Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (12)

ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите слизат в седмия кръг, дето при входа още ги посреща Минотавра, когото Виргилий усмирява. В първия отдел те виждат една кипяща кървава река, дето са наказани ония, които са се провинили в насилие против ближния. Кентаври обикалят покрай бреговете и надзирават грешните, срещу които стрелят с лъковете си, кога се опитват да излязат от кръвта повече, отколкото им е позволено. Кентаврите се опитват да спрат поетите, но Виргилий ги усмирява и накарва ги да дадат един от своите, за да ги прекара на отсрещния бряг на реката. Кентавра, който ги пренася, им съобщава имената на някои тирани, които се мъчат в реката.

Стигнали бяхме веч до самий бряг

на зеющата черна бездна, дето

без страх не може да се взре човек,

 

такъв, отсам от Тренто, във сърцето

вселяват страх ония съсипни

скалисти, сгромолясани в полето,

 

де Адидже шумливи лей вълни:

надолу всуе търси път окото.

При самий вход на тия теснини,

 

изчадье на позора и на злото,

ужасний Минотавър^[1] лежеше сам.

Щом ни съзря, изпъшка и телото

 

захвана бясно да си хапе там,

но вожда ми безстрашно го изгледа

и с глас извика: „Не яри се, нам;

 

не бой се; не с умисъл за повреда

дошъл е тук атинският юнак,^[2]

кой доблестна нанесе теб победа

 

и те изпрати в тоя адски мрак.

Махни се: този, кого вадиш с мене,

оставил е небесни а светъл зрак

 

и тук дошъл е не но наущене

на твоята сестра^[3], а зли тегла

да видя.“ Както бик, кога ранен е

 

в гърдите с смъртоносната стрела,

назад отстъпя и подскача бясно,

тъй Минотавра, щом чу тез слова,

 

с наведен врат отдръпна се безгласен

и вожда ми каза веднага: „Сляз

сега без страх в това ущелье тясно,

 

доде зверът премята се от бяс.“

По урвата спуснахме се и двама

и с трепет изумявам си до днес

 

как камънаци в зеющата яма

се къртеха под моите нозе.

Умислен вожда ми съзра ма

 

и тутакси към мене реч подзе:

„За тая съсипия тъй страховита

навярно тебе мисъл те обзе.

 

Кога в таз бездна, вечно в мрак увита,

за първи път аз слязох, таз скала,

коя днес зей, не беше йощ разбита.

 

Но онзи^[4], кой избави от тегла

души безбройни, щом при нази горе

стъпил бе — целий Ад се залюля

 

от дъно до най-мрачни си простори

и рекох си, че е дошъл часът

вселената, на хаос да се стори;

 

тогава се отвори тоя път,

по който слизаме между скалите,

Но виж реката огнена, де врът

 

в кипящите потоци на вълните

онез, кои с насилье, в порив див,

на друг са посегнали на дните.“

 

О алчност глупа, о гняв нечестив,

кои ни тровите в живота земни,

а в вечний — жребий нам немилостив

 

отсъждате тук в тез подземья темний!

Увиваше реката страшна в кръг

печалний дол. По бреговете нейни

 

Кентаври^[5], всички в ръка снажна с лък,

вървяха тичешком, както в горите

са нявга тичали на лов за влък.

 

Щом ни съзряха в тоз край страховити,

те спряха се; един от тях към нас

протегна дългий лък свой с вид сърдити

 

и отдалеч извика с страшен глас:

„О вий, що слизате в таз бездна черна,

какво тук наказанье води вас?

 

Отговорете ил стрела ми верна

ще ви докаже как в подземний свет

се плаща такваз смелост безпримерна.“

 

„Хирону ще дадеме ний ответ,

отвърна му поета, и на мира

ти остави ни с своя бяс проклет;

 

не може никой тука да ни спира.“

А после мен каза: „Това е Нес^[6],

кой претърпял е смърт за Деянира

 

и сам за себе си нанесе мест,

а този, който върви по средата,

Хирон е, кой отхрани Ахилес.

 

До него Фол е, пълен с злост в душата,

Свирепите чудовища търчат

безспир по бреговете на реката,

 

но щом души навън се подадат

и искат да останат над вълните

не колко тям е отредил съдът,

 

без милост сипят си въз тях стрелите.“

Стигнахме скоро ний при тях. Хирон

вървеше грозен, страшен пред тълпите,

 

със поглед зверски ни изгледа он,

брадата гъста раздвои с ръцете,

уста раззина страшна и с див стон

 

каза на другите: „Я погледнете

как камъне търкалят се насам

низ урвата на този под нозете:

 

да видим туй, не се случва нам,

кога умрели идат в тез проходи.“

Но вожда до звера бе стигнал там,

 

къде се свързуват двете природи,^[7]

„Да, жив е, каза, ти добре позна.

В тоз край печален нужда него води,

 

не глупа любознателност една.

Душа, коя в небесний мир живее,

прати ме да го водя в таз страна;

 

над него ярост Божа не тегнее

и мен не грях откри ми адский вход

За таз, коя за него тъй милее

 

и молби прави от небесний свод,

един ни дай от своята дружина

нам да покаже през реката брод

 

и тоз, с кого пътуваме двамина,

да пренесе отвъд, защото той

по въздуха не може сам премина.“

 

Едва издумал беше вожда мой,

Хирон заповяда на Нес да мине

отвъди с нази и да бди, в покой

 

да ни оставят разните дружини,

кои срещнали бихме в своя път.

Поведе ни през мрачните долини

 

и скоро екна окол нас плачът

на грешници безбройни. Всред вълните

видях едни до вежди, че лежат.

 

Напразно скитах си над тях очите.

Каза ми, кат угади мисълта ми, Нес

„Тук тираните в плач си минават дните,

 

кои е влякъл ненаситен бес,

и с кърви и грабежи са живели.

Тук Александър^[8] свойта горка чест

 

оплаква, който толкоз свирепял е,

и Дионисий^[9], при кого беди

тъй страшни Сицилийский край търпял е.

 

Онуй чело, в червените води

кое се мярка тамо с косми черни,

е Ецелино^[10], който тук седи

 

и плаче своите зверства безпримерни

а оня, русокосий, с кръв покрит,

Обицо^[11] е, кой от ръце неверни

 

на незаконен син падна убит.“

Към вожда, щом престана да говори,

обърнах се, но мене с засмян вид

 

каза: „Сега той пръв е, аз съм втори.“

При туй Кентавра пак тръгна напред

и стана, до шия в кърви, по-нагоре

 

представи се тогаз пред наший глед.

Един видях сами към нас, че слиза;

съзря Кентавра тоя дух проклет

 

и каза ни веднага: „Тоз прониза

без жал, всред служба свята в самий храм,

сърцето, що се та?и на Тамиза.“^[12]

 

Нещастници в брой още по-голям

видях с гърбите си извън водата

и между тях познах мнозина там.

 

Снишаваше се все така реката;

на грешните, които тук стенат,

кръвта едва покрива им краката.

 

Оттука през трапът найдохме път.

„Тъй както тук реката се снишава —

каза Кентавра нам, — така отвъд

 

тя все расте й по-дълбока става,

и тираните пъшкат в жежкий вир.

Там Божията правда изтезава

 

Атила кръвожадни, Секста, Пира;^[13]

там спомени кръвнишки, страховити

не дават на Реньевци^[14] грозни мира.“

 

При туй спусна се Нес на Ад в тъмите.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТА