Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (14)

14

Обявления, плакати, носачи на реклами, прожекции на надписи по екраните на кината и нощем по стените на къщите, светлинни надписи, милиони фотографии, уводни статии във вестниците, купища позиви — всичко това в течение на два месеца подготвяше Австралия за най-голямата футболна среща, с Клапзубовци. Тяхното пътуване се следеше и всички подробности се съобщаваха всекидневно с бързи телеграми, а в канцелариите на „Тото“ залаганията „за“ и „против“ нарастваха до чудовищни размери. Те вече бяха достигнали пет към едно за Австралия, когато най-добрият спортен кореспондент Г. Б. Гринууд успя да проникне на „Принцеса Мери“ и да наблюдава Клапзубовци при тренировките им на палубата и след това под душовете. В резултат на изпратената телеграма надеждите на Австралия спаднаха на три към едно. Когато самите Клапзубовци се появиха на палубата пред необозримите тълпи, които ги очакваха в Сидни, залаганията за Австралия достигнаха едно и половина. Тогава обаче се намесиха патриотично настроените спортисти и с пламенната кампания, която предприеха, така въодушевиха съотечествениците си, че залаганията за Австралия отново се увеличиха на шест към едно.

Една седмица преди мача градът беше препълнен с чужденци, които очакваха срещата. Но на пристанището всекидневно пристигаха нови и нови параходи, претъпкани със запалянковци, които спяха по таваните, в лодките и на палатки извън града. Вечерта преди срещата тълпите принудиха управата да им отвори стадиона, нахълтаха вътре като страхотна вълна и тутакси заеха неномерираните места, за да ги запазят. Десетки хиляди хора спаха сгушени на каменните седалки и цяла армия от амбулантни търговци от най-ранно утро въртяха небивала търговия. Още сутринта на стадиона бяха изпратени две музики, за да поддържат доброто настроение на развълнуваните тълпи с бойки маршове и фокстроти. Въпреки това избухваха безброй кавги и побоища и много юмруци пострадаха при осигуряване на по-добри места.

От дванадесет часа публиката по трибуните се специализира в крещене на хорови възгласи. Измислиха няколко подходящи фрази като например: „Искаме да видим Клапзубовци победени!“ или „Пуснете срещу старата Европа кенгурите!“, и всички трибуни ги повтаряха в такт. Северната и южната трибуна дори започнаха да се съревновават коя от тях ще крещи по-силно. Това бяха такива оргии на обединените гласни струни, че музиката престана да свири и се задоволяваше само след особено сполучливите възгласи да изпълни туш. В два часа трибуните вече само хриптяха и надвикването между Севера и Юга остана без победител.

По това време стадионът беше вече претъпкан със зрители и изглеждаше, че всеки момент ще рухне. В два и половина началникът на полицията заповяда да затворят вратите. Хилядите закъснели, които останаха отвън, започнаха да кълнат и ругаят. Но вратите не трепнаха и тълпите отвън бяха осъдени да се разхождат около забранения рай и само от случайните викове, ръкопляскания и свиркане да съдят какво става вътре.

През високите стени на стадиона долитаха безредни викове и рев, непрекъсната вълнообразна глъчка. До началото на мача оставаше още час и четвърт и затова тези, които не можаха да влязат, след няколко напразни опити да се вмъкнат, се разположиха на тревата около стените на стадиона. В четири часа и две минути техните разговори бяха прекъснати от оглушително ръкопляскане, което прозвуча като проливен дъжд. Изглежда, публиката приветствуваше излезлите Клапзубовци. След три минути последваха нови аплодисменти, тропот и многократни гръмки викове — сигурно шампионите на Австралия се бяха появили на игрището. И после настъпи отчайваща тишина — мъртва и безкрайна. Изгнаниците отвъд стените побледняха от вълнение и с вдигнати глави се мъчеха да доловят и най-слабия звук откъм стадиона. Но там цареше гробна тишина, сякаш някой невидим бе спуснал над цялата арена със сто и шестдесетте хиляди зрители огромен стъклен похлупак.

Безкрайните минути се влачеха бавно по напрегнатите часовници.

Изведнъж всички трепнаха. Резкият звук на свирка проряза въздуха. „Бум-бам-бам!“ — зазвучаха звънливо ударите по топката. С опулени очи изгнаниците се вслушваха в ударите, които постоянно меняха посоката си.

В един миг жълто-зелената топка се издигна към стената като ракета, трептейки блесна на слънцето и отново безшумно се спусна на стадиона. Последваха два остри кънтящи удара.

В същото време три момчета изскочиха от завоя на главната улица на предградието. Тичаха един зад друг с дълги атлетически крачки, вдигайки високо крака и пружинирайки пъргаво на пръсти. Начело беше окъсано момче с червено таке върху черните къдрави коси, а останалите го следваха по петите. По средата на пътя към стадиона последното момче ускори ход, средното го последва, така че останалото разстояние пробягаха в разгърната редица. При първата групичка изгнаници момчетата се спряха. Всяко носеше под мишница пакет вестници:

— Специално издание на „Хералд“!

— Отборите излизат на игрището!

— Първите минути от срещата! Купете си „Хералд“! Купете си „Хералд“!

Пронизителните викове на трите млади, гърла сепнаха развълнуваните слушатели. Как, възможно ли е вече да са?… Втурнаха се към пакетите вестници. Наистина! Черно на бяло! Рекордна вестникарска бързина! Абзац след абзац страниците са изпълнени със заглавия, едри черни букви.

„Феноменалният отбор на Клапзубовци в бяло спортно облекло и със странния чехословашки национален трикольор от лявата страна на гърдите излиза тичешком в дълга редица на зеленото игрище. Класическите тела на единадесетте атлети…“

„Отново избухват нестихващи овации. Старият Шорт, нашият несравним Хирам Джирфорд Шорт, предвожда божественото настъпление на нашите единадесет пъргави червени австралийци…“

„Джон Хърбърт Ниринг нахлупва на челото си кепето и вдига свирката. Още веднъж да хвърлим бърз поглед на прекрасното игрище, на което двадесет и двамата съперници са застанали като статуи. Рязкото изсвирване прониква в сърцата ни. Редиците се раздвижват…“

„Първите минути принадлежат на нас!“

Хората се биеха за „Хералд“ и се струпваха над всеки брой като оси върху презряла кайсия. А тримата дрипльовци се провираха между тях и едва успяваха да пъхат монетите в джобовете си. За десет минути разпродадоха всичко. Спряха се пред огромните затворени врати. Спогледаха се, лицата им се удължиха.

— Няма що, хубаво се наредихме, Сами — извика на червенокосия момчето, което тичаше последно. — А ти твърдеше, че с вестниците ще се вмъкнем вътре!

Сами се приближи намръщено към вратите. Напразно, те бяха здраво затворени. Сами плю и погледна смутено двете си другарчета, които чакаха какво ще реши той. Зад стената като от далечно разстояние се зачу изсвирване. Може би аут, а може би ъглов наказателен удар! Ужасно нещо! Сами Спарго да не види мача!

— Двамата заобиколете отляво стадиона. Аз пък ще изтичам отдясно. Може някъде да открием дупка! Ще се срещнем на другия край!

Момчетата затичаха послушно. Сами се втурна вдясно и соколовите очи на вестникарчето следяха стената търсейки нещо, което би им помогнало да проникнат на оттатъшната страна. Но нямаше нищо, абсолютно нищо, освен гладкия сив бетон и тук-там по някоя затворена врата. А топката там, вътре, кънтеше ли, кънтеше!

Бе избиколил повече от половината стадион, когато се сблъска с омърляния Дженингс и дългия Бътхърст.

— Открихте ли нещо?

— Нищо! А ти?

— И аз нищо!

И тримата изрекоха това почти на един дъх. Малкият Дженингс едва не заплака. Сами Спарго ожесточено ровеше с крак земята. Стояха от тази страна на стадиона, където нямаше никакви врати. Тук вече започваше полето, не минаваше никакъв път и затова нямаше хора. Имаше само нещо като ров, от който започваха полските синори. Сами Спарго се огледа безпомощно наоколо. Изведнъж очите му светнаха:

— И това ли е нищо?

Двамата му другари погледнаха натам, накъдето сочеше той. Наистина, как не са я забелязали? На петдесет крачки от тях имаше малка височинка. Не бе дотам висока, че от нея да може да се гледа през стената, но на най-изпъкналата й част растеше самотно дърво!

С ликуващи викове момчетата прескочиха рова и се втурнаха нагоре по синора. След няколко минути бяха при дървото. Но уви! То се оказа могъщ евкалипт с толкова дебел дънер и такива високи клони, че момчетата не можеха да се покатерят на него. А първото полувреме май скоро щеше да свърши! Нямаше време за бавене.

— Бързо, Бътхърст! Застани до дървото и се опри о дънера му! Дженингс, покачи се на гърба му! И ти се опри на дървото! Сега аз ще се покатеря върху двама ви. Все ще достигна клоните. Бътхърст, стига си треперил, та това не е голяма тежест за юначага като тебе! Внимавай, Дженингс, като се кача горе, ще се хванеш за краката ми и Бътхърст ще се изкачи по тебе. Дръжте се, момчета! Хайде! Внимание! Готово!

Сами Спарго се улови с лявата ръка за едно малко клонче и с бързо движение прехвърли горната част на тялото си над един дебел клон. Краката му висяха надолу и стоящият под него Дженингс протегна ръце към тях. Но Сами Спарго не усещаше това. Смаян, с облещени очи, той гледаше надолу; над главите на най-горните редици зрители виждаше три четвърти от игрището. Дженингс най-сетне успя да се залови за Сами и Бътхърст, след като си плю на ръцете, скочи и се хвана за люлеещия се Дженингс.

В този миг прозвуча страхотен гръм.

Сами Спарго ахна, ръцете му се отпуснаха и се плъзнаха по кората на дървото.

Бътхърст и Дженингс тупнаха в тревата. Върху тях падна Сами.

Страхотният гръм се превърна в нестихващ рев.

Трите контузени момчета станаха. Двете по-малки се нахвърлиха върху Сами:

— Какво има? Какво стана? Какво видя?

Сами Спарго стоеше пред тях, бледен и развълнуван, не откъсвайки изумените си очи от стадиона.

— Сами, за бога, кажи какво има?

Най-сетне Сами се обърна към другарчетата си и измънка:

— Току-що вкараха гол на Клапзубовци!