Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (27)

26.

От векове южното крайбрежие на Женевското езеро е населено от най-богатите жители на града, които имат там семейни имения. Тесни и извити частни улички водят към огромните, солидни къщи, скрити зад високи огради и метални портали. На всеки ъгъл има охранителни камери, директно свързани с полицейския участък на брега. В този район престъпност практически не съществува.

Имението на Шаньон се намираше на Ру дьо Лак — една безупречно поддържана алея без изход, с излизани тротоари и бронзови стълбове за осветление. В нея можеше да се влезе само след проверка от полицейския пост, поставен в началото й. Край бариерата дежуреха двама униформени, двадесет и четири часа в денонощието.

Ник седеше на задната седалка в таксито и наблюдаваше ситуацията. Шофьорът пък наблюдаваше него, в очите му имаше насмешка.

— О, по дяволите! — изрази разочарованието си Ник.

— Дотук сте, нали? — обърна се да го погледне шофьорът.

Мамка ви на всичките, сбърчи вежди Ник. Това, което в Щатите изглеждаше най-логичното нещо на света, тук предизвикваше учудване, а вероятно и неодобрение.

— Искам да ме чакате тук — каза на глас той. — Няма да се бавя повече от пет минути.

Шофьорът само сви рамене и бръкна в джоба си за цигарите.

Ник беше сам. Джесика отново отказа да го придружи, въпреки настояванията му. Становището й не се промени — всички тези неща са негова работа и тя не желае да рискува живота си заради тях. Той се ядоса, но дълбоко в себе си й даваше право. В случая наистина той беше този, който й натресе наследството на Джейкъбс. Това доведе не само до убийството на брат й, но и до факта, че самата тя е преследвана по целия свят. Джесика фон Рор беше сторила всичко, което може да се очаква от един нормален човек. Затова той прекъсна телефонния разговор с нея и я остави да чака в хотелската стая.

Тръгна по леко наклонената улица към бариерата. Въоръженият мъж зад дебелото матирано стъкло навъсено го наблюдаваше. На практика това беше цял стоманен портал, през който можеше да мине само танк. Ник си представи как прави опит да се покатери по него, на лицето му се появи горчива усмивка.

Пазачът натисна някакъв бутон, блиндираната врата на будката леко се открехна. Ник се обърна да погледне таксито си, после пристъпи крачка напред.

— Добър ден, искам да посетя Виктор Шаньон — каза в процепа той. — Аз съм частен детектив от Съединените Щати и му нося важни новини.

На прозорчето се появи лицето на втори гард, който Ник не бе забелязал до този момент. Двамата го гледаха с пълно безразличие.

— Не съм репортер, нито пък полицай — продължи той. — Искам просто да…

Над главата му пропука невидим репродуктор.

— Мосю Шаньон се среща само с членове на семейството си.

— Но мен със сигурност ще пожелае да изслуша — тръсна глава Ник. — Нося му новини във връзка с убийството на баща му.

Пазачите се спогледаха. Ник си даде сметка, че декларацията му беше прекалено дръзка и ако не успее да я подкрепи с факти, положително ще бъде изритан. Но друг начин да стигне до дома на Шаньон просто нямаше.

Репродукторът отново пропука, единият от пазачите вдигна телефона. Ник се обърна и огледа наоколо. Таксиджията спокойно си допушваше цигарата, иначе уличката беше абсолютно пуста. Ритна едно камъче и внезапно се почувства страшно дребен и незначителен. Направи опит да повдигне самочувствието си като си припомни разговора между Алекс и Шаньон. Но шансовете за среща с този човек изведнъж му се сториха нищожни. Защо ли беше проявил такъв оптимизъм в началото?

След около три минути охранителят приключи разговора си и окачи слушалката.

— Мосю Шаньон не желае да ви приеме — обяви той. — Моля, вървете си.

Ник пристъпи напред и опря длан в стъклото.

— Трябва да го видя!

— Ако не си тръгнете, ще бъдете арестуван!

Ник не обърна внимание на заплахата и бръкна в джобчето на ризата си.

— На гърба на тази картичка е телефонният ми номер — поясни той и пусна картичката в улея под прозорчето. — Предайте на мосю Шаньон да ми се обади, ако иска да научи нещо повече за убийството на баща си. Предайте му, че знаем за Холцман и Тейлър. Ако му е останала поне капчица кураж, нека ме потърси!

Никой от гардовете не посегна към пластмасовия улей под прозорчето. Ник се обърна и с бърза крачка се насочи към чакащото такси.

— Това беше — затръшна вратата той. — Да се махаме оттук.

Бариерата бавно изчезна в далечината. Нямаше никакво намерение да се отказва, въпреки гневното си изявление преди минута. Щеше да вземе телефона от Муенд и да звъни дотогава, докато Шаньон благоволи да вдигне слушалката. Ако се наложи, беше готов да го прави двадесет и четири часа в денонощието. Едва след това щеше да мисли за други възможности — разбира се, ако изобщо има такива.

 

 

Стиснал слушалката, Ник тихо изруга. Двадесет позвънявания и никакви признаци на живот от другата страна. За два часа бе набирал номера на Шаньон поне десет пъти, но без никакъв резултат. Остави слушалката върху вилката и разтърка очи.

— Нищо, а? — подхвърли Джесика.

— Муенд не беше много сигурен дали номерът е верен — отвърна с въздишка той. — Явно има някаква грешка.

— И сега какво?

— Вади ските от мазето, отиваме на планината — горчиво се усмихна той.

Отпусна се на матрака и потъна в мрачни мисли. По едно време усети някакъв лист в полуразтворената си длан.

— Когато имаш желание, нека да поговорим по този въпрос — меко каза Джесика.

Ник се надигна и седна. Хартията се оказа празна бланка от неговите договори за наследство.

— Какво има да говорим?

— Не искаше ли да подпиша един такъв договор? — вдигна вежди тя.

Той озадачено погледна бланката, после изведнъж я смачка на топка и я захвърли в краката й.

— Отказваш ли се? — попита тя.

— В момента ме тревожат други въпроси! — отсече с категоричен тон той.

— Аз обаче възнамерявам да предявя своите претенции за наследството — каза Джесика. — А ако все още го искаш, можеш да ме представляваш в съда.

— Не мога да поставя под заплаха живота на адвоката си, пък и на всеки друг — поклати глава той. — Явяването по това дело е твърде опасно, особено ако някой иска то да не се гледа… Как биха постъпили такива хора? Ще направят засада около съда и ще чакат жертвата си — това е повече от ясно.

— Едва ли — поклати глава Джесика. — Улицата е пълна с хора, а в съда има полиция и металдетектори.

— Те не могат да ги спрат — въздъхна Ник. — Но по-вероятно е да бъдеш убита извън сградата, отколкото вътре в нея. Рискът просто не си струва.

— Струва си! — извика тя и се отпусна до него. — Тук става въпрос за толкова много пари, с които ще можеш да живееш охолно до края на дните си. Нали за това проникна в проклетата къща, нали затова рискува всичко? Ти заслужаваш тези пари и…

— Никой не заслужава тези пари!

— Може би, но не е ли хубаво да ги измъкнем на онези корумпирани банкери? Вече петдесет години смучат от тях и все не им стига! Направи така, че да ги измъкнеш от лапите им, моля те!

Ник отново се отпусна върху матрака, заби поглед в тавана и се замисли върху думите й. Само преди седмица те биха имали безспорен ефект, но сега звучаха някак кухо, изпразнени от значение.

— По-късно ще реша какво да правя — въздъхна най-сетне той.

— Няма какво да решаваш, Ник. Съдебното дирене е утре и аз подписвам договора. Ще те разбера, ако не желаеш да участваш, но в такъв случай ще се наложи сама да подам искова молба.

Ник се приготви да отговори, но телефонът рязко иззвъня. Обзет от някаква смътна надежда, той грабна слушалката.

— Ало?

— Казвам се Виктор Шаньон — обяви плътен мъжки глас от другия край на линията.

Ник въздъхна с нескрито облекчение, скочи от леглото и се отдръпна навътре в стаята, по-далеч от Джесика.

— Благодаря, че се обадихте, господин Шаньон — каза в слушалката той. — Моето име е Ник Мърчант, от известно време се опитвам да вляза във връзка с вас. Преди два дни ви се е обадила моята сътрудничка, във връзка с Лудвиг Холцман.

— И аз така си помислих — прекъсна го гласът. — Сега ме слушайте внимателно. Точно в десет часа бъдете в парка Лион, който се намира в западната част на Женева. Влезте през северната врата и следвайте обозначенията на алея Тулон. Бъдете сам. След пет минути умерен ход ще стигнете до една скамейка. Седнете и чакайте.

— Ще бъда там — кимна Ник. — Но вие…

— Бъдете сам — повтори гласът, после в слушалката прозвуча сигналът за свободно. Ник я пусна върху вилката и стисна юмруци.

— Шаньон иска да се срещне с мен — съобщи той на Джесика. — За целта трябва да разбера къде се намира паркът Лион.

Намери картата на Женева и я разстла върху леглото.

— Кога ви е срещата? — попита Джесика.

— След един час — отвърна Ник и погледна часовника си. Пръстът му зашари по картата. — В крайна сметка може би няма да отлетим за дома с празни ръце.

— Ако изобщо отлетим — мрачно му напомни Джесика. — Защо всъщност се доверяваш на този човек?

— Имаме общи врагове — отвърна Ник, напрегна взор и заби пръст в една точка: — Ето го! Чак на другия край на града. Предполагам, че мястото е доста изолирано.

— Не те ли е страх да ходиш на среща с непознат в някакъв изолиран парк? — сграбчи ръката му Джесика. — Откъде си сигурен, че няма да те посрещне с куршум в главата?

— Не съм сигурен — въздъхна Ник. — Но много повече ще ме е страх, ако не се срещна с него! В момента, в който чуе какво му казвам той ще разбере, че не представлявам заплаха за него. Помниш ли разговора между него и партньорката ми преди два дни? Този човек мрази Тейлър!

Тя поклати глава, съмнението в очите й остана. После седна на леглото и притисна някаква възглавница към гърдите си.

— Но ако грешиш, ще се окажеш там абсолютно сам, при това без оръжие… — Раменете й леко потръпнаха. — Според мен е прекалено рисковано да отиваш!

— Всичко през последната седмица беше рисковано — отвърна Ник и измъкна бележника си. — С какво може да бъде по-различна тази среща?

После започна да нанася някакви данни в бележника, сякаш искаше да й покаже, че не обръща внимание на думите й. Но в себе си беше наясно, че ако греши по отношение на Шаньон, на преследването ще бъде сложен край, при това бърз и брутален край. Същият, какъвто вече беше сполетял Роуз Пен и Матю фон Рор. Той беше длъжен да поеме този риск, независимо дали го желае, или не.

 

 

Сезоните в Женева се сменяха под оловносивото небе. Жизнерадостните цветове избледняваха, на тяхно място се появиха опадали жълти листа. Въздухът беше топъл и сух, неспособен да вдъхне живот на последните останки от лятото. Природата бе започнала своето бавно и безвъзвратно плъзгане към белотата на зимата.

Ник вече пет минути крачеше по алеята между дърветата. За това време срещна само двама минувачи. Бяха млада двойка, която очевидно се наслаждаваше на промяната на сезоните — едно емоционално състояние, което, поне за момента, беше абсолютно непостижимо за Ник. В душата му се надигаше чувство за вина по отношение на Алекс. Бе предпочел да не я запознава с последния развой на събитията, но не го направи само за да й спести страховете. Нервността и съмнението, които тя несъмнено щеше да прояви по отношение на предстоящата среща, със сигурност щяха да засилят и собствената му несигурност, която в момента отново беше твърде голяма.

Замисли се как да подходи към Шаньон. Трябваше да е кратък, но имаше да му казва толкова много неща. Тук красноречието нямаше никакво значение, тъй като имаше опасност банкерът да не повярва и на дума от историята. Самият той трудно й вярваше, въпреки че бе станал пряк свидетел на по-голямата част от нея.

Зави зад ъгъла и се закова на място. На тридесетина метра по-нататък видя дървена скамейка — първата откакто беше навлязъл в парка. Да седне на нея по това време на денонощието му се стори съвсем налудничава идея, но нямаше избор. Позабави се още няколко секунди, после неохотно излезе на открито и с бърза крачка се насочи към пейката. Настръхнал и готов да реагира на всяка неочаквана опасност. След миг беше до нея, огледа се и бавно седна. Приведе се напред и опря лакти на коленете си — наоколо беше пусто, от неподвижно застиналата природа не се излъчваше никаква заплаха.

Ник бавно се облегна назад. Чувстваше се максимално спокоен за подобен род изпитание. Шаньон ще го изслуша, просто защото това няма да му коства абсолютно нищо. Но това не означаваше, че ще си разменят подаръци. Според Муенд банкерът е нащрек, живее уединено и прави всичко възможно да не се мярка пред очите на професионалните убийци, които бяха отнели живота на баща му. Ник се намръщи. Трябва да държи сметка за всяка дума, която излиза от устата му. Нямаше намерение да се рови в мръсното бельо, но ако едно гъделичкане на егото може да му донесе нужната информация, той беше готов да прибегне и до него.

Изтекоха десетина минути. Наближаваше десет и четвърт, но никой не се появи. В парка цареше тишина, нарушавана единствено от крясъка на някоя нощна птица. Ник разтърка мускулите на краката си и усети как нервността му се завръща. От оскъдната информация, с която разполагаше, Шаньон не му приличаше на човек, който има навика да закъснява. Дали нещата не се бяха объркали? Дали не се е уплашил от нещо?

Нещо зад него рязко пропука и го накара да скочи на крака. Дълбоко в храсталаците забеляза някакво движение, придружено от монотонно бучене, излитащо сякаш от неизвестна машина. Ник отстъпи няколко крачки към средата на алеята, готов да си плюе на петите. Присви очи и напрегна взор по посока на шума. Оттам бавно се оформи силуета на голям черен автомобил, който пълзеше по тревясал и почти незабележим горски път.

Въпреки притеснението си, Ник усети как в гърдите му нахлу и облекчение. Вероятно Шаньон щеше да го отведе на друго място, за да говорят на спокойствие. Той нямаше нищо против, стига да получи необходимото време за разговор. Самоувереността му бързо се завръщаше. Шаньон би трябвало да се впечатли от разказа му. Може би дори ще стигнат до някакво съгласие за съвместна работа в бъдеще.

Колата изскочи иззад храстите, прашна и покрита с пожълтили листа. Ник успя да види шофьора, но нищо повече. Една от вратите се отвори, на тревата скочи мъж със среден ръст, облечен в сиво спортно сако. Ник стоеше неподвижен и чакаше.

— Вдигнете си ръцете! — разнесе се глас зад гърба му.

Втори човек бе изскочил иззад дърветата, в ръката му имаше насочен пистолет. Ник се поколеба, тъй като не беше очаквал да се размахват оръжия.

— Аз не съм въоръжен — каза той и бавно вдигна ръце.

Мъжът, който слезе от колата, бързо пристъпи напред, обискира го и доближи портативен металдетектор до тялото му.

— Не съм въоръжен — повтори Ник.

Двамата се отдръпнаха крачка назад и внимателно го огледаха. Въоръженият беше свалил пистолета, но дулото му все още сочеше право в корема на Ник.

— Горе! — рязко заповяда той, забелязал опита му да си свали ръцете.

Ник се подчини. Двамата имаха вид на професионалисти, лицата им бяха сериозни. Вероятно им бяха наредили да го проверят най-подробно.

— Нямам намерение да причинявам зло на мосю Шаньон — меко промълви Ник. — Искам само да си поговорим.

Този с пистолета се намръщи, очите му недоверчиво се присвиха. Ръката му направи рязко движение по посока на колата:

— Сядай отпред!

Ник изпълни заповедта, а двамата непознати се настаниха на задната седалка. Хвърли бегъл поглед към шофьора — един доста по-възрастен мъж, който изобщо не му обърна внимание. Колата направи обратен завой и пое по горския път, от който се бе появила.

Ник направи опит да се концентрира върху това, което предстоеше. Лимузината с поклащане се движеше напред, клоните на дърветата драскаха страничните стъкла. Разбираше предохранителните мерки на тези хора, но да се появи пред Шаньон под дулото на пистолет, му се струваше прекалено. Въоръжената охрана в никакъв случай не е изненада, но те го караха да се чувства по-скоро затворник, отколкото носител на ценна информация.

Пътуването беше кратко. Ник не успя да прецени какво разстояние са изминали, но явно се намираха съвсем близо до мястото на срещата. Колата спря, задните врати се отвориха.

— Слизай.

Ник отвори вратата, която опря в някакви храсталаци. Намираха се на малка полянка, заобиколена от дървета. Пистолетът отново се появи, дулото му се насочи към Ник. Другият мъж вече се отдалечаваше по затревената пътека.

— След него! — кратко нареди въоръженият.

— Мисля, че няма смисъл да размахвате това желязо под носа ми! — ядоса се не на шега Ник. — Нали вече се уверихте, че не нося оръжие?

Дулото се насочи право в лицето му.

— Върви!

Ник се подчини. Колкото по-бързо стигнат до определеното място, толкова по-скоро ще се отърве от тези грубияни, прецени той. Шаньон би трябвало да е по-любезен от тези наемници.

Пътеката беше стръмна, с ронлива пръст. Ник на два пъти се подхлъзна, но успя да остане на крака. Въоръженият мъж го следваше на безопасно разстояние. Скоро стигнаха билото на малък хълм. На тридесетина метра по-нататък ги очакваха още двама мъже.

Ник веднага позна кой от тях е Шаньон — сивокосият, около петдесетгодишен джентълмен с брада, който беше седнал на ствола на повалено дърво. Беше облечен в бяла риза и черни панталони, но изглеждаше някак запуснат, вероятно защото косата му отдавна плачеше за подстригване. На крачка от него се бе изправил широкоплещест бодигард, който гледаше лошо.

При вида на новодошлите сивокосият пъргаво се изправи. Ник беше на десетина метра от него.

— Господин Шаньон?

В очите на мъжа нямаше и следа от топлина. Пръстите му щракнаха по посока на бодигарда, последва къс разговор на френски.

Ник понечи да каже нещо, но в същия момент някой силно го блъсна в гърба. Той политна напред, направи няколко крачки и спря. В погледа му към Шаньон пролича объркване. В същия момент усети нов удар, понечи да се обърне, но силен ритник го принуди да се превие на две.

— Хей, почакайте…

Един от охранителите пристъпи напред и го фрасна силно с юмрук, колегата му се приготви да стори същото.

— Хей, трябва да ме изслушате! — извика Ник и рухна на колене, улучен от саблен удар във врата. Силен ритник в бъбреците го накара да извика от болка, друг го запрати по очи на земята. Замаян, той усети как тежко коляно притиска гръбначния му стълб. Една ръка сграбчи косата му и завъртя главата му на една страна, в скулата му се притисна студеното дуло на пистолет. Сивокосият мъж се приближи на около метър от него и бавно се отпусна на коляно.

— Моля ви — простена Ник. — Нека ви обясня…

— Аз съм Виктор Шаньон — рече мъжът. — Кажете ми кой сте вие и имайте предвид, че от отговора зависи и животът ви.

Коляното в гърба му го принуждаваше да държи главата си заровена в пръстта. Той преглътна и започна да говори — много по-бързо, отколкото беше възнамерявал.

— Името ми е Мърчант — Ник Мърчант. Аз съм частен детектив и знам за Холцман… За Лудвиг Холцман. Искам да обменим известна информация, с надеждата да си помогнем взаимно…

Лицето на Шаньон беше уморено, очите му — кървясали. Но той слушаше и това бе най-важното. Ник заекна от нетърпение и побърза да каже:

— Разбрах, че Холцман е бил замесен по някакъв начин с баща ви и реших да…

— За глупак ли ме вземате? — изръмжа Шаньон. — Или искате да умрете тук, в пръстта? Знам всичко за Холцман и знам за кого работите!

Ник дишаше учестено. Беше му трудно да подреди мислите си с пистолет в слепоочието. От тежките удари на охранителите и от яростта им бе ясно, че го вземат за някой друг. Сега най-важно беше да се разсеят недоразуменията.

Шаньон се изправи и бавно се отдалечи. Главата на Ник остана притисната в земята и това му попречи да види накъде отива банкерът. Чувстваше се напълно парализиран, разказът му звучеше някак разпокъсано и неубедително. С усилие на волята си наложи да забави темпото.

— Нека ви разкажа как се добрах до всичко това, господин Шаньон. Натъкнах се на името на Холцман след смъртта на един възрастен човек в Ню Йорк. Името му е Джералд Джейкъбс. Оказа се, че той е оставил наследство, възлизащо на милиони долари. Това, което се опитвах да направя…

— Достатъчно! — рязко го прекъсна гласът на Шаньон, а миг по-късно фигурата му се върна в обсега на зрението на Ник. Лицето му беше поруменяло от гняв. — Знам кой ви изпраща и не желая да слушам повече! Но сега вие трябва да ме чуете добре, ако искате да живеете!

Ник замълча. Страшно много му се искаше Шаньон да го изслуша, но след като става въпрос за живота му…

— Защо бяха убити другите? — рязко попита банкерът. — Всички сметки на Холцман бяха освободени, всички условия изпълнени. Защо Тейлър постъпи по този начин?

Очите на Ник объркано зашариха по сухата трева. Не беше сигурен кой е най-безопасният отговор, особено след като вече стана въпрос за връзката между Холцман и Тейлър. Ако отрече, че знае за нея, положително ще ядоса Шаньон. Но ако обяви обратното, твърде вероятно е да се превърне в труп…

— Отговаряйте! — изкрещя Шаньон.

— Защото не им вярваше — отвърна Ник. — Защото искаше да е сигурен в мълчанието им.

— В мълчанието им значи! — изръмжа банкерът. — Но по каква причина ние… аз… бих обсъждал с някого отношенията си с Холцман? Нали по този начин бихме се саморазкрили? — Той поклати глава, лицето му отново почервеня от гняв. — Тейлър го знаеше! Прекрасно знаеше, че ако ни притисне, ние няма къде да бягаме! Към кого бихме могли да се обърнем — може би към полицията? Това автоматично би ни осигурило доживотен затвор!

Парченцата от мозайката започнаха да лягат по местата си. Ник неволно потръпна. Значи и Шаньон е бил замесен, точно както и убитите банкери. В момента, в който Тейлър е получил достъп до сметките, те са се превърнали в бреме, което е трябвало да бъде отстранено. Конспираторите са се обърнали срещу самите себе си. От всичко това следваше, че срещу него стои още един корумпиран престъпник, който по нищо не се различава от Тейлър и Холцман. И който със сигурност е не по-малко опасен от тях…

— Позволихме на алчността да ни заслепи — изръмжа Шаньон и бръкна в джоба на палтото си. — Тя погуби другите, но аз нямам намерение да ги последвам… — Дебелият плик тупна близо до главата на Ник. — Пуснете го…

Натискът върху гръбнака му престана и той бавно се изправи. Вдигна ръка да махне някакво листо от косата си.

— Вземете плика! — заповяда Шаньон.

Ник се наведе и го вдигна. Ръцете му леко трепереха.

— А сега вижте какво има вътре!

Ник отвори плика с цената на известни усилия. Вътре имаше снопче снимки. Той започна да ги разглежда. Бяха направени от скрито наблюдение — подобни на онези, които беше открил в дома на Джейкъбс. Бавно приближи към очите си една от тях. Този човек решително му беше познат.

— Виждам, че някой вече привлече вниманието ви — подхвърли Шаньон. Занесете му тези снимки, където и да се намира. Кажете му, че разполагам с много копия. Ако нещо се случи с мен, те ще отпътуват към медиите. Към вашите „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Кажете на Тейлър, че след това никак няма да му е лесно…

Ник прегъна плика и го скри в джоба си. В крайна сметка щеше да отърве кожата, при това с не съвсем празни ръце. Ролята на пощальон, макар и фалшив, щеше да спаси живота му. Главата му беше леко замаяна. Все още беше заобиколен от половин дузина мъже, чието очевидно желание беше да му пръснат мозъка. И въпреки това щеше да се измъкне…

— Занесете му тези снимки и му разкажете всичко, което чухте от мен! — рязко каза Шаньон.

Ник опипа плика и бавно кимна с глава.

— Добре…

— А сега се махайте! — злобно просъска банкерът. — И видя ли ви още веднъж, считайте се за покойник!

Ник огледа мъжете, наредени в полукръг наоколо. Никой не държеше оръжие. Значи бяха приключили с него. Бързо затича през полянката. Обърна се само веднъж — в момента, в който стигна прикритието на първите дървета. После хукна с всичка сила, колкото го държаха краката.