Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Крис Ларсгард. Ловецът на наследници

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Цветана Маринова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-328-Х

История

  1. — Добавяне

7.

Алекс мразеше тази физиономия. Някога, още в колежа, той си я слагаше много често. Направо й бъркаше в душата с този израз на зле прикрит скептицизъм. И след всичките изминали години все още продължаваше да я влудява.

— Не ми прави тази крива физиономия, Ник.

— За какво говориш? — отвърна Ник, като спря да се мръщи. Беше се облегнал на кухненския барплот. — От къде пък на къде реши, че се мръщя?

— Правиш го винаги когато не ми вярваш.

— Я ми кажи, защо някой ще те преследва, Алекс? Освен ако не иска да ти вземе телефонния номер. Не мога да се сетя за друга причина.

— Тези са от „Дженерал инкуайъри“. Те знаят, че сме се заели със случая и се опитват да разберат какви ги вършим. Сигурно и теб следят — просто не си забелязал.

— Да бе, да — като че ли това е нещо, което се пропуска лесно. И все пак не е чак толкова лошо някой да те следи. Това ми подсказва, че още нямат конкретна ориентация и се опитват да научат нещо по нас.

— Не ми харесва да ме следят.

— Приеми го като комплимент. Ако наистина са те, значи ни засвидетелстват голямо уважение. Прекалено голямо, бих казал.

— Ами ако не са били те?

— Тогава кой друг мислиш, че може да е?

Алекс се извърна, засегната, че не може да даде конкретен отговор. Забеляза, че кухненската маса зад гърба на Ник беше покрита с няколко малки купчинки хартия.

— Какво е това? — попита тя с жест към масата.

— Пощата на Джейкъбс. Грабнах я от пощенската му кутия, докато оглеждах къщата.

— Има ли нещо интересно? — попита тя, вземайки няколко писма в ръка.

— Нищичко. Толкова скучна, колкото и моята поща.

Тя се разрови в малките купчинки.

— Съседите знаеха ли нещо?

— Нищо. Джейкъбс е бил всепризнатият низвергнат съсед. Никога с никого не е разговарял. — Ник взе плик от пощенския куп. — Там се нахендрих на агент на „Дженерал инкуайъри“.

— С кола, предполагам.

— Не позна. Останах с впечатление, че те изобщо не си дават много зор. Кучият му син направи груба грешка, като ми каза: „Никога няма да разрешите случая“. Сякаш се опитваше да ми пусне въдичката или нещо подобно. Изсмях му се в лицето и си тръгнах. — Ник пусна плика обратно на масата. — Как мина при Бони?

— Не много добре. Тя знае разни неща, но не искаше да ми ги каже. Притиснах я малко и тогава изплю камъчето.

— Какво искаш да кажеш с това „тя знае разни неща“? Каква връзка в крайна сметка са имали помежду си?

Алекс измъкна една бутилка с минерална вода от хладилника.

— Приятели. Познавала го е от две години. Непрекъснато говореше за Имиграционните и за това колко много ги мрази. Изведнъж обаче се спече, когато я изненадах с въпроса дали Джейкъбс все пак не е работил за тях. Каза ми, че е обещала да си държи устата затворена и да не споделя нищо от тайните му. После започна да говори за враговете му. Това беше и последното, което ми каза. След това почти ме изгони от дома си. За твърде малко време смени прекалено много настроения.

— Звучи ми така, сякаш действително е знаела нещо.

— Записах всичко. Каза също, че веднъж е споменал за своя сестра.

— Това е страхотно. И какво още за сестра му?

— Разказа ми как една вечер са седели и си пиели и той просто се изпуснал. Не го притискала повече, защото така или иначе той не обичал да говори за семейството си. Така че, тя не знае нищо повече за сестра му.

— Е, поне знаем, че има семейство. Още нещо?

Алекс отпи от бутилката минерална вода.

— Каза, че Джейкъбс е говорел с немски акцент. Бил й разказал, че баща му е австриец. Но това не означава нищо, Ник. Тя просто отказа да ми даде ценната информация.

Ник замислено направи няколко крачки из кухненското помещение.

— Значи с какво си имаме работа? С един супербогаташ с немски акцент. Предполага се, че е австриец.

— Може да е бил нацист — допълни Алекс. — Това е възможно обяснение за парите.

Ник се усмихна удивен.

— И аз си мислех за същото нещо. Но какво, по дяволите, ще прави дърт нацист в Хъдсън, в сърцето на Ню Йорк?

— Същото, което правят и всички останали като него — крият се, предполагам.

— Това е доста налудничава история. Да си богаташ и да говориш английски с немски акцент не означава непременно, че си нацист. — После се замисли за момент и бързо я погледна. — Искам да чуя разговора с Бони.

Алекс намери касетофончето и го постави на кухненския плот. Ник се почеса по брадичката и мълчаливо се заслуша в записа, докато тя се зарови в пощата на масата. Не каза нито дума до края на записа.

— Тя знае нещо, това е сигурно. Мислиш ли, че е добра идея да отида и аз при нея и да се опитам да поговоря?

— Съмнявам се — отвърна Алекс, отваряйки уведомителното писмо от банката за сметката на Джейкъбс. — Сам чу колко е упорита.

— Не се занимавай с пощата — отбеляза Ник, като се пресегна към бележника си. — Имаме общо четирийсет и четири плика. Двайсет и пет са рекламни боклуци, седем сметки, едно уведомително писмо от банката и едно от обща взаимодателна каса. И никаква информация за близки или семейство.

Алекс се намръщи и седна. Все още се чувстваше силно раздразнена от мисълта, че я преследват.

— Накрая открих нещо много странно в пощата — каза Ник, като избута настрани купчинка с писма. — Погледни това и ми кажи какво мислиш.

Алекс веднага позна какво е това. Телефонна сметка. Прегледа внимателно и шестте страници. Общата сума за месеца възлизаше на повече от двеста и петдесет долара.

— Явно е обичал да бъбри по телефона.

Ник посочи списъка с извънградски обаждания.

— Погледни тези обаждания. Какво забелязваш?

— Огромна бройка с код 202.

Ник кимна.

— Районът на Вашингтон. Погледни номерата — всичките са различни, Алекс. Позвъних на някои от тях. Попаднах на Министерството на правосъдието, щабквартирата на ФБР, пресцентъра на Пентагона, боже господи!

Алекс постави пръста си на едно място върху телефонната сметка.

— Погледни това. На двайсет и пети август се е обаждал на този номер в 8:10 часа вечерта, после отново в 8:12, 8:14, 8:16, 8:19, 8:21…

— И аз го забелязах. Има много такива обаждания в този списък.

Тя сви рамене.

— Сигурно е бил от онези ненормалници, които си мислят, че правителството му е имплантирало в главата компютърен чип.

— Съгласен съм с теб, че сигурно е бил тотално побъркан тип. Но може и да не е бил такъв. Чудя се от къде се е сдобил с двайсет и два милиона. Може да е участвал в някаква крупна сделка, може да е било замесено и държавно ведомство.

— Вероятно е така — каза Алекс. — Няма да се учудя, ако се окаже, че е замесен и в убийството на Кенеди.

Ник я погледна с раздразнение.

— Ха-ха, колко смешно! Опитвам се да говоря сериозно.

— На кой му пука в какво е бил замесен — отбеляза Алекс и драматично разпери ръце във въздуха. — Просто трябва да открием семейството му.

— Тогава до момента не сме свършили абсолютно нищо. — Той бавно поклати глава. — Не мога да си спомня да сме имали досега случай, в който да разполагаме с толкова много ключови документи и с толкова малко сламки. Чудя се дали…

Телефонът иззвъня. Алекс се изправи и вдигна слушалката.

— Здрасти, Роуз… наистина ли? Почакай за малко… — Прикри говорителя с ръка. — Ник, Роуз е на телефона. Казва, че току-що е получила някакво странно обаждане. Иди и се обади от апарата горе.

Ник изтича по стълбите и намери телефона.

— Здрасти, Роуз.

— Виж, преди малко получих доста странно обаждане. — Гласът на секретарката му трепереше и му прозвуча притеснено.

— И какво беше?

— Не съм сигурна. Тъкмо затворих на един вряскащ адвокат от Ню Йорк на име Лойд Кьониг. Каза, че трябва спешно да му върнеш досието на Джейкъбс. Не търпяло никакво отлагане и трябва да си го получи още днес. Каза и някои отвратителни неща за…

— Защо е бил толкова притеснен?

— Каза, че някакъв агент на ФБР е бил при него в офиса и е искал да види досието…

— Какво? — Ник едва не счупи химикалката в ръката си.

— Каза, че този агент искал да получи досието по случая Джералд Джейкъбс, както и имената на хората, които са се запознали с него. Дал е твоето име, Ник. Както и това на Алекс.

— Какво още ти каза? — попита Алекс.

— Каза още, че агентът го предупредил, че ще се върне за досието и ако го хване в лъжа за каквото и да било, горчиво щял да съжалява. Беше много груб…

— Записа ли го?

— Само накрая. Задръж така за секунда…

В слушалката се чу пронизителен шум, после шум от статично напрежение. След това прозвуча ясният глас на Роуз.

— … да направя за вас, сър?

— Просто намерете проклетия си шеф, госпожо. И му кажете да ми се обади веднага! Трябва да си получа документите още днес! Онзи от ФБР ми диша направо във врата! Кажи му да ми върне досието моментално или ще му разпоря задника! Ще го влача по улиците и…

— Ще предам съобщението ви, мистър Кьониг.

— Най-добре е да го чуе колкото е възможно по-скоро.

— Сигурна съм, че ще ви се обади. Той проверява обажданията си.

— Ще чакам!

Ник долови страха в гласа на Кьониг. Усети как внезапно го обзема паника.

— Окей, Роуз, благодаря ти, че ми се обади. Ако се обади още някой — освен Дъг, разбира се — просто кажи, че не съм в града и няма как да бъда намерен по телефона.

— Добре, но внимавайте. И двамата.

Остави слушалката обратно на мястото й и се почеса по брадата. Когато Кьониг му предаде папката с досието, много добре знаеше, че поема минимален риск. Шансът да сгафи беше едно на хиляда, а за десет хиляди доларчета — и то необлагаеми — си струваше да рискува. Сега обаче стрелката на рулетката беше спряла точно срещу неговия номер. В най-лошия случай можеше да помаха за сбогом на хубавата си чиновническа кариера.

— Защо агент на ФБР ще се занимава с това, Ник?

Алекс стоеше на прага на стаята. Потриваше нервно ръце — вреден навик, останал й от колежа, който Ник много добре си спомняше. Той сви рамене и се опита да не издава притеснението си.

— Иска ми се да можех да ти кажа. Може би все пак моите идеи не са чак толкова налудничави, а?

— Това не е на добро.

— Наистина не е на добро. Но идеално се връзва с онова, за което току-що говорихме. Джейкъбс навярно е бил важна клечка, сигурно е бил включен и в специалната програма за полицейска защита на свидетели. Това също може да обясни наличието на толкова пари.

— Кьониг го е загазил здраво.

— Той много добре осъзнаваше какъв риск поема, Алекс. Ще му пратим обратно досието, но не мисля, че това ще му е от голяма полза.

Тя бавно кимна.

— Мислиш ли, че ФБР ще тръгне и след нас?

— За какво?

— Но ние го подкупихме, Ник.

— Няма да ни притесняват — каза той с повече самоувереност, отколкото реално имаше. Не спираше да върти химикалка между пръстите си. — Кьониг достатъчно го е загазил. Ако каже на федералните, че сме му предложили подкуп, ще трябва и да признае, че го е взел, нали така? Сега той гледа да си спасява кожата. Няма да допълва обвиненията си, защото ще му се наложи да признае и своето участие в подкупа.

— Тогава какво мислиш ще обяснява — че просто така е дал на някого досието?

— Колкото и тъпо да звучи, сигурно ще направи точно това.

На лицето на Алекс се изписа скептична усмивка.

— Те ще ни се обадят, само гледай. Хващам се на бас, че ще се обадят.

— Може и да го направят. Всъщност не знам как ще действат.

— Това не ми харесва, Ник.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? Не ми се иска да се забъркваме с федералните. Но докато нямам основателна причина да спра с разследването, смятам да продължа работа по случая Джейкъбс. Много скоро ще има някакво развитие… — Изправи се и се приближи към нея. — Искам да хапна нещо за обяд. Какво има за ядене?

Тя го последва надолу по стълбите към кухнята.

— Може би онзи човек, който ме следеше, не е бил от „Дженерал инкуайъри“, Ник.

— Не знам кой е бил, но наистина смятам, че не трябва да се притесняваш за това. — Междувременно надникна в хладилника и направи крива физиономия. — Какви са тия „нискомаслени“ боклуци?

— Би ли забравил за момент стомаха си? Наистина се притеснявам за това.

Той затвори вратата на хладилника и се облегна на него.

— Разбирам те, Алекс, но просто не смятам, че това е причина за паника.

— Не се паникьосвам, но не ми харесва да ме преследват. — Алекс се обърна с лице към него. — Много е странно, Ник. Тук има и още нещо, за което все още не знаем.

Ник пъхна ръце в джобовете си. Появата на ФБР в цялата работа несъмнено потвърждаваше хипотезата на партньора му.

— Трябва ни малко чист въздух — предложи той. — Искаш ли да се поразходим с колата?

— Да се разходим? Трябва да седнем и да обсъдим сериозно случая Джейкъбс.

— Точно това ще направим, сладурче. Имам страхотна идея.

 

 

Едмънд Армингър крачеше нервно по килима в манхатънския си офис и обмисляше последната информация, която бе получил. Не беше сигурен какво точно означава, но поне знаеше част от историята.

Направената справка сочеше, че „Дженерал инкуайъри“ са на гребена на вълната. Компанията представляваше лицензирана частна детективска агенция, основана през 1956 година от Лорънс Милтън Касълтън. Фирмата бе специализирана във „възстановяване на имущество и разследване на имотни въпроси“. Основният й бизнес бе издирването на наследници. След локализирането на лица, придобили права върху определено движимо и недвижимо имущество, включително капитали, компанията вземаше процент от стойността на имуществото. В нея работеха трийсет и осем агента и очевидно дейността беше печеливша.

— Търсачи на наследници — обърна се той към Гордън. — Издирват наследници на имоти. С тях подписват официални договори, в които се определя процентът от наследството, получаван от фирмата.

— Това вече ми е познато — отбеляза Гордън, докато четеше листа.

— Звучи ми като прикрита форма на рекет — коментира Армингър. — Джейкъбс сигурно е оставил след себе си няколко банкови сметки.

— С какво разполагаме за другата компания? Как й беше името?

— „Мърчант и съдружници“. Все още не разполагаме с информация за момичето — в базата данни има твърде много лица с името Алекс Морено. Централата на кантората е в Сан Франциско. От системата не можахме да изкопчим нищо повече. Имат разрешително за детективска дейност. Прилича ми на работа от типа „от днес за утре“. Много по-дребни риби от „Дженерал инкуайъри“, но търкат рамо в един и същи бизнес.

— Значи тези компании са пробутали подкуп на адвоката, за да получат това досие преди конкурентите си.

— И аз предполагам, че е имало подкуп. Очевидно този случай не се е очаквало да бъде разглеждан през следващите няколко седмици. Така си купуват една седмица преднина пред конкуренцията.

Гордън бавно потърка челото си.

— Още повече усложнения…

— Чудя се дали изобщо има наследници за издирване — каза Армингър. — Предполагам, че и ние ще разберем.

— Пробвай пак — каза Гордън. — Веднага ще позвъним и в двете компании и ще им наредим да стоят настрана от случая Джейкъбс. Последното, което ни трябва сега, е някоя детективска агенцийка да души там, където въобще не трябва да се припарва.

Армингър кимна и седна на мястото си. Обичаше да наблюдава Гордън от по-високото място зад бюрото си. Но не за дълго…

— И как мислиш, че ще го направим?

— Освободи ми една линия и се обади, по дяволите. Просто бъди твърд.

Армингър взе справката за „Дженерал инкуайъри“ и се пресегна към телефона. Президентът на „Дженерал инкуайъри“ се появи на линията почти веднага след като заместник-директорът на ФБР се представи.

— Тук е Лорънс Касълтън.

— Мистър Касълтън, с вас говори Едмънд Армингър, заместник-директор на централата на ФБР в Ню Йорк. Как сте?

— Чудесно — отговори Касълтън, след като прочисти гласа си с видимо усилие. — Какво мога да направя за вас?

— Това мое обаждане се наложи, след като тази сутрин на бюрото ми попадна папка с важна информация. Познавате ли Лойд Кьониг от общинската управа на Колумбия?

— Мисля, че това име ми е познато. Да, така ми се струва — отвърна Касълтън с възможно най-невинен тон.

— Аз също съм сигурен, че познавате това лице. Мистър Касълтън, добре ни е известно, че… за вашата връзка с мистър Кьониг. Уверявам ви, че тази информация никак не ми харесва. Но по някаква случайност не ви се обаждам, за да обсъждаме вашата нелегална дейност. Всъщност звъня ви по повод на последното наследствено досие, което сте получили от Кьониг. Папката с документите за наследството на Джералд Джейкъбс. Това име говори ли ви нещо?

— Да, известно ми е за какво става дума.

— В момента се опитвате да намерите живи близки на Джейкъбс, които да наследят неговия имот, така ли е?

— Да, върху това работим в момента — каза Касълтън, като гласът му започна да изтънява.

— Джералд Джейкъбс е поддържал приживе много тясна връзка с Бюрото. Не е в ничий интерес — най-малко във ваш — да разкривате подробности от тази връзка и да ги оповестявате публично.

— Това категорично не е цел на моята работа.

— Сигурен съм, че е така, но продължавам да настоявам за вашето сътрудничество. Фирмата ви трябва незабавно да приключи разследването си по случая. Това са моите очаквания от този разговор, мистър Касълтън.

— Да се откажем? — Гласът на Касълтън вече трепереше.

— Да се откажете и да ни предоставите цялата събрана до момента информация. Да изтриете изцяло случая от архивите си.

— И може ли да запитам защо трябва да го правим?

— Можете да питате каквото си искате, но аз мога да ви кажа само едно: вкарването на името на мистър Джейкъбс в съдебна зала ще разбуни въпроси, които отдавна са погребани за обществото. Предполагам, че разбирате защо не мога да ви кажа нищо повече.

— Разбирам.

— Тогава можем да разчитаме на съдействие от ваша страна, нали?

Отговорът на Касълтън дойде след няколкосекундна напрегната пауза.

— Винаги съм уважавал Федералните органи, директор Армингър. Но сега се чувствам леко объркан. Компанията, ръководена от мен, работи в този бранш повече от четирийсет години и никога досега не ми се е случвало подобно нещо.

— Разбирам, че молбата ми звучи необичайно, но не бих я отправил, ако не ставаше дума за сигурността на ФБР.

— Ами тогава — отбеляза Касълтън след още една продължителна пауза — ще изложа това, което ми казахте, пред моите съдружници, и ще го обсъдим съвместно.

Гордън задържа в ръката си телефонната слушалка и бавно кимна към Армингър.

— Може би не съм бил докрай ясен пред вас — обади се отново Армингър. — Казах ви, че трябва да забравите за този случай. Ако го направите, давам ви лични гаранции, че няма да бъде повдигнато обвинение към компанията ви за доказано подкупване на официални служители в общинската администрация на Ню Йорк. А Данъчните служби ще проявят разбиране към делата ви през следващите двайсет години. Сега достатъчно ясен ли съм?

— Категорично — отвърна Касълтън с леден глас.

— Много добре. Ако това е всичко, аз ще…

— Преди да приключим разговора си, директор Армингър, чувствам се задължен да ви предупредя, че ние не сме единствените, които разполагат с информацията по случая с мистър Джейкъбс. Има и друга кантора като нашата, от Сан Франциско, която също се опитва да открие наследниците на мистър Джейкъбс.

— Вече знаем и за „Мърчант и съдружници“…

— Добре — прекъсна го Касълтън. — Ако трябва ние да се откажем от случая, очаквам да се обърнете със същата молба и към мистър Николас Мърчант.

— Той ще получи абсолютно същите прецизни инструкции, за това не се безпокойте.

— Случайно или не, но действително се безпокоя. Точно в момента мога да ви предоставя малко информация за тях. Естествено, ако се интересувате от осъществяване на по-нататъшни проверки.

— Каква информация?

— Основни данни. Николас Уилям Мърчант, роден в Сан Франциско, социалноосигурителен номер 569…

— Това няма да ни е необходимо. Но все пак ви благодаря за съдействието. Приятен ден.

Армингър затвори телефона и погледна към Гордън.

— Достатъчно категорично ли прозвучах?

— Впечатлен съм. Това с Данъчните беше добър ход. Дай да се обадим и на „Мърчант и съдружници“ и да забравим за тази работа.

Армингър намери номера в Сан Франциско и отново вдигна телефонната слушалка.

 

 

Лорънс Касълтън зарови лице в ръцете си и шумно изстена. Чувстваше се като след вътрешно земетресение, което е разрушило най-съкровената мечта в живота му. Изведнъж му хрумна идиотската мисъл да зареже всичко за деня. Или за цялата седмица. Набра по интеркома номера в офиса на Ричард Борг. Той беше пред него само след двайсет секунди.

— Да не би пазарът да се е сгромолясал?

Касълтън се направи, че не е чул шегата, и впери в Борг стъклените си, изпразнени от трезва мисъл очи.

— Представи си най-ужасното нещо, което може да ни се случи.

— Да не би Мърчант да са открили наследници! — извика Борг.

— По-лошо. Току-що получих нареждане да спрем работа по случая Джейкъбс.

— Нареждане? От кого?

— Току-що разговарях със заместник-директора на ФБР, Армингър.

Борг се вгледа внимателно в лицето му, опитвайки се да разбере дали шефът му говореше сериозно.

— ФБР ли?

— Изглежда, че нашият мистър Джейкъбс е бил по един или друг начин яко свързан с Бюрото. Изобщо не искат да припарваме до този случай, Ричард.

— Какво? И защо, по дяволите, да не можем?

— Не ми даде обяснения. Само ми заяви в прав текст да забравя за Джейкъбс — и разтърси глава от възмущение.

— Как ти звучеше? — обади се отново Борг. — Заплаши ли те?

— Каза, че няма да имаме никакви проблеми с Данъчните и няма да ни обвинят в подкупване на държавни служители, ако направим това, което се иска от нас. Ако не играем по техните правила… предполагам, че си представяш какво ще последва.

— Сигурен ли си, че всичко това е било законно? Да не би да…

— Проследих обаждането и наистина е било от централата на ФБР в Манхатън. Всичко си е напълно легално.

Борг стисна юмруци.

— Но това е пълна глупост! Не може просто така да ни нареждат как да си вършим работата!

— За съжаление, току-що точно това направиха.

— Ами Мърчант? Каза ли им за тях?

— Той ми каза, че вече знае и за тях. Ще им даде същите инструкции. Изплюх директно името, за да съм сигурен, че няма да забрави. Ако по някаква странна причина Мърчант бъде оставен да реши случая с Джейкъбс, ние, разбира се, ще теглим на Бюрото една дълга и сочна.

— Не мога да го повярвам! — изсумтя за пореден път Борг. — Двайсет и два милиона на една ръка разстояние и ние да не можем да си свършим работата? Защо, по дяволите…

Борг се сдържа, виждайки израза на приятеля си. Създателят на „Дженерал инкуайъри“ беше стиснал ръце пред гърдите си, а ъгълчетата на устата му се извиваха в полуусмивка — полуприсвиване.

— Никога не съм казвал, че ще изоставим случая, Ричард.

Борг го погледна изумен.

— Да не мислиш за…

— Много си прав. Да вървят по дяволите и ФБР, и тяхната курвенска тактика. Федералните нямат право да ни препречват пътя по този начин. Та ние с това си вадим хляба, да ги вземат дяволите. Това е Америка! Кои са те да ни нареждат да не си изкарваме хляба? Ние не се занимаваме с нищо нелегално. И какво сега, от нас се очаква да забравим за това само за да им направим кефа? Да, ама на мен не ми е удобно да се отказвам от законно упражнявания си бизнес.

— Значи казваш, че…

— Казвам майната им на ФБР — продължаваме да работим по случая. Да не съм луд да пропускам случая на столетието?!

Борг кимна.

— Какви проблеми са в състояние да ни докарат?

— Ще се оправим. В съда ще изпратим някой неизвестен, който ще ни представлява анонимно. Никога няма да разберат, че ние стоим зад това. След като спечелим делото, ще прехвърлим парите в офшорни банки. — Той кимна с дяволито самодоволство. — Не ме е страх от ФБР, нито от Данъчните. Няма да платя на тия чиновници — кожодери нито цент за тъпото им „съдействие“. Е, от години чакаме да ни нарочат на мушката. Искат да ни правят ревизия, нека я направят. Даже да загубим два-три милиона от глоби, да не забравяме, че ще получим около десет милиона от случая с Джейкъбс. Това е сделка, на която съм готов да посветя всеки ден от седмицата.

— Има и още нещо, което не трябва да забравяме — отбеляза Борг. — Мърчант също няма да се откаже.

— А защо трябва да го прави? — попита Касълтън. — Бюрото не може да контролира и него. По дяволите, те сигурно няма да успеят и да го открият.

— Значи продължаваме?

Президентът се облегна на стола си и кимна категорично с глава.

— Давай да намерим тези проклети наследници.

Ричард Борг се усмихна широко. Президентът на „Дженерал инкуайъри“ не беше от скромните или лесно скланящите глава. Бяха чакали през цялата си кариера да попаднат на нещо толкова грандиозно. Дори Федералното бюро за разследване не можеше да застане на пътя им.