Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Крис Ларсгард. Ловецът на наследници

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Цветана Маринова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-328-Х

История

  1. — Добавяне

5.

Ник пристигна в Олбъни в два без десет сутринта. Излезе от таксито на улицата и още веднъж провери дали това е адресът на Морис стрийт. Външната лампа светеше, всъщност единствената в целия блок. Огледа улицата и в двете посоки. Кварталът беше тихо и приятно местенце — поне доколкото можеше да види. Двуетажният блок на Алекс, боядисан в тъмнокафяво, не се отличаваше от която и да е друга жилищна сграда. За момент се спря, за да се полюбува на новопридобито й жилище. Ужасно много се гордееше с нея. Тя бе изминала от детството си дълъг и болезнен път, започнал от мизерния дом в испанското гето, пропито от наркотици. Още оттогава се бе мъчила със зъби и нокти да изпълзи от това прокълнато място. Той добре осъзнаваше, че собственото му детство е музика и танци в сравнение с нейното минало.

Пръстът му беше на няколко сантиметра от звънеца на входната врата, когато тя се отвори със замах. Алекс му се усмихваше с най-очарователната си усмивка, вперила поглед в него, с пръст, замислено подпиращ брадичката й.

— Хмм — каза бавно тя. — Мисля, че познавам това лице.

— Не можех да остана повече далеч от теб — отвърна Ник, отвръщайки й с усмивка.

— Колко мило. Предполагам, че това няма нищо общо със случая за двайсет и два милиона, нали?

Двамата се хвърлиха в обятията си. Ник вдиша от парфюма, за който пазеше спомен вече години наред. Това отприщи вълна от спомени за заедно прекараните дни и нощи в Тексас Ю. Не си спомняше името на парфюма, но както и да се наричаше, ухаеше божествено. С прекрасния си тен и големи кафяви очи Алекс спокойно можеше да мине за ученичка. Дете на испанка, и потомък на индианец от племето чероки, тя си оставаше все същата привлекателна млада жена, каквато бе и преди петнайсет години. Няколкото килограма в повече не нарушаваха прекрасната й фигура.

Ник изхлузи пътната чанта от рамото си и огледа дома й.

— Мястото изглежда чудесно. Искам да ми покажеш всичко, преди да се захванем за работа.

— Добре, тогава последвай своя гид.

Жилището беше просторно и удобно. Три спални, две бани и просторен кабинет. Алекс грееше от гордост, докато му показваше дома си — виждаше го в очите й. Тя имаше пълно основание за това. Успя да се справи с няколко наистина гадни случая още от първия си ден в кантората и Ник се радваше не по-малко от нея. Алекс единствена в семейството си бе успяла да завърши колеж и всичко в живота си бе постигнала съвсем сама. С удоволствие напусна работата си на адвокат, когато Ник я покани да работи като търсач на наследници.

Кафето беше готово. Тя напълни две чаши и му сервира едната.

— Хайде да се качим горе, Ник. Имам да ти покажа интересни неща.

Качиха се на втория етаж, където се намираше кабинетът. Ник одобрително огледа своята база на Източния бряг. Кожен стол с висока облегалка, препоръчана лично от него, голямо функционално бюро, факс, компютър и копирна машина бяха поставени на най-подходящите места. В единия ъгъл съгледа и пожарогасител, който тя бе купила по негово настояване.

— Какво ще кажете, мистър Критика? — обърна се Алекс към него.

— Прекрасно. Хей, нима ти отне цели четири години, за да се подредиш така добре?

— Стига, Ник. Много добре знаеш в каква кутийка живеех.

Ник си съблече сакото и седна на нейното бюро.

— Давай да говорим за Джейкъбс. Имаме ли вече документите?

— Дори повече — каза Алекс, като придърпа един стол до неговия. Взе малка снимка и му я подаде. — Специален бонус, жест на любезност от един приятел следовател. Кажи здравей на мистър Джейкъбс.

Снимката беше правена на полароид и показваше човека от раменете нагоре. На главата му нямаше много коса, а лицето му приличаше на сочна, многопластова поничка. Млечнобялата кожа контрастираше силно на сивкавата телесна маса, която лежеше на масата на съдебния лекар.

— Изглежда по-грозен и от дявола — коментира Ник и остави снимката настрана. — Какво друго?

— Купища документи и едно голямо нищо — каза Алекс и му подаде лист хартия. — Това е извадка от гражданския регистър на окръг Колумбия. Май си имаме работа с мъртва душа.

Ник прегледа смъртния акт и особено една част от него. В двете полета — за име на бащата и за име на майката — пишеше „неизвестен“. С пръст проследи написаното по-надолу, докато Алекс продължаваше да му обяснява.

— На осемдесет и седем години, починал е в дома си. Записано е, че причина за смъртта е удавяне. Бил се препънал във ваната си или нещо такова.

Ник кимна.

— Семейно положение: „неженен“. По дяволите! Цял живот ли си е стоял ерген?

— Изглежда, че е точно така. Нашите куриери преровиха архивите на гражданските бракове от 1925 година насам, но явно не се е женил, или поне не в Ню Йорк.

Ник избърса потта от челото си. Апартаментът беше добре затоплен и му стана задушно.

— Обичайно занятие: „стъклар“. Какво означава това?

— Нямам представа — отвърна Алекс. — Не открих да е членувал в никакви съюзи или професионални организации. Затова допускам, че всъщност нищо не е работил.

— Номерът на социалната му осигуровка започва с 087. Това не означава ли, че…?

— Точно така — кимна Алекс. — Издадена е в Ню Йорк.

— Ето нещо интересно. — Ник продължаваше да чете от смъртния акт. — „Име на информиралия за смъртта: Бони Шлигел. Има и адрес с пощенския код: ПК 16, Стони пойнт, Ню Йорк.“

— Според мен тази дама е ключът. Тя фигурира и на некролога.

Алекс се разрови в купчината документи и измъкна един лист. Ник го прочете. Държеше в ръцете си копие от последния брой на вестник „Олбъни таймс юниън“ от предишния ден. Там пишеше:

Джейкъбс, Джералд Реймънд — почина в дома си в Хъдсън, на 7 септември, на възраст 87 години. Жител на града от 3 години, майстор в пенсия. За повече информация относно панихидата, моля обадете се на Бони Шлигел на телефон 518-555-2893. Поканени сте да направите дарение по свое усмотрение.

— Жител от три години — повтори Алекс. — Старчето се е домъкнало от друго място.

— Тогава къде е пребивавал през останалите осемдесет и четири години, скъпа моя?

— Въпросът е свързан със сумата от двайсет и два милиона долара. — Алекс замислено отметна от лицето си непослушен кичур. — Обадих се на въпросната Бони в осем часа миналата вечер.

Ник бързо я погледна.

— Кажи ми, че не си го направила, Алекс. Трябва непременно да се срещнем лице в лице с тази жена! Разговор по телефона е твърде голям риск…

— Отпусни се, Ник. Обадих се само за да проверя как звучи гласът й. Прилича ми на сладка малка женичка — или поне така изглежда от телефонния секретар. Това е по твоята част. Пуснах един агент да проуча как стоят нещата около нея на място. Обеща да е готов с първата информация към седем сутринта.

Ник погледна стенния часовник. Показваше точно 2:45.

— Късно е. Как си толкова свежа по това време?

— Чувствам се ужасно. Трябва да поспя поне няколко часа.

— Аз също. Нека да приключим каквото има още до три часа. — Отново избърса челото си. — Включила си отоплението на максимум, нали?

— Мрънкало такова! Прозорците са отворени.

— Аз готвя.

— А ти се прозяваш.

Ник се усмихна и погледна отново към документите върху бюрото.

— С какво още разполагаме?

— Ще ти хареса, сигурна съм.

Алекс отвори папката си и измъкна поредния документ. Ник го взе от ръцете й и я погледна изумен.

— Как се сдоби с това толкова бързо?

— Явно съм голяма слабост за Рейфорд. Много обича да чува гласа ми.

— Трябва да види и останалото от теб.

Поддържането на вътрешен информатор в Данъчната служба им струваше скъпо, но пък носеше добри дивиденти. На петдесет години, разведен с четири деца, Мъри Рейфорд очевидно никак не се притесняваше, че в действителност върши федерално престъпление срещу няколко хилядарки повече на година.

Ник започна да чете досието, предоставено от Службата, но този път от първия ред.

1. Име, презиме, фамилия: Джералд Реймънд Джейкъбс

2. Улица и номер: Майкъл, 198

3. Пощенска служба: Хъдсън, Ню Йорк

4. Социалноосигурителен номер: 087-81-7691

5. Професионално занимание: пенсиониран — получава социална помощ

6. Служебен адрес на настоящия работодател: …

7. Дата на раждане: 01.10.1913 година

8. Място на раждане: Великобритания

9. Моминско име на майката (жива или починала): Патрис Маргарет Макинтайър

10. Пол: мъжки

11. Цвят на кожата: бял

12. Посочете датата, на която сте постъпили на работа: …

13. Текущ граждански статут: гражданин

— Бинго! — Ник щракна доволно с пръсти. — Имаме мястото на раждане и моминското име на майка му.

— Погледни внимателно това име, преди да си започнал да строиш въздушни кули.

Ник прочете отново името на майката и усети как ентусиазмът му постепенно се изпарява.

— Макинтайър. О, боже!

— Става дума за Англия — отбеляза Алекс, поклащайки глава. — Добър късмет, няма що! По-голям шанс щяхме да имаме, ако трябваше да издирим Джоузеф Смит в Щатите. Дори нямаме конкретен град. Толкова успях да изкопча от Данъчните.

Ник остави листа на бюрото и се отпусна на стола. Усети как умората упорито пълзи по цялото му тяло. Да не би да се подвеждаха? Прегледаха няколко ключови документа — обикновено от тях започваше разследването по всеки случай — и все още бяха на нулева позиция.

Алекс стана и мина зад него. Започна умело да масажира раменете му.

— Днес следобед имах възможност да мина през Службата по имотното състояние и да проверя досието за имота на Майкъл, 198. Надявах се, че все някой от семейството е оставил документ с подпис.

— Хубава идея. И откри ли нещо?

— Нищо. Подписано е от служителя в Комисията по данъчната оценка на имота. Джейкъбс е бил истински самотник, Ник.

Той притвори очи и се отдаде на отпускащото чувство от масажа.

— Не особено обнадеждаващо начало. Но съседите и госпожа Бони със сигурност ще има какво да ни кажат утре сутринта.

— Ще им се наложи да го направят — отвърна Алекс, притискайки безмилостно мускулите му. — До момента този тип е дива Индия за нас.

— Хей, човече, май ти харесва да ми причиняваш болка?

— Преди я понасяше без проблеми. — Тя леко го перна по главата. — Аз си лягам. Оправила съм ти леглото в стаята за гости.

Ник се изправи и тръгна към банята. Изми си зъбите и лицето, преди да се оттегли в стаята си. Не беше голяма, но имаше легло, гардероб и няколко непретенциозни картини на стената. Алекс все още не бе приключила с обзавеждането на дома си.

Събу панталоните си и се пъхна под завивките. Преди петнайсет години щяха да се намират в нейната спалня, или в неговия апартамент, в бурен танц под завивките. През първата година в колежа пазеха зорко приятелството си. После, когато стигнаха до леглото, всичко се развали. Аферата им издържа един семестър и се разпадна от само себе си след четири месеца обтегнати отношения. Ник чувстваше, че основно вината е в него. Знаеше, че е труден характер, прекалено нервен и пренапрегнат, почти до вманиаченост. Естествено, търпението на Алекс се бе изчерпало на шестнайсетата седмица. Решението им да се разделят бе взаимно.

Ник изпитваше безкрайна благодарност към нея, че в крайна сметка след колежа останаха приятели. Алекс се превърна в негова опора: от постъпването му в полицията, през смъртта на баща му, до борбата да се наложи като агент за издирване на наследници. Когато взе решение да разшири бизнеса, тя бе единственият му избор за партньор. Не се излъга. Въпреки няколкото трудни момента, които изживяха в колежа, отношенията им прераснаха в приятелство. Може би в крайна сметка бяха успели да се разберат един друг.

Алекс влезе в стаята и дръпна един стол до леглото му. Беше се преоблякла в твърде голяма тениска и къси панталонки. Фланелката й висеше малко смешно на една страна и отриваше гладкото й загоряло рамо.

— Предполагам, че Дъг е доста възбуден по този повод — коментира тя.

— Кой, Дъг ли? Да се вълнува за двайсет и два милиона? Как пък не — това е дребна работа за него!

— Да, прав си. Сигурно се върти в кабинета си като муха без глава.

— Звучи ми все едно описваш самия мен.

Тя се усмихна.

— Майка ми те поздравява, Ник.

— Как е тя?

— Чудесно. Все още в старото блато. Веднага щом свършим с това, ще я измъкна оттам.

— Струва ми се, че на нея там й харесва.

— Това е друг въпрос. Тя си мисли, че й харесва. Опитах се да я домъкна тук при мен, но тя е упорита. Не иска някой да й се налага. — Тя поклати глава. — Гарантирам ти, че ще я измъкна оттам съвсем скоро. Дори ако се наложи да я завържа и да я пренеса сама дотук, пак ще го направя.

Ник кимна, но не каза нищо. Припомни си какво всъщност е положението й. Майката на Алекс все още живееше в испанското гето на Харлем и работеше много часове в една шивашка фабрика в Манхатън. Познаваше Алекс и беше сигурен, че тя продължава да й изпраща част от всеки чек, който получава.

— Наистина искам да поема този случай, Ник.

— Двамата ще се заемем с него, но ще се изправим срещу големите момчета, Алекс. Убеден съм, че не сме единствените, платили на онзи червей. Имаме сламка, но не се пренавивай предварително.

— По дяволите със страховете. Искам да купя на мама свястна къща и да я измъкна от онази дупка.

— Можеш да й купиш цял замък, ако успеем да се справим с този случай.

— Все едно че си живее в затвор. — Алекс се наведе към него. — И знаеш ли кое е най-странното? Защо един тип с двайсет и два милиона в джоба си живее в Хъдсън? Не бих отишла там, ако разполагах с такова състояние.

— Мислех си за същото нещо — каза Ник и седна в леглото. — Хъдсън не е най-доброто място за живеене.

— Наистина не е. Но се е променило. С антикварните магазинчета, накацали по главната улица и юпитата, които пазаруват в тях през почивните дни. Сега просто не е същото. Но си е все така стар град с голяма престъпност и висока безработица.

— Това не е достатъчно обяснение. Но нека да пробваме пак. Откъде ли се е сдобил с парите си? Като стъклар? Не мисля. Освен ако не говорим за изработката на четиринайсеткаратово стъкло. Сигурно е бил брокер на бижута.

— Може да е спечелил от лотарията.

— Дали е възможно да проверим?

Тя неуверено вдигна рамене.

— Сигурно има някъде централа на държавната лотария. Но не знам дали ще ни предоставят такава информация.

— Струва си обаче да опитаме — каза Ник, като се облегна назад. — Единственото нещо, за което сме сигурни до момента е, че старецът отдавна живее като пълен самотник. Дори да е имал някога семейство, изглежда, никой от тях не го е било грижа за него. Или са загубили контакт помежду си.

Алекс не успя да сдържи прозявката си.

— И така, какъв е планът за сутринта?

— Ще стана към шест. Искам да огледам квартала на Джейкъбс, също и къщата му. Какво ще кажеш да се опитам да поговоря със съседите му, а ти да направиш посещение на онази Бони?

— Добре. Надявам се моят агент да не се е объркал. Каза ми, че ще провери този адрес до седем часа.

— Обади му се в седем и петнайсет, ако дотогава няма вест от него.

— Да, шефе. Нещо друго?

— Ами, да. Имаш ли нещо против да довършиш онзи масаж?

— Твоята масажистка направо е смазана от умора. — Разроши шеговито косата му с ръка и се изправи. — Затвори си очите и се моли да има някакви наследници.

Ник огледа преценяващо краката й, докато прекосяваше стаята на излизане. Включи нощната лампа на масичката до леглото си и се загледа в тавана. Осемдесет и седем годишен мъртъв старец се вглеждаше в него от тъмнината на стаята.

Джералд Реймънд Джейкъбс — кой си всъщност ти?

Имаше нещо, което не се връзва в цялата история и това е странното съчетание на непретенциозен стъклар и състояние от осем цифри. Явно старчето беше отнесло със себе си в гроба някаква тайна.

 

 

Касълтън се събуди към пет сутринта. През последните години си позволяваше да спи до шест и половина, но случаят Джейкъбс от известно време му наложи връщане към старите навици. Така към шест часа вече беше в офиса и преглеждаше текущите дела. Днес вниманието му бе заето само с едно.

Ричард Борг можеше да го прочете по лицето на Касълтън. Борг бе бивше ченге от полицията в Детройт, който проявяваше силен интерес към детективската професия. Това беше мотивът, с който постъпи на работа в „Дженерал инкуайъри“ преди около двайсет и една години. По времето на италианския случай Лучети, в който ставаше дума за един милион долара, Касълтън бе успял да запази невероятното си спокойствие. Но сега на лицето му бе изражението на старата хрътка, надушила богат лов.

— С какво разполагаме, Ричард? — попита рязко Касълтън.

Борг се надяваше, че новините ще го накарат да се поотпусне малко.

— Изглежда, че старецът никога не се е женил в Щатите. Преровихме гражданските регистри за бракосъчетания на четирийсет и осем щата, включително в Пуерто Рико и на остров Гуам. Нищо. Все още очаквам резултати от хората ми в Делауеър и Уайоминг. Но най-много се притеснявам и очаквам обаждане от нашия човек във Федералния имиграционен архив.

— Джейкъбс е бил емигрант?

— Така изглежда. Един от емигрантите през двайсетте и трийсетте години, дошли сами в Америка. Статистически се водят неженени, но и след това малцина са сключили брак в Щатите. Същото се отнася и за Джейкъбс. Докопаме ли се до досието в имиграционните, ще се наложи да използваме за отправна точка Англия. После хората ни там ще съставят генеалогията.

Касълтън замислено въртеше мустаците си.

— Кога трябва да пристигнат Лейк и Рисо в Ню Йорк?

— Вече са там. Тази сутрин започват от съседите. — Пресегна се през бюрото и намери необходимия лист хартия. — Това е некрологът.

Касълтън го взе и прочете внимателно.

— Не пише нещо особено.

— Това е добре. Със сигурност сега Мърчант ще ударят на камък.

Касълтън се приближи мълчаливо до прозорците, с ръце, скръстени на гърба.

— Сигурни ли сме, че други не разполагат с информация за случая?

— Знам със сигурност, че „Хог“ и „Макклейн“ нямат идея за това. Ако те не знаят, съмнявам се, че е изтекло нещо до нечии други уши. Проверих в офиса на Мърчант. Секретарката му твърди, че е някъде в града.

— Значи вече е в Ню Йорк.

— Той е вече изпята песен, Лорънс. Джейкъбс ми изглежда доста костелив орех. Няма съпруга, няма деца, няма никакви близки или роднини. Гарантирам ти, че Мърчант не са успели да научат много до момента.

Касълтън беше заровил брада в дланта си, докато крачеше нервно пред очите на Борг.

— Сякаш си имаме работа с лице под прикритие.

— Това не би ме изненадало. Но скоро ще го разберем със сигурност.

— Омар Моралес също беше псевдоним. Но Мърчант го разбраха преди нас. — Той спря и погледна многозначително към Борг.

— Не виждам връзката. Лорънс, Мърчант нямат опит в разкриването на прикрита самоличност. Самият ти каза, че са имали дяволски късмет в случая с Моралес. Мога да ти изброя поне десетина други случая, в които е имало лица под прикритие, и ние сме развързвали възела. Къде тогава са били те?

— Не е възможно отново да извадят такъв късмет.

— Мърчант не разполага с хора в Англия. А в този случай това е решаващо.

Видът на Касълтън не предвещаваше нищо добро.

— Веднага щом като Лейк и Рисо разговарят със съседите, искам да са по петите на Мърчант. Трябва да знаем какви ги върши.

— Да го следим? Господи, Лорънс…

— Не ми противоречи, Ричард. Тук нямам право да допусна и най-малката грешка. Знаем къде живее неговата партньорка в Олбъни, нали? Искам още днес да се лепнат за този кучи син.

Борг кимна и посегна към телефонната слушалка.

 

 

Синьото небе изведнъж успя да пробие пелената от сиви сутрешни облаци, надвиснала над Олбъни. Мъж на средна възраст, с гъста брада, седеше в Уошингтън парк, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Пушеше цигара и наблюдаваше неодобрително как една стара жена пръскаше с пълни шепи семена към цяла армия гълъби. Не можеше да понася тези летящи плъхове, не понасяше и хората, които се отнасяха към тях като към домашни любимци. Сърдеше се, че трябва да седи и да е свидетел на подобна отвратителна гледка, но вече бе приел сделката.

Името му беше Крейгън и бе изминал дългия път от дома си в Бруклин Хайтс заради тази толкова специална среща в ранната утрин. Лицето за контакт му бе казало да бъде в парка в шест часа сутринта и да чака на пейката близо до езерото. Смяташе, че цялата тази шпионска работа не си струва, но се забавляваше по някакъв мазохистичен начин. Докато става дума за пари, можеше да се разчита, че и той ще участва в играта.

Десет минути след уговорения час, по павираната алея около езерото, една фигура с куфарче в ръка разсеяно се приближи към него. Крейгън се поизправи на пейката и нарочно извърна поглед от приближаващия се непознат. Изглеждаше, че човекът е излязъл да се поразходи рано сутринта — или поне така трябваше да изглежда отстрани. Крейгън хвърли догарящия си фас и зачака. Не че беше нервен, но нещо в тези хора все го караше да се чувства пренапрегнат. Пистолетът му беше на мястото си в палтото. Никога не се знаеше.

Непознатият се насочи към него и седна на отсрещната дървена пейка. Минаха няколко секунди преди новодошлият да заговори.

— Имаме още нещо за теб.

Крейгън кимна и заби поглед в обувките си. И двамата наблюдаваха жената с гълъбите; изчакаха, докато изтърси и последните трохи хляб от торбичката, която носеше. Въздухът се раздвижи от плясъка на енергично размаханите птичи крила. Тя седеше в центъра на заобиколилите я гълъби и си мърмореше под носа, наблюдавайки ги как кълват.

— За какво става дума? — попита Крейгън. Знаеше, че накрая мъжът ще изплюе камъчето, но вече му бе писнало от драматични паузи.

— Следващите няколко дни къщата в Хъдсън ще бъде изпразнена. Всичко ще бъде натоварено и отнесено. Искаме от теб просто да наблюдаваш къщата за ден-два, докато всичко приключи. Изпратете същите двама като предишния път. Възможно ли е да са там преди обяд?

— Няма проблеми. И те трябва само да наблюдават къщата?

— Да, само това.

— Очаквате ли да се случи нещо необичайно?

— Не. Просто за всеки случай. Да сме сигурни, че всичко е наред през цялото време.

— Тогава няма да има проблем.

Мъжът се пресегна към куфарчето и го отвори върху коленете си. Намери един дебел плик и го подаде на Крейгън, без дори да го погледне.

— Както е уговорката. Това е за Хъдсън и за работата в града.

Крейгън знаеше, че няма нужда да ги брои. Колкото и да бяха странни тези типове, винаги можеше да разчита на тях, когато дойде денят за разплащане.

Непознатият се изправи. Крейгън вдигна поглед към него и се вгледа в бледото му лице с очила. Не се страхуваше, но имаше нещо необяснимо и призрачно в тези типове, което го потискаше.

— Хората ви да са там по обяд.

— Вече е свършено, приятел.

Мъжът кимна студено и си тръгна откъдето беше дошъл — по бетонираната алея край езерото. Когато изчезна от погледа му, Крейгън се изправи и се върна в колата си между смълчаните в сутрешната мараня дървета на парка.