Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (16)

16

От два дни „Арго“, обикновен пощенски параход на Тихоокеанската компания, който осигурява редовна връзка между Сан-Франциско, Окланд и Югоизточна Австралия, плува много неспокойно. Напусна Хонолулу на Сандвичевите острови при прекрасно време и по разписание след седем дни трябваше да пусне котва в Паго-Паго на остров Тутуила от архипелага Самоа. На четвъртия ден „Арго“ пресечи екватора, но тържеството, с което моряците и пътниците обикновено ознаменуват това събитие, тоя път не се състоя, защото от сутринта бушуваше буря, която прогони почти всички пътници в каютите. Само най-издържливите от тях останаха и привързани на палубата, се съпротивляваха на яростните пристъпи на вятъра и наблюдаваха беснеенето на страхотните вълни, които ту се бореха помежду си, ту връхлитаха заедно върху люлеещия се и друсащ се параход. Говореше се, че подобна буря никога не е имало в тези краища, където не достигат дори мусоните, границата на които минава на паралела на остров Фиджи. „Арго“ с мъка си пробиваше път сред издигащите се и падащи водни планини и под страхотния натиск на западния вятър не можеше да запази своя курс на югозапад.

— Отвлече ни бая на изток — обърна се по пладне капитан У.Х. Гриндстоун към групичката обрулени от вятъра, намокрени, но все още упорствуващи пътници. — „Арго“ е солиден параход, но все пак по-добре е при подобна буря да се движи по посока на вятъра.

— Тук поне има къде да се движи — изкрещя му в отговор господин Скруудж, който извършваше същия маршрут вече за двадесет и втори път. — Но не ми се ще сега да съм между Нова Каледония и Соломоновите острови. Там сигурно вече щяхме да сме разбити на пух и прах.

Капитан Гриндстоун само кимна, вдигна пръсти до козирката си за поздрав и използувайки паузата между два пристъпа на вятъра, се запъти към трюма. Но не отиде далеч. Тъкмо когато минаваше покрай кабината на телеграфиста, вратата се отвори и телеграфистът го повика вътре. Постоя там около осем минути и когато излезе, не продължи в предишната посока, а се върна с бързи крачки при капитанското мостче.

— Случило ли се е нещо, капитане? — викна му господин Скруудж, когато капитанът мина край тяхната групичка.

— Имам новина за вас — изкрещя капитанът. — Идете долу в салончето, ще дойда да ви я съобщя.

Всички отидоха долу, където въздухът не бе никак приятен, но където поне можеше да се говори, и зачакаха. Гриндстоун дойде сравнително бързо. Нахвърлиха се върху него с въпроси. Той извади от джоба си едно листче и чак тогава рече:

— Съжалявам, господа, но досегашното ни закъснение ще се увеличи още. Току-що получихме бърза телеграма, параходът „Тимор“ моли за помощ. Той е налетял на скали някъде при островите Манихики.

— Вие, разбира се, ще се отзовете на молбата им, капитане? — попита достопочтеният Г. JI. Фишер, който се връщаше от канадския конгрес на „Приятелите на световната благотворителност“.

— Вече дадох нареждания. Мисля, че няма друг параход, който да може да се притече на помощ на „Тимор“.

— Кога смятате, че ще можем да стигнем при тях? — попита господин Скруудж.

— Едва ли по-рано от утре по пладне!

— За бога! А ще издържи ли „Тимор“ толкова дълго? — настояваше достопочтеният Фишер.

— Трудно е да се каже, но аз им телеграфирах, че им отиваме на помощ.

— Познавате ли тоя параход, капитане?

— Е, така по памет не мога да ви кажа колко точен е, но съм го срещал няколко пъти в Брисбейн. Построиха го преди двадесет години в Ливърпул „Скот и Стърди“. Честно изминава своите двадесет мили в час, но вече не може да обслужва главната магистрала. Неговият курс е по-западен от нашия: Бризбейн, Нова Каледония, Фиджи, Хонолулу, Ванкувър. Добре си вървеше работата, а и старият Елиас Суийт винаги се справяше с мусоните.

— Казвате, че курсът му е на запад от нашия, но нали Манихики е на изток?

— По това можете да съдите какво е станало вчера от тази страна на екватора. Суийт телеграфира, че бурята ги е настигнала при островите Токелау и ги е завлякла на изток. Минали благополучно край островите „Опасност“, но после „Тимор“ заседнал на някакви скали северно от Ракаханга.

— Х-м „Тимор“, „Тимор“ — мърмореше господин Скруудж, — напоследък съм чел някъде това име. „Тимор“… не е ли параходът, на който се връщат от Австралия Клапзубовци?

— Точно така — кимна утвърдително капитанът. — Както ми телеграфира Суийт, те са единствените пътници на палубата на „Тимор“.

Всички пътници тутакси скочиха от местата си:

— Капитане, нима ще оставите Клапзубовци да се удавят? Кога казахте?… По обед? Не, трябва да стигнете там по-рано! Сутринта! Рано! На разсъмване! Боже мой, да победят девет на един и сега да се удавят! Та „Арго“ е бърз параход! Повече въглища ли са нужни? Ще ги платим!

Капитан Гриндстоун едва се спаси от валящите викове. Но новите въпроси отведнъж заседнаха в гърлата на пътниците, защото вратата се отвори и телеграфистът, козирувайки, подаде на Гриндстоун нова телеграма. Капитанът я прегледа набързо и после я прочете на глас:

„Бог да ви благослови за вашето решение! Вие сте единствената ни надежда, но побързайте. «Тимор» заседна върху скали и не може да се съпротивлява срещу яростния прибой. Затворихме долните помещения, но ударите са толкова силни, че през нощта параходът ще бъде разбит. Смелите Клапзубовци работят заедно с екипажа, но не ще се спасим, ако помощта не дойде на време. Всички наши сигнали остават без отговор. Единствено «Арго» ни отговори. Нека провидението го дари с крила!“

За миг настъпи тишина. Наруши я господин Скруудж:

— С каква скорост се движим, капитане?

— При тези вълни — едва с осем мили.

— Петстотин долара за моряшките вдовици, ако увеличите на десет!

— Спрете бурята, господин Скруудж, и „Арго“ ще тръгне с дванадесет мили!

— Бурята си е буря, но до довечера ние трябва да стигнем при Ракаханга!

— Ще направя каквото мога. Но едва ли ще успеем да стигнем преди единадесет часа сутринта!

Капитанът си отиде и пътниците се заразхождаха тревожно из салончето. Вестта се беше вече разнесла и по каютите и не един смъртно бледен пътник се вмъкваше в салончето, за да вземе участие в разговорите.

В четири часа капитанът поиска от господин Скруудж чек за петстотин долара. „Арго“ плуваше със скорост десет мили в час. В пет часа пристигна нова телеграма:

„Бурята не стихва и дупката се разширява. Не можем да спуснем лодките. Палубата е разбита и всичко по нея е сметено. Молим бога да ускори плуването ви! Той е могъщ, той е милостив. Побързайте!“

В осем часа бурята донякъде поутихна. „Арго“ увеличи скоростта на единадесет и половина мили. Малко след това пристигна нова телеграма:

„Опитахме се да спуснем лодките. Всички до една се разбиха в борда на «Тимор» и в скалите. Загубихме четиринадесет мъже от екипажа. Вълните се прехвърлят една след друга през палубата, защото една трета от парахода е разцепена и той бавно, но забележимо потъва.“

„Арго“ отговори:

„Дръжте се на всяка цена! Летим и сутринта ще бъдем при вас!“

„Тимор“ отвърна:

„Сутринта ще бъде късно. Да ни пази бог!“

След това настъпи зловеща пауза.

Комините на „Арго“ бълваха милиони искри в тъмната нощ. Навсякъде по палубата се гушеха групи пътници. От време на време някой от тях пристъпваше към командния мостик:

— Каква е скоростта, капитане?

— Дванадесет и половина! — прозвучаваше отгоре.

— Не може ли да се увеличи?

— Страхувам се за котлите.

Отново настъпваше тишина и всички, потънали в тревожно мълчание, се взираха в тъмнината, която не даваше никакви надежди.

Един час преди полунощ антените отново заработиха:

„Тимор“ се разцепи почти целият. Сковаваме салове, които не ще могат да ни спасят. Но въпреки това работим. Всред екипажа не се забелязва отчаяние, защото пътниците ни дават пример във всичко. Между екипажа и дванадесетимата Клапзубовци възникна братство до гроб. Нека бог ги възнагради за всичко, което направиха за нас през последните часове.

„Арго“ отвърна:

„Герои тиморовци, дръжте се! Тук вече бурята стихна, скоро ще стихне и при вас! Предайте на световните шампиони, че пътниците и екипажът на «Арго» са възхитени от тях! Правим всичко възможно, за да пристигнем навреме. Плуваме със скорост тринадесет и половина мили в час. Дръжте се и след полунощ! Смелост! Смелост! Смелост!“

Пет минути преди полунощ нова телеграма:

„Тимор“ се разцепи напълно. Аз, Самуел Елис, телеграфист на Австрало-Канадската компания, се намирам в предната половина на парахода, който потъва. Видях как една вълна помете сала, на който бяха моряците, останали от екипажа на „Тимор“. Клапзубовци останаха в другата половина, на кърмата, където старият Клапзуба нареди да изнесат багажа им. Струва ми се, че тия герои са се побъркали. При светлината на светкавиците видях как изваждат от торбите си всевъзможни неща. После настъпи краят. Всичко изчезна. Сам съм. Водата вече прониква под вратата ми. Апаратче мое, как бих могъл да те напусна? Чуваш ли как се гърми навън и усещаш ли ударите? Водата вече се плиска вътре в каютата. Но ти, апаратче мое, си за мен светът и животът. Ти ме свързваш с тези, които не трябва да умрат. Да умрат! Исусе Христе! Отче наш, който си на небето! Да се свети името ти! Да дойде царст…

Телеграфистът на „Арго“ стана и с облещени очи се взираше в хартиената лента, на която апаратът изчукваше знаците. Но напразно очакваше да бъде довършена думата „царство…“

Тогава той се прекръсти и с тих шепот довърши молитвата вместо своя нещастен колега Самуел Елис…

В пет часа сутринта „Арго“ пристигна на десетия паралел над остров Манихики. Морето беше гладко като небосвода над него. Спуснатите лодки ловяха парчетата от сала, за които се бяха заловили отделни членове от екипажа на „Тимор“. Те бяха обезсилени, премръзнали, почти в безсъзнание, но се спасиха. В шест часа зад скалата Манихики бяха открити няколко дъски, остатък от някаква врата, за която се държеше конвулсивно телеграфистът Елис. „Арго“ вдигна котва и започна да кръжи наоколо. Всички бинокли на палубата изследваха зелените вълни и всяко парче греда, всеки брезентен парцал привличаше вниманието им. До десет часа бе спасен целият екипаж на „Тимор“, от капитан Суийт до най-младия юнга.

Последната находка бе направена в десет и половина. Единствената лодка, която по това време все още бе във водата, се удари на връщане в някакъв малък предмет. Господин Скруудж, който взе участие в издирването, се наведе и го извади от водата. Това бе стара футболна обувка.

Клапзубовци бяха изчезнали безследно и „Арго“ отплува, откарвайки пътниците и двата екипажа, потънали в унило мълчание…