Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (7)

6.

Ник никога през живота си не бе стъпвал в Хъдсън. Свери още веднъж местоположението си по картата. Тръгна по Мил стрийт, която се намираше в северния край на града, към Хари Хауард авеню. След две погрешно нацелени улици, най-накрая намери уличния знак, който търсеше.

Майкъл драйв беше пряка уличка на главната Майкъл корт, пресичаща североизточния край на Хъдсън, съвсем близо до минаващата през града река. Ник не се учуди от мястото. Кварталът на Джейкъбс бе един от най-изолираните и значително се различаваше от комерсиалния облик на по-бедните части на града. Улица без изход, рядко посещавана от местните жители… От сведенията, които вече имаше за Джейкъбс, това му изглеждаше напълно в реда на нещата.

Зави надясно по Майкъл корт и започна да осъзнава колко е възбуден. Но и нервен на всичкото отгоре. Съседите можеха да му осигурят добър старт откъм информация — или да се окажат пълна загуба на време. Обикновено не беше трудно да се разговори с тях. Номерът беше да попадне на действително добре осведомен съсед, от когото да чуе нещо стойностно.

Стигна до края на улицата и направи деветдесетградусов завой по Майкъл драйв. Паркира точно на ъгъла с Майкъл корт и изтри чело с ръкава на ризата си. Беше осем и половина сутринта, но двайсет и пет градусовата жега бе непоносима. Щеше да е много щастлив, ако срещата му приключеше, преди живакът да започне да се качва нагоре.

Излезе от колата и тръгна напосоки към ъгъла на улицата. Като цяло кварталът беше по-внушителен, отколкото очакваше. Къщите представляваха странна смесица от порутени викториански блокове и доста по-големите и елегантни сгради в гръцки стил. Алеите бяха чисти и просторни, улиците — широки и подравнени от редиците дървета. Всичко изглеждаше доста спокойно, по улиците нямаше особено движение. Доста приятно място, мислеше си Ник, но и твърде странно. Вероятно идеалното за живеене на човек, който не е искал никой да знае, че е милионер.

Тръгна на север, по Майкъл драйв, като внимателно се вглеждаше във всяка къща. Беше доста трудно да не изглежда подозрителен, но за момента се справяше добре.

Къщата на Джералд Джейкъбс беше четвъртата поред от ъгъла — двуетажна, боядисана в бяло и сиво, в колониален стил с големи прозорци и внушителен тухлен комин. Правеше впечатление като една от най-приятните на външен вид, макар и позанемарена. Боята беше напукана и на много места се ронеше, предният двор бе запустял, плевели пълзяха по каменната пътека, която водеше до входната врата. Храстите и ниските дървета, които стигаха до първите стъпала, бяха видимо забравени от дълго време. Явно градинарството не е било любимо занимание на стария обитател на дома.

Ник вървеше бавно покрай оградата на къщата, без да я изпуска от очи. Смръщи чело. Всичко, което му трябваше, вероятно се намираше вътре в нея.

Приближи се откъм дясната страна. Всички съседни сгради се отличаваха с нещо общо и според Ник то бе, че обитателите им обичаха да клюкарят един за друг, особено за по-странните птици. Съдейки по всичко до този момент, Джейкъбс явно е бил най-странният от всички. Трябваше да се възползва от тези възможности…

Ник подмина малко момченце, което си играеше на входните стълби, и натисна звънеца. Жена на около четирийсет години бързо отвори вратата.

— Надявам се, че не сте от ония, дето все продават нещо — каза тя и посочи с дебелия си пръст към месингова табела „Не се купува нищо“, прикрепена към входната врата.

— Не, не, госпожо. Казвам се Ник, аз съм от бюрото за отпускане на кредити в Ню Йорк. Неуспешно се опитвам да се свържа с вашия съсед мистър Джейкъбс. Надявах се, че можете да ми помогнете да го намеря.

— Да, бих могла да ви помогна. Изнесоха го от дома му преди седмица.

— Изнесли са го? Да не би той…?

Тя кимна утвърдително.

— Като пирон, с краката напред. За какво става дума?

— Мистър Джейкъбс е задлъжнял към един куп кредитори.

— Дума да не става, нима? — каза тя, внезапно завладяна от любопитство. — Какво искате да знаете?

Ник леко се усмихна. Любопитството — най-добрият приятел на детектива…

— От колко време познавахте мистър Джейкъбс и какво изобщо знаете за него?

— Ами, какво да ви кажа? Двамата с Джордж живеем тук вече от деветнайсет години, а мистър Джейкъбс се нанесе едва преди три. Не знам дали има и три думи, които да сме разменили с този старчок. Живееше съвсем сам, с никого не контактуваше. Беше от ония, старите мърморковци, които не те и забелязват, когато ги поздравиш. Нали знаете, от типа, който ще изгаси всички свещички на Хелоуин само и само децата да го оставят на мира. Просто не искаше да има нищо общо с когото и да било от нас, съседите му.

Колко странно, помисли си Ник.

— Значи наистина не знаете много за него, така ли?

— Наистина не знаех много за него. И така ми беше много добре. Чудя се какъв точно му беше проблемът. Никога не поздравяваше, на никого не обръщаше внимание. Ако питате мен — истински луд. Питам се, кой изобщо е бил на погребението му?

— Виждали ли сте някой да го посещава? Някакви приятели или роднини?

— Ами, кой би дошъл? Никога не съм виждала някой при него. Доколкото знам, той живееше в пълна самота. Предполагам, че точно към това се е стремял. От странен по-странен тип.

Ник беше убеден, че жената пред него не знае нищо повече. Обърна се да си ходи.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

— Значи Джейкъбс ви е дължал пари, така ли? — попита тя зад гърба му. — И колко?

— Нищо, за което да се притеснявате — отвърна Ник, без да се обръща.

 

 

След още пет подобни разговора Ник отвори вратата на колата си и се стовари уморен върху седалката. В никакъв случай не бе очаквал да е лесно, но до този момент не можеше да се похвали и с минимален напредък. Никой не можа да му предложи някаква отправна точка, някаква следа. Този старец се оказа една голяма въпросителна, най-мистериозният човек, когото някога беше разследвал. Облегна главата си на подложката на седалката и се замисли за Алекс. Нейната среща с Бони изведнъж придоби огромно значение за случая.

Загледа се през предното стъкло, над волана, и сбърчи чело. Отговорите на всички въпроси се криеха в онази къща. Ако не успееше да проникне в нея, не виждаше как ще продължат напред.

Излезе от колата и заобиколи къщата на Джейкъбс. Поспря за момент, после тръгна по каменистата пътечка, която водеше до входа на пустия дом. Мис Клюкарка сигурно го наблюдаваше иззад пердетата на прозорците си, но той нямаше начин да го избегне. Стъпи на стълбищната площадка пред вратата. Избърса с длан прозореца на всекидневната — поне реши, че това е всекидневната и се напъна да огледа стаята. Тънка бяла завеса му пречеше да види ясно, пред погледа му се очертаваха единствено смътни и неясни образи. Всички мебели изглеждаха на мястото си. Приближи се отново към входа и се опита да завърти топката на вратата, с леко разтърсване. Слабо, неустойчиво дърво. Дори винт не го придържаше. Господи, това си беше истинско предизвикателство!

Прескочи от другата страна на площадката и прекоси каменната пътека, която водеше към оградата на задния двор. Спря се пред една странична врата и залепи чело на стъклото. И тук бяла завеска скриваше интериора най-вероятно на кухнята. Отиде до здравата висока ограда, постави ръцете си върху нея и се надигна, за да погледне отгоре. Дворът имаше правоъгълна форма, няколко каменни пътеки пресичаха градината, която не бе добре поддържана. Навсякъде из двора бяха избуяли храсти и треволяци, а точно до задната врата се виждаше малко помещение, прилично на лятна кухня, обзаведено с евтина пластмасова мебелировка. Ник се сниши към земята и забеляза как пердетата на съседната къща леко помръднаха. Можеше да го приеме като знак, че е време да се маха.

Вече се връщаше по пътеката обратно към улицата, когато нещо вдясно привлече погледа му. Пощенската кутия на Джейкъбс, разположена до гаража на къщата бе натъпкана почти догоре. Пликове и всякакви разноцветни брошури стърчаха от процепа, също като буйните върхове на избуялите в двора храсти. Той отиде дотам и измъкна заплашващите да изпаднат всеки момент пликове. Мис Клюкарка сигурно е щяла да припадне при тази гледка… Върна се в колата и пъхна купчината поща под седалката си. Поне имаше какво да покаже от сутрешната си работа. Пъхна ключа, за да запали колата.

— Съседите не знаят много, нали?

Гласът го стресна. Непознатият явно забеляза въздействието на появата си и видимо се забавляваше. Носеше костюм и вратовръзка. Арогантна усмивка озаряваше лицето му.

— Извинете — побърза да каже непознатият. — Не исках да ви изплаша. Ник Мърчант, ако не се лъжа, нали?

Ник кимна, но не каза нищо. Веднага разбра кой седи пред него или поне за кого работи. Беше просто въпрос на време, преди той или Алекс да кръстосат пътищата си с някой от тях.

— Тежък случай, а? — коментира отново непознатият. В очите му проблеснаха зловещи пламъчета, когато забеляза струпаната до Ник поща. — Дани Рисо от „Дженерал инкуайъри“. — Той протегна ръка с непринудена усмивка. Ник погледна първо към него, после към протегнатата ръка, след което подаде и своята.

— Излезе ли ти късметът?

Ник се насили да се усмихне. Все едно щеше да му каже.

— Засега се справяме.

Рисо се засмя рязко и Ник усети, че все едно са го одраскали с нокти.

— Ужасен случай, а? Имам предвид — кой би допуснал, че от този окръг ще изскочи нещо подобно. Или където и да било на друго място…

— Да, кой би си го помислил.

Рисо пъхна ръце в джобовете си и огледа улицата.

— Не ти ли се струва малко странно, че дъртият богаташ е живял на такова място?

Ник сви рамене безучастно. Вече се наслуша на празни приказки. Бе нарушил златното си правило да не разговаря с конкуренцията. Изобщо нямаше намерение да виси тук и да остави враг номер 1 да му ровичка из мозъка, за да изкопчи полезна информация. Завъртя ключа и запали двигателя. Рисо отстъпи назад и отново се ухили мазно.

— Тръгваш, а? Ами тогава късмет, Ник. Между другото, в случай, че още не си го направил, кажи си молитвата. Току-виж ти провърви.

Ник се ограничи да му кимне вяло. Погледите им се кръстосаха. Усмивката на Рисо се бе стопила до две изкривени устни. В главата на Ник нахлуха какви ли не варианти за отговор, но вместо това му върна същата крива усмивка и потегли.

 

 

На Алекс й бяха необходими около половин час и две справки с картата на градчето Седар Хил, за да открие Акация стрийт. Намали скоростта и напрегна погледа си, за да открие номер 978. Оказа се, че това е къща селски тип в убит кафяв цвят. Бързо зави на триста и шейсет градуса и успя да паркира точно пред къщата. Според адреса, който агентът бе успял да й намери, това беше настоящото жилище на Бони Шлигел.

Алекс си пое въздух и се опита да се успокои. Обичайно за нея бе преди среща с важен клиент да се чувства силно притеснена, но този път беше още по-зле. Потенциално Бони представляваше ключовото парченце от пъзела на стойност двайсет и два милиона долара. Всички възможни въпроси трябваше да бъдат зададени с максимален такт и деликатност. Алекс наклони към себе си огледалото за обратно виждане и си оправи прическата. Добрият грим и представителният вид винаги правеше впечатление на старите дами.

С решителен израз на лицето пристъпи на тротоара. На пътеката към къщата беше паркиран стар модел „Олдсмобил“ в доста запазено състояние. Отстрани пътеката беше подравнена от добре поддържани алеи с цветя, които се полюшваха леко от вятъра. Алекс почти очакваше да види пред себе си женичка с боне на главата, приклекнала насред алеята и погълната от грижи за растенията. Огледа се наоколо. Точно в такъв квартал искаше да живее майка й — тих и добре охраняван от полицията, пазеща спокойствието на обитателите.

Погледна часовника си. Показваше точно осем и половина. Представи си как в този момент майка й се качва в метрото на път за работа, където я очаква осем часа неспирен труд, за да получи накрая мизерния си чек. Пари, с които не би могла да преживее, ако не бяха средствата, който дъщеря й непрекъснато изпращаше. Затвори очи. Допреди десет години майка й редовно изпращаше малка сума, за да плати част от обучението на дъщеря си в колежа. Тя искаше Алекс да се дипломира дори повече от самата нея.

Загледа се към къщата на Бони и набра решителност. Трябваше на всяка цена да намерят тези наследници.

Приближи се към входната врата и се опита да събере мислите си, преди да натисне звънеца. Отвътре се чу истеричният лай на малко кученце, което започна да дращи по вратата. Минаха няколко секунди, но не можа да долови никакви други признаци на живот. Отново натисна звънеца и кучето се разлая още повече. Изведнъж се чу дрънчене на верига и развъртане на болтчета от вътрешната страна. Вратата леко се пооткрехна и една стара жена, с невъобразимо раздърпана коса, едва показа носа си. Алекс забеляза, че не бе махнала няколко от вътрешните вериги. Стояха и се гледаха известно време, преди старата жена да заговори.

— Да?

— Съжалявам, че ви притеснявам тази сутрин, мадам. Вие ли сте Бони Шлигел?

— Да, аз съм.

Вратата беше отворена едва на няколко сантиметра. Алекс подаде визитната си картичка през тесния процеп.

— Мис Шлигел, казвам се Алекс Морено. Аз съм частен детектив от Олбъни. Надявах се, че…

— Един момент, моля — прекъсна я жената и неочаквано се обърна към малкото зверче, което се мотаеше из краката й. Алекс чу как гълчи разбеснялото се животно, докато го отвежда някъде навътре. Бони не взе визитката, така че Алекс си я прибра обратно в джоба.

— И така, какво казвахте? — попита жената, след като личицето й се появи отново в тесния процеп на полуотворената врата.

— Да, мадам, казах, че съм частен детектив от Олбъни. Тук съм във връзка с издирването на близките на Джералд Джейкъбс. Причината да дойда при вас е, че името ви е споменато в некролога на мистър Джейкъбс. Надявах се, че може би знаете нещо.

Бони се намръщи.

— Вие за данъчните служби ли работите?

— Не, мадам. Не работя за никого. Работя за себе си.

Жената я изгледа от главата до петите, докато Алекс премисляше тежестта на въпроса си. Нещо в погледа й подсказа, че има и други хора в къщата, най-вероятно на горния етаж.

— Какво искате да знаете за него? — попита Бони малко сопнато.

— Познавахте ли мистър Джейкъбс?

— Не повече от всеки друг.

— Имате ли нещо против да ми отделите няколко минутки и да отговорете на няколко въпроса?

Алекс затаи дъх. Бони я изгледа отегчено и рязко захлопна вратата. За момент Алекс усети как сърцето й слиза в петите, но в следващия момент веригите отново се раздрънчаха. Вратата се отвори широко.

— Нямам нищо против, но ако се окаже, че имате нещо общо с данъчните, няма да ви кажа нито думичка.

Алекс й благодари и влезе вътре. Бони я въведе в притъмнялата всекидневна и я покани да седне на един стол. Няколко котки се бяха изтегнали на протрития диван, очевидно необезпокоявани от присъствието на непознат човек. Бони затвори досадното куче в друга стая, върна се и седна срещу Алекс върху безобразния, покрит с котешки косми диван.

— Обикновено не пускам непознати в дома си, но щом като твърдите, че сте дошли заради Джералд… Заинтригувахте ме…

Джералд, веднага отчете Алекс наум, като кръстоса ръце в скута си. Фактът, че го нарече на малко име беше обещаващо начало.

— Благодаря ви.

Бони запали цигара и задържа ръка над рамото си. Котка на черни райета скочи върху нея и се сви на кълбо в скута й.

— Как казахте, че се казвате?

— Алекс Морено. Знам, че…

— Мексиканка ли сте?

— О, не. Родителите ми са испанка и американски индианец.

— Американски индианец, така ли? Щатските служби се отнесоха ужасно към вашия народ. Мислят си, че като ви дадат онези казина, ще ви оправят живота. Благодаря, но без този номер. Правят повече пари от това, отколкото можете да си представите. Научих всичко за това от предаването „60 минути“…

Алекс кимна с разбиране и отново кръстоса ръце в скута си. Стана й пределно ясно кой е врагът в случая — Имиграционните служби. Бони несъзнателно й предостави насочваща улика.

— Имиграционните не се отнесоха толкова зле с моите хора.

— Никога не постъпват честно — коментира Бони, изпускайки кълба дим. — Джералд си имаше куп проблеми с тях.

— Какво можете да ми разкажете за Джералд, Бони?

Старата жена всмукна дълбоко от цигарата си и впери поглед в Алекс. Със свободната си ръка почесваше муцунката на котката в скута си.

— Преди това искам да ви попитам нещо. Споменахте, че провеждате разследване на семейството на Джералд. За кого и защо?

Алекс остана силно изненадана от пределната й откровеност. Явно я бе подценила. Изглежда, че Бони нямаше да й предостави никаква информация, докато не изучи обстойно посетителката си. Но отговорът беше готов.

— Тук съм като представител на застрахователната компания. Изглежда, че мистър Джейкъбс е притежавал значителна като сума полица, която следва да се изплати на семейството му. Официалните служби и аз самата срещаме големи трудности в откриването им.

— Нищо чудно — отвърна Бони с усмивка. — Мисля, че ваш колега вече ми позвъни по телефона.

Алекс усети бесния ритъм на сърцето си. Знаеше кой е този друг „колега“, но това беше и последният човек, с когото Бони трябваше да разговаря.

— Така ли?

Бони кимна. Изправи се и натисна бутон на телефонния секретар в коридора. Алекс чуваше гласа съвсем ясно.

— Бари Лейк, „Дженерал инкуайъри“… Има нещо важно, за което трябва да поговорим… непременно ми се обадете…

— Днес сутринта бях в супермаркета — каза Бони. — Познавате ли го?

Алекс се усмихна вътрешно. Понякога е нужно да извадиш и мъничко късмет в тази игра. Изведнъж нещата потръгнаха много добре.

— Да, познавам Бари. Той се обажда по същия повод, заради който и аз съм тук. Но не се тревожете за него.

— Така ли е в действителност? — сряза я внезапно Бони. — Сигурна ли сте в това?

Алекс се опита да прояви незаинтересованост, извръщайки глава към всекидневната.

— Бари просто иска да поговори с вас за същото, за което говорим в момента. Можете да му се обадите, но не вярвам, че ще ви хареса да се повтаряте.

Очичките на Бони се присвиха подозрително. Алекс затаи дъх за момент, но се отпусна веднага след като старата жена натисна бутона за презареждане на секретаря отначало. Все още смръщила вежди, Бони се върна при нея на дивана.

— Както вече ви казах, мис Шлигел, единственото ни желание е парите от полицата на Джералд да отидат при неговото семейство, а не в общината на Ню Йорк. Наследниците му трябва да знаят какво могат да получат.

— Не мисля, че знам каквото и да било, което може да ви бъде от полза.

— Приятели ли бяхте с Джералд?

— Приятели? Това е доста хубава дума.

— От кога го познавате?

— От около две години. Срещах го на неделните концерти в парка. И двамата обичахме класическата музика. Джералд харесваше да свири Моцарт на пианото си. Беше чудесен пианист, преди да се появи онзи негов тик.

— Извинявайте, за какъв тик става дума?

— Ами, ръцете му започнаха да треперят и вече не можеше да свири както преди. Това много го измъчваше.

Алекс кимна с уважение и разбиране. Касетофончето с включен микрофон продължаваше да записва тихо всяка изречена дума.

— Някога споменавал ли е за семейството си?

— Не съвсем. Преди около година излязохме заедно на вечеря и след това поостанах малко у тях. Свирих му на пианото, после слушахме касетофона — изкарахме си чудесно. Явно Джералд си бе пийнал порядъчно, защото започна да ломоти нещо за някаква негова сестра, но когато го попитах за нея, той млъкна. Това е единственият път, когато си спомням да е споменавал нещо за близките си. В интерес на истината той беше съвсем самотен човек.

— И никога не ви е казвал името на сестра си?

— Никога.

— И не е споменавал в кой град евентуално живее?

— Не.

— Можете ли да ми кажете нещо друго, което би ми било от полза?

— Нека да помисля за момент.

Алекс усети как все повече се озадачава. Възлагаше голяма надежда да научи нещо от старата дама, но явно и тя не знаеше кой знае колко. Къде е тази сестра?

— Според мен Джералд ми беше хвърлил око — продължи Бони. — Той беше едно сладко старче и мой много добър приятел в продължение на цели две години. Харесвах компанията му. Беше толкова приятен, въпреки странностите си.

— Какво толкова странно ви е направило впечатление в него?

— Държеше в пълна тайна личния си живот. Но си мисля, че действително беше самотник. Почувствах се толкова ужасно, когато почина, че поех грижите около погребението. Ужасно е да умреш в пълна самота, не мислите ли?

Алекс кой знае защо се сети за майка си, но бързо пропъди мисълта за нея. Кимна към Бони да продължи.

— И още нещо много странно: каза, че е от Англия и действително имаше силен акцент, но определено не беше британски. А немски. Кажете ми тогава, как е възможно човек да се роди в Англия и да говори със силен немски акцент?

— Наистина е много странно — съгласи се веднага Алекс. — Попитахте ли го по този повод?

— Да. Каза ми, че баща му бил живял в Австрия.

— Вие сте влизали в дома му, Бони. Виждали ли сте някога снимки на семейството му или нещо друго?

— Никога не съм обръщала особено внимание на къщата му, въпреки че, уверявам ви, беше обзаведена прекрасно. Ще останете поразена от интериора на една привидно толкова малка къща. Такива прекрасни картини, огромно пиано, екзотични килими. Сигурно се е къпал в пари, за да си позволи всичко това.

— Споменавал ли е някога пред вас за други приятели или за мястото, където е работел? Изобщо от какво се издържаше?

— Не говореше за тези неща. Беше вече доста стар, когато се запознахме — някъде около осемдесетте и отдавна пенсионер. Никога не съм чувала да говори за други свои приятели.

Алекс се почеса по врата, осъзнавайки реалното положение. Бони всъщност не знаеше абсолютно нищо. Джейкъбс обичал класическа музика, нямал никакви приятели и говорел с немски акцент. Но това не им помагаше с нищо. Замисли се, докато малкият лаещ досадник се съдираше да напомня за себе си от другата стая.

— Били ли сте в някоя от стаите на дома му, освен във всекидневната?

Бони я погледна ужасена.

— Разбира се, че не.

— Нямах предвид това. Съжалявам, ако съм ви обидила неволно.

Бони я гледаше намръщено, докато продължаваше да гали котката в скута си.

Алекс се пресегна и докосна едно от пухкавите животинчета. Сети се колко остро се изказа Бони преди малко по адрес на Имиграционните служби. Струваше си да опита.

— Джералд работеше ли за правителството, Бони?

— Защо питате?

— Споменахте преди малко за Имиграционните. Просто ми стана интересно.

— Не, не е работел — отвърна й троснато, като отново зае отбранителна позиция. — Защо всъщност сте се загрижили толкова за тази застрахователна полица?

— Плащат ми, за да върша тази работа.

— Не мисля, че мога да ви кажа каквото и да било повече — заключи тя. — Казах ви всичко, което знам. Джералд нямаше семейство, нито приятели. Врагове може би, но не и приятели. Може би трябва да потърсите именно враговете му. Сигурно ще е по-лесно да откриете тях.

Алекс не откъсваше погледа си от нея. Бони се смръщи и притеснено се размърда на стола си. Ето че думите й се изплъзнаха от устата.

— Можете ли да ми разкажете за враговете на Джералд, Бони?

— Възнамеряваше да се справи с тях. Имаше план и добре щеше да ги подреди. Той… — Изведнъж спря и изпусна отегчена въздишка. — Знам какво искате да чуете, но няма да стане. Обещах, че няма да казвам на никого и няма да престъпя дадената дума.

— Не смятате ли, че Джералд би искал да ми разкажете, ако знаеше, че това ще е от полза за близките му?

— Не, не съм на това мнение. Никой от семейството му никога не се заинтересува как е, нито си направи труда да дойде да го види. Какво семейство е това според вас?

— Да не би Джералд…?

— Престанете да се ровите — скастри я тя. — Само защото е мъртъв не означава, че ще започна да го разнасям наляво и надясно. — Избута котката от скута си и се изправи. — Нямам какво повече да ви кажа. Моля ви да си тръгнете.

— Бони…

— Трябва ли да извикам полицията?

Алекс усети полазващите тръпки на гнева, но бързо й премина. Пое си дълбоко въздух. Бони изгледаше развълнувана, дори малко изплашена. Ако я притиснеше още, едва ли би изкопчила нещо повече. Изправи се и с нежелание се отправи към вратата. Изчака Бони да й отвори, преди да се озове отново на сутрешната слънчева светлина. Вратата се затвори бързо зад гърба й и веригите шумно издрънчаха. Постоя малко преди да поеме по пътеката обратно към колата си.

 

 

По пътя Алекс се опита да нареди парченцата от пъзела. Стъклар емигрант от Англия, който говори с немски акцент. Двайсет и два милиона долара. Непоносимост към Имиграционните служби — дотук нищо странно. Доста шарена история, без особен смисъл, но по-мътна и от мътна вода. Алекс би помислила, че е изгубила пътя, ако не бе забелязала своевременно колата в огледалото за обратно виждане.

За първи път я забеляза в Олбъни, на няколко километра от дома си. Подозренията й се потвърдиха след няколко пробни завоя. Четири пъти наляво и три пъти надясно — сивата кола си остана в неизменна позиция — два автомобила по-назад. От това разстояние не можеше да види точно, но като че ли вътре беше само шофьорът.

Опита се да прецени шансовете си. Можеше да опита да го заблуди или да предизвика среща. Съзнаваше, че първата възможност беше по-разумна, но след разговора си с Бони вече се чувстваше подготвена да се изправи лице в лице с опасността. Особено когато ставаше дума за едно от копелетата на „Дженерал инкуайъри“.

Намали скоростта и съответно разстоянието между нейната и колата на преследвача й стана една пресечка. Продължи да намалява постепенно, докато шофираше безцелно из уличките на Олбъни. След няколко пресечки, изминати на минимална скорост, преследващият я автомобил внезапно зави наляво и изчезна в странична улица.

Алекс спря на Колониал стрийт и поседя няколко минути, наблюдавайки движението в огледалото за обратно виждане. Почувства леко разочарование — сблъсък с конкурентите щеше да й дойде добре за освобождаване на излишното напрежение. Отново включи на скорост и се отправи към вкъщи, без повече инциденти.

 

 

Едмънд Армингър се наведе над бюрото си и впери остър поглед в своя агент. Дерек Хенсън беше доста опитен, изпълнил успешно няколко изключително важни мисии през последните пет години. В океана от агенти, действащи извън Манхатън, той бе избраникът за случая Джейкъбс — съвсем прост, но от онези, които внезапно се объркват.

Артър Гордън не се изненада. Заел мястото до Армингър, той не отрони нито думичка по време на дискусията, с което мълчаливо се противопоставяше на своя заместник. От разговора, на който беше само ням свидетел, вече започваше да го боли глава.

— Как каза, че е името на онзи адвокат?

— Лойд Кьониг.

— Да започнем отначало. Отишъл си при Кьониг и…

— Когато му показах заповедта и поисках досието, Кьониг видимо се притесни. След като се помота минута-две, най-накрая си призна, че не е в него. Тогава вече се бе разтресъл от нерви.

— И къде обясни, че се намира досието?

Агент Хенсън погледна в малкия си бележник.

— Каза, че е предоставил временно досието на частен детектив от Олбъни на име Алекс Морено, която е била там от името на компания от Сан Франциско — „Мърчант и съдружници“. Каза също, че е предоставил едно копие и на частна детективска кантора от Лос Анджелис — „Дженерал инкуайъри“. Кълнеше се, че това са единствените две фирми, с които е говорил.

— Свърза ли се с „Дженерал инкуайъри“?

Хенсън му подаде направо бележника си.

— Името е оградено, сър.

Гордън най-накрая се обади:

— Агент Хенсън, Кьониг обясни ли ви защо е предоставил досието на тези две частни детективски агенции?

— Каза ми, че били заинтересовани да огледат къщата, защото провеждали разследване по издирването на останали живи наследници.

Гордън кимна.

Армингър се замисли за момент, после се изправи.

— Засега това е достатъчно.

Агент Хенсън кимна с разбиране и се оттегли.

Гордън изчака вратата да се затвори, преди да се отпусне на стола си и да въздъхне тежко. Сега вече главата му се цепеше от адско главоболие.

— Защо частни детективи ще се интересуват от Джейкъбс?

— Но те не знаят, че ние също се интересуваме, нали? — попита Армингър, без да скрива раздразнението си. Отново погледна в бележника. — Алекс Морено, Лорънс Касълтън. „Мърчант и съдружници“ и „Дженерал инкуайъри“.

— Чувал ли си някога за тях? — поинтересува се Гордън.

— Изобщо не ме интересува кои са — искам да разбера единствено защо си врат и те носа в тази работа. — Включи интеркома. — Керъл, искам да провериш две лица — Алекс Морено от Олбъни, Ню Йорк, и Лорънс Касълтън от Лос Анджелис. Имената им се пишат точно както ги чуваш. Искам също пълна характеристика на техните агенции.

— Да, сър.

Щракна отново по интеркома и кимна към шефа си.

— Този случай с Джейкъбс започва да става твърде интересен.

— Не и за мен — отвърна Гордън, без да откъсва поглед от него. — Започваш да се интересуваш прекалено много. Искам да загърбиш всички подробности, преди да сме набавили по-сигурни доказателства.

Армингър се усмихна вяло.

— Не обичам да ме държат в неведение.

— Нито пък аз. Съгласен съм, че този път сме притиснати от времето. Ще си уредим една среща във Вашингтон, става ли?

— Мисля, че е крайно време, Артър, не смяташ ли? Трябва да разберем…

— Поласкан съм. Но вие и двамата трябва да бъдете много внимателни, докато не открия нещо повече.