Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (24)

23.

Таксито с ръмжене гълташе планинските завои, които сякаш нямаха край. Най-после започнаха да се спускат и скоро пред очите им блеснаха спокойните води на Женевското езеро. То, скътано сред заснежените алпийски върхове, придаваше на Женева вид повече на красив туристически комплекс, отколкото на световен финансов център. По езерото се виждаха стотици платна на малки и големи яхти, които отдалеч приличаха на бели лебеди.

Ник не забелязваше чара на местността, тъй като беше зает с изучаване картата на града и с планиране на задачите, които ги чакаха. Структурата на града му се струваше странна — лабиринт от тесни и криви улички, които свързват около дузина основни артерии. Не беше изненадан, тъй като всички европейски градове сякаш бяха такива — Париж, Копенхаген, Неапол… Те бяха малка загадка за него, но се беше оправял. Надяваше се, че и тук ще го стори.

Хвърли поглед към Джесика. Обърната към прозореца, тя като че ли бе забравила всички неприятности и се наслаждаваше на гледката. След нощта в самолета Ник имаше чувството, че в отношенията между двамата е настъпила някаква яснота. Защитната й стена беше изчезнала и той се надяваше, че отсега нататък нещата ще вървят по-лесно. Трябваше. Дори само защото го изискваше програмата им през следващите двадесет и четири часа.

Таксито влезе в северните покрайнини на Женева, спусна се към крайбрежния булевард и се насочи към центъра. Ник изненадано се оглеждаше. Градът по нищо не приличаше на световен търговски център — нямаше небостъргачи от бетон и стъкло, а само добре реставрирани и поддържани стари сгради с дървени капаци на прозорците и стръмни покриви. Добре облечени хора се разхождаха по безупречно чистите улици или изпълваха колоритните кафенета, заели по-голяма част от тротоарите. Този финансов център ярко се отличаваше от Ню Йорк и Сан Франциско. Тук беше Меката на спокойствието и доверието, на скритите богатства в подземни трезори, на забравените тайни… Усети как се изпълва с нетърпение.

Направи кратка справка с туристическия справочник. Беше използвал кредитната карта на Майкъл Колиър, за да резервира стая в „Бо Риваж“ — един от най-скъпите и шикозни женевски хотели само на хвърлей място от площад Бел-Ер с неговите многобройни банкови офиси. Не след дълго се регистрираха и той с одобрение огледа фоайето. Доминираше тъмното дърво и масивното обзавеждане — характерни атрибути на Стария свят, солиден и удобен. Персоналът действаше внимателно, без да се натрапва, всичко ставаше гладко и бързо.

Стаята им се оказа толкова хубава, колкото можеше да се очаква за платената цена. Пред погледа им се разкриваше спираща дъха гледка към езерото, отвъд което се издигаха заснежените алпийски върхове. Джесика захласнато пристъпи към един от прозорците и започна да се наслаждава на изгледа.

— Часът е три — обади се Ник и разгърна телефонния указател. — Имаме достатъчно време да отскочим до банката ти, преди да я затворят. Но първо искам да изпратя един факс от фоайето на хотела.

— Какъв факс?

— Разбрал съм се с един от местните частни детективи да ми направи справки за хората, с които предстои да се срещнем. Искам да му изпратя списъка с имената.

Изправи се зад нея и насочи поглед към езерото. Водата беше тъмносиня, внезапно изгубила всякаква прозрачност. Гъсти облаци затулваха небето над нея.

— Хотелът е прекрасен — каза тя и се обърна.

— Да, особено ако го сравним с това, на което сме свикнали — кимна Ник. — Жалко, че няма да имаме време да се наслаждаваме на гледката. Готова ли си?

Тя колебливо кимна с глава.

— Нека се придвижваме бързо — приближи се към нея той. — Предпочитам да използваме страничните улички, където няма много пешеходци. С колкото по-малко хора се срещаме, толкова по-добре. По всяка вероятност тук сме в безопасност, но няма смисъл да се излагаме на излишен риск.

Отвори вратата пред младата жена и оцени колко абсурдно бе току-що направеното изявление. Цялото им пътуване беше риск. А липсата на алтернатива беше направо страшна. Не му се мислеше какво ще стане, ако случайно си тръгнат от Женева с празни ръце…

 

 

Времето не беше това, което в Сан Франциско наричат „типичен летен ден“. Небето бе сиво, покрито с плътни облаци, между които слънцето с мъка си пробиваше път. Температурата на въздуха беше приятна — някъде около 22–23 градуса, но хладният ветрец, който идваше от планината, създаваше погрешно чувство, че е по-студено. Взеха едно такси, което прекоси реката и се понесе към южния край на езерото. Джесика затрупа шофьора с въпроси относно забележителностите на града и той охотно прие ролята на гид. Прекосиха последния мост над Рона и поеха на изток, успоредно с реката. Не след дълго стигнаха до площад Бел-Ер. Ник плати на шофьора, после двамата бързо се смесиха с тълпата по тротоарите. Настилката на уличното платно беше от вековни павета, от двете страни се редяха скъпи бутици и луксозни кафенета, които бяха пълни с народ. Ник и Джесика побързаха да свърнат в първата по-тиха пресечка.

Банката „Хан и Конауер“ се намираше до площада, на около триста метра от реката. Помещаваше се в малка, но солидна двуетажна сграда, притисната между художествена галерия и някаква пекарна. Прозорците на първия етаж бяха с тъмни стъкла, през които не се виждаше абсолютно нищо. Върху рамката на вратата блестеше златист бутон. Единствено номерът на сградата показваше, че не са сбъркали и именно това е банката, която им трябва.

— Май пристигнахме — промърмори със сянка на съмнение Ник.

Джесика се отдръпна няколко крачки към средата на уличното платно и вдигна глава да огледа сградата. Беше напълно безлична, в нея биха могли да се помещават фирми с поне сто различни дейности. Ник вдигна ръка и натисна звънеца. Кратък поглед към Джесика бе достатъчен, за да разбере, че в нейното лице рефлектира собственото му напрежение.

Миг по-късно се разнесе остро жужене и вратата се открехна. Ник се дръпна встрани и пусна младата жена пред себе си. Във фоайето ги очакваше мъж с тъмен панталон и светъл, акуратно закопчан блейзър. Едната му страна беше подозрително издута, най-вероятно от пистолет.

— С какво мога да ви помогна? — попита той със силен френски акцент.

— Бихме искали да проверим съдържанието на една касета, която е на съхранение тук — отговори Ник.

Мъжът изпитателно ги погледна, после се обърна към малкото писалище зад гърба си. В ръката му се появи телефонна слушалка, но очите му не се отделяха от тях.

Ник бегло се огледа. И вътрешността на сградата не приличаше на банка. Фоайето беше просторно помещение с бюро в единия край и тесен, покрит с килим коридор, който свършваше при тапицирана врата. Стените бяха бели и абсолютно голи, сякаш имотът се даваше под наем.

Гардът остави телефона и попита:

— Носите ли договора за касетата?

Джесика му подаде писмената оторизация. Мъжът я поднесе под лампата и внимателно я провери. Очевидно търсеше някакви скрити водни знаци. След минута я върна обратно и намусено рече:

— Елате с мен.

Вратата в дъното на коридора се оказа метална, с електронна ключалка. Гардът пъхна една карта в процепа до нея. Озоваха се пред красиво извито каменно стълбище, което очевидно водеше до основния етаж на сградата. Там имаше четири масивни бюра, всяко от които оборудвано с компютър. Стените бяха украсени с няколко впечатляващи картини, усещането за нещо живо се допълваше от две-три големи кашпи със зелена растителност.

Поканиха ги да седнат на диван от мека черна кожа, но секунда по-късно от вътрешния офис се появи млада жена, облечена с модерен делови костюм. Ник прецени, че годините й едва ли са повече от двадесет и пет.

— Здравейте — поздрави ги тя и протегна ръка да се здрависа. — Аз съм Бернадин Конауер, изпълнителен директор на банката. — В очите й се появи въпрос: — Чух, че желаете да прегледате съдържанието на една банкова касета?

— Точно така — кимна Джесика и й подаде писмото, придружено с документ за самоличност.

— Но преди това имам един въпрос — побърза да каже Ник и отмести ръката на Джесика.

Жената го погледна особено, сякаш току-що бе нарушил някакво неизказано правило.

— Въпрос?

— Да — кимна той, взе документите от Джесика и ги поднесе пред лицето й: — Този сертификат е подписан от Ерик Конауер…

— Да, това е баща ми — кимна младата жена.

— Бих искал да му задам няколко въпроса, свързани с тази сметка…

— Баща ми е извън страната — отвърна малко по-рязко от необходимото банковата директорка. — Какво по-точно ви интересува? — Погледът й се спря на началната част на сертификата: — Собственик е Моника фон Рор. Информацията за личната й сметка е конфиденциална.

— А ще ни кажете ли кога е била открита?

— Това мога — кимна тя и пристъпи към бюрото.

— О, и още нещо, госпожице Конауер — добави Ник и извади някакво листче от портфейла си. — Ние дойдохме в Женева и от името на моя вуйчо, който почина в САЩ съвсем наскоро. Знаем, че е имал няколко сметки във вашата банка и възнамеряваме да придобием права над тях по силата на закона за наследството. Единственият проблем е, че не знаем дали тези сметки все още съществуват. Бихте ли проверили тези номера, моля?

— Ако не са на ваше име, едва ли ще мога да ви кажа нещо — отвърна жената. — Ние тук стриктно спазваме банковата тайна.

— Уважавам това — търпеливо кимна Ник. — Но ви моля да вникнете в нашия проблем. Предстои ни една много бавна и продължителна съдебна процедура в Щатите, до която изобщо няма да прибягваме, ако сметките ги няма. Всичко, което искаме да знаем, е дали те все още съществуват. Това тук са техните номера…

Жената неохотно пое листчето, после очите й изведнъж се разшириха:

— Вуйчо ви е имал цели осем сметки при нас?!

— Точно така. Вуйчо Лудвиг винаги казваше, че при вас парите му са най-сигурни.

Тя изпитателно огледа лицето му, търсейки някакви следи от сарказъм. Видя обаче само приятелската му усмивка. Гризеше я подозрение и Ник знаеше, че трябва много да внимава. Тук не беше като в американските банки, където всеки клиент можеше да разчита на приятелско отношение от страна на управителя. Лесно можеха да ги изхвърлят на улицата, а това не биваше да става…

— Дайте ми малко време — промърмори най-сетне директорката и се обърна към бюрото.

Ник скръсти ръце и търпеливо зачака. От кашоните в гаража на Джейкъбс двамата с Алекс бяха извадили документи, които свидетелстваха за общо деветнадесет сметки в „Хан и Конауер“. Надяваше, се, че тези осем ще дадат вярна представа за общото състояние на нещата.

Джесика отново седна на дивана. Ник й хвърли един окуражителен поглед, докато пръстите на Бернадин Конауер летяха по клавиатурата. Съжали, че не е донесъл още номера на сметки.

Седна в края на дивана и отново скръсти ръце. Конауер се мръщеше на компютърния екран, пръстите й продължаваха да бягат по клавишите. Ник близна показалеца си и избърса едно петънце от обувката си. После бързо вдигна глава, дочул как Конауер мърмори нещо на себе си. Очите й се бяха разширили, изражението й издаваше дълбоко смайване.

— Открихте ли нещо? — попита Ник и се надигна от дивана.

— Налага се да опитам достъп до архивата на вуйчо ви от моя кабинет — заекна Конауер и без повече обяснения се насочи към една врата, която рязко се захлопна зад нея.

Ник учудено се обърна към Джесика:

— Да съм пропуснал нещо?

— Тя ми се стори малко… хм… странна — беше коментарът на младата жена.

— Повече от странна — кимна Ник и пристъпи към бюрото, което банкерката току-що бе освободила. Мониторът беше изчистен от всякаква информация и той се изкуши сам да набере няколко цифри. Не го стори — даде си сметка, че е твърде опасно.

— Нещо не е наред? — изправи се Джесика.

Ник направи една кратка обиколка на помещението и надникна надолу по стълбите. Доколкото можеше да види, Конауер и пазача бяха единствените служители в банката. Бяха в Женева, не в Сан Франциско. А швейцарците са известни с особените си банкови правила.

Върна се при дивана и направи знак на Джесика да седне.

Изтекоха десетина минути.

После прозвуча рязкото електрическо жужене, с което се отваряше входната врата. Ник буквално го усети с подметките си. Вратата на Конауер се отвори и тя колебливо пристъпи прага. По килима на стълбището се разнесоха приглушени стъпки.

Полицаят беше нисък и по-скоро слаб, но в походката му имаше голяма доза самоувереност. Каза нещо на френски на Конауер, която само кимна с глава.

— Аз съм инспектор Филип Бурдие — представи се той, пристъпвайки към Ник. — А вие?

— Майкъл Колиър — отвърна Ник.

— Вашето име? — обърна се полицаят към Джесика.

— Джесика фон Рор.

— Моля, последвайте ме — каза Бурдие и махна към кабинета на Конауер. — Трябва да поговорим на спокойствие.

Ник се забави за миг и вдигна вежди към Джесика. Това не беше нормално, дори и за една швейцарска банка. Забеляза, че въоръженият гард, който ги беше пуснал, сега бе заел позиция в горния край на стълбището.

Последва Джесика в кабинета. Инспекторът затвори вратата, изчака ги да седнат, и едва тогава започна да говори.

— Тук сте от името на вуйчо си, така ли? — обърна се той към Ник.

— Да.

— А вашата майка има поименна сметка в тази банка? — Въпросът беше предназначен за Джесика.

— Да — кимна младата жена. — Тя почина.

— Само една сметка ли има?

Ник се намеси, леко ядосан на този разпит.

— Какъв е проблемът, господине?

— Ще ви кажа — отвърна Бурдие, кръстоса ръце пред гърдите си и започна да крачи напред-назад. — Бях уведомен от собственика на банката за вашия интерес към въпросните сметки. Същите обаче са част от списък, който е обект на полицейско разследване през последните няколко месеца.

— По-точно?

— Списък със специални сметки — отвърна полицаят, спря да се разхожда и закова поглед в лицето му. — Вашите сметки, плюс още няколко други, се използват като улики при едно мащабно разследване на банкови измами, което в момента се извършва от швейцарската полиция.

Бурдие направи пауза и подозрително ги огледа. Добре запознат с полицейските похвати, Ник запази безизразното изражение на лицето си.

— Измами, значи — промърмори замислено той. — А разговаряхте ли със собственика на банката?

— Мосю Конауер напусна страната — отвърна Бурдие. — Стори го при, меко казано, доста подозрителни обстоятелства.

— В такъв случай би трябвало да говорите с дъщеря му.

— Тя проявява разбиране — отвърна тайнствено полицаят.

— В момента искаме да погледнем съдържанието на една банкова касета, нищо повече — намеси се Джесика. — Дори не сме чували за измамите, които споменахте.

Бурдие се облегна на стената и отново скръсти ръце.

— Сметките, към които сте проявили интерес, са били незаконно опразнени — обяви той. — Всички, без изключение… — Очите му се сведоха към ноктите с преднамерена небрежност. — Някой от вас да познава човек на име Ото Кранцхофер?

Ник преглътна. Бурдие му залагаше капан, но той нямаше никакво желание да влиза в него.

— Аз не — отвърна с привидно безразличие той.

Инспекторът погледна към Джесика.

— Никога не съм чувала това име — каза тя.

Очите на Бурдие се върнаха върху лицето на Ник и останаха там. Измина една безкрайно дълга минута преди да се отлепи от стената, а дясната му ръка да отвори вратата на кабинета.

— Моля, изчакайте във фоайето — покани ги той.

Ник кимна на Джесика и излезе пръв. Бурдие направи знак на Конауер и бодигарда, които изчезнаха зад вратата.

Ник незабавно се приближи до Джесика. Шансът им нямаше да трае дълго.

— Ела — прошепна той и хвана ръката й.

Спуснаха се на пръсти по стълбите. Ник с облекчение установи, че вратата не се охранява от друг гард. Бутна я и надникна навън. Един униформен полицай, вероятно партньорът на Бурдие, безгрижно си бъбреше с някакъв гражданин.

— Тръгвай — прошепна Ник и побутна Джесика в обратна посока. — Върви спокойно.

Стигнаха до ъгъла след броени секунди. Булевардът беше достатъчно оживен, нямаше да имат проблеми. Само на десетина метра по-нататък чакаше едно свободно такси. Изтичаха и бързо се шмугнаха вътре.

— Бо Риваж, ако обичате.

Таксито бързо набра скорост, тъй като почти нямаше движение. Минаха покрай пресечката с банката и имаха възможност да се насладят на Бурдие, който задъхано изскочи на булеварда, следван по петите от гарда със светлото сако. Към тях се присъедини и другият полицай. След кратко съвещание, тримата се пръснаха в различни посоки по оживената улица.

Ник се намръщи — подозренията му се потвърждаваха. Още докато слушаше думите на инспектора, в главата му звънна предупредителна камбанка, че трябва да си плюят на петите. В никакъв случай не биваше да провеждат разговори с швейцарската полиция. А до утре сутринта той се надяваше да се запознае лично с лицето Ото Кранцхофер.

 

 

Алекс седеше в малкия мансарден апартамент. Пердетата бяха спуснати, осветлението — минимално. Ситуацията бързо се влошаваше. Лавината на събитията заплашваше да погълне както нея, така и Ник.

Дразнеше се от шантавата телевизионна водеща, която предъвкваше сутрешните новини по особен, почти интимен начин — сякаш говореше директно на нея, при това с хладна ирония. Даваше си сметка, че е лудост, но не можеше да се отърве от това впечатление. И за да бъдат нещата максимално зле, лъскавата руса коса и безупречните зъби на противната мадама й напомняха за Джесика фон Рор.

Красивата блондинка редеше монотонно, но безпощадно всички подробности около издирването на беглеца Никълъс Мърчант, представен като въоръжен и изключително опасен. Накрая върху екрана се изписа специален телефонен номер за връзка с полицията.

Алекс грабна дистанционното и ядосано натисна бутона за изключване на звука. В продължение на няколко минути след това тя седеше и си търкаше очите. Нима бяха изминали само дни, откакто бяха научили за наследството на Джералд Джейкъбс? Струваше й се, че е изтекъл цял месец — ужасен и изпълнен с нещастия месец.

Придърпа утринното издание на „Олбъни Таймс Юниън“. Отново прочете изписаното със ситен шрифт заглавие и я побиха тръпки.

ИЗВЕСТНИ ЧАСТНИ ДЕТЕКТИВИ ПРЕБИТИ В ЛОС АНДЖЕЛИС

Сега вече ужасно се страхуваше. Не можеше да си представи как ще излезе с колата и ще обикаля насам-натам. Боеше се даже да отскочи до близкия магазин и да си вземе нещо за обяд. Не беше и сигурна, че ще може да поеме някаква храна.

Дъг й беше позвънил малко след като напусна Бронкс, за да й разкаже какво е станало в Лос Анджелис. След това откри и репортажа на втора страница на „Таймс“. Беше направо шокиращ. По всяка вероятност убийците бяха отнели живота на жертвите си в собствената им кантора. През последните четири години тя си бе изградила собствено мнение за Лорънс Касълтън — несъмнено безскрупулен и алчен тип, но нито той, нито който и да било друг търсач на наследници заслужаваше подобна съдба.

Пристъпи към прозореца и леко повдигна пердето. Часът беше седем сутринта, а в Швейцария — един следобед. Надяваше се, че Ник е жив и здрав и в Женева се намира в безопасност. Беше обещал, че в подходящ момент ще опита да вземе подписа на Джесика фон Рор. Това се беше набило в главата на Алекс. След ден-два щяха да се върнат от Европа. И ако Джесика все още не е подписала, значи е настъпило времето да си кажат чао. Разтърка челото си. Ето докъде стигна след четири години в бизнеса по издирване на наследници!

Телефонният звън я накара да подскочи. Извърна очи към апарата и го погледна така, сякаш е бомба. Това не може да е Ник, нито пък Дъг. И двамата я търсеха по мобилния…

Факсът заработи и тя бавно пристъпи към масичката. Очакваше да получи два документа, единият от които можеше да се окаже решаващ за досието на Холцман.

С малко късмет работата на германския куриер можеше да им помогне в решаването на случая. Старецът в Института за исторически проучвания беше казал, че Рудолф Хес е умрял през 1987 година в затвора Шпандау. Ако това е вярно, общинските власти в градчето би трябвало да разполагат със смъртния му акт, освен ако не е бил иззет заради известността на покойника. Малко вероятна възможност. Но ако той е там, някъде из архивите на Шпандау трябва да се намира и този на Холцман.

Изчаквайки факса, тя се замисли върху изграждането на фалшивите факти около живота и смъртта на Джейкъбс/Холцман. Ако определени индивиди разполагат с власт да изградят измама с такива размери, те със сигурност ще прикрият следите си като изготвят един фалшив смъртен акт. Ами ако не са били чак толкова прецизни и са направили пропуск? Сама по себе си, липсата му не доказва нищо, но разгледана в светлината на редица други странни събития, тя със сигурност би укрепила подозренията на всеки следовател.

Излизащата от факса хартия се нави на руло. Куриерът беше свършил добра работа. Върху първата страница имаше само два реда — някакво набързо надраскано послание. Втората беше копие от смъртния акт на Рудолф Хес. Алекс я приближи към очите си:

Не открих смъртен акт на Лудвиг Вилем Холцман. Здравните власти твърдят, че такива архиви не съществуват. Моля потвърдете, че Холцман е починал именно в Шпандау.

Значи все пак е имала право — те бяха проявили небрежност. Просто да не повярва човек, че при акция от такъв мащаб това може да се случи. Нищо не им костваше да заличат следите си, които бяха открити от хора, свикнали да търсят трохи и да ги изследват под микроскоп. Нейна работа е да направи така, че тези грешки да се окажат фатални за тях.

Отново седна до кухненската маса и взе един бележник. Беше време да възстанови хронологията на събитията, да запише часа на всичките им разкрития по случая Джейкъбс/Холцман. Имаше чувството, че поне няколкостотин вестника ще проявят жив интерес към тази история.

 

 

Алекс писа доклада си в продължение на цял час. Не се получи чисто и подредено, но за момента това не я вълнуваше. Единственото й желание беше да изложи всичко върху хартията. Окончателното оформяне на информацията можеше да стане по-късно, след завръщането на Ник. Той с положителност ще има какво да добави.

Скоро приключи и се зае да чете написаното. Тук-там се налагаше да прибави някои детайли, да съкрати излишни подробности. Историята звучеше смайващо, но в нея все още имаше твърде много дупки и необясними неща.

Тя губеше от силата си по простата причина, че не излагаше нещата от начало до край. Думите звучаха някак кухо, без реална тежест. Нужно беше още нещо. Нещо важно, което да разтърси всеки, които получи достъп до написаното. Да, точно така… но който го прочете, задължително трябва да се срещне очи в очи и с представителите на „Мърчант и съдружници“. Алекс вече знаеше точно по какъв начин щеше да стане това. Отмести бележника и се изправи.

Потърси ключовете на колата и отправи една кратка молитва към небето. Щеше да се движи единствено по задните улички и второстепенните пътища бавно и предпазливо. И след всяка миля ще се моли да не я видят ченгетата… Тя все още не беше обявена за издирване, но те несъмнено знаеха коя е и с какво се занимава. За нищо на света не искаше да си покаже носа извън апартамента, но нямаше как — Ник зависеше изцяло от нея.

Приближи се до гардероба. Пистолетът беше зареден. Тикна го под колана си и излезе. Навън грееше ярко слънце.

 

 

Телефонът иззвъня три минути след излизането на Алекс. Няколко секунди по-късно се включи и факсът.

Появи се поредното сведение за кредитните операции на Майкъл Дийн Колиър, допълнение към предишните шест. Подобно на тях, то представляваше една стандартна разпечатка, която показваше последните покупки на господин Колиър, включително направените неотдавна разходи за самолетни билети и хотелски резервации. Но тук се съдържаше и една нова информация с важно значение: рапорт за движението по сметките на господин Колиър е бил поискан от абонат с нерегистриран телефонен номер и адрес Бруклин Хейтс, Ню Йорк. Въпросният документ му е бил изпратен по факса.