Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (11)

11

Малкото квадратче прегъната хартия стъписа развеселилите се млади Клапзубовци. Те гледаха смутено тайнствената телеграма и загадъчното лице на баща си. Най-сетне Хонза се опомни и разпечата телеграмата. Тя беше от Винценц Мацешка от Лондон и гласеше:

„Австралия кани мач световно първенство след три месеца сидни телеграфирайте условията мацешка.“

Хонза подаде телеграмата на Йозеф, който я прочете с треперещи устни, шепнешком, сричка по сричка и я предаде на Карлик; така тя минаваше от ръка на ръка и всеки със собствените си очи четеше неочакваното предложение. След три месеца, в Сидни, световно първенство? Клапзубовци срещу Австралия? Всеки от тях усещаше как дъхът му секва от вълнение. Клапзубовци се спогледаха объркано и отново съсредоточиха погледи върху лицето на баща си, който, без да трепне, местеше лулата от единия ъгъл на устата си в другия. Най-после Хонза наруши тишината:

— А какво ще кажеш за това ти, татко?

— Какво ще кажа ли? — отвърна бавно старият.

— Че е жалко, задето пристигна така късно. Вече няма да играем, така че защо да се тормозим? И без това се споразумяхме с майка ви какво ще правим сега. Още днес ще поръчам в селото плуг и когато ми го дадат, ще вземем да изорем игрището и да го засеем. Ще стане чудесна нивичка, защото земята си е починала! Инак, да не беше вашето решение, ех, дяволски континенте, щяхме да поемем към Австралия!

— Разбира се! — обадиха се веднага хорово синовете му. — Световно първенство! Нима е нужно да се състезаваме за него?

— То се знай! Вярно, тук победихме всичко живо! Но с Австралия още не сме се срещнали, така че имат право да ви поканят. Няма как, ще изпратим телеграма на Мацешка, че Клапзубовци се предават!

Той каза това най-спокойно, но всяка дума беше като леко бодване.

— Изобщо тая работа е много неприятна. Като стане известно, че няма да отидете, по цял свят ще почнат да крещят, че Клапзубовци се боят от Австралия и са се предали!

— Това не, тате, такова нещо не бива да се говори за нас!

— Ами тогава, какво искате да правите, дяволски отборе? Тая седмица ще изорем игрището, веднага след това ще засеем…

— Зарежете тия приказки, тате, не е възможно наистина да мислете така.

— Че защо не? Отказахте се да играете и аз трябва да се съобразявам с това. Та както ви казвам: ще изорем, ще брануваме, ще засеем…

Единадесетте млади Клапзубовци просто побесняха. Скърцаха със зъби, чупеха твърдата дъска на масата, пулеха се. Неумолимата логика на баща им ги хвърляше в отчаяние.

— Хонза, капитане! — викаха в надпревара те. — И ти търпиш това? Мълчиш? Можеш да понесеш тоя позор?

— Чакайте! — викна им Хонза и се обърна към баща си: — Добре, тате, ще изорем нивичката и ще я засеем. Но какво ще правим после?

— Е да, проклето стопанство, ще чакаме житото да изкласи. До жътва ще имаме сума ми ти време…

— Правилно, тате! Но това време трябва някак да го използуваме. Подайте ми някоя карта!

Двадесет ръце се протегнаха към полицата, за да намерят колкото се може по-скоро стария училищен атлас Козен-Иречек-Метела, в който отбелязваха с червено мастило всички свои пътувания. Хонза го отвори, намери картата на цял свят и я изучава известно време.

— Ето на: Бриндизи — Бомбай — тринадесет дни, Бомбай — Сидни, — двадесет дни. Ако бъде всичко благополучно, за един месец ще сме там и за един месец обратно. Това означава, че още преди жътва можем да си бъдем в къщи!

— И така?

— И така, заминаваме за Австралия!

— Ура-а-а-а!

Ревът им беше страхотен. И десетимата се хвърлиха на врата на Хонза. Старият Клапзуба само мигаше често-често и някак нервно местеше лулата в устата си.

— Значи, това е последната ви дума? — попита ги най-сетне той. — Дявол да ви вземе, шмекери недни, брей, че ми олекна! Вече наистина бях започнал да се страхувам, да не очерните на края славното си име!

Сега пък всичките единадесет младежи се нахвърлиха възторжено върху баща си и старият с мъка успя да се задържи на крака. После отново седнаха да се съвещават и свършиха едва когато майка им донесе първите чинии с димяща супа и най-прекрасният обед у Клапзубови започна. В края на краищата бе прието предложението на стария Клапзуба: да изорат и засеят игрището и после да заминат.

Но това тяхно първо оране не мина така леко, както предполагаха. Щом старият Клапзуба потърси да заеме в селото плуг, всички започнаха да го разпитват и да се учудват; новината се понесе от стопанство в стопанство, развълнува посетителите на кръчмата, които приказваха само за това, и още същият следобед стигна до училището. Учителят Яроушек се числеше към най-големите почитатели на Клапзубовци, и то не толкова от любов към футбола, колкото от пламенен местен патриотизъм. Долни Буквички, родното селце на Клапзубовци, се прослави по цял свят и учителят Яроушек считаше за свой най-свещен дълг с всички средства да заякчава и поддържа тази слава. Ето защо най-малко един път седмично изпращаше в „Пражски деник“ подробни писма, кой е посетил през тези седем дни Клапзубови в Долни Буквички и какви нови футболни срещи е уговорил старият Клапзуба. Ако някога някой историк пожелае да напише по-подробна и по-научно обоснована история на Клапзубовци, отколкото е тази, то той ще трябва да проучи долнобуквичските писма в „Пражски деник“. Така че и тоя път учителят незабавно седна на масата и написа краснописно своето обичано послание:

„От Долни Буквички. Един приятел на вестника ни пише: И нашето скромно селце Долни Буквички при Коуржим се превръща в арена на събития, така да се каже, исторически. Както е известно на широката общественост, чешкият народ се прочу из цял свят със своето майсторство в играта, наречена футбол. В тази игра футбол — по-правилно е да се нарича «ритни топка», — родина, на която е Англия и която изисква от играчите голяма физическа издържливост, особено изпъква отборът на семейство Клапзубови, наречено «Спортен клуб — Единадесеторката на Клапзуба». С истинска хусистка сърцатост единадесеторката на Клапзуба ни завоюва световна слава. Със затаен дъх следеше успехите й широката чешка общественост и особено ние, жителите на село Долни Буквички при Коуржим, защото единствено Долни Буквички при Коуржим може да се похвали, че именно под неговите сламени покриви е стояла люлката на това забележително дружество. Но с болка на сърцето трябва да съобщим на широката чешка общественост, че в лоното на единадесеторката на Клапзуба се е родило решението да се откажат от по-нататъшна игра на футбол и да се посветят на гражданска дейност. В най-близки дни блестящата стомана на плуга ще се вреже в девствената почва на Клапзубовото игрище в Долни Буквички при Коуржим и рохкавата земя ще приеме обилното семе, за да даде през лятото богат урожай. Този почти символичен акт означава край на футболната слава на единадесеторката на Клапзуба; но ние, жителите на Долни Буквички при Коуржим, ще ги приемем все така сърдечно в своята среда и като обикновени граждани, не забравяйки, че те както със своя усърден и мъжествен труд, така и с оказаното гостоприемство на Негово Величество коронния принц на Англия допринесоха за славното, добро име на Долни Буквички при Коуржим, за което оттогава с известна корекция важи следният стих от Библията: И ти, Долни Буквички при Коуржим, с нищо не си по-малко от градовете юдейски…“

Редакцията на „Пражски деник“ не подозираше дори каква сензация ще предизвика с това съобщение. Всички вестници го отпечатаха във вечерните си издания, осведомителните агенции го телеграфираха на цял свят и на следващия ден цяла спортна Европа беше разтревожена и развълнувана от разтурянето на единадесеторката на Клапзуба. От друга страна пък, от Лондон пристигнаха съобщения за предстоящата среща за световно първенство с Австралия, така че писмото на учителя Яроушек предизвика и пълна паника. Резултатът от всичко това се прояви в долно буквичската поща. Раздавачът, старият Мазуха, от сутрин до вечер тичаше в Клапзубови с телеграми и бързи писма. Известни спортисти, председатели на големи спортни клубове и съюзи, журналисти и обществени дейци молеха да бъдат поканени в Долни Буквички в деня, когато Клапзубови ще ликвидират своето игрище. Явно беше, че всички смятат тоя момент за истинско историческо събитие в европейския спорт, и старият Клапзуба беше прав, когато, подреждайки купчината бърза поща, подхвърли:

— Проклета Европа, май няма много лесно да се отървем от нея!

На следващия ден пристигнаха дори няколко големци от Прага и в края на краищата стана ясно, че не остава нищо друго, освен изораването на игрището да се проведе като голям държавен и международен празник. Олимпийският комитет състави незабавно специална подготвителна комисия. Старите ветерани Кадя и Ваник бяха поканени да произнесат тържествени речи, а когато и Министерството на образованието изпрати като свой представител в комисията председателя на профсъюзите В. В. Щех, се оказа, че вече са налице всички личности, необходими за успешното провеждане на тържеството.