Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Klapzubova jedenáctka, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly

Издание:

Автор: Едуард Бас

Заглавие: Единадесеторката на Клапзуба

Преводач: Невена Захариева

Език, от който е преведено: чешки

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Медицина и физкултура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1975

Тип: роман

Националност: чешка

Печатница: ДФ „Димитър Благоев“ Пловдив

Излязла от печат: 30. IV. 1975 г.

Отговорен редактор: Максим Наимович

Редактор: Д. Миланов

Художествен редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Белова

Художник: Ал. Хачатурян

Коректор: Ек. Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1880

История

  1. — Добавяне

15

075_vratar.png

Три секунди преди сто и шестдесетте хиляди австралийци да издадат своя яростен, победен рев, в председателската ложа нещо пукна тихо — старият Клапзуба бе прехапал кралската си лула. В тази частица от секундата той, старият баща на футболисти, почувствува, че положението е лошо. По-скоро с инстинкта, отколкото с разума си той разбра, че ще последва удар, който не може да се спре. Причина за това бе слабият старт на левия полузащитник Тоник и подхлъзването на Ирка, който играеше ляв защитник. Понеже в първия момент изглеждаше, че нападението ще мине през центъра, десният защитник бе отишъл много напред и се върна едва когато австралийското дясно крило центрира. Топката полетя ниско към вратата, старият Шорт се втурна стремително от линията на нападателите и голът бе повече от сигурен. Само за миг съществуваше надежда, че Шорт няма да улучи вратата или ще стреля във вратаря. Хонза излезе две крачки напред, за да намали обсега на удара му. Но в същия миг неудържимият Шорт шутира. Топката, мръсницата му недна, попадна точно в краката му, просто се удари в ходилото на десния му крак тъкмо когато го бе издал напред. И вече се виждаше как подскача в мрежата. Мина покрай дясното коляно на Хонза — най-бързият удар, който старият Клапзуба бе виждал някога. Старецът само примига с очи, краката му отмаляха и сърцето му се сви. Дори не прокле. Машинално дръпна силно с лулата, но кралската лула не теглеше; съвсем я беше смачкал със зъбите си. Ревът на зрителите трая цели дванадесет минути. Играта отдавна бе започнала, но на трибуните хората още скачаха, тропаха, прегръщаха се и се боксираха. Побледнял леко, старият Клапзуба гледаше неподвижно надолу. Не, не се лъжеше. Момчетата играеха много по-различно от друг път. Дали поради умората от пътя или поради липса на настроение, но отборът днес не беше във форма. Играта им все още бе прекрасна и просто будеше възторг у зрителите, но им липсваше истинско въодушевление и плам, необходими за победата. Противно на тях червените играеха като единадесет дяволи и през цялото първо полувреме Клапзубовци едва успяваха да се отбраняват. Когато свирката на футболния съдия оповести края на първото полувреме с резултат 1:0 за Австралия, Клапзубовци се върнаха в съблекалнята напълно сломени. Никой не промълви нито думица. Отпуснаха се на столовете и само Хонза си бършеше постоянно носа, за да задържи сълзите, които напираха в очите му. В съседното помещение цял рояк масажисти и треньори се нахвърлиха върху австралийските играчи, за да освежат уморените им мускули с разтривки и пляскане. В съблекалнята на Клапзубовци обаче цареше гробна тишина и сянката на неизбежното поражение бе надвиснала над буквичската единадесеторка. Да бе дошъл поне баща им! Но именно той, който винаги ги очакваше в съблекалнята, днес като че бе потънал вдън земя. Минутите течаха, а баща им никакъв не се весваше!

— Боже мой, да не му се е случило нещо? — извика внезапно Франтик с облещени от страх очи.

Всички трепнаха. Наистина, иначе не можеха да си обяснят отсъствието му. Обзе ги отчаяние и страх. Те скочиха от столовете и се втурнаха към вратата. Но отвън се зачу продължително изсвирване, с което съдията призоваваше играчите за второто полувреме. Клапзубовци изобщо не помисляха за това. Интересуваше ги само едно: какво става с баща им!

И тъкмо тогава старият Клапзуба влезе.

— Татко? Татенце!

Втурнаха се радостно към него, преизпълнени с обич. Той стоеше срещу тях, леко изчервен, и едва се опази да не го смачкат.

— Е де, е де, дяволи пощръклели, чакайте де!

Те отстъпиха, чувствувайки, че иска да им каже нещо. И неволно всички наведоха очи. Но баща им не се сърдеше. Напротив, гласът му звучеше нежно, дори прекалено и необичайно нежно:

— Чакайте, момченцата ми, ще ме смачкате! Е добре, че ви дойде акъла. Гледах ви как играете. Много хубаво, наистина много хубаво. Още не съм ви виждал да играете така…

Тоник вдигна подозрително очи. Този прекалено сладък тон никак не му харесваше. Но баща му продължаваше:

— Вярно, удивителна игра! Бягане, съгласуваност, стреляне! Много ме зарадвахте! Дойде при мен един дебел джентълмен и ми каза, че в Сидни имали клуб на стокилограмовите спортисти. Те от време на време играели и футбол, та питат дали следващата неделя не искате да играете с тях. Но не по-рано, за да си поотпочинете и да сте им достойни противници. След това при мен дойде една госпожичка и ми рече, че тук започвали да играят хандбал. Дали той нямало да е по-приятен и по-подходящ за вас, отколкото да се занимавате с футбол. А после чух две бабички да спорят дали, когато те са били млади, играчите са губели така често топката, както я губят сегашните европейци…

— Тате!…

Това бе по-скоро вопъл, отколкото вик. Всички плачеха от яд. Старият Клапзуба се отказа от язвителния си тон. Той омекна и се разнежи:

— Заради вас прехапах лулата на негово енглийско величество. Дявол да го вземе, отборе, като разправя това на майка ви…

Синовете му не издържаха повече и избягаха навън, където съдията свиреше вече гневно, а трибуните ревяха, искайки разгрома на чехите. Преди да излязат от коридора, Тоник ги спря:

— Момчета, боже мой!…

Настъпваше последното „или-или“! Всички чувствуваха колко важен е този момент. Избърсаха с ръкави очите си и си стиснаха мълчаливо ръцете. Това беше повече от клетва.

После излязоха и почнаха да играят…

Второто полувреме беше поразяващо и съкрушително като буря. Имаше моменти, когато австралийците се спираха безпомощно в най-големия си устрем, за да видят какво всъщност става около тях. Атака на белите? Осем мъже като вихър се носеха по игрището и нейде сред тях летеше топката, невидима дотогава, докато не се озовеше в мрежата. Защита? Единадесет мъже като бяла стена. Комбинации? Тях май изобщо не забелязваха. Пък и не можеха да ги забележат при това лудо тичане от врата към врата. На трибуните и в ложите хората почти не дишаха. Сякаш вече не единадесетте играчи играеха с топката, а самата топка оживя, омагьосана, преизпълнена с дяволско желание да победи най-младия континент. Тя безкрайно лъкатушеше, скачаше напред и назад, надясно и наляво, нагоре и надолу, отбягваше австралийците, присламчваше се към белите, отскачаше там, където червените бяха най-малко, промъкваше се напред, понякога само се отърколваше, а друг път просто профучаваше — този малък, кръгъл дявол в служба на бялата единадесеторка.

Първия гол вкараха в третата минута. Дори не го вкараха, ами Карлик, както летеше по-бързо от топката, чисто и просто я внесе на гърдите си във вратата. Вторият гол, дело на нападателите, бе вкаран от Пепик, който играеше крило и така фалцира топката, че тя заподскача по горната рамка на вратата и после най-вероломно се завъртя и падна на другия край. Третият гол Тоник вкара от трийсет метра разстояние, когато никой не очакваше. Четвъртият Франтик заби от ъгъла с глава. Петия гол, най-красивия и най-удивителния и до днес можете да видите в кинематографическата архива на Федерацията. Това бе топовен удар на Ирка и вратарят го посрещна с плонж. Изопнат като струна, той падна водоравно върху топката, но ударът беше толкова силен, че топката преодоля теглото на тялото му и инерцията на падането и завъртя гиганта във въздуха на деветдесет градуса. Когато нещастникът се озова на земята, вече лежеше не край вратата, а перпендикулярно на нея, с крака вън и туловище в мрежата; и топката в ръцете му също бе там. Шестия гол съсипаните австралийци си вкараха сами. Следващите четири съдията не призна, защото уж имало засада. Но оставаха още осем минути, които бяха достатъчни на Пепик и Славек, за да вкарат седмия, осмия и деветия гол.

— Къде е клубът със стокилограмовите спортисти, тате? — викаха сияещите Клапзубовци, когато минаваха под председателската ложа на път за съблекалнята.

— Изпукаха, момчета, изпукаха до един — проклети световни шампиони!

Така славно завърши мачът за световно първенство, който Клапзубовци считаха за свой последен.

Но те се лъжеха…