Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Крис Ларсгард. Ловецът на наследници

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Цветана Маринова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-328-Х

История

  1. — Добавяне

12.

Някакво странно спокойствие обзе Ник, докато пътуваше към Айова. Наблюдаваше кацането в Де Мойн и си каза, че нещата сега са изцяло в негови ръце. Двамата с Алекс направиха всичко възможно. По-бързо не можеха да се справят с разследването по случая Джейкъбс — ставаше дума за три дни. Ако конкуренцията ги изпревареше, всичко щеше да е свършено. Но в този случай поне нямаше да берат ядове с ФБР.

От Стейт Хайуей, номер 5 Ник взе кола под наем, излезе на Пета улица и зави наляво по Маккинли. Дълга, подравнена с дървета улица го изведе до Пайнкрийк, която се оказа следващата пряка вляво. Видя скромно, обикновено жилище, така че се надяваше същото да се отнася и до собственичката. Почувства се окуражен от информацията, която по време на полета прочете в справката за жената.

Алекс, както обикновено, беше свършила перфектна работа. Първо беше проследила един от адресите за изпращане на сметки на Джесика фон Рор до адвокатска кантора. Справка в Интернет — правният регистър на „Мартиндейл-Хубел“ потвърди, че Джесика е адвокат, специализиращ в областта на недвижимите имоти, по-точно фермерско право. Беше завършила висше образование в Айова, а юридическата си диплома бе получила от Нюйоркския университет.

Справката в данъчните регистри им осигури още информация. Декларациите на мис Фон Рор показваха имуществено състояние около шейсет хиляди долара за всяка от предходните пет години. Явно разполагаше с доста добър доход, но не чак толкова впечатляващ за Ник. По някаква странна логика, най-трудните му клиенти винаги бяха твърде заможни. Факт, който удивляваше партньорите му.

Кредитната справка показваше, че мис Фон Рор разполага с минимален кредит в картата си. Бе теглила студентски заем от двайсет хиляди долара, както и четирийсет и пет хиляди от Банка Де Мойн. Ник предположи, че става дума и за ипотечен заем. Къщата бе на нейно име и доколкото показваше справката, никой друг не живееше на този адрес. Не беше омъжена.

От Държавния департамент по транспорта на Айова получиха допълнителни данни. Трийсет и една годишната Джесика Ан фон Рор беше родена в Амес, Айова. Висока около метър и шейсет, с руса коса и сини очи. Караше „Сааб“, модел 1994 година — явно доста бързичко. На нейно име имаше два акта за превишена скорост за последните четиринайсет месеца.

Общата справка, направена по Интернет, им предостави още две важни сламки. Джесика имаше риболовен билет, издаден от щата Айова. Освен това членуваше в местен клуб по джогинг.

Ник остави документите настрана. Чувстваше се оптимистично настроен. Джесика работеше като адвокат по фермерски дела, имаше селски корени и влечение към природата, освен това разполагаше и с приличен доход. Жена, която обича да лови риба, не може да бъде прекалено резервирана.

Отново огледа къщата. Колата й беше паркирана отпред. Нагласи вратовръзката си пред огледалото за обратно виждане и приглади косите си.

Телефонът иззвъня от джоба на якето му.

— Здрасти, Алекс.

— Да ти звуча като Алекс? — Гласът беше на Дъг. — Чаках да ми се обадиш, проклетнико. Какво става?

— Вече съм в Де Мойн и тъкмо се канех да се запозная с евентуалната наследница. Мисля, че…

— Значи вече имаме наследник? Защо, по дяволите, не ми се обади?

— Не мога да ти се обаждам през петнайсет минути, нали? Дай ми да си поема малко въздух. Ще се срещна с тази жена. Наследница или не, връщам се у дома още тази вечер. Между другото хрумна ми нещо: можеш ли да ме вземеш от летището?

— В колко часа?

— Още не знам. Но ще ти кажа веднага, щом си резервирам билета. С малко повече късмет ще ме видиш да излизам от терминала с най-ухилената си физиономия.

Дъг се радваше да чуе всичко това.

— Божичко, човече! Иска ми се твоите да бяха наоколо в този момент… да те видят. Кой би помислил, че ще захапем такъв кокал?

— Още нищо не сме захапали, приятел.

— Ти ще го направиш, Ник. Виж, обадих ти се, за да ти кажа, че стискам палци. Просто трябваше да си попълня някои бели петна.

— Надявам се да мога да ти дам име след малко. Виж, точно пред мястото съм. Ще ти се обадя, когато разбера за какво става дума.

— Още щом излезеш, Ник.

— Веднага.

Прибра телефона и се замисли за момент. Дъг имаше право — баща му щеше да се забавлява с подобен случай. Ник много искаше да е до него в този момент. Но и без реално да го вижда, той присъстваше в случая Джейкъбс, беше част от всеки случай — и нищо не можеше да промени този факт. След миг излезе на тротоара.

Обхвана го някаква непозната нервност, когато тръгна към къщата. Представянето, което се канеше да направи, трябваше да бъде най-големият триумф на „Мърчант и съдружници“. От него щеше да се промени към по-добро животът на няколко щастливци. Той самият имаше късмета да е един от тях, но само ако всичко приключеше добре.

Стигна до входната врата и спря, загледан в извиващата се дърворезба. Първото нещо, което трябваше да установи, бе дали Джесика действително е наследница. Това щеше да се разбере още от първия въпрос. Натисна звънеца и веднага чу раздвижване отвътре.

Младата жена, която му отвори вратата, изобщо не отговаряше на очакванията му. Тя не приличаше на обутите в пантофи, раздърпани или току-що излезли от банята провинциалистки, каквито обикновено бяха неговите клиентки от малките градчета. Беше облечена в лилави спортни гащета и фланелка, а русите й коси — прибрани над челото от еластична бяла лента. Изглеждаше доста по-дребничка от метър и шейсет, а от нея лъхаше неподправен чар. Очите й — с нескрит блясък и интелигентност — се срещнаха с неговите.

Ник се поизпъна малко и се опита да си припомни речта.

— Добър ден. Търся Джесика фон Рор, дъщерята на Моника Холцман.

Тя се облегна на касата на вратата с объркан израз на лицето. Огледа го внимателно, преди да му отговори.

— Аз съм Джесика фон Рор. Какво мога да направя за вас?

Бинго, помисли си той.

— Май че ви хванах на вратата.

— Може би. Зависи от това какво продавате. Вие сте дистрибутор, нали?

— За ваше щастие, не съм дистрибутор — отвърна Ник, показвайки визитната си картичка. — Казвам се Ник Мърчант, частен детектив от Сан Франциско. Дошъл съм при вас с някои интересни новини във връзка с важен за семейството ви въпрос.

Тя взе визитката и внимателно я разгледа.

— Добре — каза, като му я върна обратно. — Какъв семеен въпрос?

Усещаше, че нервите му вече са опънати до крайност.

— Радвам се да ви кажа, че имам добри новини за вас, мис Фон Рор. Мисля, че сте станали наследница на имот.

— Така ли? — Изражението й издаваше видимия скептицизъм, с който посрещна думите му. — И за какъв имот става дума?

— Трябва да поговорим за това. Имам някои документи, които бих искал да ви покажа преди това. Може ли да ми отделите няколко минути?

Тя леко вдигна брадичката си, облягайки се отново на вратата. Малка, деликатна брадичка, която виреше с голяма самоувереност. Лицето й излъчваше класическа красота и очарование — пълни устни, овални скули, чиста и гладка кожа. Загледа се в него с ясните си зелени очи, които грееха под тъмнорусите вежди.

— Някой от офиса ли ви накара да го направите?

— Не. Честна дума.

Тя замислено потърка лицето си, преди да отстъпи крачка встрани и да го покани да влезе.

— Само няколко минути. По-добре не се и опитвайте да ми продавате застраховка живот.

Ник кимна грациозно и влезе. Искаше му се да нарита сам себе си. Хубавата й фигура и чар го объркаха, превърнаха го в пелтечещ аматьор. Боже мили! Поне успя да влезе, единственото нещо, което изглеждаше неоспоримо за момента. Ако друг търсач на наследници се бе докопал до нея, тя вече щеше да знае защо е дошъл. Той беше първият!

Ник седна на големия диван и се огледа. Всекидневната беше обзаведена с вкус, без излишно претрупване. Една снимка, поставена на другия край на масата, привлече вниманието му. Побеляла жена и млада дама — предположи, че това е любезната му домакиня — се усмихваха от рамката. Стояха пред някаква река и носеха стари сламени шапки, украсени с дълги панделки. По-възрастната жена държеше нещо като пъстърва, захапала въдицата в ръцете й. Явно доста им се отдаваше риболовът.

Джесика седна на шезлонг срещу него и отпусна леко ръце върху голите си загорели крака.

— Виждам, че сте любител на речния риболов — каза Ник, като кимна към снимката.

— Не се занимавам много-много, откакто баща ми почина — отвърна му тя с лека усмивка. Погледна многозначително часовника си. — Трябва да свършваме бързо. Защо не карате направо и не ми кажете за какво става дума?

Ник кимна в знак на съгласие и извади нещата си. Не искаше да пришпорва представянето, но явно бъдещата му клиентка беше доста заета жена. Взе една папка, в която имаше договор за наследство, определящ такса от трийсет процента. Джесика фон Рор приглади кичур коса зад ухото си и зачака.

— Още веднъж ви благодаря, че ми отделихте от времето си. Ще се постарая да свърша много бързо. — Той прочисти гърлото си. — Позволете ми първо да обясня същността на работата си. Имам фирма със седалище в Сан Франциско — нарича се „Мърчант и съдружници“, специализирана в провеждането на частни разследвания за издирване на наследници. По-точно фирмата ми се занимава с откриване на хората, които са в законните си права да наследят имуществото на свои роднини. Вече сме свързали десетки хора с тяхното богатство.

— Значи някой мой роднина е починал, а аз дори не съм разбрала — кимна тя объркано.

— Технически погледнато, мисля, че думата „отчуждена“ е по-точна. Последните ми проучвания ме навеждат на мисълта, че вие можете да станете наш клиент. Като се базирам на резултатите от разследването, смятам, че вие сте потенциална наследница на имот.

— Звучи ми много добре. — Тя кръстоса крака. — Значи с това си изкарвате хляба?

— Да — отвърна той с усмивка. Беше чувал този въпрос хиляди пъти.

— Завиждам ви — каза тя, но без никакво чувство. — Искате да кажете, че наистина си вадите прехраната от това?

— При желание за работа. Признавам, че бизнесът ми е малко по-различен, но е напълно законен. Имаме лицензирана частна детективска агенция, която работи в областта на недвижимите имоти вече дванайсет години. Донесъл съм ви списък с професионални препоръки, с примери от работата ми с клиенти.

— Добре, ще искам да го погледна. — Заметна паднал кичур коса от очите си и се наведе напред. — Та какво казахте за моето наследство? Хайде — достатъчно самореклама. Вече си просрочвате времето.

— Да, разбира се. Мис Фон Рор, има едно нещо в моя бизнес, което трябва да ви обясня, преди да говорим за наследяваното от вас. Компанията ми печели пари, когато един човек се съгласи да стане наш клиент. Това означава, че се подписва споразумение, според което на фирмата ми се заплаща процент от капиталите и имуществото, за които сме ви уведомили. Като наш клиент вие се освобождавате от плащането на каквито и да било други такси. Нашето възнаграждение се получава директно от стойността на имуществото. И нито цент повече. Поради факта, че фирмата ми не може да гарантира таксата си, източникът на наследството не се разкрива, докато не се подпише договор.

— Значи няма да ми кажете, докато не подпиша, така ли? Не знам… Искам да кажа, разбирам това за таксите, но нямам намерение да подписвам нещо със затворени очи. Трябва да прегледам всичките ви документи, преди да се съглася на каквото и да било.

— И аз ви разбирам — каза Ник, едва скривайки разочарованието си. — А как бихте се отнесли към евентуално подписване на този договор, ако сте убедена, че е напълно законен?

— Вероятно бих го направила — отговори тя, но доста неубедено. — За какъв процент става дума?

Ник се замисли за момент. Надяваше се да приключи бързо, но клиентът му не беше толкова лесна хапка. Алекс беше права с коментара за адвокатската закалка.

— Моят партньор и аз смятаме, че двайсет и пет процента са реална такса.

Тя кимна, но по реакцията й не можеше да се съди за нищо.

— Бих искала да видя договора, ако е възможно.

Ник й подаде документа и затаи дъх. Джесика вдигна краката си от пода и ги подви под себе си, докато четеше. Ник я наблюдаваше. Страхотен случай! Най-очарователният наследник, когото някога бе срещал, четеше най-прекрасния договор, който някога бе писал. Усещаше как всяко мускулче по тялото му се стяга. Бързо облиза долната си устна. Момчетата от „Дженерал инкуайъри“ щяха да се пръснат като разберат. Можеше да се наложи да изнесат стария Касълтън на носилка от офиса. По дяволите, за тази цел щеше да им е нужен товарен кран.

— Доста основно — каза тя, като му върна документа. — За какъв тип имущество става дума?

— В по-голямата си част банкови сметки, но има също недвижимо и движимо имущество.

— Така ли? — Тя замълча за момент. — А какво ще стане, ако ви кажа, че вече знам за чия собственост става дума?

— Знаете ли? — попита Ник, опитвайки се да запази изражението на покерджия.

— Мисля, че се досещам. Малко ми подсказахте, като ме попитахте дали съм дъщерята на Моника Холцман. Сигурно идва по линия на майка ми. Дотук права ли съм?

Сърцето на Ник се сви. Не само че беше права, но загряваше на секундата.

— Обзалагам се, че всичко идва от брата на майка ми, Лудвиг — продължи тя, без да сваля поглед от него. — Така ли е?

Той се поколеба. Клиентите му и преди са отгатвали безпогрешно източника на наследството си. Обикновено в такива случаи Ник се разкриваше напълно. След като и сега всичко беше ясно, нямаше смисъл да увърта. Само че скритият му коз си оставаше недокоснат. С прикритата самоличност на Лудвиг Холцман топката все още беше в неговото поле. Ако не знаеше, тя никога нямаше да се досети, че Холцман и Джералд Джейкъбс са едно и също лице.

— Ще бъда честен с вас. Да, наследница сте на Лудвиг Холцман.

Тя кимна, доволна от разсъжденията си. Ник остана мълчалив, съсредоточил вниманието си върху нейните реакции. Тя беше много привлекателна жена, но трудно можеше да направи някакво заключение за характера й. Очевидно беше костелив орех, клиент, когото не можеха да водят за носа до последната точка на договора. Имаше нещо арогантно в нея, но пък беше възможно да е изкарала тежък ден в офиса.

— Открих, че чичо ви е бил доста потайна личност — каза той, надявайки се, че с това ще я накара да се издаде.

— Възможно е — гласеше краткият й отговор. После спря и рязко се изправи на крака. — Наистина трябва да тръгвам. Знаете ли какво, оставете всичките си документи и свидетелства тук, за да мога добре да ги разгледам. Трябваше вече да съм на едно място, така че, моля да ме извините…

Ник се чувстваше страшно неудобно. Почеса се по врата и се опита да събере мислите си. През него бяха минали много наследници, които не искаха да подпишат веднага, но тази тук се държеше наистина доста странно. Разговорът прекъсна подозрително изведнъж.

— Трябва да ви намекна, че в случая става дума за значителна сума пари.

— Още по-основателна причина да ме оставите да помисля.

— Мис Фон Рор, много се извинявам, но трябва да ви призная, че съм малко объркан. Проведох разследване за вашия чичо и открих…

— Вижте — прекъсна го тя нетърпеливо. — Изглеждате ми свестен и почтен човек. Знам, че това ви е работата и се отнасям с разбиране, но не мога да направя нищо повече за вас в този момент. Нека да ви се обадя след няколко дни, става ли? Обещавам, че ще го направя. — Тя се пресегна към връзката ключове. — Сега наистина трябва да тръгвам.

Ник започна да събира материалите си. Имаше още много въпроси, но виждаше, че няма никакъв шанс да ги зададе в този момент. Затвори папката си и се изправи. Тя вече го чакаше до вратата.

На стълбищната площадка той я изчака да заключи. Реши, че трябва да опита още един, последен път.

— Джесика, уважавам отношението ви към случая, но трябва да ви попитам нещо от чисто любопитство. Какво знаете за чичо си? Въобще, можете ли да ми кажете нещо конкретно за него?

Тя слезе по стъпалата и бързо притича по пътеката до колата си. Вече му махаше с ръка, с широко разперена длан, сякаш искаше да се предпази от него.

— Може би по-късно. Нали имам визитката ви?

Качи се в своя „Сааб“. Ник поседя за момент, в съзнанието му се блъскаха хиляди въпроси, но нямаше какво друго да направи, освен и той да се качи в колата си. Наблюдаваше я, докато завиваше по улицата и не изчезна от погледа му. Едва тогава и той запали.

 

 

При съобщаването на новината настъпи мълчание. Лицето на клиента стана мъртвешки бледо. Той седеше безмълвно, неспособен да реагира адекватно. Накрая се чу нервен смях. Бърз и отривист, той все повече се засилваше, докато мъжът почти не се задави. Сведе поглед към очуканата повърхност на кухненската маса и поклати глава.

— Да бе, точно така. Няма начин.

Скептицизмът на Матю фон Рор никак не я изненада. Алекс му се усмихна и усети как по челото й избиха ситни капчици пот. Еуфорията и непоносимата жега на Сакраменто й пречеха да мисли трезво.

— Имам документацията, с която мога да го докажа, Мат.

Тя взе копието от досието за наследството и намери съответния раздел. Матю фон Рор придърпа стола си по-близо до нейния. Коленете им се докосваха. Алекс постави документите пред него и посочи с пръст написаната сума.

Ченето му падна почти до коленете. Сграбчи документите и скочи на крака.

— Мили боже! Исусе Христе… Ама вие не се шегувате… — По лицето му вече се бе изписал истински шок. Малко залитна, преди да седне обратно на мястото си. Впери поглед в нея, с изражение на развеселен пияница. — Това не може да е истина. Няма начин да е истина.

— И на мен ми беше трудно да го повярвам, Мат. Но е самата истина. Поздравления.

Фон Рор обхвана главата си с ръце и се усмихна неопределено. После извърна поглед към тавана и издаде пронизителен звук, който отекна из целия апартамент. Алекс се усмихна широко и положи усилие да не направи и тя същото като него.

— Ама вие сигурно се подигравате с мен! — весело й подвикна той насреща.

— След около четири седмици всичко ще бъде ваше.

Сега беше неин ред да атакува. Той се втурна към нея и я сграбчи щастлив в прегръдките си.

— О, боже! — развика се в ухото й. — О, боже! — После се отдръпна от нея, без да я пуска. — Преди около час бях на крачка да се сбия с водопроводчика за шейсет кинта. Шейсет кинта, представяш ли си!

— Радвам се за вас — каза Алекс с усмивка. — Годеницата ви сигурно ще припадне.

— Да припадне? Та тя направо ще хвърли топа! Двайсет и два милиона!

— Една трета, Мат — не забравяй. Брат ти и сестра ти също имат дял от наследството. Твоят възлиза на около 7,4 милиона, без таксата за нас, разбира се.

— Естествено — има достатъчно за всички. — Той се обърна и отвори вратата на хладилника. — Трябва да изпием по една бира. Трябва да поохладим малко страстите, Алекс. Мили боже!

Алекс не се възпротиви. Заслужаваше си почерпката!

Фон Рор махна капачката и остави един „Хайнекен“ пред нея. С греещо лице протегна и своята за наздравица.

— За Алекс… Алекс Марина… Правилно ли го казах?

— Морено.

— За Алекс Морено. Първата жена, която внесе промяна в живота ми — за по-добро! — Той поднесе бутилката към устните си, но сам се спря. — Не, почакай малко! За Джералд Джейкъбс! — Вдигна бирата към тавана. — Почивай в мир, чичо Джералд, стари разбойнико! В който и пъкъл да се намираш в момента!

Двамата се чукнаха. Алекс напълни устата си със студената бира и се усмихна. Трийсет процента от едната трета на Матю фон Рор означаваше 2,2 милиона. Два милиона! Ник без съмнение вече бе удвоил тази сума със сестрата. Успяха!

— Жами ще умре, Алекс. Направо ще умре, когато й съобщя.

— Кога ви е сватбата?

— В края на следващия месец.

— Е, значи ще изкарате приказен меден месец.

— Ти ме подсещаш за нещо. Мислехме да отидем до Хаваите, но сега направо ми се струва смешно.

— Може да прескочите до Рим или Париж.

Фон Рор отпи голяма глътка от бирата си и поклати глава, все още замаян от новината. Седна до нея, поставяйки ръка на крака й, като леко го погали.

— Напълно съм шокиран. Благодаря ти. Много ти благодаря.

Алекс се усмихна и премести ръката му. Отпи от своята бира, докато мислите й се върнаха в Ню Йорк, към тъмната стая с прокъсани мебели и малкия, почти неизползваем телевизор. След един, най-много след два месеца щеше да купи на майка си нов дом, далече от мръсотията и смрадта на онова гето. Приключеха ли веднъж със случая Джейкъбс, всичко щеше да си дойде на мястото.

— Значи вие все още не сте се свързали с Джес, така ли?

— Партньорът ми в момента се намира в Де Мойн — отвърна тя. — Мислите ли, че сестра ви ще приеме на сериозно цялата тази работа?

— Ами да, защо не? Джес си е съвсем нормална — понякога малко припряна. Не мисля, че твоят партньор ще срещне кой знае какви трудности с нея. Тя е адвокат, така че сигурно ще задава повече въпроси от мен.

Алекс кимна с разбиране. Искаше й се да подминат следващата тема, но знаеше, че е невъзможно.

— Мат, макар и малка, все пак има възможност тя да не се съгласи да подпише договора. Възможно е да се опита да ни заобиколи и сама да предяви претенции за парите…

— Не мисля, че тя ще ви излъже, Алекс. А и как би могла, като не знае къде се намират парите?

— Ами — Алекс се поколеба за момент, — може да ти се обади.

Матю фон Рор се засмя.

— Разбирам накъде биеш. Не се притеснявай за това. Първо, не мисля, че ще ми се обади. Изобщо не сме толкова близки, както преди години. Второ, ако въобще го направи, не е честно да ви мами по този начин, след като сте свършили такава работа. Така че от мен тя няма да научи нищо, Алекс.

— Това ще предизвикали проблем между двама ви?

— Мога да се оправям с Джес — отвърна й той с намигване.

Алекс се усмихна и успокои.

— Какво знаеш за чичо си, Мат?

— Нищо — гласеше отговорът. — Знам, че майка ми е имала брат в Германия, но никога не говореше за него, а и аз не смеех да я попитам. Винаги съм си мислил, че е умрял преди години. А вие какво сте разбрали за него?

— Почти нищо. Нямаме никаква представа откъде са парите му или защо е променил самоличността си. В смъртния му акт пише, че е бил стъклар, но очевидно е имало нещо много по-значимо от това. За щастие, единственото, което трябва на съда по делото за наследството, е да докажем родствената връзка. За това вече сме се погрижили.

— Кой го е грижа за това? — отвърна й с усмивка Фон Рор. — Каквото и да е правил, за да натрупа такова състояние, явно Господ го е благословил. — Той доизгълта бирата си и се насочи към хладилника.

— Ами брат ти? Знаеш ли нещо, което да ни помогне да го намерим?

Очевидно темата за брат му посвали градуса на настроението. Фон Рор се върна до масата с нова, пълна зеленикава бутилка и седна.

— Иска ми се да можех да ти помогна, Алекс. За последен път съм говорил с Тим преди седемнайсет години. След това обсъждахме възможността да наемем частен детектив, който да го издири, но не знам защо, просто не се захванахме. Изглеждаше безнадежден случай.

— Тогава не виждам причина да не го направим ние. Ако той е…

— Жив — довърши мисълта й Фон Рор. Хвана етикета на бутилката бира. — И аз самият съм се чудил за това. Тим беше лудият в семейството. Диви компании, наркотици, пиене — каквото ти душа иска. Опита да се справи с проблема си, когато беше на осемнайсет. Избяга и се записа при морските пехотинци. Това беше преди седемнайсет години. Оттогава не съм чувал нищо за него.

— Бяхте ли близки като деца?

— Да, или поне винаги така съм си мислил. Мамка му, нали бяхме братя, знаеш как е. Никога не сме се сбивали, нито е имало сериозен проблем между нас, нищо повече от обикновеното спречкване между деца. — Той заби поглед в земята. — Разбираш ли, затова се чудя дали все още е жив. Просто не мога да повярвам, че ще се изпари по такъв начин. Без дори да се обади.

— Знаеш ли в коя военноморска база е отишъл?

— Струва ми се в Сан Диего.

— А какъв договор е подписал? И за кой кораб?

— Това вече не знам.

Записващото касетофонче на бюрото се изключи автоматично. Алекс намери нова касета и я постави вътре. Натисна за запис.

— Имаме достъп до някои добри военни бази, от които може да изскочи нещо. Казваш, че Тим е роден в Амес, Айова, така ли?

— Точно така. Всички сме родени там.

— Ще се наложи да поискаме свидетелството му за раждане, както и твоето, за да ги представим в съда. Имам ли съгласието ти за това?

— О, да. На Джес също, убеден съм…

— Чудесно, Мат. — Тя му протегна ръката си. — Благодаря ти, много ми беше приятно. Оставям те да се обадиш на приятелката си и да поговорите насаме. Ще се срещна с моя партньор и ще планираме стратегията си, за да открием брат ти. Искам да ми се обадиш, ако възникнат някакви въпроси.

— Оценявам това, Алекс. — И той взе ръката й в своята. — Благодаря ти отново. Направи ми една услуга, моля те — уведоми ме, ако успеете да откриете нещо за Тим. Даже да е нещо лошо. Искам да знам.

— Разбира се, можеш да разчиташ на мен.

Сбогуваха се. Когато Алекс излезе на тротоара, направо се затича към колата си.

 

 

В терминала на международното летище на Де Мойн пътниците се събираха и разпръсваха като мравки в някакъв френетичен ритуал. Ник не обръщаше внимание на тълпата, докато си проправяше път към изход 42. Местата бяха наполовина заети, няколко — само от по един човек. Ник намери по-усамотен ред, хвърли на седалката пътната си чанта и седна. Беше подранил с около час за полета и си бе купил последния брой на „Ню Йорк Таймс“, за да има с какво да убие времето. Знаеше за последните проблеми в Ирак, както и за поредния сексскандал на Капитолия, но това не беше достатъчно интересно, за да се отвлече вниманието му. Всичките му мисли бяха съсредоточени върху Джералд Джейкъбс. Това бе единственото, което го ангажираше в момента.

От главата не му излизаше и мисълта за Джесика фон Рор. Тя не каза нищо за чичо си, но от държанието й можеше да заключи, че все пак знае нещо. Искаше му се да поседи повече време с нея и да й зададе още въпроси. Но, ако тази среща беше показателна за отношението й като цяло, тогава шансовете му бяха минимални. Чудеше се дали изобщо щеше да се съгласи да подпише договора. Поне нямаше да се занимават с ФБР, ако се откажеше… но това беше слабо успокоение.

Погледна часовника си и тихо изстена. Вече час, откакто излезе от дома й. Отчаяно искаше да се измъкне от Де Мойн и да се прибере вкъщи. Предпочиташе да забрави за последните няколко дни, но това беше невъзможно. Може би трябваше да си вземе една по-дълга ваканция. Да отпътува за Мексико, да се удави в текила и жарко слънце…

Мобилният му телефон напомни за себе си и той сериозно се замисли дали да отговори. В крайна сметка очакваше обаждане от Алекс и трябваше да говори с нея.

— Той подписа, Ник! Имаме клиент!

— Той… го направи? — Списанието на Ник падна между краката му.

— Трийсет процента. Той ме хареса! Благодари ми хиляди пъти. Страхотен пич!

— Той е подписал — въздъхна с облекчение Ник.

— Ами при теб? Подписахте ли с Джесика?

Ник направи пауза и си пое дълбоко въздух.

— Има малък проблем, Алекс. Нещата се развиха добре, но тя поиска да премисли всичко.

— Мили боже! — Той долови в гласа на Алекс разочарование. — Не мога да повярвам. Какъв й е проблемът?

— Не знам. Много ми беше трудно да разговарям с нея, Алекс. Наистина не мога да ти кажа отсега какво ще реши.

— Може би се опитва да ни изиграе. Адвокати! Какво ти казах? Знаех си, че ще се зарови като мишка и ще започне да проверява всичко.

— Права беше. Още от самото начало се досети, че става дума за чичо й. Но никога няма да разбере, че става дума за Джералд Джейкъбс. Освен ако не се свърже с Матю фон Рор.

— Там всичко е уредено. Мат обеща, че нищо няма да й каже и аз му вярвам. Каза ли й на каква стойност е имуществото?

— Опитах се, но тя много бързаше и нямаше търпение да ме изрита от дома си.

— Господи! След всичко, което изтърпяхме. Стигнахме дотук и тя да не иска да подпише! Това е направо невероятно!

— Засега не можем да направим нищо повече. Ще трябва да измисля друга стратегия за по-нататък. — Почеса се по врата. — По дяволите — разкажи ми сега за брата. Сигурен бях, че и ти ще срещнеш същия проблем като мен.

— Съвсем не беше така, Ник — той се държа чудесно. Всичко мина като по книга. Той се кани да се жени. Направо пощръкля от радост. Изрази увереност, че и сестра му ще подпише. Каза, че брат му Тим, отпреди седемнайсет години, е във военноморските сили в Сан Диего.

— И как реагира, когато разбра, че наследството е от чичо му?

— Как реагира ли? Направо полудя. Смееше се. Каза, че не е знаел нищо конкретно за него и никога не се е и интересувал.

— В теб ли е договорът?

— Не, оставих го на улицата. Разбира се, че е в мен, глупаче.

— Къде си в момента?

— На Хайуей, номер 80, приближавам Сан Франциско.

— Остави договора в офиса при Дъг, преди да тръгнеш за летището. Искам бързо да приключим с едната трета на Матю фон Рор. Колкото повече навлизаме в този случай, толкова по-трудно ще им бъде на федералните да ни измъкнат от него.

— Ще им се обадиш ли?

— Мисля, че е по-добре да го направя. Не мога да ги държа повече настрана. Между другото излитам обратно за Сан Франциско. Имам някои връзки там, които мога да задействам за Тим.

— Да те изчакам ли тук или…?

— Няма нужда, Алекс. Връщай се вкъщи и още утре ще ти се обадя.

— Добре. Знаеш ли, мисля, че е време да сменим името.

— Моля?

— Да сменим името. „Мърчант и съдружници“ звучи малко сковано и скучно. Какво ще кажеш за „Мърчант и Морено“?

— Както кажеш, моето момиче.