СЪДЪРЖАНИЕ Поетите минават във втория кръг, дето се наказват самоубийците и ония. които от отчаяние са търсили смърт. Първите са превърнати в сухи дънери с безлистни клони, по които Арпии вият своите гнезда, вторите са постоянно преследвани от бесни кучета, които постепенно ги разкъсват. Данте среща Пиер дел Винье, който му разказва защо се е самоубил и как гледа Божието правосъдие на самоубийците. Вижда после Лано от Сиена, Якопо да Сант-Андрея от Падуа и един флорентинец, който се е обесил в собствената си къща, и обяснява по своему причините за бедственото положение на Флоренция.

Не беше стигнал Нес на срещний брег,

в гора една влезнахме с вожда верни,

де нийде не се виждаше белег

от път. Искал би щетно да се мерне

отнейде плод, зеленина ил цвет:

всред мрачини шир, от дънерите черня

безлистни клоне спущат се навред

и грозно се преплитат в тъмната долина.

Ни по-гъст, ни по-страшен е наглед

лесът, кой се простира край Чечина^[1],

Тук обитават грозните Арпии^[2],

в таз гора страшна тяхната дружина

гнезда за рожби си омразни вий.

С лице човешко, с косми по телата,

криле на бухал имат тий;

нокте стърчат им дълги на краката,

по тез дървета чудни те стоят

и пълнят с страшни викове тъмата.

„Преди да продължиме своя път,

узнай, че в втората сме ний ограда

издигна си поета тук гласът, —

и скоро сган ще видиш ти да страда

в посети с жежки пясъци места;

но глей добре наокол; теб се пада

в тоз тъжен край да видиш днес неща

кои умът не може да повярва.“

При туй аз слушах плачове в нощта,

а пък човек не виждах да се мярва,

и зех да мисля, че в тоз гъсталак

тълпа от грешни скрити се намярва,

която така горко стене в грозний мрак.

Дор скитах окол себе поглед нями,

узна що мислех аз водача драг,

й там, като посочи с пръст, каза ми:

„Кога откъснеш нейде някой клон,

ще видиш сам, че твоя ум те мами.“

В часа направих, що поиска он,

и дънера, за мое удивление,

извика с глас, придружен с жален атове

„Защо ме късаш тъй без съжаление?“

При туй от него черна кръв изби

и пак каза: „Защо туй озлобление?

Кат вас човеци сме и ний били,

а тука сме обърнати в дървета;

сърце ти длъжно е да се смили,

да бих бил дух и на змия проклета!

Зелена светва как пращи, в огън

кога с едина бъде край допрета,

и пуща лепкава мъзга навън,

така кръвта, а с нея и словата

излизаха от тоя черен пън.“

С смущение и трепет на земята

изпуснах аз откъснатия клон.

„Причина станах ази на бедата,

коя у теб изтръгна жален стон,

добрий учител мой каза тогава,

защото вяра не би хванал он

по думи, че дух в тебе обитава;

но сам кажи ни, кой си ти, дух клет,

и грях какъв в тоз пън те приковава,

та в мъзда, кога се върне в горний свет,

за теб да спомни тамо той“. Веднага

такъв стеблото даде нам ответ:

„За мене вашта реч звучи тъй блага,

че ясно всичко ще разкрия вам,

кое до мойта участ се досяга.

Аз онзи съм^[3], кой дълго време сам

на Фридрих на сърцето във ръцете —

кат на закрит за всички други храм,

открит за мен — държал съм ключовете;

аз в жертва бях принесъл сън, покой

на службата, с която ме почете.

Но таз наложница, що взора свой

не дига на царете от дворците

и сее там коварства без застой,

змия отровна, жлъчно зла, в душите

възпламени омраза срещу мен,

и завистта не стихна у вразите,

додето не видяха ме лишен

от скъпото доверье на Фридриха;

и почести, и обич в един ден

във горести и плач се измениха.

Печал, коя ме мъчеше безспир,

и срам от людски смях ме тъй сломиха.

че притъмня за мен небесний шир,

станах тогаз престъпник спрямо себе

и сам убих се, за да найда мир.

Свидетел ми е Божието небе,

че верен бях докрай на своя княз

и не заслужих свойто горко жребе;

тоз, който иде в светлий мир от вас,

пятното нек измий от паметта ми,

кое позори я до тоя час.“

Млъкна духът и вожда ми каза ми:

„Желанье ако имаш, дор мълчи,

запитай пак.“ — „Устата ми са нями

до дън душа от жалост ме смути

печалний негов разказ — отговорих, —

и затова се моля, питай ти.“

Поета на стъблото проговори:

„Ще помни този какво пожела,

но туй е по-силна ревност за да стори,

кажи ми как се свързват с тез стебла

душите, кои пъшкат в тез несгоди,

и има ли душа да е могла

от тия връзки да се освободи?“

Въздъхна силно черното стебло

и вятър тези думи нам проводи:

„Кога, да се спаси уж от тегло,

което я гнети, душата дива

напусне сама своето тело,

в таз седма бездна с ръка гневлива

я хвърли Минос; пада в тоя лес

и тук захваща като семе в нива

да никне и расте, де сляпа чест

случайно й присъди да изпадне:

в дървото младо с ненаситен бес

отввред Арпий се спущат безпощадни,

гризат му жадно клоне и листа

и болки причиняват с рани ядни.

На страшен съд и нази из нощта

кат другите ще призове тръбата,

но там не ще ни чуят горестта:

ний няма да се съберем с телата,

които сме отхвърлили сами.

Тук ще ги донесеме и душата

тело си ще обеси в тез тъми

сама на туй дърво, де, окована,

тя в вопли вечни ще да се томи.“

духът едва млъкна и шум настана

такъв зад нас, какъв се чуй в лесът,

когато бяга запенен глигана,

по кой ловци и кучета търчат,

и тутакси видяхме ний двамина:

Раздрани, голи, вляво от брегът,

тъй тичаха в гористата долина,

че всичко къртеха в лудешкий бег.

„Ела о смърт! Ела да си почина!“

Беше първий. Нему кат в отек

отгоре другий викаше: „О, Лано,^[4]

не беше тъй в краката бръз и лек

при Топо — на полето, с кръв обляно.“

„дъх у него като че секна,

внезапно по лицето си раздрано

под храст един простря се. С бързина

по тях безброй търчеха псета бясни:^[5]

спуснаха се въз тоя, кой падна,

Разкъсаха го с викове ужасни

и зеха всички в своите зъби

откъслеци от грешника нещастни.

Учителя до мен“ приближи

и с мен до плачущия храст отиде,

с глас чухме го, че плаче и тъжи:

„Защо нанесе толкова обиди,

о, Якопо да Сант-Андрея мен?

Що ти сторих? Ил тебе се не види,

че съм от жребий доста лют сразен,

та твоите грехове да плащам тежки?“

Каза му вожда мой: „О, храст ранен,

кой плачеш толкоз тъжно от болежки,

кажи ни кой си бил ти в светлий свет,

кога носил си още вид човешки?“

Веднага храста^[6] даде му ответ:

„О вий, кои случи се да съзрете

какво изпитах си от звяр проклет.

към мене милостиви тук бъдете

и ветвите, кои от мен сломи,

при тоз печален дънер съберете.

Във онзи град прекарах своите дни,

кой своя покровител стар остави

и със Кръстителя^[7] го замени.

Обидата си Богът не забрави:

той няма. да допусне на градът

на бойното поле да се прослави,

и ако не стоеше му ликът

на моста, под кой Арно тече тихо

дедите ни, които из прахът

Флоренция изново съградиха

след страшния Атилови погром,

напусто мъки, труд хабили биха.

Бесилка си направих своя дом.“

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРИНАЙСЕТА

Бележки

[1] Чечина е река в Италия. В леса, който се е простирал по. край Чечина, са се крили и развъждали зверове, които са бягали от откритите и обработени места. ↑

[2] Арпиите (харпиите) са били митологически чудовища, такива на вид, каквито ги описва поетът. Те са били изпратени от боговете да накажат цар Финей, който, ожесточен против своите синове, ги е бил ослепил. Вергилий разказва в „Енеида“, че една от тях, по име Целено, е била предсказала на троянците, в един йонийски остров, че от глад ще достигнат да ядат дървената си покъщнина й предсказанието се сбъднало. ↑

[3] Грешникът, който говори, е Пиер делле Винье от Капуа, Като канцлер на император Фридрих той бил успял до такава степен да спечели доверието му, че имал над него безгранична власт, която Данте е изразил, като казва, че е държал ключовете на сърцето му. В текста е казано, че е държал двата ключа на сърцето му, тоест имал е власт според случая да го убеждава и разубеждава. Сърцето на Фридрих е било храм, за всички други закрит, а открит само за него, тоест Фридрих е крил тайните си от всички други, а ги е доверявал само нему. Завистниците на Пиер делле Винье са го наклеветили в измяна и Фридрих не се е задоволил само да го лиши от доверието си, но накарал да му извъртят очите и го хвърлил в тъмница. Той не могъл да претърпи бедствията си и се самоубил от отчаяние, като си блъскал силно главата в стените. Той е бил обвинен, че е бил влязъл в споразумение с папа Инокентий, който е бил враг на Фридрих, и че му бил издал уж някои, тайни. Предполага се, че обвинението е било скроено от гуелфите, които са искали да си отмъстят за враждата му против Папската курия. Това е дало повод на някои тълкуватели да мислят, че под думата наложница, употребена по-долу, поетът е разбирал тая Курия. По-вероятно е обаче, че тая наложница означава завистта, която беснее и прави особено много жертви в царските дворци. ↑

[4] Лано, родом от Сиена, е бил пропил цялото си богатство. Той е бил взел участие в 1280 г. в сражението при Топо, където сиенците които са Държали гуелфска страна, са били поразени от аретинците. Лано, при все че е можел да се спаси, се е хвърлил нарочно между победителите, за да бъде убит, защото е предпочитал да умре, отколкото да живее сиромах. Той продължава и в Ада да призовава смъртта. ↑

[5] Якопо да Сант-Андрея е бил благородник от Падуа, прочут по своите разсипничества. Работата му е била да измисля разни случки, за да забавлява съгражданите си. Разказват, между другото че един ден му се прищяло да види пожар и с тая цел запалил собствената си лятна къща. Бесните кучета които преследват Лано и Якопо да Сант-Андрея, представляват според някои тълкуватели заимодавците които не оставят на мира разсипниците, когато осиромашеят. ↑

[6] Не се знае точно кой е тоя ранен храст. Във всеки случай е някой флорентинец. който се обесил в собствената си къща, защото не е могъл да търпи бедността, на която се е бил изложил в безсмислени разсипничества. Според някои тълкуватели, понеже по онова време много флорентинци са се били обесили по разни причини, тука поетът не е турил име, а е означил само града и смъртта, за да може читателят да разбере за когото иска. Така например, между други, се е бил обесил някой си съдия Лото от угризение, защото поради бедност бил издал една лъжлива присъда. ↑

[7] Флоренция, която е имала за покровител бога Марса, го е заменила със св. Иван Кръстител, кога е приела християнството. Марс, за презрението, което е бил претърпял, е отмъстил на града и не оставил гражданите да го въздигнат изново след разорението му от Атила, докато статуята му не била поставена на моста на Арно. Статуята е била конна и е била дълго време предмет на мистически страх и почитание Тя е украсявала по-напред храма, който след покръстването е бил превърнат в черква, посветена на св. Иван Кръстител. Тя се е била запазила до 1333 г., когато едно голямо наводнение е съборило моста и не е оставило никаква следа от нея;. Данте, като се е водил от общото вярване, погрешно е казал, че Флоренция е била разорена от Атила. Градът е бил може би разорен от готския цар Тотила във войните, които е водил с Юстиниановите пълководци. В някои надписи от това време се намира името на Атила, погрешно турено наместо Тотила. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Данте Алигиери Божествена комедия — Ад (13)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

ПЕСЕН ТРИНАЙСЕТА

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРИНАЙСЕТА

Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (13)