Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir Hunter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Крис Ларсгард. Ловецът на наследници

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Цветана Маринова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Линче Шопова

ISBN: 954-585-328-Х

История

  1. — Добавяне

13.

В централата на гиганта „Дженерал инкуайъри“, в осем часа вечерта, потракването на часовника не привличаше кой знае колко вниманието на пърхащите наоколо детективи. Две секретарки бяха разформировани да носят нонстоп закуски и освежаващи напитки. Повечето, намиращи се в офиса, се навъртаха около бюрата си, правейки се на полезни и значими. Новината на деня беше за имението на Хенри Орвил Рок. Джери Акоста водеше разследването и вече се бе възползвал от уменията на десетина агенти, за да издири наследниците. Работата вървеше бавно. Настроението беше под нулата заради оскъдната информация събрана до момента за ветерана от Втората световна война. Без приятели и близки, той бе умрял в дома си в малкия окръг Амадор. Класически случай на самотник, напълно безлична фигура, който освен името си имаше и солидна банкова сметка от 380 000 долара. Изведнъж смъртта превърна мистър Рок в звезда. Всеки от компанията вече знаеше името му.

Единствените двама от фирмата, незаети със случая Хенри Рок, се намираха зад затворените врати на един кабинет. Президентът Лорънс Касълтън познаваше достатъчно добре своята дясна ръка, за да разбере по изражението му, че се е случило нещо сериозно.

— Мърчант е отмъкнал документи.

С бързо движение Касълтън взе поставката за документи от бюрото си и я захвърли срещу стената. Борг не трепна. Насилието в тази сграда дебнеше от всеки ъгъл. След това идваше ред на депресията.

— Кучи син! Как? Как е успял?

— Той е намерил само единия наследник, Лорънс. Ние можем да намерим другите двама.

Някъде отвън проблесна силна светлина.

— Разкарай се! — Касълтън се разкрещя вече скочил на крака. Почеса се нервно по оплешивялото си теме и се огледа безутешно. — Как е възможно да ни изпревари, Ричард? Толкова ли сме го закъсали? Защо Мърчант не е бил отстранен? От ФБР казаха, че ще се свържат и с него — защо не са го направили?

— Сигурно са го направили. Но никога не сме допускали, че ще се откаже, забрави ли?

Касълтън се строполи на дивана и се преви на две. Главата му цялата пламтеше и изглеждаше като гигантско червено цвекло.

— Кои са наследниците?

— Трима племенници — двама мъже и една жена. Мърчант се е докопал само до един от тях. Сестрата отказва да подпише, а другият брат липсва…

— Тогава защо ние сме седнали тук и си приказваме врели-некипели?

— Вече имаме хора, които работят по въпроса.

— И защо аз съм последният, който го научава? — Касълтън се ядоса още повече.

— Защото ако бях дошъл първо тук, щяхте да ми се навикате, че не съм размърдал хората си достатъчно бързо.

Касълтън го изгледа шокиран, докато попиваше с кърпичка подгизналото си от пот чело. Борг се надяваше, че сърцето на стареца този път ще издържи. Само при мисълта, че трябва да му го съобщи лично, направо го втрисаше.

— И защо жената не иска да подпише?

Борг сви рамене.

— Не знам. Всички сведения сочат, че с нея е бил установен контакт.

— Имаме ли нейния адрес?

— Де Мойн. По пътя има езеро.

— Искам, преди да се направи връзката, да говори първо с мен. — Президентът бавно, но сигурно възвръщаше самообладанието си. — А какво имаме за другия брат?

— Според сводката той е неоткриваем за момента. Нито братът, нито сестрата са го виждали години наред. Досега нищо не сме открили, но веригата е задвижена. Знаем, че има криминално досие. Истински аутсайдер. Може да го намерим някъде по улиците и бордеите или из затворите. Раздвижих хората ни в Затворническото бюро, но това ще отнеме известно време.

Касълтън отново хвана главата си в ръце.

— Как е възможно да се случи това? Рамо до рамо и ние да сме губещите? От Мърчант? Някога можех да избърша само пода си с баща му.

— Това време още не е отминало.

— Колко процента е взел?

— Трийсет.

Старецът потъна още по-дълбоко в кожената тапицерия на дивана, докато почти не легна в него. Борг беше сигурен, че още едно избухване и ще имат нужда от „Бърза помощ“.

— Ние ще измъкнем четирийсет — заяви Борг. — И от двамата по толкова.

— Мърчант все още е там. Ами ако той намери пръв другия брат?

— Съмнявам се в това, Лорънс. Нямаше да разпространява документи и да дава имена, ако смяташе, че има някакъв шанс.

— Сега и другите компании ще научат за това.

Борг поклати глава.

— Нямат причина да се втурват с главата напред. С досието не са раздавани и суми в кеш. Докато още някой се сети да започне разследване, ние вече ще сме забравили за случая.

Касълтън бързо скочи на крака. Борг винаги се наслаждаваше на тази гледка. Не беше никак лесно да вдигнеш тази телесна маса.

— Каза, че Лейк вече пътува към Де Мойн?

— Точно така.

— А къде е Рисо?

— Тук. Тъкмо се канех да го освободя.

— Не го прави. Имам нещо и за него. Той заминава за Сан Франциско.

— Сан Франциско ли? За какво?

— Това трябваше да го свърша преди много време. Стига вече са ни се пречкали.

 

 

Дъг настояваше да има празнуване, а Ник нямаше сили да се бори с него. Адвокатът на кантората пое по магистрала 101 от летището направо към града. Имаше запазена маса в Бърис Стекхаус — малка, зле осветена кръчма за малцината любители на говежда пържола по трийсет и два долара парчето.

Ник поразхлаби вратовръзката си и огледа обстановката в ресторанта. Достолепен на вид възрастен мъж властно изтръгваше звуци от клавишите на едно пиано в ъгъла. На голямата кръгла маса до него нямаше вече място от пияни японци и американци, издокарани в костюми. Ник се чудеше каква ли сделка са сключили над пържолите и пюрето от спанак със сметана.

Дъг довърши и втория си ром с кола и приятелски протегна ръка към кожената облегалка на съседния стол. Усмивката беше задължителна в такива случаи.

— Свикнали сме да посещаваме такива местенца, приятелче. Животът ти току-що претърпя страхотна промяна.

— Чудесно. Много романтично. А сега ако ми извадиш и пръстен, предавам се…

— Забелязваш ли някои от жените, които се навъртат насам? Човече, ех, ако не бях женен…

— Никога не са те спирали — каза Ник, като се огледа. Ослепителна блондинка се настани на стола на няколко метра от него. На приглушената светлина му се стори доста позната.

— Хвърли един поглед зад лявото си рамо, Дъг, когато ти се отвори възможност. Но гледай да не се набива на очи.

Дъг кимна и се почеса по тила. Обърна се след няколко секунди и сложи най-очарователната си физиономия. Блондинката разбра жеста и леко му кимна с глава.

— Господи! Искаш ли да си сменим местата?

— Забрави! — каза Ник, привиквайки келнера. — Още един „Бекс“ за мен и ром с кола за него. — Келнерът се поклони леко и тръгна да изпълни поръчката.

— О, преди да съм забравил — каза Дъг, — трябва ми онзи договор на Доусън.

— Казваш ми го поне за петдесети път. Утре сутринта ще бъде на бюрото ти. Роуз ще мине през вкъщи, за да го вземе.

— Вече има ли ключ от апартамента ти?

— Тя има грижата да проверява факса и пощата ми, когато не съм у дома. Дори понякога се оправя с прането ми.

— Сериозно ли говориш?

— Не и за прането. — Ник отново погледна към момичето. — Сетих се на кого ми напомня тази блондинка. Изглежда точно като Джесика фон Рор.

— Това добре ли е?

— Много си приличат. Изглежда като Кристи Бринкли в спортни гащета. Малко по-дребничка, но няма значение.

Дъг подсвирна.

— Толкова по-зле за нея, че се показа такова лошо момиче.

— Тя малко се притесни. Но реакциите й са моментални. Почти нищо не успях да я попитам.

— Ето къде е проблемът — заключи Дъг. — Малката глупачка си мисли, че знае всичко. Сигурно вече крои планове да ни изиграе някой номер.

Ник сви рамене и се загледа в пламъка на свещта, поставена между тях двамата.

— Кой знае? Нещо друго ме гризе отвътре, Дъг. Тя знаеше нещо за Джейкъбс. Обзалагам се, че съм прав. Човече, бих платил цяла хилядарка, само за да разбера какво й минава през главата.

— Вече плати няколко милиона. Много ли я притисна за договора?

— Не повече от обикновено. Мислех си, че птичката вече е в клетката, но тя наистина ме изигра.

— Подлуди ли те?

— Не става дума за това. Беше много спокойна, но пределно категорична. Просто бе решила, че няма да подписва и толкова.

— Тя ни се подиграва, Ник. Само стой и гледай.

— Може и да се опита. Това не можем да го предотвратим. Просто ми се иска да разнищя цялата заплетена история около чичо й.

Дъг поклати глава и се пресегна към питието си.

— Единственото, което ти трябва да знаеш е, че си вътре с близо два милиона, ако тя откаже да подпише. Кой го е грижа тогава какъв е бил чичо й?

Ник се облегна назад и премести поглед към пианиста, който не отлепваше пръсти от клавишите.

— Сигурно са скрили някой и друг скелет в семейния гардероб. Може да е нещо много грозно, случай на насилие или тем подобни истории. Спомняш ли си случая Харисън? Онази жена заяви на баща ми да се разкара срещу четвърт милион долара. После разбрахме, че пичът я е тормозил още като дете.

— Четвърт милион си е четвърт милион — каза Дъг. — Тук става дума за двайсет и два милиона, приятел. Защо трябваше да се насадим на такъв проблемен наследник точно в този случай?

Ник сви рамене.

— Според новия план възнамерявам да й дам малко време — нека се поохлади малко, после отново ще я посетим. Мамка му, сигурно таксата ни ще падне до петнайсет-двайсет процента. Ако не се съгласи и на това, просто ще трябва да се откажем. Докато брат й е с нас, не ме е грижа чак толкова много. Това е случай мечта! Само помисли какви късметлии сме, братле. Имот за безчет милиони и никакви наследници? Направо такъв случай не е имало!

Сервитьорът се върна с питиетата и попита дали са готови с вечерята. Дъг си избра кралски раци, а Ник — пикантна пържола.

— Мисля, че беше грешка да се попълват документите толкова прибързано — каза Дъг. — Всеки сега ще започне да се сеща за този отдавна забравен брат.

— Малко трудно ще разберат каквото и да било за него. Вече пуснах името му да се търси в няколко бази данни и нищо не излезе. Той е мъртва душа. Все едно изобщо не е съществувал.

— Все още си мисля, че можехме да изчакаме ден-два.

— Искам да приключвам с всичко това, Дъг. Трябва да се оправяме и с ФБР. Това ми напомня, че утре сутринта трябва да им се обадя. Не могат просто така да искат да изоставим всичко, след като почти сме спечелили клиента си и сме стигнали до съдебната зала.

— Е, да, прав си.

 

 

Предният бар представляваше разноцветно множество от щастливи делови мъже и жени. Разсъблечени палта, разхлабени вратовръзки… Само един мъж стоеше по-настрана и сякаш не участваше в общото веселие. Не се канеше да яде, нито очакваше някой.

Рение надигна чашата си с вино. Червено, както винаги. Задържа малко течността в устата си, после преглътна жадно. Огледа бутилката съсредоточено, с поглед на познавач. Детективът и неговият адвокат се поддаваха на въздействието на алкохола. Това беше добре. Току-що бяха поръчали и щяха да прекарат в ресторанта поне около час. Хората му едва ли щяха да се нуждаят от толкова много време, за да си свършат работата. А той, междувременно, щеше да се наслади на още една чаша от божественото питие. Барманът реагира на кимването и веднага му поднесе нова чаша.

 

 

Роуз паркира на мястото, обозначено със знака „гости“ и стъпи на бетонната настилка. Винаги се чувстваше щастлива, когато трябваше да изпълни някоя поръчка за сметка на почивен ден в офиса. Ник беше страхотен по тази част. С подписването на договора от наследника на Джейкъбс знаеше, че ще стане една от най-добре платените секретарки в Сан Франциско. Имаше късмет. Шефът й беше добър човек.

Докато чакаше асансьора се сети за племенницата си Патрисия. Тя беше вече на трийсет и две години, нетърпелива да се обзаведе със съпруг и деца. Ник беше на трийсет и пет и все още свободен. И много самотен, както безпогрешно бе доловила… Не се съмняваше, че двамата щяха да изградят прекрасни отношения помежду си. Ако Патрисия се освободеше от някое и друго килце, гаранцията беше сто процента.

Излезе от асансьора на третия етаж и тръгна по коридора. Да, определено трябваше да им уреди някоя случайна среща — невинно, но с малко тласък. Щяха да се опознаят бавно над порция калмари и пай с раци.

Стигна до апартамент 302 и намери връзката с ключове. Този за апартамента на Ник беше сивият, с флуоресцентна лентичка на края. За момент задържа ключовете в ръка и се ослуша. Някакъв шум, леко тиктакане, се чуваше зад вратата.

— Ник?

Намери ключа и го пъхна в бравата. Роуз чу силен шум и веднага последва експлозията, която отнесе цялата предна стена. Вълната вдигна Роуз буквално във въздуха. Взривът понесе със себе си и страхотна топлина, която заля целия коридор и нахлу в съседния. Прозорците се разпиляха на сол, посипвайки се по улицата, лумна и огън, от който по тротоара се сгромолясаха пламтящи отломки. Изведнъж настъпи зловеща тишина на фона на огненото зарево. После хората започнаха неистово да крещят. А някъде в далечината вече се чуваше приближаващият вой на пожарна кола.

 

 

Както се и очакваше, никой не беше в състояние да шофира. Ник и Дъг се напъхаха на задната седалка в едно такси, заливайки се от смях на шегите, които от дълго време не си бяха спомняли. Дъг се даваше в шумен смях и видимо се дразнеше от задръстването по улиците в този час на нощта.

— Хей — викна той в ухото на Ник, — това ми напомня за времето, когато се промъкнахме в онзи бордей на Анца стрийт, спомняш ли си?

— И оня дъртак излезе да ни изгони, а?

— Ние сме като десетгодишни хлапета — засмя се Дъг. — Тогава изобщо не знаехме на какво сме се насадили. Оказва се, че е било нищо в сравнение с топлото местенце на стария Джейкъбс.

— Онзи дядка щеше да се напикае в гащите от страх.

— Ник, ти носиш душа на крадец на котки. Ти си едно гадно, откачено копеле. — Дъг се обърна към шофьора на предната седалка. — Хей, приятел! Кафявата къща на ъгъла вляво.

Шофьорът на таксито кимна, че е разбрал и спря в края на Франклин стрийт. Дъг хвърли една двайсетачка на коленете на Ник и затърси дръжката на вратата.

— Утре сутринта ще трябва да ме закараш до моята си кола. Можеш ли да отскочиш и да ме вземеш?

— Седем и половина добре ли е?

— Чудесно!

— Порадвай се на дивана!

Ник го наблюдаваше как се придвижва на зигзаг към входа. Засмя се. Кимбърли наистина щеше да го остави да спи там.

Облегна се назад, когато таксито потегли отново. И неговият поглед започваше да се замайва. Отпусна се на облегалката, докато пред очите му пробягваха светлините на Ломбард стрийт като поток от бяло-червена феерия. Не беше планирал да се накваси по този начин, но, дявол да го вземе, имаха достатъчно солидно оправдание. Тази вечер вдигаха наздравици за Джералд Джейкъбс. Утре вече щяха яко да се поизпотят, но на кой му пукаше? Може да се откаже от всичко още в този момент, стига да поиска. Може просто да отлети нанякъде и никога повече да не се връща.

От пътуването леко се унасяше. Както си седеше, мислите му се носеха в неопределена посока, калейдоскоп от лица и парченца от мозайката на изминалата седмица. По някаква необяснима причина виждаше лицето на майката на Алекс — седнала в спалнята си, цялата обкичена с кръстове и свещи, притиснала роза до гърдите. Картината пред очите му се поразмъти и се смени: вече беше в Административния отдел на окръг Колумбия заедно с Лойд Кьониг, адвокатът с идеално изгладени костюми и десет хиляди долара в джоба си. Зад него имаше вана — пълна с мътна, червена вода и едно мъртво тяло плуваше в кръв и мръсотия. После се появи и Джесика фон Рор, застанала небрежно насред всекидневната си, леко поклащаща глава напред-назад…

 

 

Думите на таксиметровия шофьор се врязаха в съзнанието му като далечно ехо през пелената от спомени и сънища. Ник с мъка повдигна главата си и примигна с усилие. Шофьорът подсвирна от изумление и повтори думите си, първите, откакто се бяха качили в таксито.

— Голям пожар, човече…

При гледката отвън Ник малко се поотрезви. Поизправи се на седалката и залепи лице на прозореца. Намираха се на Марина, дотук добре. Две огромни пожарни коли изливаха реки от вода върху една сграда. Неговата сграда?

Насред улицата изникна полицай и им махна да продължат към края на улицата.

— Спри тук, ще сляза.

Шофьорът паркира зад ъгъла. Ник му плати и се втурна обратно към улица „Марина“. Докато се приближаваше към горящата сграда, забеляза скупчени хора пред ограденото от полицията място, които сочеха и наблюдаваха работата на огнеборците. Лека пара, която веднага попи в дрехите му, се точеше от огромните маркучи. Погледна нагоре и му причерня, като видя от кой апартамент излизат пламъците. Приближи се до един полицай.

— Полицай, трябва да мина. Това е моят апартамент.

Препъвайки се, мина покрай барикадата и огледа улицата. Възможно ли е…? Не. Роуз си беше вкъщи. Сигурно от часове.

Една силна ръка го сграбчи за лакътя.

— Ти да не си оглушал бе? Никой няма да припарва до това място, докато не си свършим работата.

— Това е моят апартамент — опитваше се да го надвика Ник.

— Дръпни се зад линията или сам ще те натикам обратно.

Ник изломоти нещо несвързано, но отстъпи отвъд огражденията. Две момичета, на не повече от осемнайсет години, зяпаха сградата с отворени уста, като от време на време предъвкваха по някоя дъвка.

— Вие двете видяхте ли какво се случи?

Едната го погледна подозрително.

— Да, избухна газова бутилка.

— Газова бутилка? Откъде разбрахте?

Тя го изгледа сърдито.

— Ами какво друго? Цялата сграда се разтресе.

Ник наблюдаваше пожарникарите още по-объркан. Чувстваше се глупаво, че изпи толкова много тази вечер. Едва успяваше да вкара в ред мислите си.

Тълпата бавно се разпръсваше в нощта. Една жена по пижама стоеше отчаяно до един полицай и неудържимо плачеше. Ник забеляза друг, който беше сам и отиде при него.

— Полицай — обърна се той към него, опитвайки да се съсредоточи върху лицето му. — Това е моят дом. — И с жест на безсилие посочи към сградата.

Полицаят го изгледа със съжаление.

— И какво от това?

— Това е моето жилище — повтори Ник, като се постара да натърти думите. — Аз живея там. Това е моят апартамент.

— Твоят апартамент? — Полицаят явно го чу, защото изведнъж му обърна по-голямо внимание. — Можете ли да дойдете с мен?

— Какво има? — попита Ник, докато го следваше през тълпата. — Какво се е случило?

Полицаят го отведе до един мъж в костюм, с тежки сиви мустаци и суров израз на лицето. Ник знаеше още преди да попита, че това е детектив. Мъжът пушеше цигара и разговаряше с пожарникар до една от колите. Той се обърна към приближаващия се полицай и леко му кимна.

— Този човек казва, че апартаментът е негов.

Детективът хвърли кос поглед на Ник.

— Номер 302?

Ник кимна. Детективът направи знак на полицая да се разкара, така че останаха само двамата.

— Как се казвате? — попита детективът.

— Ник Мърчант. Кога…?

— Сега ли се прибирате вкъщи, мистър Мърчант?

— Да, искам да знам какво се е случило.

— Вие не сте единственият, който иска да го разбере — отвърна мъжът и запали нова цигара. — Някаква много мощна експлозия е разбила вашия апартамент преди половин час.

— Експлозия ли? Какво искате да кажете?

— Експлозия. Нали разбирате… — и разпери театрално пръсти пред лицето си. — Ка-бум! Държите ли нещо леснозапалимо, или експлозиви в дома си?

— Като например?

— Например динамит. — Щракна с пръсти. — Вие ми помогнете.

— Попитайте ме нещо смислено и ще ви отговоря с най-голямо удоволствие — отвърна му сърдито Ник.

— Къде бяхте тази вечер?

— На ресторант. Върнах се със самолета от Де Мойн около осем часа и веднага отидох на вечеря.

— Ух-ух. С какво се занимавате?

— Аз съм частен детектив.

Мъжът го изгледа учудено.

— Работите си у дома?

— Не, не у дома.

— Някога да сте имали проблеми в работата си? Заплахи, кофти бизнес сделки?

— Не мога да се оплача от такива неща.

Детективът кимна снизходително. Ник усещаше нарастващото си раздразнение, но се опита да запази самообладание. Мъжът срещу него му задаваше точни въпроси — и изискваше точни отговори. Той самият беше задавал подобни въпроси, когато все още носеше значка.

Изведнъж нещо в периферното зрение на Ник привлече вниманието му. Забеляза съседа си от 305, седнал на тротоара с някаква завивка в ръцете си. Младият мъж бавно вдигна поглед към Ник, докато той се приближаваше към него. Нямаше никаква дреха отгоре си.

— Видя ли какво се случи, Джей?

Мъжът го гледаше с нескрит укор в очите. Завивката в ръцете му беше цялата обагрена в червено. Двамата с Ник се бяха опознали доста добре през последните месеци, след като редовно се засичаха по коридора на етажа и си подхвърляха свежи шеги. Сега обаче прочете в погледа му подозрение, а по израза на лицето му съдеше за обвинението, което му отправяше.

— Да, видях. Тъкмо се прибирах от работа. Онази дама, твоята позната, се опита да влезе в апартамента ти и в този момент всичко се взриви.

Ник се свлече на колене, а устата му пресъхна.

— Дамата, която познавам?

— Да, виждал съм я и преди.

— На около четирийсет години? Средна на ръст, малко дръпната?

— Да, същата, която е влизала в апартамента ти и друг път. Каква алармена система имаш в дома си, по дяволите?

Ник приседна до него и усети как влагата от тревата попива през панталоните му. Зарови лице в ръцете си и целият се разтресе. Беше я инструктирал да дойде и да вземе документите. Той я изпрати тук! Усети, че му се повдига.

Детективът се приближи до него и заговори с по-мек тон.

— Може ли да поговорим?

— Дайте ми една минутка — отвърна му той глухо.

Във въздуха увисна облак влага и прах, които попиваха в дрехите на Ник и го караха да трепери. Погледна надолу към обувките си. Локвичките вода му изглеждаха кървавочервени. Кръв се стичаше от брадата на съседа му и се отмиваше на малки вадички между камъчетата и мръсотията на улицата.

 

 

Нов детектив — този път по-млад, с гладко избръснато лице и по-благ вид.

— Вие ли сте Ник Мърчант?

— Да, аз съм.

— Вие ли живеете в апартамент 302?

— Точно така — отвърна Ник все така седнал в мократа трева. Още не бе изтрезнял, но вече не му пукаше. — Вижте, днес се връщам в града. Таксито ме остави и тогава видях пламъците. Нямам никаква представа какво се е случило.

— Държите ли нещо запалимо в дома си? — попита детективът.

— Не.

— Значи предполагате коя е загиналата жена, така ли?

Ник стисна здраво очи.

— Да, мисля, че знам. Съседът ми твърди, че е видял една жена, която отговаря на описанието на моята… секретарка, която е влязла в апартамента секунди преди взрива.

— Секретарката ви има ли ключ?

— Да. Трябваше да вземе някои документи.

Детективът се наведе по-близо до него.

— Живеете ли с още някой?

— Не.

— Не живеете значи?

— Точно това ви казвам. Живея сам.

— Добре тогава — каза детективът. — Някой друг, освен секретарката ви, имал ли е ключ от жилището?

— Да, домоуправителят.

— Освен него. Опитваме се да разберем какво се е случило, приятел.

— Никой, никой друг нямаше ключ. Защо ме питате?

— Опитваме се да разберем кой още се е намирал по това време в дома ви.

Ник вдигна изумения си поглед.

— Вътре ли?

Детективът кимна.

— Мъж, доколкото знаем. Имате ли някаква идея кой може да е бил?

Ник се загледа в облака от пушек на мястото на апартамента си и поклати глава. Нямаше никаква представа. Абсолютно никаква.

Поседя отвън, докато студът не го принуди да се размърда. Пожарните коли все още бяха там, но вече не изливаха реки от вода. От апартамента му беше останала само една празна, черна дупка.

По-младият детектив се приближи към него.

— Къде можем да ви оставим, мистър Мърчант?

Ник не отговори. Просто не знаеше какво да каже. Погледна си часовника. Единайсет часа.

Детективът забеляза, че Ник трудно се държи на краката си.

— Добре ли сте?

— Да, чудесно — смотолеви неясно. — Направо… страхотно.

— Вземете я — подаде му визитната си картичка. — Ще се наложи скоро отново да поговорим.

Ник кимна разсеяно и взе визитката. Полицаят се обърна и си тръгна.

Останалите няколко негови колеги, които се мотаеха наоколо, накрая явно се отегчиха и решиха, че шоуто е приключило. Ник тръгна по Марина булевард към паркинга, разположен зад жилищния комплекс. Видя колата си под дървените отломки от нещото, което някога се наричаше негов апартамент. Изглеждаше непокътната. Паркингът имаше слабо осветление и жива душа не се навърташе наоколо. Той внимателно се огледа. Ако знаеха къде се намира апартаментът му, много лесно можеха да разберат къде е и мястото за паркиране. Въпреки привидния си кураж, той се обърна. Така или иначе нямаше желание да шофира днес.

Тръгна на юг по Бей стрийт към Чеснът. В този късен час по улиците почти нямаше хора. Но все пак привличаше вниманието към себе си: костюмът му бе целият прогизнал, отзад панталоните му не приличаха на себе си. Изглеждаше като накиснат в локва кал нещастник, жертва на нощно посегателство, но се чувстваше още по-зле. Стигна до Ломбард и се пъхна в едно такси.

— Към авенюто.

— Към кое по-точно?

— Давай по Дойл драйв към Парк президио.

Движеха се през нощния трафик на Марина булевард. Искаше му се да се отърси от алкохола и да мисли трезво, но знаеше, че тепърва ще изживее лоши моменти. Потърка лицето си и отново се сети за Роуз. Заради него и неговите инструкции тя отиде там! Неговите инструкции! Стисна здраво очи, после отново ги отвори. Трябваше да говори с още някой и то веднага.

Извади телефона от якето си и й позвъни първо на мобилния, после и на домашния. Чу как неловко хвана слушалката и я изпусна. Сънливият й глас звучеше все едно здраво се е надрусала.

— Аз съм, Алекс. Къде е мобилният ти телефон?

— Два и половина сутринта е, Ник…

— Тук се случи нещо ужасно. Стани и си включи мобилния. Ще ти се обадя след десет секунди.

— Какво става?

— Алекс, просто го направи. Тук се случи нещо ужасно.

— Добре, добре…

Изчака десет секунди и отново й се обади, но по другата линия.

— Ник? — веднага се чу гласът на Алекс.

— Роуз е мъртва.

— Какво? — Настъпи мигновено мълчание. — Какви ги приказваш?

— Убиха Роуз. Някой е поставил бомба в апартамента ми тази вечер и Роуз се е натъкнала на нея, като е влизала. Тя е мъртва.

— Мили боже, Ник! — Нямаше и помен от сънливото състояние на Алекс. — Къде… ти къде се намираш в момента?

— В едно такси. Просто ме изслушай за секунда. Нагазили сме в нещо много лошо със случая на Джейкъбс. Трябва веднага да си опаковаш багажа и да се изнесеш оттам. Ти си ми партньор и те много добре го знаят. Ще дойдат и при теб…

— Кои са те?

— Не знам, но трябва веднага да станеш и да изчезнеш от апартамента.

— Да изчезна ли? И къде ми предлагаш да отида?

Ник прокара пръсти през косата си. Забеляза, че шофьорът го наблюдава внимателно в огледалото за обратно виждане, очевидно попивайки всяка негова дума.

— Гледай си проклетия път — изрепчи му се Ник, стрелвайки го с поглед. Върна се обратно към телефона и малко сниши гласа си. — Алекс, ще ме изслушаш ли? Роуз е мъртва. Убита е. Станало е в моя апартамент, така че няма никакво съмнение за кого е било предназначено. Ако си останеш вкъщи, те ще те намерят и ще се опитат да те убият. Какво повече мога да ти кажа?

— Но защо не…?

— Никакво но, Алекс! Онзи ден ми каза, че са те следили, нали? Наистина се надявам да са били от „Дженерал инкуайъри“, защото ако не са били те, е бил някой много по-луд. Веднага се махай оттам!

— Добре, добре, започвам да си прибирам нещата.

— Вземи цялата документация за Джейкъбс. Всичко! Пощата, снимките, касетата — всичко. Грабвай няколко дрехи и се покрий на сигурно място. Все още си пазиш 22-милиметровия, нали?

— Да.

— Тогава го зареди и го вземи със себе си. Веднага се размърдай, разбра ли ме?

— Ще ти се обадя веднага щом като стигна там. Където и да е това там.

— Внимавай, Алекс. Наистина е сериозно.

— Пил ли си, Ник?

— Да. Обади ми се веднага щом имаш възможност.

Ник затвори телефона и усети прилив на успокоение. Хората, за които се притесняваше в този момент, бяха Алекс и семейството на Дъг. Силно се съмняваше, че той представлява някаква мишена, а и семейството му едва ли щеше да им свърши работа, ако търсеха него. Единственото, за което трябваше да се погрижи, беше да си пази гърба. Да си сам на този свят си имаше и предимства. Неговият емоционален багаж можеше да се побере в малкия му джоб. Това още повече щеше да затрудни евентуалните му убийци.

Таксито мина през Голдън Гейт Парк, излезе на Линкълн Уей и зави надясно. Ник накара шофьора да спре на Оутър Сънсет и измина пеша още две пресечки по Линкълн към Травълърс Лодж. Възрастната дама на рецепцията го изгледа доста подозрително, докато той попълваше документите. Дори го попита дали се чувства добре. Той кимна и попита колко струва най-евтината стая.

— Четирийсет и пет долара — и почти се задави сред облака цигарен дим. — Имате късмет — получавате последната свободна.

Той пребърка джобовете си, но можа да измъкне едва трийсет и шест долара. Плати остатъка с кредитната си карта и се качи по външната стълба към стаята на втория етаж. Вътре беше сумрачно, едва се различаваха двете огромни легла. Захвърли якето си на едното от тях и седна, както бяха изключени светлините.

 

 

В един часа през нощта офисният комплекс на Бетъри стрийт беше тъмен и пуст. Шейсет и една годишен чичко, който охраняваше обекта, дремеше на поста си в източното крило. В най-отдалечения край на западното двама мъже в тъмни панталони и пуловери професионално срязаха катинара на опасаната с вериги ограда и проникнаха на паркинга. Всеки от тях можеше да се похвали с дълго криминално досие за проникване с взлом, нападения и мъчения. С тях се свърза и им плащаше доста тлъсти суми някакъв мъж, представил се като Хенри Филдс, въпреки че истинското му име беше Дани Рисо. Той им даде съвсем просто нареждане.

Те извлякоха през вратата две шестгалонови бутилки. Единият се поспря пред страничната врата на сградата и постави тънък метален шперц в ключалката. Механизмът заяде малко, но само след половин минута и двамата бяха вътре. Движеха се в пълно мълчание, само съдържанието на пренасяните бутилки леко се плискаше в стените. Проблясващи светлинки отбелязваха входа на всеки апартамент. Спряха пред номер осем и оставиха бутилките на пода. Тази ключалка им отне две минути. Бързо огледаха двете помещения на офиса, преди да пристъпят към изпълнение на нощната си мисия.

Първо обърнаха внимание на отделението с папките. Всяко чекмедже беше старателно изпразнено насред стаята. Събраха всички книги накуп и ги стовариха върху общата купчина в средата. Телефоните бяха изтръгнати от мрежата. Мониторите на трите компютъра бяха смлени, а в зейналата вътрешност изсипаха от запалимата течност. След петнайсет минути цялата мебелировка лежеше в средата на стаята — жалка гротескна пирамида от живота на кантората „Мърчант и съдружници“.

Основна пречка се оказа огнеупорната каса. Отключващият механизъм беше непознат немски дизайн, при който възможността за манипулация беше сведена до минимум. Вече щяха да се откажат, когато изведнъж поддаде. Отвориха двете чекмеджета и бързо изсипаха съдържанието към общата купчина. Отстъпиха крачка назад и огледаха работата си: грозен куп от хартия, документи, офисно оборудване и мебели. После отвориха капаците на бутилките. След секунда всичко бе солидно наквасено. Остатъкът беше използван за мебелировката в стаята, килимите и стените. Мъжът, който добре се оправяше с ключалките, остави бутилката настрана и кимна към спътника си.

Те излязоха в коридора и извадиха кибрит. Единият драсна клечка, запали някаква книга и я хвърли през отворената врата. Огнени езици плъзнаха по струйките запалима течност, тръгнаха по стените, бързо достигнаха и погълнаха струпаната насред стаята купчина. Пламъците първо унищожиха кръвта на компанията — всички документи, подписаните договори, лицензите и съдебните решения. После обгърнаха всички съоръжения и хардуерни устройства. Когато пожарните пристигнаха петнайсет минути по-късно, целият офис представляваше един малък ад.

 

 

Ник се облегна на напречната дъска на потъващото под него легло, когато мислите му постепенно започнаха да се проясняват. Поне един час беше прекарал в легнало положение, но с отшумяващото действие на алкохола започна да настъпва и махмурлукът. Изправи се и седна сред сумрака на стаята, загледан в завивката под себе си. Случилото се през изминалата нощ го връхлетя с цялата си сила и го накара да се почувства болен и смазан.

Роуз беше мъртва. Убиха Роуз. Всичко беше ужасно, ужасно до границата на човешките възприятия. Тя имаше голямо семейство, само в района на Бей еъриа близките й наброяваха няколко десетки. За миг си представи картината на погребението, случайно уловените погледи, приглушения през сълзи шепот… Ето го, щяха да говорят хората. Случи се в неговия апартамент. Усети, че му се повдига.

Намери банята и се надвеси над мивката, след като пусна кранчето и остави струята да тече силно. Студената вода, която разплиска по лицето си, донякъде го отрезви. Върна се в тъмната стая и се излегна на леглото. Единственото, което можеше да направи в момента, беше да мисли.

Които и да бяха тези маниаци, без съмнение водеха към Джейкъбс. Ако ставаше дума за конкурент от бранша, тогава нямаше съмнение в евентуалната мотивация. Можеше да се сети от раз поне за двайсет и два милиона причини. Но чак пък да се опитат да го убият с бомба?! Като се имаше предвид стойността на имота на Джейкъбс, не можеше да изключи и тази възможност. Въпреки че той самият си бе поставил етични ограничения в работата.

Прехвърли мислите си към ФБР. Беше чувал, че понякога прилагат доста мръсни номера, но бомбите и убийствата не бяха техен патент. Но от друга страна, те имаха всички възможни връзки с хора, специализирали се в подобен вид дейност.

Ник впери поглед в тъмнината и усети първите позиви на главоболието. Щеше да се обади на федералните още на сутринта. Само си представяше ледения прием, който го очакваше. След това ще се обади в полицията да разбере дали е идентифициран трупът, намерен след взрива в апартамента. Детективът каза, че вътре са намерили и тяло на мъж. Всичко като че ли беше ясно. Явно Роуз ги бе заварила на мястото и те бяха попаднали в капана, предвиден за самия него.

Обгърна с ръце коленете си и се почувства ужасно самотен, по-изолиран и отхвърлен от всякога. Изхлузи обувките от краката си, вдигна якето, захвърлено на пода и го постави на един стол. Улиците навън бяха притихнали в очакване на настъпващата утрин. Чуваше шума на движеща се кола в далечината. Облегна се на ръце на леглото и се опита да успокои мислите и духа си.

 

 

Събуди се малко по-късно, все още дезориентиран и силно замаян. Някакъв шум се вряза в съзнанието му, въпреки махмурлука — затваряне вратата на кола. Разтърси глава, след като чу още някакъв звук, малко по-слаб, но достатъчно отчетлив. Глас. Два гласа?

Пропълзя до щорите на прозореца и лекичко повдигна едната с пръст. Точно навреме, за да види две фигури в дълги палта. Те се изгубиха от погледа му, когато тръгнаха по пътеката. Погледна часовника си. Четири сутринта — доста странно време за посещения. Сети се за жената на долния етаж, която разговаряше с посетителите зад стъклото, цялото опушено от цигарен дим. Ти си късметлия — получаваш последната свободна стая…

За момент замръзна на мястото си, обзет от внезапна слабост, после се затича към банята. Прозорецът беше доста високо от земята. Премести някаква саксия с цвете на корниза и плъзна стъклото до края — по този начин си откри широко пространство. Здраво се хвана за края му и го напъна. При втория опит стъклото поддаде и безшумно се плъзна в храстите отдолу. Пъхна глава навън и се огледа. Височината беше повече от три-четири метра над земята. Покрай стената се спускаше водосточна тръба, която бе само на една ръка разстояние.

Върна се обратно при предния прозорец и прокле глупостта си. Така или иначе това беше последният ден, когато използваше кредитната карта, издадена на негово име. Притисна се силно до стената, като с пръст придържаше леко повдигната едната от щорите. Почти не виждаше края на пътеката, където започваха стълбите от нивото на улицата. Двамата непознати щяха да се качат по стълбите или да се върнат в колата си и да отпрашат към друг мотел. Върху предното стъкло на автомобила съвсем ясно се виждаше отражението на неоновия знак „НЯМА СВОБОДНИ МЕСТА“.

В този момент той ги видя. Не можеше да повярва. Качваха се по стълбите с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете на палтата им.

Изведнъж всичко му стана ясно. Изтича в банята и затвори вратата след себе си. Приближи се до прозореца и първо протегна ръце напред, после се метна върху рамката. Хвана се за водосточната тръба, така че да я използва за опора и да се оттласне, но установи, че тежи повече, отколкото очакваше. Ръцете му се плъзнаха по гладкия метал, докосна земята първо с крака, после се стовари с цялата си тежест върху гъстия храсталак под прозорците.

Отгоре чу шума от блъскане по вратата на банята. Някой изпсува от прозореца, докато бягаше по Линкълн Уей направо към парка.

Ник тичаше напосоки, блъскаше се в дърветата и гъстите шубраци. Предположи, че няма да скочат през прозореца, за да го преследват. Това му даваше десетина секунди аванс, докато заобиколят сградата и се впуснат след него. Десет секунди, за които максимално трябва да увеличи дистанцията между себе си и тях. Той бе първокласен спринтьор и можеше да им се изплъзне, но сред тези храсти се вдигаше прекалено голям шум. Трябваше да опита да се скрие. Паркът бе изпълнен с гъсти храсталаци, потънали в среднощния мрак. Обърна се назад и видя проблясъка на светлини. Все още се намираха далеч, но доста бързо приближаваха.

Направи остър завой наляво, пробяга няколко метра и се шмугна в най-гъстия шубрак, както му се стори на пръв поглед. Нещо изквича зад гърба му и с шумолене изчезна в храстите. Едва сдържаше учестеното си дишане, замръзна на място. Светлините проблясваха в тъмнината, потреперваха и идваха все по-близо. Спряха се на около пет метра от него. Ник затаи дъх, докато ги наблюдаваше през клоните и листата на храстите. Двама мъжаги, облечени в тъмни одежди, едри и набити. Единият направи знак към колегата си със светлината на фенерчето. Ник потрепери, зървайки физиономията му за секунда. Мъжът беше висок, с вързана на конска опашка коса и дълго автоматично оръжие. Оглеждаше бавно околността с бинокъл в ръка. Ник преглътна тежко. Ако бинокълът беше оборудван с термостъкла, само след секунди щяха да го открият.

Двамата непознати обхождаха парка със светлинния лъч на големи окръжности. Ник затвори очи, за да избегне евентуално отразяване в тях. Сви се още повече, когато те бавно направиха няколко крачки в негова посока. Лъчите минаха през него още веднъж, и още веднъж сърцето му слезе в петите. Чуваше ги как си говорят — приглушени гласове, от които нищо не можа да разбере. Помотаха се още някоя и друга минута, преди внезапно да се разделят. Единият се насочи на юг, разгръщайки яростно храстите с фенерчето в ръка. Ник опули широко очи. Другият мъж тръгна на север, леко приведен, направо към него.

Ник усети как космите по цялото му тяло се изправят. Пресегна се инстинктивно за нещо твърдо и тежко, с което да се защити. Пръстите му затърсиха яростно, но се набиха единствено с пръст и мръсотия. Затаи дъх. Мъжът беше само на няколко сантиметра от него и тъкмо щеше да го настъпи, когато Ник напипа малък, но остър камък. Задържа го за секунда в ръка, след което го подхвърли леко в храстите зад гърба на бъдещия си убиец. В момента, в който той извърна глава, изскочи от скривалището си и се нахвърли върху него.

Мъжът чу движението му и мигновено се завъртя по посока на шума, но Ник имаше животоспасяваща преднина за части от секундата. Използва всеки грам от теглото си, за да се стовари върху гърдите на мъжа. Той изби оръжието от ръката му, а самия него изхвърли в калта.

— Кой си ти? — Ник го притисна, насочвайки оръжието към гърдите му. — Кой, мамка ти стара, си ти?

Мъжът лежеше срещу него с отворена уста, мъчейки се да възвърне нормалното си дишане. Ник вдигна поглед, дочувайки глас в далечината. Другата светлина вече се връщаше в тяхната посока и то много бързо.

Ник опипа трескаво земята за падналото оръжие, но не намери нищо. Грабна фенерчето, изключи светлината и избяга заедно с него. Препъваше се по влажната от нощната роса земя и очакваше всеки момент покрай ушите му да засвистят куршуми. Тичаше без да спира към западната част на парка. Така, в непрестанен бяг, минаха около пет минути. Поспря за трийсетина секунди и отново продължи да тича.

Накрая физическото изтощение взе надмощие и го накара окончателно да спре. Присви се в тъмнината, целият треперещ от страх и студ. Гигантските евкалиптови дървета се поклащаха и проскърцваха под напора на нощния вятър.

Всичко ставаше толкова бързо. Които и да бяха тези хора, не губеха и секунда. Не бяха изчакали да изтлеят пламъците от пожара в апартамента му и го търсят отново. Но пък и той им остави диря, по която лесно да го проследят. Крайно време беше да изчезне от полезрението им. Само се молеше Алекс да е успяла навреме да се измъкне от жилището си. Прости ми, Господи, ако са успели да я намерят…

Затича се, пронизван от болка, на север към светлините на Ричмънд Дистрикт. Обръщаше се назад на всеки няколко секунди. В края на парка се огледа внимателно и в двете посоки, след което се втурна по Фултън стрийт. Възнамеряваше да изчезне из авенютата, да намери безопасно и спокойно място, на което да състави план. На сутринта щеше да проведе дълъг и предълъг телефонен разговор.