Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Klapzubova jedenáctka, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly

Издание:

Автор: Едуард Бас

Заглавие: Единадесеторката на Клапзуба

Преводач: Невена Захариева

Език, от който е преведено: чешки

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Медицина и физкултура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1975

Тип: роман

Националност: чешка

Печатница: ДФ „Димитър Благоев“ Пловдив

Излязла от печат: 30. IV. 1975 г.

Отговорен редактор: Максим Наимович

Редактор: Д. Миланов

Художествен редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Белова

Художник: Ал. Хачатурян

Коректор: Ек. Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1880

История

  1. — Добавяне

5

024_razgovor.png

Разговорът, който старият Клапзуба води с английския крал в деня, когато синовете му победиха футболния клуб Хъдерсфилд с 4:0, не бе публикуван нито в „Ню Спортинг Лайф“, нито където и да било другаде. Вестниците отпечатаха само кратки откъси, които им съобщиха директорите на Хъдерсфилд. Ако ние имаме много по-пълни сведения за този паметен разговор, то е само благодарение на нашия съотечественик, кожаря Мацешка, който в Лондон служеше за преводач на Клапзубовци.

Господин Винценц Мацешка беше много запален спортист. Самият той наистина не играеше футбол и не се упражняваше в бягане и скачане, защото при неговите сто и трийсет килограма едва ли би постигнал успех. Не участвуваше също в борба класически стил, нито във вдигане на тежести, нито пък се състезаваше по плуване и гребане: единствения спорт, който с удоволствие упражняваше, беше теглене на въже. В този спорт той бе незаменим „последен в редицата“; когато увиеше въжето около огромния си търбух и затънеше с късите си крака в земята, че почти лягаше върху нея, противниковият отбор виждаше бая зор да успее само да помръдне тази планина от съпротивяващо се месо. Така че партньорите му винаги превъзхождаха по сила останалите отбори. И наистина отборът на чешките кожари в Лондон осем години подред излизаше шампион на Англия по теглене на въже и дори доста тежкият отбор на лондонската полиция не можеше да помръдне въжето, на чийто край е увиснал господин Винценц Мацешка. По-късно господин Мацешка заряза и тоя спорт, но затова пък още по-усърдно се посвети на спортна дружествена дейност. В неговия квартал нямаше нито един клуб, в който той да не е председател или заместник-председател, протоколчик или секретар, и много често му се случваше сам да се призовава на състезание като секретар на един и председател на друг клуб. Но трябва да признаем, че в подобни случаи той винаги проявяваше рядка вежливост и учтивост. При все че кореспонденцията между някои клубове бе преизпълнена с враждебност и неприязненост, с иронична хапливост и злобна завист, писмата, които господин Винценц Мацешка от единия клуб изпращаше на господин Винценц Мацешка в другия клуб, можеха да бъдат публикувани като образец на коректна, джентълменска кореспонденция, която съумяваше да възвеличае и подчертае личните заслуги на изпращача с изкуство наистина поетическо. Разбира се, този забележителен деятел не можеше да не знае за пристигането на единадесеторката на Клапзуба. Напротив, той замина за Дувър да ги посрещне, стана техен незаменим преводач, придружител, водач и покровител и цели две години след отпътуването на Клапзубовци беше канен на приеми във висшето лондонско общество.

И така, от тази забележителна личност научихме точните подробности на интересния разговор, който Негово Величество английският крал води със стария Клапзуба. Първата фраза предизвика малко недоразумение. Тоест, Негово Величество запита Клапзуба „Хау ду ю ду?“, което означава „Как сте?“.

А старият Клапзуба, който от неволно уважение говореше на краля в трето лице, без да дочака превода на господин Мацешка, отвърна:

— Тъй си е, тяхно енглийско величество, пане крал, имам син Юра, Ирка или Георг — адаш на тяхно величество.

В това време господин Мацешка се опомни и тутакси му обясни:

— Негово Величество не пита за Юра. Иска да знае как сте.

— Боженце, тяхно енглийско величество, пане крал, че как може да бъде един беден селянин? Да не бяха момчетата, резултатът все щеше да е нула на нула, а и да вкарвах чат-пат по някой гол, винаги щях да съм офсайд.

Господин Мацешка се изчерви целият, изтри потта от челото си и се замисли как да преведе по-деликатно думите на краля. Но той беше толкова развълнуван от присъствието на целия дворец, че не му хрумна нищо. Затова издърдори на английски всичко, точно както го бе казал Клапзуба на чешки. Кралят се усмихна и запита.

— Как е госпожа Клапзубова? И тя ли пътува с вас?

— Пазил ни господ, пане крал! Свестният футбол не е като кралуването, така че жените няма какво да се бъркат в него. Нека тяхно енглийско величество не се обижда, но световният футбол е много по-сложна работа, отколкото кралуването.

— Значи, мили Клапзуба, вие не уважавате много кралете?

— Че защо да не ги уважавам, тяхно енглийско величество, пане крал? Господ е изпратил на хората разни занаяти, та и между коронованите се намира чат-пат по някой свестен човек. Пазил ме бог, никого не ща да лишавам от тая чест. Но като занаят кралуването не ми е по сърце. То е горе-долу тъй: Моят покоен прадядо беше служил в Пилзен, та той ми разправяше, че там едно време всяка къща имала право да вари пиво. Това било право на къщата и се запазвало даже и когато собствениците си построили пивоварна и вече не варели пиво в къщи. А някои къщи били разтурени или се съборили и от цялата сграда останала само портата. Но собственикът на тая порта и до днес има право да вари пиво. В живота си не е и помирисвал ни хмел, ни малц, но правото му се запазва и с него скубе пари, само задето е наследил портата от прадедите си. И с повечето крале е така. Други варят вместо тях, но те обират парсата и имат право на това, защото са наследили тук-таме по някоя порта.

— Значи, вие, мили Клапзуба, изобщо не признавате кралете?

— Че защо да не ги признавам, тяхно енглийско величество, пане крал? Кой народ, какъвто ред си въведе, по него ще се води. Има кобили, които са най-щастливи, когато са без оглавник, но има и други, които изобщо не могат да вървят, щом нямат капаци на очите. А в края на краищата и едната, и другата трябва да теглят каруцата. Не е там работата. Аз само твърдя, че да играеш футбол е много по-трудно, отколкото да кралуваш. Представете си, пане крал, че сте застанал пред вратата и в тоя миг крилото ви подава бавничко една чудесна топка. Тук е тяхно величество, там е топката, а ей там — вратата. Но тяхно величество трябва да свика най-напред министерския съвет, за да обмисли и реши как е по-добре да се ритне топката, боц или външно, в горния десен ъгъл ли или в долния ляв. Дяволска топка, няма що, хубав резултат ще постигнем!

Когато господин Мацешка преведе всичко това повече или по-малко точно, Негово Величество не можа да си сдържи смеха.

— Вие сте хитра лисица, пане Клапзуба — каза той на края (поне така преведе думите му господин Мацешка), бих желал да сте мой дворцов съветник!

— Всичко е в човешки ръце, тяхно енглийско величество, пане крал — засия стария Клапзуба. — Щом срещнете някакви затруднения, прескочете до нас в Долни Буквички и аз ще му намеря чалъма.

— Шегата настрана, пане Клапзуба. Обичам да говоря с хора като вас, защото тяхната мисъл е много здрава.

— Като зъб, пане крал! — увери го Клапзуба.

— Грижите, с които сме обременени в нашето високо призвание, никак не са малки. Колко често например, когато наблюдавам състезание като днешното, си мисля защо футболът все още не е признат за официална изява на физическата и духовна сила? При него е необходимо толкова самообладание, съобразителност, остроумие, съгласуваност, себепожертвувателност, с една дума, толкова индивидуален труд в полза на колектива, че от всички видове спорт футболът е най-добрият показател за висока култура. Защо например, вместо да издържа огромни армии всеки народ не възпитава отличен футболен отбор? Ако възникне спор, който не може да се разреши по мирен път, всяка страна вместо войски ще изпрати по единадесет играчи и те ще решат спорния въпрос.

— Ако даде бог и стане така — каза трогнато старият Клапзуба, — то тогава Чехословакия ще бъде велика сила!

— Тъй де, пане Клапзуба, кажете сам, няма ли да е по-добре?

— А нека пък тяхно енглийско величество, пан кралят, каже, няма ли да ги бива Клапзубовци за съюзници?

— Преценете трудностите, които има вашата страна, да речем, с Унгария. Какъв ще е резултатът, ако вие с момчетата си застанехте на игрището, за да защитавате страната си?

— Тяхно енглийско величество, пане крал, разрешете да доложа, сто тридесет и два на нула. А може би и нещо отгоре, проклети гумени плондири!

— Ето, виждате ли, мили Клапзуба, вие сте роден само за министър на войната!

— Но ако се стреля с футболни обувки. Инак — пазил ме господ! По-добре ще стана капрал при единадесетте Клапзубовци.

— Х-м, вижте какво, пане Клапзуба. Вие сам ли сте възпитавал момчетата си?

— Сам, тяхно енглийско величество, пане крал. И ако днес момчетата ми ги бива за нещо, то е май защото кръвта вода не става и крушата не пада далеч от корена си.

— Нас това ни интересува от чисто лични съображения. Когато започнаха да пристигат първите сведения за вашия отбор и вестниците се надпреварваха да съобщават подробности, един ден заварихме сина си, принц Уелски, дълбоко замислен. Попитахме го какво му липсва, а той отвърна: „Кралю мой и татко, защо нямам и аз десет братя, за да мога да образувам отбор като тоя на Клапзубовци?“ Ние много обичаме Уелския принц и сме готови да изпълним всяко негово желание. Тогава се оттеглихме в покоите на Нейно Величество кралицата и след като се съветвахме дълго, стигнахме до заключение, че това желание трудно може да се изпълни. Но ето че ми хрумна нещо: не бихте ли приели принц Уелски във вашия отбор?

Старият Клапзуба вдигна рязко глава и погледна английския крал в очите:

— Тяхно енглийско величество, пане крал, да оставим честта настрана. Навярно ще е голяма чест както за семейството Клапзубовци, така и за енглийския принц, но да оставим това настрана. Друг е въпросът: какво ще правим с него? Това, което моите момчета умеят, е постигнато с голям труд и бъхтене. Днес човек може да напредне само като си върши работата колкото е възможно по-свястно и по-съвестно. Това важи за всички занаяти по света, при всички е нужен труд. Моите момчета извършиха тоя труд във футбола и днес ще натупат вашите. И отведнъж трябва да отстраня едного от тях от игра, за да може вместо него да играе хлапак, който — нека пан кралят ми прости — който само е наследил енглийска порта?

— Недейте мисли, мили Клапзуба, че той е някое недоносче. Нашите синове спортуват много и аз искам само да му осигуря най-добрата школа.

— Това е нещо друго, пане крал. Щом става дума само за учене, можем да го приемем. Ние не пазим нищо в тайна. Но аз имам известни условия.

— И те са?

— Първо, трябва да има тяло на футболист. Второ, трябва да живее в нашето семейство досущ като моите момчета, да върши същата работа, да яде същата храна и като тях да ме слуша. От момента, когато дойде у нас, той става най-младият Клапзуба, а принц ще бъде, когато си отиде. Ако изпълни това, с бога напред, тогава бих могъл да го приема в отбора ни като резерва.

— Пане Клапзуба, приемам вашите условия! Дайте да си стиснем ръцете!

Старият Клапзуба хвърли бегъл поглед към ъгъла на ложата, където седеше високо, но пъргаво момче, огледа стройната му фигура и извади с лявата си ръка лулата от устата. Принц Уелски имаше тяло на футболист, а за останалото щяха да се споразумеят. Така че към края на почивката старият Клапзуба се разбра с английския крал и когато Клапзубовци спечелиха мача, в съблекалнята ги чакаше вече принц Уелски като бъдещ резервен играч на отбора.

Вечерта в кралския дворец имаше голямо угощение, а когато Клапзубовци и техният резервен играч се прощаваха с всички, английският крал подаде на стария Клапзуба една прекрасна лула за спомен. Старият Клапзуба се поколеба за миг, но за да не остане с нищо длъжен на английския крал, бръкна в джоба и извади старата си порцеланова лула със зелен пискюл и с ловец, който стреля по елен.

— Тяхно енглийско величество, пане крал — каза при това той с голямо достойнство, — лула от морска пяна нямам, но ако не забравяте да я почиствате навреме, тая ще ви тегли по-добре от всяка друга. Най-добре гори кнастър, примесен с богоявленски, ще ги намерите във всяка будка.

Английският крал прие с поклон лулата на Клапзуба и я подари на Британския музей, където всички футболисти от Англия, Шотландия и Ирландия ходеха да я видят. Старият Клапзуба пък нареди да натоварят куфарите и отборът му се върна в Долни Буквички като европейски шампион, а заедно с тях пристигна в качеството на резервен играч и принц Уелски.