Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (33)

32.

Тишината беше нарушена от стъпките на двама федерални агенти, които излязоха от кабинета на съдията и тръгнаха по мраморните плочи на Съдебна зала №2. Те безшумно заеха местата си, а малко след тях в залата се появи и самият съдия.

Алекс се изправи и изчака съдията Причард да приглади дългата си роба и да заеме мястото си зад банката. Той скръсти ръце пред гърдите си и й отправи замислен поглед.

— Преди да чуете какво ще отсъдя, нека ви кажа, че за пръв път през тридесетгодишната си съдийска практика се натъквам на толкова комплициран и толкова… хм… опасен случай. Госпожице Морено, аз не зная какви точно са отношенията ви с Никълъс Мърчант, но вие вероятно сте наясно, че те ще бъдат обект на внимание не само от този съд, но и от федералните власти. Убеден съм, че процедурите около това наследство ще бъдат давани за пример дълги години при дела от подобен характер. Състояния с такъв мащаб никога не остават без претенденти, а откритите от „Мърчант и съдружници“ официални наследници ще трябва да бъдат приети от всички тях. В този дух ще бъде и моето отсъждане.

Федералните агенти наблюдаваха съдията с немигащи очи, дори публичният администратор показа признаци на вълнение.

— Вашите документи са в ред и — вярвам — законни. Ето защо не виждам причина, поради която да не одобря внесената петиция. Наследството ще бъде разделено според условията на договора между „Мърчант и съдружници“ и госпожица Фон Рор — единствена наследница. Процедурите трябва да бъдат предадени в този съд, на ръка, или с помощта на телекомуникациите. — Чукчето се стовари върху плота. — Делото е приключено, публиката вече може да се завърне в залата.

Алекс започна да събира бумагите пред себе си, главата й се въртеше. Очакваше благоприятно съдебно решение, но то не й донесе радост. Колкото повече мислеше за парите, толкова по-голямо отвращение я обземаше. Ник, без съмнение, може да използва част от тях, за да се оневини и да задържи известна сума за преживените страдания.

Съдебната зала бързо се запълваше. Прииска й се час по-скоро да излезе на чист въздух, за да може да мисли ясно. Започна да си пробива път срещу прииждащата тълпа, насочвайки се към коридора отвън.

 

 

Рение веднага я видя. Най-сетне беше сигурен. Очите му механично огледаха тълпата. Поне петдесетина души се трупаха около вратата на залата. Повечето бяха жени, само тук-там се мяркаха мъже в костюми. Съдебните пристави бяха вътре. Ръката му се плъзна под палтото и стисна дръжката на оръжието. Възнамеряваше да заеме позиция в непосредствена близост до нея и да чака подходящия момент. Ако се наложи, щеше да я проследи и навън. Смъртта й щеше да предизвика паника — точно това, което му трябваше, за да се измъкне незабелязано.

 

 

Алекс се спусна по стълбите към първия етаж, очите й попаднаха на редицата телефонни автомати в близост до тоалетните. Тук почти нямаше хора. Тя влезе в най-близката кабина и затвори сгъваемата врата след себе си. Съзнаваше, че вече е безсмислено, но все пак й се искаше за последен път да набере Ник. Нещо прещрака и връзката беше налице. Сигналът за свободно прозвуча поне десетина пъти. Тя затвори и отново набра номера, като внимателно проверяваше всяка цифра. Пак даде свободно.

Окачи слушалката, излезе от кабината и разтърка чело. Чувстваше се ужасно. Ник го нямаше. Глупаво беше да жертва живота и свободата си за един нищо неозначаващ телефонен разговор. Тръгна обратно към стълбището и сигурността на навалицата, струпала се на втория етаж. Не си даваше ясна сметка, че там ще е на по-сигурно място — просто се подчиняваше на някакъв непонятен инстинкт. После възнамеряваше да извика такси и да се махне, този път завинаги.

 

 

Изправил се няколко крачки отзад, Рение следеше всяка нейна стъпка. Беше на около три метра от него и явно не забелязваше присъствието му. Той я настигна някъде около второто стъпало, приближи се плътно зад нея и извади саморъчно направения си нож.

 

 

Алекс бе тотално изненадана. Във въздуха се разнесе оглушителен трясък, тя рязко се обърна и видя как тялото на Рение полита напред и пада в краката й. Тежестта му беше толкова голяма, че и тя се свлече на стълбите. Направи опит да се освободи, но тялото му остана проснато върху нея, а очите му я гледаха с празен поглед. От устата й се откъсна вик на уплаха. Рение направи опит да каже нещо, но от устата му се проточи тънка лига, а главата му безсилно клюмна в скута й. Нещо металическо затропа надолу по мраморните стъпала. От горния край се разнесе рязка команда, наоколо изведнъж изникна цяла гора от пистолети и значки. Широкоплещест мъж с късо подстригана коса отмести мъртвото тяло и й даде възможност да се изправи.

— Агент на ФБР Грийнуел, госпожице Морено — представи се един мъж на средна възраст с рядка русолява коса, залепнала за черепа. В ръката му проблесна значка. — Спокойно, всичко е наред.

— Какво стана? — попита тя.

— Този човек се готвеше да ви прободе с нещо като собственоръчно направен нож — отвърна агентът. — Но сега сте в безопасност. Искате ли да ви изведем оттук?

Тя бавно кимна с глава и се остави да я отведат към задния изход. Беше заобиколена от шестима едри мъже, но пак не се чувстваше сигурна. Бързо излязоха навън. Половин дузина полицейски коли блокираха източната част на Алън, между тях надничаха любопитните лица на зяпачите. Алекс, силно замаяна, крачеше в центъра на малката групичка. Все още не беше съвсем наясно с това, което се случи в съда.

Един от агентите изтича напред и отвори вратата на спряла до тротоара лимузина. Друг заобиколи и се настани на седалката до нея. Вратите се захлопнаха, колата безшумно потегли.

— Радвам се да ви видя, госпожице Морено — обади се мъжът до нея. Беше облечен в морскосин костюм, бяла риза и вратовръзка на червени точки. Носеше очила и бе плешив като топка за боулинг. — Джон Макдауъл от ФБР.

— От ФБР, разбира се, откъде другаде! — ядосано го прекъсна тя. — Ако ми покажете още една значка, обещавам да повърна направо в скута ви! Вие ли сте този, който най-сетне ще ми обясни какво става?

Мъжът кимна и погледна пред себе си. Стъклената преграда между шофьора и задната част на купето беше вдигната, през нея не се виждаше нищо.

— Един човек току-що се опита да ви убие, госпожице. Ние нямаме представа нито за неговата самоличност, нито от кого е придружаван. Неколцина наши агенти ви държат под око от момента, в който се появихте в залата на съда. Явно не са били само те… — Вдигна ръка да поправи очилата си и продължи: — Първоначално засякохме мъжа навън, пред сградата. Двама агенти го последваха вътре и неотстъпно го наблюдаваха. Той ви следеше, при това много предпазливо. Трябваше ни някакво действие от негова страна, за да можем да се намесим. Сторихме го, когато извади оръжието. А вие извадихте късмет.

— И не знаете кой е той, така ли?

— За съжаление не. Очевидно нещата са провокирани от съдебното дирене по наследството на Джейкъбс. До този момент две убийства са доказано свързани с него, а подозираме за още пет.

— А защо аз съм под наблюдение?

Макдауъл скръсти ръце на корема си.

— Защото искахме да поговорим с вас веднага след делото.

— Много добре — тръсна глава Алекс. — Тогава нека започнем с няколко въпроса от моя страна, най-вече във връзка със следствието по повод смъртта на Роуз Пен и братята Фон Рор.

— За съжаление, лично аз нямам връзка с тези…

— В такъв случай спрете тази кола и ми позволете да сляза! — повиши тон тя. — Нямам какво да добавя към вашите разследвания, агент… как ви беше името. Всички факти са събрани в материалите по делото. Бих искал да ме свалите на някоя стоянка за таксита, откъдето…

— Това няма да стане, госпожице — тихо, но твърдо отвърна агентът и механично докосна копчетата на ръкавелите си. — Инструктиран съм да ви откарам в главната квартира на ФБР в Олбъни.

Тя се овладя в рамките на една секунда, очите й се присвиха:

— Арестувана ли съм?

— Приемете го като задържане в името на личната ви сигурност. Предстои ви да се срещнете с няколко изключително влиятелни личности, госпожице Морено.

 

 

В пет без десет се появиха четирима агенти, оковаха го в белезници и го поведоха към асансьорите. Спуснаха се в подземния паркинг, където ги посрещна втора група агенти. Заведоха го до две тежки на вид полицейски камионетки и го оставиха да чака там. Минута по-късно в паркинга се появиха две лимузини с матирани стъкла, които спряха на няколко метра от тях. Един от агентите се плъзна зад Ник и му свали белезниците. Той бавно огледа безизразните лица пред себе си.

— Къде отиваме?

— В манхатънския офис — отвърна агентът и отвори задната врата. — Влезте в колата.

Ник се подчини. Оказа се, че няма да бъде сам на седалката.

— Никълъс Мърчант — промълви с видимо задоволство непознатият. — Радвам се, че най-накрая се запознах с вас.

Ник веднага позна лицето му. Често го беше виждал по телевизията, във вестниците и периодичните издания. С бялата си като памук коса и сбръчкано лице, Артър Гордън повече приличаше на Дядо Коледа, отколкото на директор на всемогъщото ФБР. Ник не беше в състояние да стори нищо друго, освен да го гледа.

— Отминалата седмица беше доста тежка, нали, Никълъс? — промърмори Гордън, докато лимузината се насочваше по наклона към изхода на гаража. — Извадихте голям късмет, че все още сте жив.

— В момента не се чувствам особено голям късметлия — отвърна Ник, леко замаян от неочакваната среща.

— Има доста неща, които трябва да обсъдим с вас — успокоително отвърна Гордън. — Нали нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса?

Ник само сви рамене.

— Да приемем това за положителен отговор — кимна Гордън и на лицето му се появи лека усмивка. — Благодаря ви… Искам да обсъдим няколко неща, които имат връзка със случая Джейкъбс. Но преди всичко, нека ви попитам за снимките, открити в колата ви при ареста. Показа ми ги заместник-директорът Армингър. Какво значение имат те?

Ник замълча за момент, после проговори, тъй като не виждаше причини да запази мълчание:

— Те са част от един мой доклад, доказващ кой всъщност е Джералд Джейкъбс. Предполагам, че вие отдавна знаете неговата самоличност, иначе едва ли бихте го поставили под специална закрила. Или пък Нюланд през цялото време е лъгал и ФБР? Няма да бъда особено изненадан, ако се окаже така.

— Как успяхте да сглобите този свой доклад?

— Както всички — с помощта на разследването. Но нима това има някакво значение, сър?

— За съжаление има, Никълъс. Вчера прочетох исковата ви молба до съда и в тази връзка искам да ви попитам кой е Лудвиг Холцман?

— Какво?! — смаяно го погледна Ник. — Но вие трябва да знаете това, тъй като именно вие сте го създали! О, господи, не! Значи Нюланд наистина е излъгал! Ами да — ако знаехте, вие не бихте задали подобен въпрос!

— Какво ви кара да мислите, че Лудвиг Холцман е истинското име на Джейкъбс?

— Не мисля, а го знам със сигурност, сър. Трябва да прочетете доклада ми.

— Кога ще мога да видя този доклад?

— Днес. Изпратих копие до главната квартира на ФБР в Олбъни, спешна доставка.

— Само ФБР ли има привилегията да го получи?

— Не, разбира се. Копия ще получат вестниците „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“, плюс още половин дузина хора, подбрани лично от мен.

— Ако разкритията ви са толкова шокиращи, може би трябваше да изпратите доклада си само на нас.

— Вероятно щях да постъпя така, ако вашите хора не бяха толкова заети да ме издирват за престъпление, което не съм извършил.

Гордън се намръщи и извърна глава към страничното прозорче. Ник се обърна и погледна назад. След тях пълзеше сиво кавалие с двама агенти вътре. Бог знае още колко ги придружаваха на по-почетно разстояние. Намираха се на Магистрала 87 и май пътуваха на север… Приведе се напред и успя да зърне един пътен знак. Бяха избрали твърде заобиколен маршрут, в случай че действително пътуваха за Манхатън.

— И още нещо — обади се след проточилата се пауза Гордън. — Не е чак толкова важно, но все пак трябва да ви кажа, че останах много учуден от вашето поведение. Защо просто не се оттеглихте? Мисля, че никаква сума не може да компенсира неприятностите, които си навлякохте.

— Нямах избор, сър. Може и да не повярвате, но това е истината. Секретарката ми беше убита в нощта, в която домът ми бе вдигнат във въздуха. От този момент всеки срещнат се опитваше да ме убие. От ваша гледна точка решението може да е лесно, но не вас преследваха въоръжени професионалисти, нали?

— Защо не се обърнахте към полицията? Или към нас?

— Каква полиция, господин Гордън? — изгледа го иронично Ник. — Нима вярвате, че те можеха да ми помогнат? Трябваше да разбера какво става, а вие със сигурност нямаше да ми кажете, нали? По тази причина нямах друг избор, освен да проведа собствено разследване.

— И сбъркахте. Имал сте избор, но не сте се възползвал от него. Вместо това предпочетохте да извършите онази глупост с насилственото проникване в къщата в Хъдсън.

— Може би сте прав, сър — въздъхна Ник. — Но какво ще кажете за глупостите, които извърши ФБР? Вие хвърлихте всички сили да преследвате мен, без да обръщате внимание на факта, че екип от професионални убийци отнемат живота на напълно невинни хора! В същото време си давам ясна сметка, че аз съм този, който ви върши идеална работа. Господин никой, някакво смотано частно ченге, което си пъха носа, дето не му е работа. Но трябва да ви кажа, че ще ви бъде много трудно да ми лепнете цялата тая гадост, свързана със случая Холцман. Просто не виждам кой ще ви повярва, ако действително възнамерявате да го сторите.

— Нямаме такива намерения — завъртя глава Гордън. — Започнахме дискретно разследване на убийствата на братята Фон Рор, а също така и на причините, поради които бяха заклани двама частни детективи в Лос Анджелис. Подозирам, че в хода на следствието броят на жертвите ще нараства… Но мога да ви уверя, че нищо няма да остане неразкрито.

— Моят доклад ще ви насочи във вярната посока — подхвърли Ник. — Освен ако ФБР е решило да не му обръща внимание.

— Възнамерявам да му хвърля едно око — призна с лека въздишка Гордън. — Разбира се, ако такова чудо изобщо се появи на бял свят.

Ник вдигна глава точно навреме, за да зърне поредната табела, която прелетя край колата. На нея пишеше: СЛЕДВАЩ ИЗХОД: САРАТОГА СПРИНГС. Бяха на тридесет километра северно от Олбъни, без изобщо да са приближили Манхатън.

— Къде ме водите? — попита той.

— Почти стигнахме — неопределено отвърна Гордън. — Още десетина минути.

 

 

През останалата част от пътя мълчаха. В главата на Ник се нижеха сцените от отминалите бурни дни. Мислеше си за Роуз, Алекс и Дъг, за действията, които беше предприел — правилни и грешни… За решението за подкупи Лойд Кьониг, да проникне в къщата на Джейкъбс, да изпрати Роуз в апартамента си. И най-вече за решението да продължи бизнеса, стартиран от баща му. По един или друг начин всеки избор в живота му до този момент беше свързан с него… В момента баща му вероятно поклащаше глава някъде там, горе, където всеки е наследник и баровете работят нонстоп.

Ник пръв наруши мълчанието.

— И какво подхвърлихте на Дъг Спинети? — попита той.

Гордън се обърна да го погледне, на лицето му се появи озадачено изражение.

— Не разбирам въпроса ви…

— Какво му подхвърлихте, питам? За да ме предаде… Подкуп, заплахи? Страшно съм любопитен да разбера!

— А какво ви каза Армингър? — попита Гордън и подпря брадичката си.

— Каза, че Дъг ви е завел при мен.

Гордън изглеждаше леко изненадан от чутото. Помълча малко с лице към пътя, след което бавно завъртя глава.

— Заместник-директорът Армингър е истински трън в задника! — изръмжа той, после изведнъж се усети и спря. Проговори едва когато самообладанието му се върна: — Спинети няма абсолютно нищо общо със случая. Дори обратното. Вашият адвокат купи самолетен билет за летище „Кенеди“, където изобщо не се появи. Явно целта му е била да ни прати за зелен хайвер и да се промъкне незабелязано на летището в Олбъни. Нищо особено като план, но вероятно е бил притиснат от времето. Ние, естествено, бяхме установили наблюдение над всички аерогари в региона. Не го прибрахме в Олбъни, защото бяхме ангажирани с по-примамлива плячка.

— Но го проследихте и той ви доведе при мен.

— Достатъчно е да кажем, че открихме някои негови предпочитания при минали пътувания — кимна Гордън. — Например, агенцията за коли под наем „Авис“, към която неизменно се бе обръщал. Приготвихме му една специална кола, останалото беше лесно. — Очите му за миг спрях върху лицето на Ник. — Забравете какво ви е надрънкал Армингър. Не бяхте предаден от Спинети, той дори нямаше представа, че ни води към вас.

— Арестувахте ли го?

— Нека кажем, че е временно задържан. Директорът Армингър се готви да го обвини по цял списък престъпления, включително и в подпомагане на издирван убиец. Страшно е ентусиазиран. — Сбръчканото лице на възрастния мъж отново се обърна към Ник: — Но аз имам по-други планове. Съвсем скоро ще заповядам да го освободят, тъй като не виждам смисъл да притискаме този човек.

Ник отмести очи и въздъхна с облекчение. Огромен товар падна от плещите му. Задоволството му можеше да се сравни единствено с чувството на срам, че се беше усъмнил в приятеля си. Дъг беше решил да му остане верен докрай, независимо от последиците.

 

 

Излязоха от магистралата през отклонението за Глен Фолс и се насочиха на запад. Завоят през гористата местност беше толкова извит и дълъг, че Ник успя да види целия конвой — освен колата пред тях, отзад вървяха още три. Гордън седеше кротко и наблюдаваше околността с видимо удоволствие. Всъщност нямаше кой знае какво за гледане — гора, изоставена бензиностанция, няколко черни пътища, които чезнеха към хълмовете. Ник се облегна назад и зачака.

След няколко минути колоната пое по чакълест път, който се виеше нагоре към ниско било, очертано от малка полянка с формата на почти съвършен овал. Колите намалиха ход и спряха.

— Сега слушайте внимателно — обърна се към него Гордън. — Ако ви върнем в града и ви заключим в някоя килия, бъдете сигурен, че ще ви бъдат предявени редица нелеки обвинения. Сторим ли го, положително ще влезете за дълго в затвора — вероятно за не по-малко от двадесет години. И ако трябва да бъда честен, това ще бъде напълно заслужено наказание, след всичките неприятности, които ни причинихте. Напълно заслужено, приятелю. Вие съвсем не сте жертвата, за която се представяте, а полусъчинените ви истории едва ли могат да ме впечатлят. Но по силата на редица необичайни обстоятелства, ще ви бъде предоставена възможността за избор и вие трябва да ми бъдете страшно благодарен за това. А сега слезте от колата.

Гордън понечи да отвори вратата от своята страна, но една здрава ръка стисна китката му.

— А сега бих искал да чуете и мен, сър — изръмжа Ник, усетил как бузите му пламват от гняв. — Аз никога не съм искал да се забърквам в тази история. Вие споменавате нещо за избор, който трябва да направя… Добре, но първо да ви кажа за онези, които не аз направих. Не аз избрах да бъде разрушен домът ми, не аз избрах да видя мъртъв свой клиент и свой приятел, не аз избрах вашите хора да ми висят на врата. Казахте, че не съм жертва, но аз не съм и престъпник. А като говорим за престъпници — може би е време ФБР хубаво да огледа собствените си редици, а след това да сочи обвинително с пръст. Защото не аз избрах да си затворя очите пред една гадна история и не аз реших да скрия мръсник като Джейкъбс, за да го предпазя от справедливо възмездие. Добре се огледайте, господин Гордън… Изобщо не съм сигурен, че ще харесате това, което ще видите.

Отмести ръката си, но очите му останаха заковани в лицето на по-възрастния мъж. Гордън понечи да отговори, после само кимна с глава — сякаш приема нещо, което отдавна му е известно. След това се обърна и отвори вратата.

— Моля, слезте от колата.

Ник се подчини. Агентите вече се бяха наредили в полукръг и гледаха тъпо. Встрани от тях се виждаше самотната фигура на Армингър. Лицето му беше намръщено. Ник започна да ги оглежда. Нещо тук не беше наред, но той не можеше да включи какво е то.

— Ник!

Не можа да повярва на очите си. Алекс блъсна задната врата на близката лимузина, изтича към него и увисна на врата му. Той я притисна към себе си и очите му изведнъж попаднаха върху лицето на Гордън.

— Какво означава това, по дяволите?!

Гордън кимна на един от агентите, който измъкна някакъв портфейл.

— Оставете ни сами! — заповяда директорът.

Мъжете мълчаливо се подчиниха. Единствено Армингър не мръдна от мястото си.

— Сами, казах! — повтори Гордън и по бузите му изби лека руменина.

Армингър трепна и бавно се отдалечи. Малко преди да се смеси с хората си се обърна и заби изпълнен с ненавист поглед в лицето на Ник, който кимна на Алекс и двамата тръгнаха след директора. Той се отдалечи на безопасно разстояние, спря и се обърна към Ник:

— Това е портфейлът ви и в него има две хиляди долара, плюс фалшифициран акт за раждане на ваше име — каза той. — Наш шофьор ще ви прехвърли през канадската граница. След като се озовете там, ще имате две възможности. Първата е да се върнете обратно в Щатите, където ще бъдете незабавно арестуван и обвинен в нещата, които вече ви споменах. А втората е да продължите пътуването си. Идете някъде далеч и си дръжте устата затворена. Но бъдете сигурен, че ще бъда уведомен в момента, в който кракът ви пак стъпи на американска земя. И ще направя всичко необходимо да бъдете заключен до края на дните си. Ясно ли се изразих?

Ник едва успя да кимне с глава.

— Имате ли някакви въпроси преди да ви отпратя?

Ник сведе очи към портфейла си. Имаше десетки, а може би и стотици, но изобщо нямаше намерение да рискува като зададе някой от тях. Предпочете само да кимне с глава.

— Шофьорът ви очаква.

Ник понечи да се обърне, но Гордън внезапно хвана ръката му.

— Пазете се — тихо рече той, пусна ръката му и добави: — Бих искал да разменя две думи и с момичето.

Ник се приближи до чакащата лимузина и се отпусна на задната седалка. Шофьорът запали мотора, главата му леко се обърна встрани. Беше на около петдесет години, с дълъг извит нос и дълбоки бръчки около черните очи. Бузите му руменееха от скорошното бръснене. Той кимна с глава и се усмихна. Ник не му обърна внимание, тъй като се беше обърнал назад и гледаше как Гордън кани Алекс в лимузината, с която току-що бяха пътували. Вратите меко се захлопнаха. Нима щяха да я отведат? Май така ще е най-добре за нея…

Но младата жена изскочи навън след по-малко от минута и с бърз ход тръгна насам. Последните двадесетина метра измина буквално тичешком. Когато отвори вратата и се тръшна на седалката до него, лицето й беше бяло като сняг.

— Моля, потегляйте! — обърна се тя към шофьора.

— Какво ти каза той? — попита шепнешком Ник, но Алекс само поклати глава. Явно, налагаше се да почака…

Шофьорът направи маневра, после настъпи газта. Гордън и около дузина агенти стояха неподвижни и тържествени като някакви странни статуи. Облегнал се на една от лимузините, Армингър не ги гледаше. Изпод колелата излетя дъжд от кал и дребни камъчета, после стъпиха на гладкия асфалт и бързо набраха скорост.

 

 

Когато колата се изгуби от погледите им, директорът Гордън се обърна и влезе обратно в своята лимузина. Заместникът му се качи от другата страна. Направи го толкова бързо, че той не успя да реагира.

— Това е лудост! — просъска Армингър. — Не мога да повярвам!

Гордън изглеждаше изтощен и някак внезапно остарял. В момента изобщо нямаше желание за разговор. Особено пък в тази компания.

— И аз не съм доволен от подобен развой — леко въздъхна той. — Но такава беше уговорката ни с Нюланд… Проблемът изчезва в момента, в който Мърчант го няма.

— Но той направи опит да убие полицейски служител! — извика Армингър.

— И извади късмет, че не успя. Полицаят ще оживее, а Комисията на сенатора няма да бъде под заплаха.

— Как стигна до подобно заключение? Какви са гаранциите, че след като се прехвърли в Канада, този тип ще си държи езика зад зъбите?

— Никакви. Но ако го изправим пред съда в Хъдсън, сто процента ще проговори, нали?

— А кой точно е зад волана на тази кола?

— Един агент, който работи в Министерството на правосъдието на щата Ню Йорк. Казах на Нюланд, че трябва да поеме цялата отговорност по освобождаването на Мърчант. А сега слез от колата, искам да пътувам сам.

— Какво каза на момичето?

— Това не те засяга! — остро отвърна Гордън. — Хайде, слизай!

— Но…

— Слизай от шибаната кола! — изрева извън себе си директорът на ФБР.

Армингър побърза да се измъкне навън и затръшна вратата след себе си. Гордън нареди на шофьора да потегля на юг, обратно към Олбъни. Той запали мотора, понечи да включи на скорост, после изведнъж се вцепени. Гордън се наведе напред да види какво става. По пътя срещу тях, с пълна скорост, се носеше кола с включени фарове.