Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (27)

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И СЕДМА

СЪДЪРЖАНИЕ. Когато Улис свършва своя разказ, един лае, който излиза от друг пламък, се обръща към Данте с молба да му каже нещо за положението в Романья. Отговаря му Данте и пламъкът му обажда, че е Гвидо ди Монтефелтро и че е наказан тука защото е дал коварен съвет на Бонифация VIII.

Поета даде знак с ръка: веднага

престана пламъка да се движи,

след туй далек из ямата избяга.

 

Но друг под нас след малко доближи

и в него да се взреме ни накара,

защото почна смутно да пищи.

 

Ужасний тучен бик^[1] в Сицилья стара

ревял е на осъдений с гласът,

а в тез, що слушали, внушавал вяра,

 

че плаче сам. От него, първи път,

на неговий творец лукави,

всред люти мъки, чул се е плачът.

 

Тъй пламъкът, що се пред нас изправи,

пищеше с думите на скритий там,

но отначало звукове мъгляви

 

изпущаше гласът, като у ням.

Но път навън проби си той най-сетне

и заговори тъй подвижний плам

 

високо с слова ясни и отчетни:

„О ти, кой с сладък трогваш ме език,

не ме изглеждай с поглед неприветни,

 

а спри се и за мене един миг.

Горя, но за да чуя. що желая,

забравям болки и жесток ризик.

 

Тук ако идеш от земята тая,

де всички тия грехове спорих,

зарад кои до веки ще ридая.

 

дали е края романьолски тих,

или война го някоя раздира?

Там, в тия планини, се аз родих,

 

де при Урбино Тибър стар извира.“

Навел се бях и дорде слушах йощ:

„Италианец е. затуй се спира,

 

отговори му“ — рече моя вожд.

У мен еднакво имаше желане:

„О дух, със плам увит в таз адска нощ,

 

Романья, рекох, няма да престане

да бъде, както сявгае била,

в война в сърнето на онез тирани,

 

кои с беди кърмят я и с тегла,

но днес война там няма обявена.

Полентският орел сега крила

 

над Червия простира и Равена^[2].

Могъщ властител е зелений лъв

в оназ земя^[3], коя бе напоена,

 

подир обсада дълга, с френска кръв.

Пищи Римини под вълците жедни,

зинали уста за кръвнишка стръв,

 

кои погубиха Монтанья бедни^[4].

Лъвчето с бялото гнездо бесней

в Ламоне и в Сантерно, град съседни,

 

и в всяка доба нова песен пей^[5].

Земята, коя Савио облива,

ту в волност, ту в робия зла живей.

 

Но сам ти кой си и защо те скрива

тоз пламък тук? Кажи ми, в светлий свят

за тебе пази ли се памет жива?“

 

Издаде пламъка но силен свет,

връх остри малко тук и там поклати

и после даде ни такъв ответ:

 

„Тоз пламък нямаше ответ да прати,

да бих знаял, че моите думи там

чрез теб ще бъдат в живий мир познати!

 

Но никой се назад не връща, знам,

от тоя мрачен свят, затуй аз смело

ще кажа всичко тук, без страх от срам.^[6]

 

Войник съм първо бил, със шлем на чело^[7],

но после се покаях, с тая цел

облякох ази расото дебело.

 

И в своето желанье бих успел,

ако на църквата водача властни

в крив път не бе ме изново въвел.

 

Доде над мен са грели зари ясни,

в делата си не лев, лисица бях:

кат влъхва, по пътеки криви, тясни,

 

към цели аз безчестни се стремях

и нанавред разчу се мойта слава.

Когато на години се видях,

 

в кои, кат кормчия, кой приближава

след път далечен до желаний брег,

на миналото хвърля се забрава

 

и длъжен е платна да свий човек^[8],

усетих погнушенье и досада

към себе, към живот, към целий век:

 

с разкаян дух, в монашеска ограда,

след изповед гореща се прибрах,

за мил душевен отдих и награда.

 

Но новий фарисей, кой нивга страх

в сърцето си не е имал от Бога,

наместо като пастир и монах

 

навред да-проповядва мир и слога,

на християни бе война открил;

и както нявга, в пещерата строга

 

на добрия Силвестрий, се явил

Великий Константин със умоление

да би го от проказа изцерил,^[9]

 

така веднъж яви се той пред мене

да иска за тщеславна цел съвет.

Смутен от неговото опьянене,

 

не дадох му аз никакъв ответ.

Тогаз: «Махни страх всеки от душата —

каза ми, — прошка давам отнапред;

 

ум дай да смажа, в кървава разплата,

Пенеста. коя против мен стои.

Кого поискам, мога в Рай да пратя;

 

у мен два ключа има, тез, кои

предшественика мой намери тежки,»^[10]

Умът ми се разколеба, уви!

 

При тез молби и увещанья жежки

мълчаньето внушаваше ми страх

пред тоя звяр свирепи с вид човешки,

 

«Понеже прошка даваш — му казах, —

дай обещанье, после не пази го:

тъй враговете си ще сринеш в прах

 

и врат ще свият те под твойто иго.»

Кога умрях, светеца ми любим,

Франциск,^[11] дойде за мен, но отстрани го

 

веднага черен един херувим.

«Не ти, извика, ази ще го зема,

за зло коварство в ръце го държим:

 

без топло разкаянье прошка няма.»

О, как изтръпнах, кога с грозен глас

каза: «Вярвал ли си, че с тъй голяма

 

знам логика да разсъждавам аз?»

И като ме заграби за космите,

при Минос ме заведе в същий час.

 

Той с поглед ме изгледа страховити,

на кръста осем пъти си уви

опашката и с пръст към тъмнините:

 

«При пламъците, рече, ще върви.»

Затуй ме виждаш тука в таз долина.“

Щом млъкна, горкий пламък се възви

 

надолу с върха си и с плач отмина,

а с вожда ний тръгнахме пак напред

към други ров и скоро порази ни

 

той с грешници, които нямат чет.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И СЕДМА