Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Klapzubova jedenáctka, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly

Издание:

Автор: Едуард Бас

Заглавие: Единадесеторката на Клапзуба

Преводач: Невена Захариева

Език, от който е преведено: чешки

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Медицина и физкултура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1975

Тип: роман

Националност: чешка

Печатница: ДФ „Димитър Благоев“ Пловдив

Излязла от печат: 30. IV. 1975 г.

Отговорен редактор: Максим Наимович

Редактор: Д. Миланов

Художествен редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Белова

Художник: Ал. Хачатурян

Коректор: Ек. Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1880

История

  1. — Добавяне

19

095_maski.png

На сутринта старият Клапзуба изглеждаше нетьрпеливо към площада. Чакаше да им върнат вещите, които човекоядците им бяха отнели и които великият Биримаратаоа считаше за прескъпоценна плячка. За стария Клапзуба те бяха крайно необходими, особено каучуковите костюми. Щом в тях успяха да се справят с испанците, само дяволът можеше да им попречи да не се опрат и на човекоядците! По пладне старият Клапзуба най-после се зарадва. На площада се появи старчето-преводач и с него група татуирани грозници, които носеха имуществото на Клапзубовци. Великият Биримаратаоа беше удържал на думата си, защото смяташе, че вещите и без това ще бъдат негови. Така че Клапзубовци получиха всичко: костюмите, помпите и топката, която не бяха забравили да вземат от парахода, както и торбите с храна, чиито патентни ключалки човекоядците не бяха могли да отворят. Следобед Клапзубовци започнаха да се напомпват един друг и след половин час отново се превърнаха в единадесет огромни пушбола. В това време отвън се зачу многогласен шум и глъч, дивашки песни, барабанни удари и тъжно виене с раковини и животински рога. През дупките в сламените стени Клапзубовци видяха как човекоядците се тълпят около поляната. Техните голи, нашарени с различни бои, татуирани, покрити с резба и намазани с мазнина тела блестяха на слънцето. Сред тях се възвишаваше тронът, на който седеше Биримаратаоа, великият вожд, смъркаше емфие от табакерата и после най-грижливо я прибираше в ухото си. Посред поляната единадесет състезатели танцуваха войнствен танц. Те бяха просто страшни, защото върху главите си бяха надянали грамадни маски с хилещи се, озъбени дяволски лица, които всяваха ужас не само у противниците, но и у зрителите. Двадесет шамани акомпанираха танца им с барабанни удари и тръбене, а човекоядците крещяха и се пляскаха яростно с длани по коремите. Най-сетне танцът свърши и старецът-преводач се поклони пред вожда. Биримаратаоа разкопча с достойнство лявото си ухо, извади ключовете и издрънча. Старецът се поклони повторно и се запъти към колибата на Клапзубовци. Тълпата се разстъпи и образува нещо като фуния. На широката й страна стояха единадесетте маскирани състезатели, а тясната й страна свършваше при пленническата колиба.

И изведнъж във въздуха прозвуча рев. Това не бе рев, изпълнен с омраза, нито страстен боен вик, а отчаян писък от ужас и уплаха.

Защото от колибата вместо единадесетте жалки жертви, които вечерта трябваше да бъдат изядени, излязоха единадесет непознати богове, огромни и безупречно кръгли, крачещи бавно и величествено, с движения, преизпълнени с достойнство. Хиляди ръце с разперени пръсти се вдигнаха уплашено и отбранително срещу тях. Народът на Биримаратаоа никога не бе виждал нищо така великолепно и свръхчовешко; защото при все че шаманите им ги биваше за всичко, те не умееха да направят кълбо, затова и морската перла бе свещена за тях.

И сега те видяха единадесет живи кълба, които настъпваха като единадесет небесни същества срещу единадесетте земни демона. Всички притихнаха в свещен ужас и само шаманите се мръщеха неспокойно. Те бяха забелязали, че и собствените им състезатели треперят под маските си.

Великият Биримаратаоа издрънча с ключовете. Шаманите нададоха викове. Състезателите ги повториха. После пресякоха тичешком поляната и мълчаливо, с дяволско коварство скочиха право върху кръглите си противници. От удара кълбата едва, едва се огънаха и човекоядците отхвръкнаха назад. Отново се затичаха и отново скочиха. Кълбата отново ги отблъснаха, при което някои от човекоядците паднаха, а на други се смъкнаха страшните маски и вместо тях се показаха изплашените им лица. Шаманите започнаха да крещят и да бият барабаните, но състезателите се страхуваха. Те се струпаха на куп и наблюдаваха какво ще правят кълбата. В миг всички замряха, а после кълбата отведнъж се раздвижиха. Със стремителност, която никой не очакваше, те се втурнаха напред и налетяха на чернокожите. Ударът беше толкова силен, че чернокожите изпопадаха на земята и закрещяха от страх. Но кълбата се спряха и зачакаха. Шаманите подвикваха на своите състезатели и ги приканваха към нова атака. Най-сетне те се решиха и се затичаха напред. Кълбата също се втурнаха насреща им. Но до стълкновение не се стигна. Насред пътя чернокожите отстъпиха и се разбягаха на всички страни. Кълбата се втурнаха след тях. Настъпи бъркотия, каквато светът не е виждал. Чернокожите се строполяваха, спъваха се, падаха, разбиваха си носовете и си одраскваха до кръв коленете, викаха, крещяха, губеха маските и броениците си от зъби на диви зверове, ставаха, побягваха и отново падаха. Всички бяха обзети от страх и ужас и дори великият Биримаратаоа така се развълнува, че извади от носа си молива и го огриза от двете страни.

Само четвърт час след започване на състезанието черните състезатели пробиха кръга от зрители и побягнаха към гората. Тълпата се втурна след тях с безумни викове.

— Тяхно човекоядско величество, пане крал — обади се в този момент старият Клапзуба, който неочаквано се бе появил пред трона. — Не се ли лъжа, ние сме тук сами. Струва ми се, че който прави остане, той прави победи.

— Да — отвърна Биримаратаоа чрез устата на преводача, — бели братя прави победи, бели братя прави пирува с народа на Биримаратаоа. След малко прави започне пиршество. Биримаратаоа велик.

Старият Клапзуба пристъпи от крак на крак и се почеса по тила:

— Тяхно човекоядско величество, пане крал, недейте се обижда, но аз бих искал да знам какво ще вечеряме?

— Х-м, Биримаратаоа прави дава голям пир. Бели братя прави седи с Биримаратаоа. Биримаратаоа се вече прави радва. Биримаратаоа велик.

— Е, това е ясно, но аз бих искал да зная какво ще получим за вечеря?

— Какво прави получи? Печен полузащитник. Биримаратаоа велик.

Старият Клапзуба примигна три пъти, а синовете му леко пребледняха. Но бащата продължи разговора:

— Тяхно човекоядско величество, пане крал, имам малка молба към вас. Ние се състезавахме по вашему, позволете ни да отпразнуваме победата по нашему. Това е само малък тържествен крос, който ще започнем, когато вашите хора се върнат.

Биримаратаоа, великият вожд, кимна одобрително. Откъм гората се чуваха далечни тревожни викове. Народът на Биримаратаоа преследваше победените. Клапзубовци с ужас се сетиха защо ги гонят. Докато чернокожата публика се връщаше постепенно, старият Клапзуба се наведе към Хонза.

— Когато излязохте от колибата — каза му съвсем незабелязано той, — аз отнесох всичките ни вещи ей там, при оная самотна палма край селото. Към нея ще насочим сега тържествения си крос. Ще тичаме в три редици по четирима, ти ще бъдеш в първата. Но щом излезем от селото, ти ще се втурнеш напред и ще събереш всички неща. Смятам, че няма да се забелязваш пред нас. Ще тичаме в бавен тръс чак до края на гората, но после, вместо да се върнем, ще се втурнем наляво през гората. Тогава вече ще ускорим ход, разбираш ли?

Хонза разбра, всичко и незабелязано уведоми останалите. Повечето зрители се бяха върнали вече. Старият Клапзуба поиска разрешение за започване на тържествения крос. Биримаратаоа издрънча с ключовете. Момчетата се наредиха до баща си и всички затичаха в дребен тръс, като стъпваха с достойнство и пееха рефрена на своя химн.

Щом стигнаха последната колиба, Хонза изтича напред. Догониха го при посочената палма. Беше целият накачен с торби. Клапзубовци продължаваха да тичат бавно. Щом стигнаха първите дървета на гората, те полетяха като стрели.

— Вляво към потока и после покрай него надолу! По дяволите, отборе! Тичайте като на състезание на сто метра!

В далечината зад себе си зачуха тревожни викове. Клапзубовци пресякоха гората и полетяха надолу по долината. Оттук вчера човекоядците ги бяха носили вързани като колети. Морето положително не беше далеч. От телата им се лееше пот, но те тичаха бързо като никога в живота си. Изведнъж долината остана встрани и пътечката се спусна стръмно надолу. През дърветата се виждаше блестящата безкрайна повърхност на морето, което шумеше сънливо под тях. Клапзубовци по-скоро скачаха, отколкото тичаха. Най-сетне се озоваха долу и на двадесет крачки пресякоха низината. При устието на потока имаше дванадесет кану, издълбани от дървета. Едно от тях беше тясно, леко и необикновено дълго.

Хонза се втурна към него и нахвърля вътре торбите.

— Да съберем веслата от останалите лодки! — извика Ирка и братята веднага разбраха намерението му. В това време Хонза и баща му спуснаха лодката на Биримаратаоа във водата. Натоварени с наръчни весла, момчетата скочиха в нея. Горе на скалата прозвуча яростен рев. Три стрели паднаха до тях във водата. Но Клапзубовци вече уловиха веслата и лодката прелетя през вълните на прибоя. Ревът на склона се засилваше, стрелите ставаха все повече.

Но лодката летеше.

После Клапзубовци видяха как първите воини дотичаха на брега и се втурнаха към останалите кану. Когато откриха, че лодките са без весла, отново нададоха викове. Въпреки това спуснаха лодките във водата и почнаха да гребат с ръце вместо с весла. Чернокожите напредваха доста бързо, но все пак не можеха да настигнат Клапзубовци с дванадесетте чифта весла. Тогава един от тях, висок и строен воин, се изправи на носа на лодката и започна да размахва огромно тежко копие.

— Пазете се! — извика старият Клапзуба и момчетата се озърнаха.

Копието полетя нагоре, блестейки като лъч светлина, после се наклони и падна в лодката на Клапзубовци.

— Раз, два! — изрева бащата и синовете му загребаха два пъти с веслата. Копието задрънча и с трясък се заби в борда на лодката. Отчупи се голямо парче и вътре нахълта вода.

— Дупката все някак ще запушим, но не се ли лъжа, днес ние видяхме световен рекорд по хвърляне на копие.

И старият беше прав, защото нито едно от следващите копия не достигна лодката.

А кануто продължаваше да лети, макар че водата силно нахлуваше в него.