление. Разликата в играта им беше толкова очевидна, че независимо от всичките им победи привлече вниманието на редакторите на спортните вестници.

„Клапзубовци са уморени! — писа тогава уважаемият А. Е. Уилямс в «Спортсмен». — Нека не се оставяме да ни заблудят все още блестящите резултати от техните победи. Цифрата е суха формула, която много неточно изразява съотношението на силните и не говори нищо за същността на играта. А именно играта на тези майстори се е изменила! Всесилното вълшебство, с което те някога побеждаваха не само противника, но и публиката, неописуемото вълшебство на свежестта и жизнерадостта е изчезнало. Няма защо да се учудваме, всичко, което се повтаря непрекъснато, изгубва очарованието си и се превръща в механичен процес. Ние наблюдавахме това у всички професионалисти на Обединеното Кралство. Единствено любителският спорт, чистият и истински любителски спорт, изискващ от своите последователи най-различни жертви, им дава вместо награда най-прекрасното, което се постига чрез физкултура: спортния дух. Всяка друга форма спортна дейност води до духовно опустошение. Безусловно Клапзубовци са най-благородният от всички отбори, които някога са си печелели хляба на зеления терен; благодарение на прекрасното им възпитание никога не сме забелязвали у тях онова противно гешефтарство, оня стремеж за постигане на гол само заради възнаграждението, определено за всеки гол; въпреки това и те са подчинени на закона за механизацията именно, защото са избавени от всички случайности, на които са изложени играчите-любители, и са постигнали виртуозност, която няма съперници. Клапзубовци са уморени от своето собствено съвършенство — ето къде е тяхната трагедия; а това е ново сериозно предупреждение и за английската младеж, че главното нещо в живота е бодрият дух, а не само майсторството.“

Самите Клапзубовци едва ли бяха прочели тези редове на лондонския седмичник, те дори нямаха желание да разрежат списанията, които получаваха. Старият Клапзуба обаче нямаше нужда да чака Уилямс да определи диагнозата на отбора му. Той самият много преди това бе почувствувал, че момчетата са като болни, и така се изненада, че не се и осмеляваше да говори за това. Обикаляше около тях като котарак, който не знае в какво настроение е стопанинът му. Кралската му лула се нагорещи страшно от постоянното яростно пушене, но всичките му тайни разузнавания бяха напразни. Момчетата се бяха някак затворили в себе си, вършеха послушно каквото им наредеше, но предишната радост я нямаше вече в колибата им. И най-сетне след дълги размишления и терзания старият Клапзуба реши да ги подхване направо.

Веднъж след един мач те се прибраха привечер в къщи и налягаха на дворчето. Воржишек седеше на стомаха на Хонза и наблюдаваше курника, където сънливите кокошки се биеха, за да се настанят по-удобно за през нощта. Момчетата лежаха на земята с разперени ръце и плъзгайки очи по облаците, вдишваха свободно и ненаситно аромата, който вятърът събираше в гората и през дворчето им разнасяше из полето. Старият Клапзуба седеше на пъна, на който си цепеха дърва, и дълго се въртя, докато най-сетне се изплю и избоботи:

— Дявол да го вземе, хей, капитане, май в отбора ти неща куца!

Хонза си играеше с нашийника на Воржишек.

— Какво не ти харесва, тате? Та нали спечелихме както винаги?

— А бе спечелихме, спечелихме, ама да не ми викат Клапзуба, ако не усещам, че вече някой път могат и да ни натупат! Какъв дявол ви е влязъл в главата? Та вие вече нито говорите, нито пеете, ни свирукате, а пък топката шутирате така, като че ли ви пречи — какво става с вас?

По-младите Клапзубовци почнаха да се въртят на местата си, да се преобръщат от едната страна на другата, сякаш земята ги пареше, но никой не гъкна. А старият Клапзуба, веднъж започнал, продължаваше да ги подпитва:

— Та вече и майка ви е забелязала, че сте като подменени! Неотдавна идва при мен и ми вика: „Какво си направил с момчетата, мъжо?“ „Че какво мога да направя?“ — отвръщам й аз. А тя продължава да твърди, че не сте такива, каквито сте били. Дори и нейният Ирка вече не й обръщал внимание. Че като се разплака бедната ви майка!

Всъщност всичко не беше тъкмо така, както го разправяше старият Клапзуба, но той, хитрецът му неден, бе наумил да понасоли момчетата и да ги принуди да говорят. И успя. Ирка, маминият любимец, веднага се изпусна:

— Не е вярно, че не й обръщам внимание! Това е съвсем друго нещо! И въобще, Хонза, кажи на татко какво ни е! Всичко му кажи, стига сме се тормозили!

Старият Клапзуба смукна силно от лулата, но после рече съвсем кротко и необикновено сърдечно:

— Е, какво ти тежи на сърцето, Хонзичек? Хайде, довери ми се!

Хонза пропъди Воржишек, понадигна се и погледна баща си в очите:

— Тате, колко пари имате?

Старият просто подскочи на пъна. Не чакаше това.

— Пари ли? За какво ти са пари? Имам някоя и друга стотарка, още не сам ги преброил както трябва.

— Знаеш ли, тате, ето каква е работата. Ти ни научи да играем, за да можем да си изкарваме хляба. Бог да те възнагради, бая се потруди, но ми се струва, че и ние се отсрамихме. Ти самият знаеш, че не сме играли за пари. Ние никога не сме знаели и не знаем колко си получил за играта ни. Пък и не се интересуваме. За нас е важно само едно: дали сте осигурени с мама до края на живота си… Ако не сте, няма защо да говорим, ще продължим да играем.

Старият Клапзуба пушеше като локомотив.

— А ако сме осигурени, няма ли да играете?

— Няма, тате, в такъв случай ще зарежем играта! Или поне няма да играем за пари! Ние винаги сме се борили само за честта да бъдем първи и каквото сме спечелили, е ваше. Трябва да се погрижим вие с мама да имате с какво да живеете. Това е главното. И понеже ти започна тоя разговор, моля те да ни кажеш всичко.

— Значи, вие играете само за мама и тате? Дяволска единадесеторка, а с какво ще живеете вие самите?

— За нас не се грижи! Щом не може другояче, ще станем треньори по клубовете. Дори ще се сбият за нас.

— И вие искате да разтурите най-славния отбор?

— Да! Не желаем да ни се подиграва някакво си луничаво хлапе, че то играело за чест, а ние за пари!

— Хм, ето какво било? Значи, някакво си луничаво хлапе? И твърдо ли сте решили вече, капитане?

— Твърдо, тате!

— Отборът съгласен ли е?

Налягалите около тях момчета само изръмжаха. Старият стана и дълго чисти лулата си. Вече се бе стъмнило, на небето блестяха звезди, старият все не можеше да се справи с лулата. Никой не гъкна. Най-сетне старият Клапзуба се обърна:

— Значи така, шмекери? Вие играете насила, само заради мен? Х-м… Тогава… тогава ще турим кръст на всичко… ще вдигнем на тавана футболните обувки… ще развържем топките… ще отнемем дъха на плондирите…

— Само на плондирите, тате!

— Все едно е, ще им отнемем дъха! Ще свием знамената… Единадесеторката на Клапзуба вече няма да съществува…

Брадата му се разтрепери силно. Едва сега синовете му разбраха, че той бе посветил живота си на тяхната игра. Те се втурнаха към него, прегръщаха го, молеха го за прошка, успокояваха го.

— По дяволите, по дяволите — изруга най-сетне той, за да му олекне. — Оставете ме поне да си натъпча лулата на негово енглийско величество. И без това друга няма да получа, няма да седя в една ложа с друг властелин! Тю бре, все очаквах, че един ден ще се разделите, но смятах, че ще е заради жени! А то, гледай ти, момчетата искали да бъдат любители! Е, да идем при майка ви, тя, бедната, ще има да се чуди!

Тази вечер след дълго мълчание в колибата на Клапзуба отново се чуваха разговори и глъчка както по времето, когато баща им ги готвеше за първия мач в Прага. Всред глъчката те и не забелязаха, че старият Клапзуба измъкна Клапзубовица на чардака. Стояха там двамата на тъмно и Клапзуба й даваше инструкции:

—… да не се изпуснеш да им кажеш колко имаме! Няма да вземем парите със себе си в гроба, каквото са спечелили, един ден ще бъде тяхно. Но сега не бива още нищо да узнаят. Парите могат да ги разтурят. Млади са, нека идат да си припечелват хляба. За младия човек парите не са полезни. Ще идат, ще си пробият път в живота и когато и там почнат да побеждават както на игрището, ще разберат цената на парите… Един ден, когато поискат да се оженят, хилядарките ще им са добре дошли…

Клапзубовица, скръстила уморените си ръце под престилката, подсмърчаше силно, за да задържи сълзите. Тя слушаше мъжа си и на всичко кимаше с глава. Та той, старият Клапзуба, макар и беден селянин, така умееше да уреди всичко на тоя свят, че жена му само ахкаше и пляскаше с ръце от учудване. Тя и сега разбра новите му намерения, одобри ги и двамата се върнаха някак по-спокойни при синовете си в колибата.

Те все още разговаряха оживено и крояха планове за бъдещето. Цялата им футболна слава сякаш не съществуваше; всеки се занимаваше само с това, какъв ще стане, за какво го бива, как ще си печели прехраната. Техните вродени способности, потиснати от изключителния интерес към футбола, бързо се събуждаха. Отведнъж видяха, че животът е много по-богат и по-пълен, отколкото са го познавали досега, и че в него за младите хора има много повече и по-сериозни задължения, отколкото са си представяли. В момента, в който спортът престана да им бъде професия и стана това, каквото е в действителност — здравословна игра, удоволствие и допълнение към обществения живот, те разбраха, че работата, а не играта е главното в живота. Младежи с такова солидно възпитание, с такава физическа и нравствена закалка, не можеха да не разберат задълженията си в живота. Напротив, техните мозъци бързо откриваха и преценяваха всички бъдещи възможности и търсеха начини, за да могат младите Клапзубовци колкото е възможно по-скоро и по-успешно да заемат подходящи места в човешкото общество. Изследваха своите способности, дарби, влечения и ако след полунощ старият Клапзуба не ги бе разгонил, щяха да приказват чак до сутринта. Но и след като си легнаха, те не помислиха за сън — промяната в съдбата им бе твърде рязка. Така че петлите отдавна бяха пропели, приветствувайки новия ден, когато те един подир друг почнаха да премрежват очи.

Тоя ден момчетата съвсем необичайно се успаха, защото старият Клапзуба не дойде да ги събуди както обикновено. Остави ги да спят чак до пладне и ги посрещна с хитра усмивка, когато те със страшни викове и учудени възклицания дотичаха за закуска. Баща им просто не можеше да им се нарадва, като ги гледаше да седят на масата така млади, здрави, изпълнени със сили и жизнерадост. И той чак до вчера бе виждал в тях само футболистите, само материал за игра, без да помисля за нищо друго. Едва днес забеляза колко са възмъжали и какви едри и способни млади мъже са станали. От радост и гордост той за малко не забрави, че в джоба си има голяма изненада за тях. Едва когато синовете му се нахраниха и понечиха да станат, той трепна и се обади:

— Чакайте, момчета, нещо се получи за вас!

Бръкна с ръка в джоба и сложи на масата една телеграма.