Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- La Divina Commedia — Inferno, 1308–1314 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Константин Величков, 1906 (Обществено достояние)
- Форма
- Поема
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Мистика
- Окултизъм
- Религиозна тематика
- Ренесанс
- Ренесансова литература
- Средновековие
- Средновековна литература
- Християнство
- Оценка
- 5,4 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Последната редакция е по третото издание — „Народна култура“, 1964 г.
Издание:
Данте Алигиери
Божествена комедия
Ад
Девето издание
Издателство „Народна култура“, София, 1972
История
- — Добавяне
ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
СЪДЪРЖАНИЕ. В четвъртия отдел от деветия и последен кръг изменниците стоят потопени с цялото тяло в лед. В средата стои прикован Луцифер, който с трите си уста разкъсва трима грешници Виргилий, като зима на рамото си Данте, хваща се за косматото тяло на Луцифера. По тоя начин поетите преминават центъра на земята, а после, като се водят по шумоленето на една река, изкачват се в другото полушарие и виждат изново звездите.
„На царя адски минват знамената![1] —
каза ми вожда. — Гледай нанапред,
дано го видиш тамо в мрачината.“
Както се вижда мелница наглед,
кога в мъгла далечна се вестява,
такваз в таз бездна на подземния свет
крилата аз видях направа;
блъсна ме силен вятър и сетих,
че в жилите кръвта ми се смразява:
веднага до учителя се скрих.
Със трепет ще разкажа в своите песни
това, кое с очите си открих.
Душите горки, кои гняв небесни
прогнал е тук, вдън мрачното пъкло,
покрити, неподвижни в клетки тесни,
изглеждат като сламки под стъкло;
едни стоят нагоре със главите,
надолу други, нозе и чело
допират трети, на дъга увити.
До мен след малко вожда доближи
и рече ми, кат сочеше в тъмите:
„Сърце си с доблест тук въоръжи:
това е Луцифер. В таз бездна няма
безспир криле безмерни той движи.“
Страх грозен на земята прикова ма,
до днес немее още моя глас:
за страх такъв езика думи няма.
Над своите чувства бях изгубил власт;
блуждаеха ум и взор всред тми опасни:
не бях ни жив, ни мъртъв в тоя час.
На страшний Ад властителя ужасни
Подаваше се с половин гърди
извън леда, под мрачний свод безгласни.
Гигант, кой най-висок се големи,
не по надминал нему и ръката.
Съди ти, кой четеш, за другото сами,
ако блестял е с хубост в небесата
и пак с твореца е стъпил в борба,
то тук добре е в пъпа на теглата.
О, с какво изумление, що с слова
не се изказува, видях с очите,
че с три лица е на една глава![2]
Едното е отпред и с ален вид е,
а другите двете с различен цвет
от две страни изпъкват на плещите;
отдясно що е — жълто като мед,
а лявото кат въглен за горене
двете лица с онуй, що е отпред,
на върха на главата са споени.
Под всяко лице никнат три крила,
като за такваз птица нагласени:
не зная кораб със таквиз платна:
приличаха на прилеп на крилата,
движеха се безспирно с бързина
и траен вихър пущаха в тъмата,
в коя се чуйше страшно да фучи,
и на Които замръзваше водата.
Той плачеше със своите шест очи
и тия сълзи със червена пена
надолу капеха по три бради.
А в всякоя уста, със кръв облена,
той стриваше под своите зъби
по грешник един като зла хиена.
При туй нокте си в предния заби,
почна да дърпа с злоба люта
и кожата на късове сдроби.
„Нещастний, кой се мъчи тъй,
е Юда, каза поета — тегли участ зла
за грозната измяна и заблуда;
глава му вътре е под тез жерла,
а вън от болки лудо нозе мята.
Под черний лик, изложен на тегла,
е Брут, кой нанавън виси с главата.
Виж как се вие грозно, а мълчи;
а третий, кой тъй едър е в снагата,
е Касий[3]. Ала времето хвърчи,
настъпва нощ[4] и трябва да вървиме:
видяха всичко нашите очи.“
По воля на учителя любими
с ръце на шията му се увих;
а щом обмисли места проходими
и Луцифер криле разкри с вид смел и тих
хвана се за космите на ребрата
и нанадолу спусна се по них
между руното гъсто на снагата
и твърдата замръзнала кора.
Кога стигнахме, де над колената
назад извиват снажните бедра,
глава сложи, де бяха му нозете,
със мъка всички сили като сбра.
Помислих, с дух и ум от страх обзети,
че пак се връща в адските тъми.
„Добре се дръж от тоя край проклети,
подземно царство на злини,
излиза се по стъпала кат тези“,
каза ми той с задъхани гърди.
След туй през пробит камък вън излезе
и като ме сложи на един край,
до мен пристъпи на лице с белези,
що сочеха, че с радост цял сияй.
Дишах очи и вярвах аз, че горе
ще видя Луцифер как се терзай,
до половин в лед всред мрачните простори,
но видях, че нозе в въздуха бе вирнал.
Глава само надолу се обори:
ще сети колко съм смутен остал
тълпата, що не е разбрала
през какво място бях се тук проврял.[5]
Дор мисъл тъй в загадки бе се вдала:
„Стани, каза Певеца, дълъг път
и труден чака нас, а е минала
част осма вече от денът.“[6]
Ний бяхме в пещера подземна, тясна,
де нивга зари сладки не трептът.
„Дорде да напусна бездната ужасна,
казах поету, прав и йощ смутен,
разсей съмненьята ми с дума ясна.
Ледът къде е? Този защо мен
така наопаки се тук явява?
И как от нощ дойде тъй скоро ден?“
Отвърна: „Теб се йоще представлява,
е отвъд центра сме, там дето теб
за космите хванах се с ръка здрава
на онзи черв престъпен и свиреп,
кой земний свят пробива с страшна снага
Там бяхме още, в неговий вертеп,
дор слизах; щом се завъртях, веднага
отвъд оная точка мина ти,
която всичко, що тегней, притяга.
Под друго полушарие стъпи
и противоположно то се пада
на туй, що на земята като свод стои
и под чий най-високи връх[7] пострада
тоз, кой роден без грях, без грях живя.
Над малък шар си, зади който влада
мраз вечен, там де Юда ти видя.
Там нощ е, кога слънце тук изгрява,
а тоз, по чийто косми се провря,
пак като клин забит си там остава.
Оттук е сгромолясан бил, кога
посмял е срещу Бога да въстава.[8]
Земята тук, извита на дъга,
с завеса от море се е покрила
и с страх и ужас пред такваз беда
към нашто полушарье се теглила.
Тогаз, да го избегне може би,
отвъди куфина се е пробила,
а над морето планина изби.“
В земята долу място[9] се намира,
кое далеч от Велзевул стои,
доколко гроба негов се простира.
Там нивга не пробива светлина,
но человек по звука го отбира
на ручей, кой се спуща през скала,
що е пробил и около която
далек се вие в темната мъгла
и лъкатуши малко полегато.[10]
Влезнахме в тоя път, закрит отвред,
де нивга не прозира слънце свято,
за да се върнем горе в светлий свет.
И без да си починем, нанагоре
вървяхме, аз след него, той напред.
Съзрях през преход, който се отвори,
тез хубости, с кои небе блести;
излязохме тогава в ширните простори
и пак видяхме светлите звезди.[11]