Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (21)

20.

Ник и Джесика фон Рор прекосиха с бърза крачка терминала на летище Олбъни. Инструкциите на Алекс бяха максимално ясни — бързо да излязат от терминала и да стигнат до залата за заминаващи. Тя ще ги чака там, паркирала взетия под наем микробус точно под знака на Юнайтед Еърлайнс. Ще носи и вестника.

Излязоха на улицата и Ник почти веднага видя микробуса, спрял близо до ъгъла. Беше без прозорци, тъмносин на цвят. Моторът работеше. Той се приближи и рязко дръпна страничната врата. Зад волана седеше Алекс, на бледата светлина от таблото лицето й изглеждаше зеленикаво. Ник направи знак на Джесика да се качи отзад, а самият той се настани на предната седалка. Мимоходом отбеляза, че при вида на Алекс върху лицето на Джесика се появи нещо като изненада. Май не си е представяла, че партньорът ми ще изглежда така, каза си той. Алекс го погледна с очакване да бъде представена.

— Джесика, това е моята партньорка Алекс Морено — влезе в ролята си той. — Алекс, запознай се с Джесика фон Рор.

Алекс се извъртя назад и протегна ръка.

— Аз бях тази, която се срещна с брат ви Мат — каза тя. — Ужасно съжалявам за това, което се е случило.

Ръката й увисна във въздуха, а Ник затаи дъх. Изминаха три невероятно дълги секунди преди Джесика да я поеме. Здрависаха се, без да си кажат нищо, но очите им напрегнато блестяха. Ник усети приближаващата се буря и каза:

— Хайде, Алекс, да тръгваме…

Младата му партньорка се обърна напред и хвана кормилото. След броени минути вече летяха със сто и двадесет километра в час. В микробуса се възцари пълна тишина, която Ник намираше за доста необичайна. Но въпреки това остана със затворена уста, съсредоточил се в движението. Пътуването до Шенектейди щеше да бъде дълго.

— Погледни в краката си, Ник — обади се Алекс и посегна да включи радиото.

Той се наведе да вдигне вестника, после го отвори в скута си така, че Джесика да не го вижда. ФБР бяха спазили думата си. Опит за убийство, осъществен в хода на кражба с взлом. Армингър беше свързал двете обвинения за всеки случай, но същественото беше опитът за убийство. Алекс бе споменала, че вече са го давали по един от местните телевизионни канали. Това означаваше, че настанили се пред своите приемници, обикновените хора са чули за Никълъс Мърчант — бруталния убиец на полицаи и обирджия на мъртъвци! Най-плашещото в случая беше, че това е само началото. Полицейските участъци в цялата страна вероятно вече са получили компютърен портрет на беглеца, а това означаваше, че няма град, в който да не знаят за него. В случай, че Армингър е приел задачата сериозно, със сигурност ще изрови и пръстовите му отпечатъци, които се съхраняват в лабораторията по криминалистика на ФБР във Вирджиния. А от момента, в който ги получи, той ще бъде в състояние да прави почти всичко, което пожелае…

Алекс включи радиото и вътрешността на микробуса се изпълни с меките звуци на джаз. До пристигането им в Шенектейди никой от тримата не пророни дума.

 

 

Алекс беше наела апартамент в Тауни Вила — малък комплекс от жилищни блокове на авеню Кейс в покрайнините на Шенектейди, който тънеше в гъста зеленина. Отзад намери свободно място за паркиране с номер 204.

— Веднага се качваме, Алекс — каза Ник.

Младата жена схвана намека, слезе от микробуса и ги остави сами.

Ник се обърна към Джесика. Беше облегнала глава на седалката, върху лицето й личеше дълбокото изтощение.

— Добре ли си?

Тя отвори очи и кимна:

— Виж какво… Знам, че не би могъл да предвидиш това, което се случи с Мат… В смисъл… Радвам се, че дойде у дома. Със сигурност ми спаси живота… Искам да знаеш, че съм ти благодарна.

Ник смутено преглътна и замълча. Обвиняван от всички страни и за какво ли не, той изобщо не можеше да допусне, че някой може да му благодари.

— Каза, че по време на полета ще измислиш някакъв план — смени тона си тя. — Успя ли?

— Имам някои идеи — отвърна той и отвори вратата. — Но нека се качим горе, тъй като и партньорката ми ще иска да ги чуе.

Апартаментът беше полупразен. Никакви дивани, никакви маси, с изключение на една в кухнята. На пода беше поставен телевизор, който изглеждаше някак дребен и жалък върху големия килим.

— Ник, може ли за момент? — попита Алекс и му направи знак да я последва в спалнята.

Той сви рамене и се подчини. Тя притвори вратата и скръсти ръце пред гърдите си.

— Досещаш ли се защо съм бясна?

— Положително — кимна Ник. — Но сега не е момента за подобни емоции…

— Браво, твърд като камък! Все пак, Ник, ще ми кажеш ли защо тя е тук?

— Вече имаш отговор на този въпрос. Някой се опита да я убие. Тя иска да знае какво, по дяволите, става.

— Може да се обърне към полицията…

— Прекрасно знаеш, че полицията няма да й свърши работа. Знаеш и нещо друго, Алекс — аз постъпих правилно. Те няма да я вземат под своя закрила.

— А ти ще го сториш, така ли? Не мислиш ли, че си имаме достатъчно проблеми, за да се занимаваме и с други хора, които на всичкото отгоре дори не са ни клиенти!

— А ти какво искаш да направя? — вдигна вежди той. — Може би да я изхвърля в канавката? Тя е вътре в тази история поне колкото брат си.

— Но брат й беше наш клиент, а тя не е — въздъхна Алекс. — Бих казала, че разликата е доста съществена.

Ник допря пръст до устните си. Гласовете им положително се чуваха и оттатък, където чакаше Джесика. Ако не беше така, той с удоволствие би се впуснал в спора.

— На този етап се нуждаем от всички съюзници, които можем да привлечем на своя страна. Тя разполага с пълномощно за отваряне на банков сейф в Швейцария, в който може би има нещо важно.

Алекс пристъпи към него с ядно присвити устни.

— Добре, но първо трябва да ни направи една услуга — да подпише договора. Мисля, че това е справедливо предвид твоите усилия да я закриляш.

— Тя не е тук, за да бъде закриляна. Тя трябва да ни помогне да разберем какво става. Искам да знаеш и нещо друго, Алекс — в момента съм загрижен предимно за изчистване на името си, а не за някакъв договор. И ти би трябвало да мислиш по този начин. Защото изтипосването на твоята снимка редом с моята е само въпрос на време.

— И как точно ще изчистим имената си? — попита тя. — Какво е това нещо, което автоматически ще свали обвиненията от нас в момента, в който го открием? Хей, Ник, тук не става въпрос за измишльотини, а за една реална ситуация! Според мен е време да преминем на вариант Б.

— А има ли вариант А?

— Все си е същият… Караме я да подпише, след което си вземаме паспортите и заминаваме в перманентна ваканция. Имам намерение да се чупя. Но тези пари ще ми трябват, за да преживявам в чужбина. Ти също ще изпиташ нужда от тях в момента, в който осъзнаеш, че обвиненията срещу теб няма да паднат.

Ник се намръщи и й обърна гръб. Бягството бе последната възможност, за която не му се щеше да мисли. Да, то е алтернатива на нещо наистина страшно и за осъществяването му ще са нужни пари. С личните си спестявания вероятно ще изкара пет-шест месеца, но само при условие, че ФБР не ги докопа преди него.

— Нима мислиш, че горя от желание да изтърпя цялата тази гадост без да получа дори хонорар?! — горчиво попита той. — Трябва да вникнеш в непосредствения проблем — тази жена е изгубила брат си. Той беше убит, забрави ли? Сега не е време да й тикаме договори под носа, нека й дадем малко време. В момента е твърде гневна и недоверчива.

— За съжаление не разполагаме с много време — предупредително подхвърли Алекс. — Не можем да се крием непрекъснато.

— Знам. В сряда Дъг е организирал прослушване по въпроса за брат й. Ще й вземем подписа преди това и ще я представим в съда като официален наследник вместо Матю… Но през следващите два дни не бива да правим нищо.

Алекс пристъпи към ъгъла и се тръшна върху спалния чувал, оставен там.

— Но тя е бясна и на нас, нали?

— Поне в началото — сви рамене Ник.

— А ти чувстваш ли се виновен? Имам предвид за това, което се случи на Мат и Роуз?

— А как трябва да се чувствам? Разбира се, че не ми е приятно. За да съм честен докрай ще ти призная, че в момента съм доста объркан…

— Не можем да поемем цялата вина за случилото се с Мат — тръсна глава Алекс. — Мога да я разбера, но и тя трябва да проумее, че нито за миг не сме очаквали подобно нещо.

— Проумяла го е — въздъхна Ник и се обърна да я погледне. — Хайде да й дадем малко време, искаш ли? За момента това е най-мъдрият възможен ход.

— Ами обвиненията? Не можем да й кажем за тях, нали?

Ник се намръщи. Вече беше обещал да е напълно откровен, но да сподели с Джесика, че го търсят за опит за убийство означаваше да разбие и последния шанс за доверие между тях. Същевременно се опасяваше, че тя и сама може да го разбере.

— Може би ще се наложи — каза с въздишка той. — Но преди това ми се иска да спечеля повече доверието й…

— Рано или късно, тя ще го разбере.

Той притеснено разтърка челото си. Много бяха подробностите за помнене. Още повече нещата, с които трябваше да се съобразява.

— Остави това на мен. Ще й кажа при първия удобен повод.

— Как по-точно?

— Все още не знам — умолително я погледна той. — Но нека решаваме кризисните ситуации една след друга, става ли?

Помълчаха десетина секунди, после Алекс рече:

— Какво ще ми кажеш за швейцарските сметки?

Ник й обясни за банковия сертификат, с който Джесика разполагаше. Младата жена слушаше внимателно и бавно го обикаляше. Замислено докосваше брадичката си.

— Тук виждам някаква женевска връзка, Ник — тихо промълви тя. — Я чуй това… — И тя сбито му разказа за наученото през деня, като не пропусна да му предаде и странния телефонен разговор с онзи швейцарски банкер.

— „Кажете на Тейлър, че номерата му няма да минат“ — замислено повтори Ник. — Какво беше по-нататък?

— „Взел съм всички предпазни мерки, краят му вече е близо.“

— Банкерът очевидно знае кой е Тейлър — стигна до логичното заключение Ник.

— Не бъди толкова сигурен — предупреди го Алекс. — Няма начин да разберем какво точно знае.

— Е, явно има представа. От разказа ти можем да направим поне един сигурен извод — този човек никак не си пада по Тейлър. Това е добре, тъй като по този въпрос мненията ни съвпадат… — Замълча за момент, после я стрелна с кос поглед: — Бих искал да поприказвам с този мосю Шаньон…

— Лесно е да се каже — поклати глава Алекс. — Оттогава му звънях четири-пет пъти, но ми казваха, че не може да разговаря с мен.

Ник хвърли поглед на часовника си.

— След около час ще се свържа с Женева. Ако измислим добър подход, може би ще успеем да поговорим с тоя тип. Накарам ли го да вдигне слушалката, вероятно ще успея да го убедя, че искам да пипна Тейлър не по-малко от него.

— Ами ако не стане?

— Тогава сигурно ще ми се наложи пак да се повозя на самолет… — От устата му излетя тежка въздишка: — Исусе, това си е чиста лудост! За съжаление, трябва да обсъдим нещата в присъствието на наследницата, защото и тя е участник във всичко това.

Тръгна към вратата, но видя изражението на Алекс и рязко спря. В кафявите й очи видя нещо, което не бе забелязвал никога досега.

— Какво има?

Тя отново седна на спалния чувал в ъгъла. Той се върна и бавно се отпусна до нея. Раменете им се докоснаха.

— Какво ще стане с нас, Ник?

Той мълчаливо я прегърна през рамо. От много тичане не му беше останало време да се замисли за бъдещето, но при партньорката му нещата очевидно стояха другояче. Стана му страшно. Алекс винаги се бе държала като най-смелата жена, която познаваше, но сега в големите й очи прозираше страх. Очевидно имаше нужда не само от успокоителни слова. Притегли я към себе си, тя го прегърна и завря нос в рамото му.

— Ще се справим, момиче. Ако разчитаме един на друг и обмисляме стъпките си както трябва, положително ще намерим изход. Но трябва да го намерим бързо.

 

 

Мракът беше раздран от пронизителен телефонен звън. Артър Гордън се търкулна встрани от съпругата си, с която делеше леглото вече тридесет и пет години, и механично протегна ръка за слушалката. Навярно малката му дъщеря пак има семейни проблеми, или пък най-сетне се е получил пробив в разследването на Мърчант. Гласът на заместника му — ясно, става въпрос за второто.

— Мърчант е бил в Айова с един от наследниците.

— Как разбра? — попита Гордън и с мъка се надигна на лакът.

— Обадиха се от Де Мойн. Вчера е имало инцидент в дома на Джесика фон Рор. Двама стрелци са го направили на решето.

— Стрелци ли? Чакай, чакай… А откъде знаем, че Мърчант е бил там?

— Според показанията на една съседка, мъж с външността на Мърчант е позвънил на вратата около час преди стрелбата.

— Жертви има ли?

— Няма. Изпратихме двама агенти да наблюдават къщата, но тя едва ли ще се върне.

— Имаме ли пълно покритие на летищата в Ню Йорк и Сан Франциско?

— Абсолютно. Плюс частично покритие на още няколко други.

Гордън кимна на жена си, която се обърна и промърмори нещо, после тихо попита:

— Мислиш ли, че Фон Рор е в компанията на Мърчант?

— Да, мисля. Вече е изгубил първия наследник и сега ще направи всичко възможно да си изкара парите от сестра му. По всяка вероятност иска първо да прибере някой и друг милион, а след това да напусне страната.

Гордън кимна и несъзнателно огледа тъмната спалня.

— Разпратете нови телекси. Ако пътуват заедно, несъмнено ще ни улеснят. Разбра ли за кога е насрочено съдебното дирене?

— За сряда следобед. А ти сигурен ли си, че не можем просто да опразним въпросните сметки?

— Няма как да го сторим, без да забъркаме и хора от щата Ню Йорк. Има по-добър начин да прекратим това съдебно дирене. Успя ли да се сдобиеш с онази информация за адвоката, която ти поисках? Как му беше името?

— Имам го в папката. Сигурно са заедно още от основаването на „Мърчант и съдружници“. Познават се от деца.

— Много добре. От утре нататък ще го обградим със специално внимание. Като приключим с него, няма да посмее да се мерне най-малко на десет мили от Окръжния съд!

— В такъв случай Мърчант просто ще си наеме друг — рече с отвращение Армингър. — Милиони адвокати са готови да си дадат задника за дело от тоя сорт.

— Работата е там, че търсенето на нов адвокат ще му отнеме време. Ще бъде принуден да отложи съдебното дирене, за да запознае новия човек с материалите… А ние искаме точно това. Колкото по-дълго е в Щатите, толкова по-вероятно е да остави някаква следа. От теб искам още сега да позвъниш в Сан Франциско и да уредиш нещата.

— Веднага.

— Накарай ги да притиснат здраво тоя адвокат — настоя Гордън. — Може да се окаже, че той е нашият ключ…

 

 

Алекс и Джесика се бяха настанали до кухненската маса. Над главите им светеше лампа с кръгъл абажур от маслена хартия. Наближаваше три часът сутринта. Ник напълни чашата си с горещо кафе и се присъедини към тях.

— Всичко сочи към Женева — промърмори той. — Трябва да хвърлим едно око на сметката на Джесика, а след това да посетим и Ото, стария приятел на Лудвиг Холцман. И накрая — да се опитаме да поговорим с един банкер, който явно знае много интересни неща…

— Как се сдобихте с името на този банкер? — присви очи Джесика.

Ник би предпочел да не отговаря на този въпрос. Източникът им се криеше в банковите документи от дома на Джейкъбс.

— При първоначалните си проучвания открихме, че Джейкъбс има банкови сметки в Женева. Алекс развъртя телефоните и така се добрахме до името на банкера.

Джесика се облегна на лакти, върху лицето й се изписа замислено изражение. На Ник това не му хареса и побърза да изпревари следващите й въпроси.

— Ти как мислиш, Алекс? — обърна се към партньорката си той.

— Мисля, че трябва да отидем — отвърна след кратък размисъл младата жена. — В Женева ще проследим три солидни улики, докато в Щатите не ни чака нищо добро. Разбира се, и тук трябва да се направят някои неща… Може би вие двамата да заминете за Швейцария, а аз да остана.

Това се стори разумно на Ник. И без това по-правилно беше двамата с Алекс да не пътуват заедно.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се той към Джесика.

Тя въздъхна, положи ръце върху масата и ги обърна с дланите нагоре.

— Не съм сигурна дали имам желание да разбулвам мистерии като вас — рече. — Но не искам да свърша като брат си. Женева ми звучи някак… как да кажа… безопасно. — Вдигна ръцете си от масата и ги долепи до челото си. — Съжалявам, но това е нова територия за мен. Вие двамата сте професионалистите…

— Когато нещата опрат до нещо такова, изобщо не сме професионалисти! — рязко каза Алекс.

— Съжалявам да го чуя, тъй като всички аматьори май ги ликвидират — отвърна със скована усмивка Джесика.

— Значи е решено — побърза да се намеси Ник, кимайки с глава на Алекс. — Ние си пробваме късмета в Швейцария, а ти довършваш каквото можеш тук…

Алекс скочи и излезе от кухнята. Ник хвърли притеснен поглед към Джесика и изпука пръстите си. Леденото мълчание беше за предпочитане. Не изпитваше никакво желание да бъде буфер между двете жени. Това му се струваше твърде опасно.

Джесика внезапно се изправи и посегна към жакета си.

— Отивам на разходка — обяви тя.

— Какво? — втренчи се в нея Ник. — Я почакай малко…

— Може би ще потичам, но това ще реша по-късно — подхвърли тя. — Забелязах една аптека наблизо. Ще ми трябват някои неща, особено ако се наложи цяла нощ да висим тук.

— Много добре, в такъв случай мога да те закарам — кимна Ник.

— Не разбираш ли, че иска да се поразходи? — обади се от другата стая Алекс. — Остави я да го направи.

Джесика беше вече до вратата. Намигна му и побърза да се измъкне навън, без да чака някаква реакция. Той пристъпи към прозореца, повдигна щорите и я проследи с поглед.

— „Мога да те закарам“ — обади се със сърдит глас от дневната Алекс.

— Хей, какъв ти е проблемът? — обърна се да я погледне Ник.

— А твоят? — втренчи се в него тя. — Не мислиш ли, че малко прекаляваш със старомодното си кавалерство?

— Какви ги дрънкаш, Алекс? Ние сме задължени на тази жена! Пет пари не давам дали е клиентка, или не. Нахлухме в живота й, замесихме я в тази бъркотия. По тази причина сме й задължени. Нима ти е толкова трудно да го разбереш?

— Ти прелетя цялото разстояние до Айова, за да я предупредиш, Ник — отвърна с блеснал поглед Алекс. — И нашите задължения би трябвало да свършат дотам!

— Но тя може да ни помогне. Нима забравяш, че разполага с швейцарската сметка? — Той бавно поклати глава. — Не ми стигат другите трудности, ами трябва да се справям и с твоите… хм… сцени на ревност.

— Сцени на ревност ли? — нахлу в кухнята тя. — Нима наистина си въобразяваш подобно нещо? Или си мислиш, че и двете сме ти в ръчичките?

Ник отстъпи крачка назад и седна. Бавно преброи до десет и едва тогава отвори уста.

— И двамата сме изморени, Алекс. Стресирани, уплашени… По тази причина говорим неща, които в нормално състояние не бихме засегнали. В момента съм загрижен единствено за нас двамата, разбираш ли? Нима не можем да се разберем за всички важни неща, които ще ни помогнат да останем живи?

Гневът напусна лицето й. Тя се облегна на кухненския плот и се втренчи в пода.

— Извинявай, държа се наистина глупаво…

— И ти извинявай. Знам, че не ревнуваш.

Тя му се усмихна, той стори същото и въпросът беше приключен.

— Хей, искам да ти покажа нещо — каза след известно време тя и се насочи към спалнята. След секунда се върна с малък касетофон. — Това помниш ли го? — Пръстът й натисна бутона за възпроизвеждане.

Ало, Джейкъбс… Аз съм Демело… Искам да ми се обадиш веднага… Спешно е…

— Помня го — кимна Ник.

Тя протегна ръце към телефонния указател, прелисти страниците и опря пръст на едно име.

— „Демело и Блаунт“, частни детективи — прочете на глас Ник и вдигна глава: — Това са нашите момчета.

— Трябва да са те — кимна Алекс. — Обадих се в Лицензионния съвет и направих справка. Джеймс Демело има разрешително за частна детективска дейност на територията на щата Ню Йорк. Но знаеш ли какво ми направи впечатление? Виж им адреса и ми кажи защо един възрастен милионер трябва да измине целия път до Източен Харлем, за да наеме някакво частно ченге. В Олбъни бъка от такива, достатъчно му е било само да отвори указателя.

— Може би не е искал да наеме някой в съседство — подхвърли Ник.

— Поне десет пъти звънях в този офис, но никой не вдигна — въздъхна Алекс. — Нямат дори телефонен секретар. Утре ще се разходя дотам и ще видя за какво става въпрос.

— Бъди внимателна — предупреди я Ник. — Кварталът е опасен!

— Не е по-опасен от старата ми махала — сви рамене тя.

— Вземи си пистолета, а аз ще направя резервации за полета. В Олбъни имаш човек за паспортите, нали?

— Имам, но е скъп.

— Това няма значение, стига да е бърз — кимна той, поколеба се за миг, после добави: — От момента на нашето заминаване ти отговаряш за шоуто тук… Убеден съм, че няма да се изложиш.

— Е, след като поне единият от нас е убеден… — леко се усмихна тя.

Ник понечи да се обърне, после спря.

— О, сещам се за още нещо, което трябва да свършиш… Ще можеш ли да уредиш проверка на движението по кредитните карти на Майкъл Дийн Колиър? Да речем, на всеки два часа?

— Толкова често? — вдигна вежди Алекс.

— Да — твърдо кимна той. — На всеки два часа!

Очите й изведнъж се разшириха.

— Те проверяват кредитните сметки?!

— Сигурен съм, че проверяват сметките на Ник Мърчант и Алекс Морено — поясни той. — Но ние трябва да знаем дали имат подобни намерения и за господин Колиър и госпожица Рамос. По тази причина се налага да правиш проверките си на всеки два часа, разбираш ли?

— Добре, след като мислиш, че е важно…

— Достатъчно важно, за да ни запази живота — рече той.

Спогледаха се, безмълвно претегляйки значението на последните му думи. Всичко, с което се бяха занимавали до случая Джейкъбс, им изглеждаше като безобидна игра. Но сега нещата бяха толкова ужасни, че на моменти им се струваха нереални.

Ник не успя да предвиди следващия ход на Алекс. Със скок тя се озова до него и силно го прегърна. Той погали косата й, после се запита дали всъщност е по-малко уплашен от нея.