Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (8)

8

Баба Навратилова от Долни Буквички успя да спаси старите приказки, но на Запад, отвъд океана, в Америка, старите приказки здравата загазиха. Там и най-малките завързаци имаха вече автомобилчета, а по-големите момчета пък си правеха батерийни телефони и всички до един се интересуваха само от спорт. Така че не проявяваха особен интерес към приказките за щастливите принцове и нещастните принцеси, а когато започнеха да им разказват, че имало едно бедно момче, те прекъсваха разказвача и искаха да им каже в кой спортен клуб е играело. Ето защо американските дядовци и американските баби, които не можеха да се приспособят към новото време, имаха много неприятности с внучетата си. Не можеха да ги заинтересуват с приказките си.

Но един дядо се изхитри. В щата Орегон живееше чешко семейство; бяха емигрирали там близо преди двадесет и пет години и си имаха дядо, голям шмекер, който умееше да се разбира с момчетата. Той даваше ухо какво говорят дребосъците помежду си и така разбра, че децата проявяват интерес единствено към някакъв отбор на Клапзуба. По това време славата на Клапзубовата единадесеторка действително толкова се беше разраснала, че там, в другото земно полукълбо, всеки Клапзубовец изглеждаше като приказен герой. И веднъж орегонският дядо си каза: „Почакайте, дечица, аз ще ви измисля приказка!“

И когато вечерта децата дотичаха при него да им разкаже нещо, орегонският дядо се усмихна и започна:

— За единадесеторката на Клапзуба сте чували вече, нали? Е, това е хубаво. Ами знаете ли за приключенията на дядо им със свирката? Не? Значи, не знаете? Но как така, та това е славна история! Слушайте тогава: Дядото на днешните Клапзубовци — царство му небесно! — като младеж бил съвсем беден и родителите му нямали даже и тая колиба, в която по-късно се родили сегашните славни Клапзубовци. Били бедни като мишки в разрушена черква, където не могат да си гризнат и свещица дори. И когато синът им, който се наричал Хонза също като внука си, вратаря, видял, че в къщи няма какво да прави, отишъл при баща си и му казал:

— Татко, аз ще отида по света. Вие тук все някак ще се оправите сами, но за мен работа няма, само ще ви ям даром хляба. По света работа колкото искаш, ще намеря с какво да се заловя, а като се върна, ще ви донеса и пари!

Баща му не могъл да възрази нищо срещу това. Майка му наистина си поплакала малко, но коя майка няма да заплаче, когато се разделя със сина си. Отрязали му от самуна един краешник, издълбали в средата дупка, а в нея сложили парченце масло, което старата Клапзубовица успяла да намери в селото, после покрили маслото с извадената средина и Хонза бил готов за път. Прекръстили го три пъти и целунали два пъти и той тръгнал, без да става нужда да се привежда под товара си. Както вървял, отрязал си с ножчето тояга, а като му станало мъчно, засвирукал си, та пътят да накъсява незабелязано. Превалил един хълм, превалил втори, трети, докато стигнал до една безкрайна гора, от която по никакъв начин не можел да излезе. Вече се здрачавало, а той все се скитал из гората и бил толкова гладен, че коремът му свирел като черковен орган. Като видял, че май няма да стигне до някое село, той седнал под едно дърво край пътя, извадил краешника хляб и ножчето и започнал да си реже парчета и да ги маже с масло. Но в същия миг изневиделица пред него застанало някакво старче и му рекло:

— Ти си гладен, но аз съм още по-гладен. Хонза, дай ми мъничко!

Хонза се учудил откъде се взело това старче, но като го видял колко е бедно и мършаво, подал му краешника и ножчето си и му казал:

— Отрежи си, дядо, и си намажи, та да ти е по-сладко!

Старчето взело хляба, отрязало си резен, намазало го с масло и си хапнало.

— Къде си се запътил, Хонза? — попитало после то.

— Сам не зная, къде очи видят. Търся работа, но не мога да изляза от гората.

— Е, днес не ще можеш да излезеш от нея. Вече е нощ, а гората е дълга. Най-добре ще е да пренощуваш тук.

— А ти, дядо, какво ще правиш?

— И аз ще пренощувам с теб, ако нямаш нищо против!

— Не, разбира се! Почакай да ти събера сухи листа, та да не лежиш на твърдо.

И Хонза станал, събрал и донесъл цял наръч сухи листа и направил от тях постеля за старчето. После двамата легнали и заспали. Към полунощ старчето се събудило, зъбите му тракали:

— А-у-у, сту-сту-дено ми е!

Хонза отворил очи и рекъл:

— Ето ти моето палто, дядо, то все ще те постопли мъничко!

— Бла-бла-годаря ти, Хонзичек. А-у-у, колко е топло, вече ми е добре!

И старчето отново заспало, но сега пък било студено на Хонза. Той обаче не казал нищо, заровил се в листата и като изгряло слънцето, потичал из гората, за да се сгрее.

Старчето спало много дълго и в това време Хонза събирал из гората боровинки и ягоди, за да има какво да му даде да хапне. Закуската била скромна, но на старчето и тя се харесала. После двамата станали и тръгнали. След час стигнали на един кръстопът.

— Хонза — рекло старчето, — тук пътищата ни се разделят. Ти ще тръгнеш наляво и скоро ще стигнеш в един голям град, а аз ще тръгна надясно. А задето се погрижи за мен, задето раздели с мен хляба, леглото и палтото си, ще ти дам тази свирка. Пази я, тя ще ти донесе много щастие.

И старчето му подало една малка свирчица. Хонза си помислил: „Какво ли щастие може да ми донесе такава свирка?“ Но понеже не искал да обиди старчето, я взел и двамата се разделили. Когато изминал няколко крачки, поискало му се да види свирката. Била му се сторила някак тежка. Извадил я и се смаял: свирката била от чисто злато! Та това бил твърде скъп подарък за парче хляб с масло! И Хонза се обърнал, върнал се тичешком на кръстопътя и продължил по другия път. Но от старчето нямало и помен, макар че то не могло да измине повече от двадесетина крачки. Хонза викал, но му отговорило само ехото. Старчето било изчезнало също така ненадейно, както се появило предишния ден.

Тогава Хонза се върнал на своя път и продължил да върви, доста учуден от всичко това. След един час излязъл от гората. Пред него се простирал обширен непознат край, а по средата му — град. Всички пътища към града били задръстени от коли и хора, само на тоя за гората, на който стоял Хонза, нямало почти никой. Единствено по средата му, между гората и града, се били понасъбрали хора и Клапзуба видял, че там има футболно игрище. Той се запътил натам и когато наближил игрището, чул как играчите се ядосват, задето не бил дошъл футболният съдия и никой друг нямал свирка.

— Аз имам свирка! — рекъл Хонза.

— Тогава стани ни съдия! — предложили играчите.

Хонза искал да им каже, че не знае да ръководи мач, но изведнъж свирката засвирила сама и играчите тутакси заели местата си.

„Ама че чудна работа!“ — помислил си Хонза и докато разбере, свирката свирнала втори път и играта започнала. Хонза тичал насам-натам по игрището и само внимавал да не пречи и да не го блъсне някой. Не трябвало да прави нищо повече, свирката вършела всичко сама. Тя отбелязвала аутите, ъгловите удари, засадите, головете, фаловете, началото и края на полувремето, но най-яростно свирела, когато някой играел неправилно или грубо. Колкото и добре да бил замаскиран ударът, спъването или ритването в крака, свирката винаги изсвирвала така пронизително, че виновникът просто се стряскал и не се осмелявал да отрече. Всички забелязали това и казвали:

— Ето това се казва съдия! Нищо не пропуска! Не гледа играчите, а пък всичко забелязва. Кой е виждал някога такъв футболен съдия?

А когато мачът свършил, вместо вратаря, както било прието, запалянковците вдигнали на рамене Хонза и го носили чак до града. Председателите на двата клуба го поканили на банкет и Хонза, който целия ден не бил слагал троха в устата, сега си хапнал и пийнал до насита. Но с това щастието му не се изчерпило. След една седмица в града щял да се играе мач за първенство и тук винаги се водели безкрайни спорове кой да е съдия. Всяка страна твърдяла, че съдията клони към противника, а в края на краищата всички го ругаели и той трябвало да е доволен, когато публиката не го натупала. А ето че сега се намерил чужденец, който умеел да ръководи мача крайно справедливо. Затова на самия банкет при Хонза дошли граждани и го помолили да остане в града още една седмица.

— Боже мой — отвърнал Хонза, — че защо да не остана? Но с какво ще живея?

— За това не се грижете, пане Клапзуба — казали му те, — ще получите храна, квартира, както и прилични командировъчни.

Какво е това „командировъчни“ Хонза не знаел, но го научил, когато всяка вечер почнали да му дават по две жълтици за дребни разходи. И понеже Хонза не харчел за нищо и бил напълно обезпечен, прибирал парите и всяка вечер разпарял по мъничко хастара на палтото си и зашивал в него „командировъчните“.

След една седмица той отново смаял публиката, като ръководил блестящо и втория мач. Всички се чудели как е възможно да не пропуска нито една грешка, след като изобщо не следи мача. Да, златната свирка се оказала вълшебна и Хонза разбрал, че старчето, за което се бил погрижил, не е обикновен простосмъртен.

Свирката наистина му донесла щастие. В почивката на мача при Хонза дошли директорите на някакъв друг клуб и го поканили в своя град. На следващия ден вестниците били пълни с хвалебствия по негов адрес и той почнал да получава покана след покана да отиде ту тук, ту там, за да ръководи футболната среща. Сега вече Хонза изобщо не се двоумял, отивал и ръководел срещите и понеже бил умна глава, скоро разбрал какво представлява футболът, така че от него станало съдия за чудо и приказ. Вече не зашивал жълтиците в палтото, напротив, ушил си нови дрехи и се превърнал в цял господин. А златната свирка продължавала да му служи вярно и почтено, защото по характер Хонза не се променил, бил си все същия добряк, какъвто излязъл от къщи.

Само че понякога свирката му правела мечешка услуга. Тя била неумолима и строга и съдела дори извън игрището. Така Хонза разбрал на практика, че не винаги е приятно, когато се разобличават нечестните постъпки. Първият път това се случило в канцеларията на един клуб. През време на почивката Хонза влязъл там, за да се отмори, и секретарят на клуба в негово присъствие водел преговори с представител на друг клуб.

— Значи, разбрахме се — казал единият от тях, — следващата неделя нашите отбори ще се срещнат в същия състав.

— Съгласен съм — отвърнал другият, но в същия момент — фи-у-у! — златната свирка засвирила в джоба на Хонза, защото това било лъжа; вторият клуб вече бил предплатил на чужд играч, за да играе краен нападател.

Двамата посредници трепнали и погледнали Хонза, който почервенял като рак.

— Пане Клапзуба, друг път не бива да постъпвате така — строго му казал по-късно секретарят. — Вие чувате по клубовете най-различни неща, но не бива да разкривате триковете ни.

— Извинете — оправдал се Хонза, — свирнах, без да искам. Друг път ще внимавам.

Но нищо не помагало, щом в негово присъствие се случило нещо нечестно, златната свирка изсвирвала, па макар в джоба му. Хонза много пъти изпадал просто в отчаяние, защото със своята строгост свирката го вкарвала в беда. Вървял си например по улицата, без нищо да подозира, и изведнъж забелязал една кола, която конете не можели да изтеглят по стръмното нанагорнище. От двете й страни стояли коларите и биели конете с дръжките на камшиците. Преди Хонза да разбере какво става, свирката — фи-у, фи-у! — разобличила жестокостта им. Коларите се обърнали, забелязали Хонза и се нахвърлили върху него.

— Какво си се разсвирил тук? Искаш да извикаш полицаите ли? Дръжте да го хванем!

И те се спуснали с камшиците върху Хонза, който едва успял да избяга; както тичал, свирката в джоба му отново засвирила, защото се извършвала още по-голяма жестокост: двамата колари гонели невинен човек.

Така Хонза имал все повече и повече неприятности заради златната свирка. Колкото повече хора опознавал, толкова по-често свирката свирела и особено в големите градове, в тези огромни мравуняци свирката просто не спирала да свири и пищи. По цели дни ходел Хонза из улиците, но не можел да срещне справедлив и честен човек. Щом се заприказвал с някого, още след третото изречение свирката изсвирвала, че непознатият е казал някоя лъжа. На Хонза му ставало мъчно. Седял вечер в стаичката си и си казвал:

— Божичко, божичко, какъв е голям светът, а колко несправедливости има по него! Та тук, на земята, май няма човек, който да ми мисли доброто!

Той произнесъл тези думи с горчивина и скръб, но едва свършил, от джоба му се зачуло слабо, укорително изсвирване. Хонза се смутил. Ето че и той излъгал. Засегнал някого с неверието си. Та нали по света нямало само лоши хора! Хонза се замислил. Когато в стаичката му притъмняло, пред очите му израснали Долни Буквички и той видял майка си с баща си как работят от тъмно до тъмно, не могат да се избавят от немотията, но въпреки това лоша дума не казват. И на Хонза отведнъж му домъчняло за къщи, та дори и за немотията на хората с подобни честни сърца. Охолният живот, който водел, му опротивял. Защо му трябвало да живее по господарски, когато заради честността си навсякъде печелил врагове? Родният край — това, братко мой, е съвсем друго нещо, там моята златна свирка може да мине в оставка.

И Хонза станал, запалил лампата и преброил парите, които бил спестил. Не били много — има си хас! — то дори държавен съдия не забогатява, та камо ли футболен! Но все пак бил посъбрал няколко стотарки.

Без да се колебае, Хонза платил на ханджията, каквото му дължал, качил се на влака и се върнал в Чехия, в къщи, при майка си. Тя го посрещнала така радостно, че едва не го удушила в прегръдките си. А пък като извадил банкнотите! В къщата на Клапзубовци никога не били виждали толкова пари! Още тогава се разбрал с баща си, на другия ден купили парчето земя край гората и след месец започнали да строят. Когато къщурката била готова, Хонза се оженил и след година му се родило момче. Това е бащата на сегашните Клапзубовци. Но старият Хонза Клапзуба никога вече не отишъл да странствува по света. Живял честно и справедливо със семейството си, така че златната свирка, която бил прибрал в сандъка под празничната шапка, наистина престанала да свири.

Когато след години Хонза умрял, домашните му си спомнили, че май имал някаква златна свирчица. Потърсили я в сандъка, но тя не била там. Отишла с Ян Клапзуба и дори му направила последна услуга.

Защото ето какво се случило: Стигнал Ян Клапзуба пред небесните порти и почукал. Горе се открехнала леко шпионката и нечий сънлив глас избоботил:

— Кой ме буди?

— Това съм аз, Ян Клапзуба от Долни Буквички; искам да вляза в рая.

— Как казваш — Ян Клапзуба ли?

— Точно така.

— Почакай малко, веднага ще проверя.

И свети Петър притворил шпионката, взел голямата книга, в която са записани всички грешни, и започнал да търси под буквата „К“. Но тая нощ бил някак си сънлив, та сбъркал, и вместо Клапзуба Ян, Долни Буквички, намерил един ред по-нагоре Клапзуба Якуб, Горни Буквички. А той бил селски чорбаджия, голям лакомник, страшен скръндза, ненавистник и жесток обирник. Свети Петър отново отворил шпионката и ревнал сърдито надолу:

— Няма какво да търсиш тук! Цял живот си ламтял за богатство — марш в ада!

И затворил шпионката. От очите на стария Хонза Клапзуба бликнали сълзи — той ли цял живот е ламтял за богатство? Възможно ли е такава несправедливост да му се…

Но не довършил мисълта си. В момента, когато свети Петър изрекъл несправедливата присъда, златната свирка, за която Хонза изобщо бил забравил, започнала да свири. Тя изхвръкнала от джоба му, летяла пред небесните порти и свирела все по-силно и пронизително. Нейният писък се разнесъл по целия небесен простор; от звезда към звезда, от слънцето към месеца, та дори долу до земята достигнал този страхотен, проникващ до мозъка на костите писък. Исус Христос се събудил, дева Мария си запушила ушите, бог-отец се намръщил, наоколо загърмяло, засвяткало, ангелите хвъркали насам-натам като уплашени гълъбици и сред гръмотевиците, писъка, бъркотията и светкавиците прозвучали строгите слова на Всевишния:

— Петре, Петре, някой е пострадал несправедливо!

Свети Петър, и без това стреснат, си потъркал както трябва очите, надникнал още веднъж навън и не могъл да се сдържи да не прокълне тихичко:

— По дяволите — та това е Хонза!

И изскочил от стаичката си, за да отвори вратичката, а в същия миг свирката — фи-у-у! — прекратила своето ужасно свирене, облаците и светкавиците изчезнали, над портите засияла дъга и Хонза Клапзуба, който никого не бил оскърбил, влязъл в рая, където малките ангелчета се преобръщали презглава от радост, задето всичко свършило благополучно. А когато Хонза погледнал по-отблизо свети Петър, какво да види! Той бил онова чудновато старче, с което се бил срещнал преди години и което му подарило вълшебната златна свирка. Сега Хонза му я върнал, защото в рая не му трябвала. И тук наистина срещал ангели, които от време на време играели футбол и с радост го канели да им бъде съдия, но къде ти! — това била райска игра: никакви грубости, никакви „марки“. Ангелите само се обикаляли хвърчешком, кланяли се и се канели един друг да ритнат топката. От тази прекалена ангелска учтивост топката едва ли щяла да се помръдне, но за щастие и тя имала крилца, така че летяла самичка от едната райска футболна врата към другата…

Това беше приказката, която измисли орегонският дядо, и всички момчета я одобриха.