Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (28)

27.

Пристигнаха на летището с час по-рано и потърсиха най-тъмното ъгълче в бара на чакалнята. Пет минути преди последното повикване щяха да излязат оттам поотделно, преодолявайки почти тичешком разстоянието до изхода за заминаващите пътници. С мъничко късмет може би щяха да се измъкнат…

Ник седеше и чакаше, облегнал гръб на стената. Гледаше към Джесика, но очите му не изпускаха нито за миг пътеката зад нея. Женевското летище, слава богу, беше прекалено оживено и терминалите бяха задръстени от пътници. Когато обявят полета им, двамата щяха да бъдат капчица в морето от нетърпеливи да литнат във въздуха хора. Шансовете им бяха отлични, ако не се броеше фактът, че преследвачите им със сигурност държат летището под око. Което означаваше, че някъде там, сред тълпата, техните хора се вглеждат в лицата на пътниците и неуморно обикалят из различните зали.

Джесика седеше и кротко наблюдаваше неспокойните му очи, които шареха из тълпата. Към масата се приближи сервитьорка и тя побърза да поръча сода и някакви предястия. Искаше да приличат максимално на спокойни и отпуснати туристи, които търсят начин да си убият времето до полета. Но никой от двамата не посегна към храната. Тя го гледаше, той пък наблюдаваше пространството зад гърба й. Така, в пълно мълчание, изтече около половин час.

Повикването за полет 103 до Монреал беше направено първо на френски, а след това и на английски език. Ник се наведе и докосна ръката на Джесика.

— Време е — тихо прошепна той. — Аз тръгвам пръв. Дай ми тридесетина секунди, а после върви към изхода с нормална крачка. Дръж се в дясната страна на пътеката, плътно до стената. Така ще знам къде да те търся. Когато стигнеш до ръкава, просто ускоряваш ход и влизаш в самолета по най-бързия начин.

— Защо не го направим двамата? — попита Джесика. — Рискът едва ли ще е…

— Защото те търсят мен — тръсна глава той. — Сама ще бъдеш по-малко подозрителна. Ако пред изхода се е образувала опашка, влез в тоалетната и я изчакай. Аз ще наблюдавам вместо теб. Не забравяй да се придържаш към дясната страна на тунела и да действаш бързо.

Ник се изправи, но тя не пусна ръката му.

— Ще те чакам — сведе поглед към нея той. — Без теб няма да се кача на борда.

Докосна я по рамото и нежно изтегли ръката си. Масата зад тях беше задръстена от празни бирени бутилки и употребявани картонени чинии. Той взе една от бутилките и се насочи към изхода.

Вървеше бързо през тълпата и се чувстваше като заек, подгонен от глутница вълци. Изходът за заминаващите пътници беше само на петдесетина метра, но той имаше чувството, че постоянно се отдалечава — като някакъв жесток мираж. Ускори крачка. Висок мъжки глас го накара рязко да обърне глава наляво. Швейцарско семейство посрещаше някакъв пътник и шумно изразяваше радостта си. Ник отново насочи вниманието си към изхода. Пред него започваше да се образува опашка, при това доста внушителна. Какво, по дяволите, кара тези хора да се бавят?!

Най-сетне се приближи до портала. Пръстите му продължаваха да стискат бирената бутилка за гърлото. Лицата около него изразяваха различни чувства — радост, умора, отегчение. Бяха прекалено много, за да може да ги запомни. Видя един свободен стол до стената и побърза да седне. Опашката от заминаващи пътници бавно се придвижваше към ръкава, който водеше към самолета. Прекалено бавно според него. Остави бутилката на пода и разтърка ръце. Пътеката, по която дойде, вече беше задръстена от хора. Джесика не се виждаше никъде. Изтекоха десет секунди, после още десет. Той рязко се изправи. Лицата около него бяха все чужди и непознати.

Най-сетне успя да я зърне. Намираше се в близост до тоалетната и явно искаше да си пробие път към изхода. Господи, дали така му се струваше, или тя наистина биеше на очи?

Влизай вътре!

Тя сякаш го чу и изчезна във вътрешността на тоалетната. Мъчително пое въздух и изведнъж усети колко лепкави са станали дланите му. След няколко минути щяха да са на сигурно място в самолета. Той се наведе напред без да изпуска от очи вратата, зад която се беше скрила Джесика. Опашката продължаваше да се точи… Изведнъж му се прииска да грабне някакъв тежък предмет и да ги принуди да се движат по-бързо.

Обърна се отново към дамската тоалетна в момента, когато в нея се вмъкна някакъв мъж.

Нямаше никакво време за размисъл. Грабна бутилката и скочи на крака, после разбута тълпата и хукна към тоалетната. Зад него се разнесоха гневни викове, особено след като за малко не събори някаква жена. Миг по-късно стигна до вратата и рязко я отвори.

Непознатият се беше изправил пред една от затворените кабинки и яростно риташе вратата. Няколко жени пищяха и тичаха към изхода. Ник се хвърли към него. Мъжът направи опит да се обърне, но не беше достатъчно бърз. Бутилката се стовари върху главата му със страшна сила. Тялото му политна и се строполи на пода. В следващия момент направи опит да се изправи, но обзет от дива ярост, Ник го пресрещна със страшен ритник в лицето. Мъжът отлетя назад, просна се по гръб и не помръдна.

— Джесика!

Вратата на кабинката колебливо се отвори. Тя се беше свила в ъгъла, лицето й беше бяло като платно.

— Добре ли си?

Тя колебливо кимна с глава. Ник хвана ръката й и бързо я изтегли навън. Там вече се бе струпала тълпа любопитни, към вратата на тоалетната бързаха няколко души с униформи на летищния персонал. Без да обръща внимание на никой, Ник забърза по посока на тунела, теглейки Джесика след себе си. Швейцарец в зелена униформа го хвана за рамото.

— Какво търсите тук?

— Един мъж току-що ме нападна — поясни на пресекулки Джесика.

— Влезте вътре и го арестувайте — добави Ник и рязко се дръпна.

Униформеният служител беше явно смутен. Тълпата бързо ги заобикаляше. Сякаш всички туристи се бяха събрали да гледат сеир.

— Останете на място! — заповяда човекът с униформата.

— Самолетът ни излита! — сопнато отвърна Ник и решително се насочи към ръкава. — Той е там вътре, идете и го арестувайте!

Мъжът погледна през рамо към двамата си колеги, които тъкмо влизаха в тоалетната. Когато отново се обърна към младата двойка, нея вече я нямаше.

 

 

Малкият „Лиър“ кацна на частното летище точно в девет сутринта. Вратата рязко се плъзна встрани и на пистата се изсипаха половин дузина костюми и вратовръзки, които стремително се насочиха към чакащите лимузини. Директорът Гордън се отпусна на задната седалка и веднага разчете изражението на Едмънд Армингър.

— Нека позная — подхвърли през зъби той. — Нищо ново, нали?

Мълчанието на Армингър беше повече от показателно. Гордън поклати глава и пусна къс, презрителен смях.

— Ще изпратя най-малко половин дузина агенти на утрешното дело — рече заканително Армингър. — Адвокатът даде устно обещание, че няма да участва.

Гордън изпъна гръб и кимна с глава. Това все пак беше добра новина.

— А какво мисли тоя тип Спинети относно местопребиваването на Мърчант?

— Твърди, че няма никаква представа.

— Естествено — кисело се усмихна Гордън. — Сега чуй моята версия: ако Мърчант си е намерил нов адвокат, значи със сигурност е в града. Ако никой не се появи да го представлява, значи е напуснал страната. Подозирам, че нещата ще се развият именно по този начин. Със смъртта на клиента си той губи дори правото да поиска разпореждане със състоянието.

Армингър мрачно поклати глава.

— Не забравяй, че може би пътува заедно с момичето, Артър — промърмори той. — Мърчант е изключително хитро и съобразително копеле, което като нищо може да я е убедило да подпише. Ако действително е така, той трябва да е някъде наблизо.

— Това не променя нашите приготовления — махна с ръка Гордън. — Ще конфискуваме всички съдебни архиви и ще изтрием заключението, което ни интересува. Все едно че това дело изобщо не е било завеждано.

Известно време пътуваха в мълчание, загледани в гористите масиви от двете страни на междущатската магистрала.

— Полицията добра ли се до нещо във връзка с онези убийства в Лос Анджелис?

— Още не — поклати глава Армингър. — Разполагат с подробно описание на стрелеца и се обърнаха към главната квартира на ФБР в Лос Анджелис.

— Защо са го сторили? — погледна го с интерес Гордън.

— Имало е изтичане на информация. Медиите разполагат с всички подробности по случая. Неколцина устати юристи от „Дженерал инкуайъри“ заканително размахват юмруци. Шефът на полицията в Лос Анджелис вдига шум до бога, Артър… — Ръката му се плъзна между седалките и се появи с някаква папка. — Има и още нещо… Разполагам с копие от петицията, която е попълнил адвокатът на Мърчант. Мисля, че трябва да й хвърлиш едно око…

— Не — решително отказа Гордън. — Имам намерение да премахна причините за главоболието си, затова ми я разкажи накратко.

Ръката с папката остана протегната.

— Сигурен съм, че ще предпочетеш да я прочетеш сам, Артър — настоя Армингър. — Може би не отговаря на фактите, но все пак е интересно четиво.

Гордън пое папката и я разгърна.

— Тук пише ли нещо за семейството на Джейкъбс? — попита той.

— Повече, отколкото би ти се искало.

 

 

Ник се отпусна едва след като самолетът се отлепи от швейцарска земя. Беше готов да се възползва по най-добрия начин от часовете, които му предстояха. Времето във въздуха щеше да бъде използвано за изработване на планове, за проиграване на различни сценарии.

Събитията от изминалите дни бяха пръснати върху различни листчета — някои бели, други жълти на цвят. Нима наистина беше изминала малко повече от седмица откакто Алекс откри за какво става въпрос? Не можеше да повярва, че за този кратък срок животът му бе преминал през толкова драматични обрати. В началото нещата бяха нормални — нищо повече от едно рутинно разследване. Поредният самотен старец, който беше напуснал света, а остатъците от живота му се точеха след него като слюнката на гол охлюв. След което беше взел решението да проникне в къщата му. От този момент нататък нещата излязоха от контрол и вече нищо не беше в състояние да ги удържи.

Прелисти бележките си. Фрагментираните късчета информация вече не плуваха в пространството независими едно от друго. Те се групираха тематично и придобиваха все по-точен смисъл. Смъртта на Лудвиг Холцман през 1997 година е била нагласена предварително, с единствената цел да се получи достъп до едно значително състояние, съхранявано в Швейцария. Сега това вече беше ясно. Не бяха ясни мащабите на кражбата. Ник подозираше, че доста хора са натопили пръсти в меда. Швейцарските банкери и, разбира се, Холцман. Ами хора на ФБР? Американски държавни служители? Прилошаваше му само от мисълта за подобен развой на събитията. Изяснените до този момент факти вършеха работа колкото да повдигнат редица допълнителни въпроси.

Обърна се и хвърли поглед към Джесика. Беше се унесла в неспокоен сън. Очите му се преместиха на илюминатора отвъд нея, а мислите му се зареяха към Алекс.

Защо всъщност не се бяха отдръпнали?

Заради парите, естествено — така биха го възприели повечето хора. Цифрите в досието на Джейкъбс действително бяха главозамайващи. Но имаше и нещо друго — нещо, което отиваше отвъд парите. Вълнението. Невероятната тръпка да търсиш и откриеш наследниците на огромното състояние. Именно от това се нуждаеше той. То беше вътре в него, заложено още от баща му. За добро или лошо именно страстта към издирването го беше превърнала в човека, който беше днес. Друг път той просто нямаше.

Отново спря поглед върху лицето на Джесика. Тази жена беше решила да предяви иск за своята част от наследството и щеше да го стори със или без помощта на „Мърчант и съдружници“. Протегна ръка към вградения в облегалката пред него телефон и свали слушалката. Сега важното бе да сключи договор с нея да я представлява. По-късно щеше да се оправя с добрите и лошите му страни.

— Аз съм, Дъг. Извинявай, че те събудих.

— Къде си, по дяволите?

— На път за Ню Йорк.

— Добре ли си? Наследницата с теб ли е? Какво става, за бога?

— Всичко е наред. Слушай, Джесика фон Рор прие да ни стане клиентка. Всички ние се нуждаем от това, нали? Ти чувстваш ли се достатъчно сигурен, за да се явиш в съда?

Насреща прозвуча дълга и дълбока въздишка.

— Да, предполагам…

— Не е зле да си помислиш, Дъг. Появата ти на това съдебно дирене може да се окаже изключително опасна. Аз самият не държа да се явиш и няма да ти се разсърдя ако си останеш у дома… Разбираш ли ме? Искам сам да решиш какво ще правиш…

Отговорът дойде след пет дълги секунди.

— Трябва да го направя!

Ник се намръщи и стисна по-здраво слушалката. Нещо не беше наред.

— Добре ли си, приятелю?

— Добре съм. Защо питаш?

— Звучиш ми доста странно…

— Не съм се наспал. Но ти няма от какво да се безпокоиш. Всичко ще бъде както трябва.

— Значи си сигурен, че искаш да се явиш?

— Нали току-що ти го казах? Сигурен съм, Ник!

— В такъв случай чуй една много важна инструкция — резервирай си място на някой полет до Олбъни, но плати в брой. Това е много важно! В брой, разбираш ли? Никакви кредитни карти!

— Разбрах.

— Много добре. И не забравяй за документацията.

— Ще ти се обадя след като сляза. Гледай да не изключваш проклетия си телефон!

Ник остави слушалката. Дъг звучеше твърде зле, беше много раздразнителен. Вероятно не му издържат нервите. След тежката седмица, която имаха, това беше съвсем разбираемо. Или пък приятелят му все пак крие нещо?

— Не биваше да го притискаш толкова!

Джесика го гледаше с укор, очите й бяха зачервени от съня.

— Убеден съм, че хонорарът, който ще спечели, има нещо общо с куража му — поклати глава Ник.

— Значи си променил мнението си — отбеляза тя. — Мислех, че за теб тези пари са мръсни.

— Възнамерявам да ги върна веднага след като отново сляза на земята — отсече без колебание Ник.

— Ще ги върнеш значи — засмя се презрително Джесика. — Онези банкери положително ще ти бъдат много благодарни!

— Няма да ги върна на тях, а на наследниците. Забрави ли, че това ми е работата?

Тя се изправи в креслото.

— Нима изобщо не приемаш, че след всичко, което преживя, все пак заслужаваш част от тези пари?

Ник сви рамене и се обърна към прозореца.

— Нещо в тези аргументи куца.

— Помисли си все пак. Помагаш да се възстанови една справедливост — нещо, което би трябвало да стане преди петдесет години! Въпросните пари отлежават в банката още от четиридесетте!

— Аха — кимна небрежно Ник. — И това ме прави истински герой, нали? Един честен и благороден джентълмен! — Поклати глава, на лицето му се изписа отчаяние: — Всъщност, искам си живота обратно и нищо повече!

— Нима тези пари няма да ти помогнат да си го върнеш?

Ник се облегна назад и затвори очи. Думите й изобщо не му действаха. Бавно почувства как грозната истина прониква в съзнанието му: предишният му живот беше изчезнал безвъзвратно. Едва ли някаква сума можеше да го върне, колкото и голяма да е тя.

 

 

Крейгън се блъсна в петметровата маса за хранене и промърмори нещо под нос. Лоши новини. Вече му беше дошло до гуша от тях. Сан Франциско, Де Мойн, а сега и Женева — ето ги трите провала, за които нямаше извинение. Бяха срамни, но най-вече скъпи провали.

Малой премяташе някаква химикалка между пръстите си и се чувстваше зле, макар че нямаше как да го обвинят в некадърност. Беше се препънал само веднъж, в Хъдсън, но за това знаеха само той и Ник Мърчант.

— Значи това частно ченге не изкиха нищо, а? — промърмори Крейгън без да спира да обикаля.

— Само няколко зъба — поклати глава Малой.

— Ти обискира офиса, така ли?

— Нямаше кой знае какво за обискиране. Беше почти разчистено. Нямаше нищо.

Крейгън се тръшна на един стол.

— Нашият клиент е много разтревожен — промърмори той.

— Но какво има на тези снимки, извънземни ли? — учуди се Малой.

Крейгън не отговори. Можеше само да предполага, че на снимките е било запечатано нещо наистина важно. Вътре в себе си беше убеден, че тези митични фотографии окончателно са изгубени. Нямаше никакво намерение да губи повече време за тях.

— Мърчант и момичето може би вече пътуват насам — промърмори той. — А нашите сътрудници в Европа съвсем не са толкова сръчни, колкото ги мислех.

— Пълни боклуци! — пренебрежително изсумтя Малой. — Дори Рение се издъни.

— Рение не може да свърши всичко! Освен него там имаше и други.

— Добре — сбърчи вежди Малой. — А сега какво ще правим?

— Ще чакаме. Знаем, че Мърчант използва името Майкъл Колиър, което към днешна дата сигурно вече е зарязал. Очаквам потвърждение на доклад, според който преди няколко часа Морено е била засечена в Олбъни. Надявам се скоро да разполагаме и с нейния псевдоним. — Ръцете му бавно се свиха в юмруци. — Утре е решителният ден, Малой. Но аз те повиках по друга причина — утре, в три и половина следобед, в Общинския съд на Колумбия ще се гледа някакво предварително дело. Научих, че на него ще бъде представена и агенцията „Мърчант и съдружници“.

— От кого?

— От някого. Този път няма да допусна никаква грешка, Малой. Задачата съм я запазил за вас двамата с Рение. Ще държите под око парадния и задния вход на съда. Искам да сте на позиция утре сутринта в девет нула нула. Ваша работа кой ще наблюдава площада отпред и кой ще дебне отзад.

— Ясно.

— Беше ми съобщено, че най-вероятните мишени са адвокатът и момичето Фон Рор, което има всички основания да присъства на това дело. Поне така ми бе казано…

— Значи трябва да им скочим преди делото, така ли? — попита Малой.

— За предпочитане — кимна Крейгън. — Но така или иначе работата трябва да бъде свършена. Никой не трябва да напусне съда. Преди или след — ваша работа. Искам да ги няма!

— Няма проблем — кимна Малой. — Ами Мърчант? Него отписваме ли го?

Крейгън скръсти ръце пред гърдите си, на лицето му се появи широка усмивка:

— Не се тревожи за него. За Мърчант имаме един специален план. Току-що бях информиран, че в момента се подготвя нещо, което ще сложи край на нашата весела гонитба.

— Какъв план?

— След няколко часа ще разполагам с всички детайли. Това, което мога да ти съобщя веднага е, че утре по някое време нашето приятелче Ник Мърчант ще ни бъде поднесен на тепсия.

 

 

Голямата двуетажна къща на Франклин стрийт беше тиха. Трите обитателки кротко спяха на горния етаж. Мъжът в дома обаче остана буден през цялата нощ.

Стиснал главата си с две ръце, Дъг седеше до масата на партера. Очите му бяха затворени, ушите му пищяха. Никога през живота си не се бе чувствал толкова изтощен.

Навън просветля, вещите в кабинета започнаха да се очертават. Той вдигна глава и срещна трите чифта очи, заковани в неговите. Протегна ръка и ги взе. Трите най-важни в живота му същества бяха тук, в снимката със златна рамка. Тя му беше любимата. Професионална, правена в студио фотография. На преден план беше Кимбърли, а Кери и Никол бяха изправени зад нея, положили ръце върху раменете на майка си. Стиснал рамката в ръце, Дъг дълго време не свали поглед от нея.

Най-сетне се изправи и насочи уморен взор към прозореца. Не му беше необходимо да вижда задния двор, защото си го представяше: един обширен и добре подреден двор зад просторната, красива къща. Живееха тук вече трета година и той най-сетне започна да оценява красотата на всичко наоколо. На тридесет и шест години бе постигнал всичко, което си беше поставил като цел в живота. Странно, но изпита чувството, че и това го проумява току-що.

Натика ръце дълбоко в джобовете си и сведе очи към бюрото. Зад снимката на семейството му имаше още една, на други хора. Тя беше в обикновена дървена рамка, доста по-стара — още отпреди раждането на момичетата. Тримата мъже бяха опрели рамене в един зле осветен бар, на лицата им грееха широки усмивки. Дъг беше в средата, а от двете му страни се бяха изправили Бил и Ник Мърчант. Вече не помнеше нито датата, нито мястото, но поводът бе останал дълбоко в съзнанието му: тримата празнуваха официалното му назначение за юридически съветник на „Мърчант и съдружници“. Макар никога да не го беше признавал пред тях, Дъг винаги се чувстваше благодарен за този жест. Бил Мърчант вече не можеше да приеме благодарностите му, но синът му все още е жив.

Посегна към слушалката, ръката му леко трепереше. Беше наложително да се примири с това решение. Можеше само да се надява, че един ден ще му простят, ако нещо случайно се обърка.

Насреща прозвуча гласът на служителката от авиокомпанията. Дъг се поколеба само за миг, после си поръча еднопосочен билет за международното летище „Кенеди“.