Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (1)

ПЕСЕН ПЪРВА

СЪДЪРЖАНИЕ. Поетът, след като се е бил лутал цяла нощ в един гъст и тъмен лес, в който се е бил изгубил, намира се при изгрев слънце в подножието на една могила. Кога захваща да се изкачва по нея, явяват се отпреде му три хищни звяра, които му препречват пътя Уплашен, той се готви да се върне назад, кога пред него се представя духът на Виргилия, който го ободрява и му обещава да го спаси от опасност, след като го заведе в царството на мъртвите, в Ада най-първо, а после в Чистилището, отдето след това по стъпките на друг водач ще се възкачи в Рая.

На попрището жизнено в средата

намерих се в лес тъмен по зла чест,

че правий път сбъркал бях в мрачината.^[1]

 

Тъй буен, див и гъст бе тоя лес,

че спомня ли го, цял ме мраз побива:

при грозний страх, с кой пълни ме до днес,

 

смъртта дори едва е по-горчива;

но зарад благото, кое добих,

ще кажа що видях в таз местност дива.

 

Не зная как се в тоя лес вглъбих,

от сън тъй в пълно бил съм упоен,

кога от правий път се отклоних!

 

Кога тоз дол изминах, кой с смущение

изпълнил бе душата ми и с страх,

могила стръмна се яви пред мене.

 

Дигна̀х очи нагоре и видях,

че слънцето плещите й огрява

на първи си зари с премилий зрак:

 

с младенческа сияеше то слава.

Страхът, кой беше през нощта смразил

кръвта ми, поутихна в мен тогава;

 

и както пътник, кой се е спасил

от буря, взор обръща към вълните

беснеющи, с кои се е борил,

 

така се спрях и аз и в теснините,

де смърт намира, кой би там стъпил,

обърнах, разтреперан йощ, очите.

 

Едва във себе бодрост бях сетил,

тръгнах по стръмний хълм с одушевление,

но стъпки няколко не бях сторил,

 

ненадано подаде се пред мене

една пантера^[2] лека, със петна

по кожата, с очи в мен устремени.

 

От пътя ми се вече не махна

и неведнъж помислих си в душата

да сляза пак, в боязън от злина.

 

На изток се подаваше зората

и слънцето, с ония пак звезди,

що са го придружили в небесата,

 

на хаоса из мрачните гърди,

кога тез чудеса са се явили,

стрелеше животворни си зари.

 

Тоз сладък час и цветовете мили

на звяра, светлий вид на пролетта

доверье малко бяха ми внушили;

 

но лъв един внезапно връхлетя

и в мен възбуди нов страх и смущение.

Гладът разгаряше свирепостта,

 

с коя фучеше страшно, и към мене

вървеше право с зяпнали уста.

Вълчица мършава от озлоблене,

 

коя не знае насит и кръвта

без жал на много люде е изпила,

по стъпките му се подаде из нощта.

 

Тъй страшно очи беше в мене впила,

че не остана ни надежда в мен

да се изкача горе, нито сила.

 

И аз, пред туй виденье страховито,

заприщен тъй от всичките страни,

надире се върнах с сърце разбито.

 

Дор слизах в тия темни глъбини,

пред мен човек яви се, кой отдавна

свършил е на земята своите дни,

 

и с глас извиках в таз опасност явна:

„Ти кой и да си, призрак или жив човек,

смили се! Дай ми помощ беззабавна.“

 

„Жив бях, не съм — отвърна ми с глас мек —

във Мантова^[3] от род благочестиви

живот съм аз получил в оня век,

 

в кой Юлий с подвизи света въздиви;

живях при Август добри в славний Рим,

кога царяха божества лъжливи.

 

Поет бях и Анхизовий любим

възпях аз син, кой Илион остави,

кога биде превърнат в прах и дим.

 

Защо се връщаш пак в дола мъгляви,

а не вървиш по тоя хълм блажен,

де всяка радост теб ще се представи!“

 

„Виргилий си, тоз певец несравнен,

кой с свойто име пълни вековете! —

извиках, от неволен срам смутен. —

 

Светило бляскаво на вси поети,

за моя жар към твоите песни

на помощ протегни ми днес ръцете!

 

Да уча тях са текли моите дни

и ако в моите песни наслаждение

светът намира — теб се то дължи.

 

Виж звяра диви, кой стои пред мене,

мъдрец велики, помогни!

Страхът до пълно ме й довел изнеможене-“

 

„Бедите, що смущават ги духът,

за да избегнеш — с вид благ отговори, —

ти требува да хванеш други път.

 

Тоз звяр, кой всяка доблест в теб събори,

без жалост е, той не остава жив,

кой мерне му се тука в тез простори.

 

Все жертви търси погледа му див,

а всяка жертва повече го дразни

и става още по-немилостив.

 

Той с зверове се съюзява разни^[4]

и зло при всеки нов съюз плоди:

но всуе кръвожаден сън го блазни!

 

Над него скоро враг^[5] ще полети

и той света от него ще избави.

Във Фелтро тоз юнак ще се роди;

 

с любов и доблест той ще се прослави;

Италия, напита със кръвта

на челяд храбра, пак ще се изправи

 

и мир ще найде. С страх ще бяга тя,

дор падне в мрачний Ад, отдето

пръв път я вън извлече завистта.

 

Тук място е опасно и проклето;

да се спасиш, подире ми тръгни

и мен си крепко довери сърцето.

 

Ще минем през ония глъбини^[6],

кои плач горки вечно огласява,

де гордий дух, за своите злини

 

наказан там, смърт втора призовава;

и тез ще видиш, кои, всред борба

с мъченья, мисъл сладка утешава^[7],

 

че някои ден, по Божа доброта,

ще идат горе и ще ги приемат

на светли праведници в радостта.

 

На Рая, дето всяко бреме снемат,

желайш ли славата да видиш сам,

ръце по-чисти тебе^[8] ще подемат

 

и тям за светъл път ще те предам.

Защото мен остаха непознати

и всемогущий, кой царува там.

 

и неговите заповеди святи;

там мойта мисъл да лети не смей.

Там сяйните са негови палати,

 

отдето над вселената владей;

блажени, на които въз челата

безсмъртната му слава тамо грей!“

 

„Във името на тоя Бог, молбата

ми чуй, казах, спаси ме от беди,

води ме в царството на тъмнината,

 

а после горе сияйните врати

да видя, кои свети Петър пази,

и тез, които ублажаваш ти.“

 

Тогаз тръгна, упътих се и ази.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ПЪРВА