Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (35)

34.

Полетът с малкия „Чесна“ се оказа изненадващо спокоен. Алекс правеше всичко възможно да успокои Боб. Настанила се на седалката до него, тя го засипваше с женски въпроси относно въздушната навигация, а от време на време нежно бършеше раната на челото му с дантелена кърпичка. След известно време кървенето най-сетне спря. Тя остави кърпичката и започна да го разпитва за предназначението на различните бутони и копчета по пилотската конзола. Боб постепенно се успокои, любопитството й му доставяше удоволствие. Явно не всеки ден му се случваше да демонстрира познанията си пред такава млада и красива пътничка. В един момент толкова се увлече, че напълно забрави цицината на главата си.

Ник седеше отзад, уморено отпуснат. Очите му бяха затворени, но той беше буден и механично се вслушваше в оживения разговор отпред. Алекс се справяше много добре с финалните щрихи на премеждията им и той нямаше никакво намерение да се намесва. Щеше да го стори едва когато тя бъде готова за истински важния разговор.

След известно време Алекс се надигна от седалката до пилота и се върна отзад.

— Добре ли си? — отвори очи Ник.

— Добре съм — кимна тя. — Особено след като знам, че ти си тук, а мама е на сигурно място.

— Значи си успяла да я качиш на онзи самолет?

Алекс кимна, после главата й се наклони към едното рамо.

— Само преди девет дни, Ник — прошепна тя. — Точно преди девет дни открихме това наследство, а аз имам чувството, че е минала поне половин година… Страшно се радвам, че всичко свърши.

— За нас — добави Ник. — Но за някои хора нещата тепърва започват. Гарантирам ти, че ще чуем за скандала, независимо къде се намираме.

Усмивката й показа, че подобно нещо би й било безкрайно приятно.

— Но какво стана с ФБР, Ник? — попита тя след известно време. — Как стана така, че те пуснаха?

— Не знам — поклати глава той. — Нещата вероятно ще ги отведат до Нюланд и неговите помощници… Тоест, ще бъдат обвинени именно виновните.

— Нюланд е могъщ, Ник. Със сигурност ще се бори…

— Ще загуби. Всъщност, вече е загубил… Съсипан е както в политическо, така и в чисто юридическо отношение. Ще прекара много години в затвора, Алекс… Ако има правосъдие, със сигурност ще остане там до края на дните си.

Самолетчето пропадна във въздушна яма, крилете се разклатиха. Боб протегна ръка към радиото и намери някаква станция с кънтри музика.

— Кога ще се върнем, Ник? — попита след дълга пауза Алекс. — Ще се върнем ли изобщо?

— Да — кимна той и прехвърли ръка през раменете й. — Ще се спотайваме, докато бурята отмине и видим какви са резултатите. Няма да ни е лесно, но ще се справим.

— Страх ме е…

— Опитай да преодолееш това чувство.

— Не мога. Утрешният ден ме плаши, същото важи и за всички останали след него… Нима трябва да умираме от страх докато сме живи?

— Не! — без колебание отсече Ник. — Никой не е в състояние да ни открие. А ако нещата се развият така, както очаквам, никой няма да има и причина да ни търси.

— Къде отиваме?

— Където си пожелаем.

— А какво ще правим като стигнем там? Ще се реем в пространството като две изгубени души, прекалено уплашени да се върнат у дома или пък да си създадат нов дом?

— Няма да е така. Знаеш ли, лично за мен е дори полезно да изчезна за известно време. Искам да разкарам едни призраци, които ми висят над главата. — Той се усмихна и я погледна. — Не се тревожи, Алекс. Ние с теб сме от породата на оцеляващите. Ще се справим, ще видиш…

Тя не отговори. Лунният сърп хвърляше леки отблясъци върху красивото й лице. В сърцето му нахлу благодарност, че не е сам. С Алекс до него нещата изглеждаха някак по-лесни. Винаги е било така…

Погали я по рамото, а пред очите му отново се мярна лицето на мъртвия му баща. Какво ли щеше да каже той за всичко това, ако беше жив? Дали щеше да е щастлив, засрамен, доволен или отвратен? Вероятно нито едно от тези неща. Баща му бе преживял и добри, и лоши времена. Положително щеше да усети, че отиват твърде далеч в разследването на случая Джейкъбс. Същевременно би разбрал и друго: те са достатъчно честни и ще изложат живота си на опасност в името на правдата. И щеше да е доволен…

— А дори и мъничко горд — прошепна полугласно Ник.

— Какво каза? — изненадано го погледна Алекс.

— Питах се как би реагирал татко, ако можеше да ни види — въздъхна той.

— Би бил тъжен, че „Мърчант и съдружници“ е мъртва — промълви Алекс. — Вече никога няма да търсим наследници, Ник…

Той извърна лице към прозорчето. Далеч долу трепкаха бледите светлинки на цивилизацията. Направи безуспешен опит да прикрие усмивката си.

— Какво смешно има? — изгледа го подозрително Алекс.

— Знаеш ли, бях решил да закрия фирмата още преди да се случи всичко това. — Извърна глава и я погледна.

— Какво?!

— Това „Мърчант и съдружници“ ми звучи порядъчно тъпо. Отдавна искам да го сменя с нещо по-кратко и по-точно… Как ти звучи „Мърчант и Морено“?

Усмивката й беше ослепителна.

— Звучи ми страхотно!

Той стисна ръката й, после двамата отправиха погледи към далечния хоризонт.