Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (17)

17

— Проклет океан, ако не се лъжа, май настъпи краят на тая бъркотия!

— Тате, тате! Та нали вчера се зарече да не кълнеш повече?

— Проклета натура… честна дума, вече няма да чуете от устата ми нито една дяволска клетва!

Този разговор се водеше в пет часа сутринта на повърхността на Тихия океан. Къде точно — никой от събеседниците не знаеше, защото страхотната вихрушка ги бе носила цели пет часа в безкрайния мрак. Но сега силата й отведнъж съвсем неочаквано бе намаляла и когато червеникавото слънце изплува на хоризонта в цялото си величие, то наистина намери морето спокойно, с невинно плискащи се на утринния ветрец вълнички, а небосвода — чист, преливащ от сини, зелени, розови и оранжеви отблясъци. Сред цялото това великолепие от цветове, които се отразяваха и пречупваха в тъмносините и зелени вълни с бели гребенчета пяна, се забелязваха само дванадесет тъмни точки. Това бе отборът на Клапзубовци, със стария Клапзуба по средата — всички живи, здрави и невредими, като по чудо спасени от ада на развихрилата се буря. Като по чудо ли? Да, това беше чудо, но старият Клапзуба бе най-малко неговият опитен режисьор. Като видя, че „Тимор“ ще потъне и че скованият сал не е никак сигурен, той изтича в каютата си и с помощта на Хонза домъкна знаменития огромен куфар, който влачеше със себе си от мач на мач и чието съдържание Клапзубовци бяха използували само веднъж, в паметната среща с барцелонските грубияни. Той отново измъкна от него дванадесетте каучукови костюма, които затваряха херметически тялото — единадесетте за синовете си и дванадесетия за резервния играч, какъвто в случая бе самият той. При светлината на светкавиците те облякоха костюмите, после заработиха дванадесет помпи и отведнъж стройните фигури на Клапзубовци се превърнаха в дванадесет кръгли топки, от които стърчаха само главите, ръцете и краката им. Но и крайниците им бяха херметически защитени от каучука, така че само главите им оставаха на произвола на ветровете и вълните. Те пъхнаха набързо в непромокаемите торби хранителни продукти и в един кратък миг, когато морето поутихна, готвейки се за нова атака, спуснаха сала върху повърхността му. Загребаха няколко пъти с веслата и се отдалечиха от парахода, откъм който се зачу страхотен трясък. Последните греди на горната палуба рухнаха и разцепеният напълно „Тимор“ неудържимо започна да потъва. Вълните се нахвърлиха с яростен рев върху разцепения труп на парахода, но в тоя миг салът с Клапзубовци бе вече толкова далеч, че образувалият се водовъртеж не го достигна. Но затова пък той се превърна в играчка на страхотната вихрушка, която го подгони диво по гърбовете на вълните и през самите вълни с неопределима скорост. Свити на кълбо и здраво прегърнати, Клапзубовци се задържаха на сала с големи усилия. След двучасово препускане в тъмнината салът се разпадна и те се озоваха във водата. Но каучукът на облеклата им беше здрав, така че Клапзубовци изплуваха на повърхността като дванадесет чудновати шамандури и продължаваха да летят под пристъпите на вихрушката. Те не можеха да се разберат всред грохота на гръмотевиците и на падащите води, но то и не бе нужно; държаха се здраво под ръка, вкопчени един за друг с всичката сила на младите си тела и с желанието да издържат, така че представляваха едно-единствено, никога не потапящо се тяло. Едва сега, преди изгрев-слънце, когато бурята внезапно утихна, те можаха да се пуснат и да си поотдъхнат. Озъртаха се наоколо, изпълнени с чувство на благодарност към провидението, задето се бяха спасили от страшната опасност. Всред безкрайното величие на океана и великолепните светлини и краски на зарята Клапзубовци се почувствуваха съвсем самотни. Никъде не се виждаше нито параход, нито земя. Това ги посмути, но тъй като притежаваха непоколебима вяра, не изпаднаха в отчаяние и най-младите тутакси предложиха да закусят. Старият Клапзуба също нямаше нищо против, така че те отвориха торбата със сухари и пушеното месо и си направиха отлична закуска, сякаш се намираха в къщи и лежаха на някоя долнобуквичска полянка.

Само Хонза беше неспокоен и постоянно се обръщаше на югозапад. Най-сетне и старият Клапзуба забеляза това.

— По дявол… — понечи да произнесе обичайното си проклятие той, но като си спомни за нощешното обещание, преглътна края на думата и продължи: — Какво току се озърташ, Хонза?

— А бе, тате, не искам да ви плаша напразно, пък ветрецът и без това ни носи натам, но аз почти съм готов да се обзаложа, че там има остров!

— Къде? Къде? — разкрещяха се останалите и устремиха поглед натам, накъдето сочеше Хонза.

Целият запад все още пламтеше от виолетовите, червени и оранжеви отблясъци на изгрева. А на хоризонта, сред копринените облачета, сред мъглите и парите се открояваше на едно място нещо, което при по-грижливо наблюдение решително приемаше по-резки и ясни очертания.

— Вярно бе, Хонза, това е остров!

И всички с възхищение се взираха в безкрайната далечина, където все по-ясно и по-ясно се открояваха два остри върха и дълъг планински гребен.

— Остров! И вятърът ни носи към него!

От радост Клапзубовци почнаха да плуват из водата като тюлени. Те дори с удоволствие биха се поборичкали, ако всеки от тях не бе затворен в шкембестата топка. Затова се ограничиха само със силно плискане и крясъци и на края се заеха да пресмятат за колко време ще стигнат там.

— Чакайте, момченцата ми! — прекъсна ги старият Клапзуба. — Аз имам тук още едно инструментче. Франтик, дай ми торбата си!

Франтик я подаде и баща му измъкна от нея няколко бастунчета и дебел свитък платно. Докато учудените му синове се опомнят, той пъхна бастунчетата едно в друго, така че се получиха две доста дълги пръчки. После разви свитъка платно и прикрепи тесните му краища към пръчките. Получи се широк плакат с надпис:

СПОРТЕН КЛУБ ЕДИНАДЕСЕТОРКАТА НА КЛАПЗУБА!

Старият Клапзуба го носеше със себе си, за да може да го развие и понесе начело на ликуващите тълпи, които посрещаха победоносния отбор на гарите и го придружаваха чак до хотела. Това бе единственото самолюбиво хрумване на стария, което го караше да се радва като дете. Но сега то щеше да изиграе важна роля в тяхното спасение.

Момчетата разбраха какво имаше предвид баща им и отново нададоха ликуващи викове. Плакатът щеше да играе ролята на платно; достатъчно бе да го държат опънат и тези, които го носеха, щяха да бъдат тласкани силно от вятъра, а те от своя страна щяха да теглят след себе си останалите. Наистина при първия опит се оказа, че това не е толкова лесно, но Клапзубовци скоро му намериха цаката: шестима от тях се пъхнаха между двамата, които носеха плаката, за да не ги събира вятърът наедно, и после вече всичко тръгна по мед и масло. Трябваше само често да се сменят в държането на пръчките, защото при тая работа бързо се уморяваха.

Тъкмо им хрумна тази идея и вятърът ги подхвана и понесе толкова бързо, че останалите четирима едва имаха време да се заловят за първите, които образуваха едно цяло с платното. И така с помощта на плаката с техния надпис те заплуваха весело на югозапад през пенливите гребени на вълните. Но островът се оказа по-отдалечен, отколкото предполагаха. Часовете минаваха, а той все стоеше като сив фантом в края на далечния хоризонт. Само стана малко по-голям и се открояваше по-ясно. В единадесет часа вятърът стихна и импровизираното платно се отпусна. Наложи им се да плуват, а това не бе никак приятно в страхотната задуха и жега, настъпили още от девет часа. В това обаче бе спасението им и затова момчетата заплуваха енергично.

В четири часа следобед вятърът отново задуха. Тутакси опънаха платното и се оставиха да ги носи. В шест часа вече различаваха кичестите корони на палмовите горички по зелените склонове и белия ръб на прибоя, който пълзеше по подножието им. Когато слънцето залязваше, те свиха платното, защото вятърът измени посоката си и щеше да ги отдалечи от острова. Надписът: „Спортен клуб Единадесеторката на Клапзуба“ изчезна от повърхността на Тихия океан, но затова пък тъкмо когато на помръкналия небосклон се появи Южният кръст, Клапзубовата единадесеторка със стария Клапзуба след двадесетчасов престой във водата излязоха най-после на брега и паднаха на колене в тиха молитва.

Едва сега Клапзубовци осъзнаха от какви страхотии се бяха спасили. Такъв си им беше характерът. Докато ги грозеше опасност, не знаеха страх и съмнение. Щом има пречки, трябва да се преодолеят! Никога не губеха вяра и надежда, но и никога не стояха със скръстени ръце. Възпитанието им ги бе научило да се борят с трудностите и да не губят присъствие на духа. Знаеха, че веселата и активна натура представлява вече половин победа, ето защо и в най-страшните мигове на корабокрушението си изобщо не помислиха, че всичко би могло да свърши зле. Но сега, когато се бяха вече избавили, те неволно съзнаха какво ги е заплашвало. Приятното чувство на безкрайна благодарност, че все пак ще видят отново Долни Буквички, майка си, колибата край гората, единадесетте бели къщурки около нивата, която сега навярно е изкласила, стария Воржишек и единадесетте весели момичета, очакващи с такова нетърпение завръщането им — чувството на благодарност за всичко това се смеси в тях със страхотна умора, която сега ги обзе с двойна сила. Не им се ядеше; смъкнаха от себе си броните, изтегнаха се край палмовата горичка и след миг всички спяха като заклани. Не се и сетиха, че трябва да поставят стража.

Но изведнъж страшен рев и крясък ги пробуди от дълбокия сън. Понечиха да скочат, но не можаха. Върху всекиго от тях лежаха по пет, шест, та дори и по осем отвратителни, безобразно татуирани чернокожи, които ги връзваха, викайки ужасно.

Клапзубовци тутакси разбраха какво се бе случило. Бяха намерили спасение на остров с човекоядци…