Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (34)

33.

Слънцето увисна над хоризонта, ослепителните му полегати лъчи се плъзнаха по асфалта. От двете страни на пътя тъмнееше гъста гора, тук-там накъсана от малки полянки.

Вече пет минути пътуваха в пълно мълчание. Ник съсредоточено изучаваше тила на шофьора и безуспешно се опитваше да открие смисъла на събитията от последния половин час. Не, нещата решително не се връзваха. Изобщо не можеше да си представи, че ФБР ще ги пусне на свобода, независимо от поставените условия. Точно това го плашеше…

Позволи си да хвърли един бегъл поглед към Алекс. Тя гледаше право пред себе си, брадичката й беше решително вирната. Пръстите й бяха преплетени толкова силно, че кокалчетата им бяха бели. Очите й го стрелнаха, устните й промълвиха нещо неразбрано. Но това беше моментът, в който Ник разбра, че тя буквално умира от страх. Това се дължеше на нещо неизречено, нещо, което не беше забелязал, но за нея беше ужасно.

Ник се обърна към шофьора и попита:

— Накъде пътуваме?

Тъмните очи се вдигнаха към огледалцето.

— Къде ни водите? — повтори Ник.

— Добър вечер и на двамата — рече с приятелски тон Крейгън. — Водя ви към канадската граница, не ви ли казаха?

— Не всичко — отвърна Ник. — Всъщност, кой сте вие?

— Не съм човек с някакво значение, макар че тази вечер бих могъл да се нарека вашият най-добър приятел — усмихна се шофьорът. — Работя в Министерството на правосъдието на щата Ню Йорк. Няма за какво да се тревожите. Съвсем скоро ще бъдете сами и ще правите каквото искате. Оттатък границата ви чака друга кола, с която можете да тръгнете накъдето пожелаете. — Очите му отново се вдигнаха към огледалцето. — Не зная кого познавате вие, приятелю, но тези хора не се шегуват… Последните събития донесоха неприятности на всички.

— За кого по-точно работите?

— Излишно е да навлизаме в такива подробности — поклати глава мъжът. — Просто се отпуснете и се наслаждавайте на пътуването. Още малко и ще бъдете свободни.

Ник гледаше гористата местност от двете страни на пътя и обмисляше ситуацията. Ако наистина ги пускат на свобода, защо не ги закараха до границата с някоя от колите на ФБР? Може би с това прехвърляне искаха да си измият ръцете, но дали федералните ченгета наистина имат властта да правят такива размени? И още нещо — вече съвсем невероятно… как онзи, който е наредил да ги пуснат, може да е спокоен, че той ще си държи устата затворена? В историята на човечеството е известен само един сигурен начин да бъде постигнато това…

Очите му отново се насочиха към пътя. Пиковите часове вече отминаваха, движението видимо намаляваше. Но каква е тази тъмносиня кола отзад? Дали наистина ги следва, или всичко е плод на неизбежната му параноя?

След десетина минути напрегнато мълчание, някъде откъм предната седалка прозвуча тих телефонен звън. Крейгън бръкна в джоба си и извади малък клетъчен телефон.

— Ало? Да… Северно от Глен Фолс… Добре, много благодаря.

Разговорът прекъсна.

— Кой беше това? — поиска да узнае Ник.

— Началникът ми. Проверяваше дали всичко е наред.

Ник моментално усети лъжата. Разговорът беше прекалено предпазлив, с размяна на бързи и едносрични послания. Пълна мъгла. Ръцете на шофьора спокойно лежаха върху кормилото. Ник обърна внимание на силните му пръсти, загрубели от тежка работа. Или от нещо друго… Забеляза и още нещо: кутрето на дясната ръка изцяло липсваше.

 

 

Армингър измъкна касетата и протегна ръка към купчината документи. Гордън остана на място, върху лицето му се изписа дълбоко смайване. Имаше вид на човек, който всеки момент ще повърне направо там, върху луксозната кожена тапицерия на служебната лимузина.

— Холцман — промърмори Армингър докато прелистваше документите. — Лудвиг Холцман. Никъде не се споменава името Мартин Шмид.

— Може би защото Мартин Шмид не съществува — подхвърли Гордън и отметна глава назад. — Господи, знаех си го! Още там, в Овалния кабинет усетих, че нещо не е наред!

— Това означава ли, че вярваш на всичко това?

— Вярвам му достатъчно — кимна Гордън и грабна слушалката пред себе си: — Ало! Искам да вдигнете под тревога всички патрулни по магистралата оттук до Канада! Тази кола трябва да бъде спряна!

 

 

Пътните знаци прелитаха като надгробни камъни: УОРЪНСБЪРГ, ЧЕСТЪРТАУН, ПОТЪРСВИЛ, СЕВЕРЪНС. Последните лъчи на залязващото слънце панически се оттегляха.

Забил поглед в тила на шофьора, Ник изведнъж беше осенен от прозрението. Думите на Гордън го пронизаха като електрически ток. Усети как косъмчетата по врата му настръхват, а дишането му се учестява. Той ли е луд, или прощалните думи на директора действително имаха скрит смисъл?

Движението по магистралата замираше. Ник погледна часовника си. Пет и половина. Полетът им беше определен за шест, а те се намираха на около час път северно от частната писта. Нещо трябва да бъде направено, при това веднага.

— Моля ви да спрете — обади се той и видя в огледалцето как веждите на шофьора леко се повдигат.

— Защо?

— Естествени нужди. Моля, спрете…

— Вижте какво, Мърчант… Аз имам своите…

— Вижте — прекъсна го Ник. — Все още сме далеч от границата и аз няма да издържа без… Затова отбийте, ако обичате!

Крейгън се поколеба за миг, после даде мигач и отби на посипаната с дребен чакъл полоса, вдясно от платното. Отвъд нея започваше силен наклон, който опираше в китка дървета на двадесетина метра от магистралата.

— Побързайте, защото имаме план за придвижване — изръмжа човекът зад волана.

Ник кимна на Алекс и изскочи навън. Склонът беше стръмен и плъзгав — идеален за едно импровизирано спускане. Миг по-късно вече беше в подножието на платното, елегантно отпуснат на едно коляно. Един едър камък със заоблени ръбове потъна в джоба на сакото му. Насочи се към дърветата и хвърли бегъл поглед зад себе си. Крейгън беше слязъл от колата и внимателно го наблюдаваше. Ръцете му бяха в джобовете на сакото. Ник зае позиция зад едно дърво и се направи, че изпразва мехура си. Вече беше почти тъмно… Значи, колкото по-скоро извърши това, което беше намислил, толкова по-добре.

— Хайде, Мърчант, да тръгваме!

Ник излезе иззад дървото и хвърли бегъл поглед към магистралата зад тях. Преследвачи не се виждаха. Краката му пъргаво изкатериха склона. След секунда беше на мястото си. Стисна камъка и изчака Крейгън да завърти контактния ключ. В същия миг кракът на Алекс лекичко го докосна. Тялото й бе леко приведено напред, ръцете й лежаха в скута. В едната й длан мрачно проблесна револвер с късо дуло.

Ник забрави за камъка и използва разклащането на колата върху банкета, за да се приближи до нея.

— Споменахте, че оттатък ще ни чака кола… — подхвърли той докато ръката му се протягаше към скута й.

— Точно така — кимна Крейгън.

— Колко още ни остава дотам? — Револверът вече беше в ръката му.

— Някъде към час и половина.

Ник се поколеба за миг, после рязко се наведе напред и заби дулото във врата на шофьора.

— Отбий и спри!

Крейгън замръзна на мястото си, очите му останаха заковани в пътното платно.

— Побъркахте ли се!? — дрезгаво попита той.

— Да. Отбий на банкета и спри!

Крейгън плавно насочи колата към полосата за аварийно спиране.

— Какво правиш, Мърчант? — изхриптя той. — Вземи се в ръце и помисли, за бога!

— Вече помислих. Млъкни и ми подай ключовете! След това бръкни в джоба си и извади телефона. Бавно!

Едната му ръка пое апаратчето, другата продължаваше да притиска оръжието във врата на Крейгън. Ключовете бяха прехвърлени на Алекс.

— Вдигни ръце на нивото на раменете си и мини на дясната седалка! — издаде следващата си заповед Ник. Крейгън мълчаливо се подчини. — Сега слез от колата, но бавно…

Ник го последва навън и подметките му заскърцаха по ситния чакъл. Дулото на пистолета сочеше надолу, някъде към корема на Крейгън.

— Спускай се надолу по склона! — изръмжа той. — И по-живо, иначе рискуваш да получиш куршум!

— Спри се и помисли, Мърчант! — умолително го погледна, после кракът му предпазливо опипа ръба на склона. — Току-що ти подариха свободата, но аз съм билетът ти към нея. Наистина ли искаш да направиш това!

Ник мълчеше и го тласкаше надолу по склона. Скоро се скриха под нивото на пътното платно.

— Въоръжен ли си? — остро попита той. — Я си разтвори сакото, но бавно!

Раменният кобур беше пълен. Ник протегна ръка и дръпна оръжието — голям полуавтоматичен пистолет, чуждестранно производство.

— Това ли е стандартното оръжие за момчетата от правосъдното министерство? — престорено се учуди Ник. — Нещо не ми се вярва… — Скри в джоба си малкия револвер и махна с дългото дуло на Крейгън в посока на тъмната гора: — Натам!

— Мърчант! Ако се осъзнаеш и се върнеш обратно в колата, аз може би ще…

— Или ще вървиш, или ще влачиш след себе си един прострелян крак! — заплашително го прекъсна Ник. — Имай предвид, че изобщо не се шегувам!

— А дали знаеш как се използва това нещо? — просъска Крейгън и скочи отгоре му.

Ник автоматично натисна спусъка, но оръжието беше на предпазител. Явно на това беше разчитал Крейгън, който му нанесе светкавичен саблен удар в китката и пистолетът отлетя надалеч. Ник замахна с лявата ръка и нанесе унищожителен ъперкът в корема на противника си. Той изпъшка и падна на колене, след което го атакува от долна позиция. Двамата се вкопчиха един в друг и се претърколиха надолу по склона. В следващия миг Крейгън изведнъж получи предимство, просто защото беше по-тежък. Озовал се върху Ник, той го засипа с къси, но силни удари в главата. Ник замахна слепешком, късметът му помогна да улучи Крейгън точно в брадичката. Той политна назад, но успя да запази равновесие. Това време, обаче, беше достатъчно на Ник да отскочи и да измъкне револвера от джоба си. Пръстът му натисна спусъка. Крейгън вдигна ръце в момента, в който проехтя изстрелът. Ник изчака да се успокои дишането му и бавно се приближи към него.

— Ти си проклет глупак, Мърчант!

— Лягай на земята! — дрезгаво заповяда Ник. — Веднага!

Крейгън се подчини. Ник се отпусна на коляно, сграбчи косата му и заби дулото между очите му.

— Ще те гръмна моментално! — бясно изръмжа той. — Може да те спасят само точни и честни отговори на въпросите, които ще ти задам, макар че не съм сигурен… Страшно ми е причерняло, да знаеш!

Зад тях се разнесе пронизителен вик. Алекс с препъване се спускаше по банкета.

— Ник, почакай! Моля те! Все още не знаем кой всъщност е той!

Думите й почти не достигнаха до съзнанието му. Пламналите му очи останаха заковани в лицето на Крейгън, пред него се появи разпокъсаният образ на една усмихната жена с името Роуз.

— Аз знам кой е той…

— Не можем да бъдем сигурни! — извика Алекс. — Провери му документите, моля те!

Ник бавно поклати глава. Изскърца със зъби, пръстът му обра луфта на спусъка. За пръв път в живота си изпитваше искрено желание да убие човек, да пръсне мозъка му в калта. Пое дълбоко въздух, скочи и нанесе силен ритник в ребрата на Крейгън.

— Лягай по корем, ръцете на главата! Хайде, мърдай!

Крейгън бавно се подчини. Ник заби дулото в тила му, а с другата ръка започна да рови в задните джобове на панталоните му.

— Трябва ми някакъв документ! — изръмжа той. — Къде да го търся?

— Не нося документи — отвърна Крейгън, забил лице в земята.

Ник го сграбчи за ризата и грубо го изправи на крака. Отдръпна се крачка назад, насочи дулото в главата му и рязко издърпа ударника.

— Виждаш ли онези дървета? — попита той и кимна с глава по посока на тъмната горичка. — Това е последният ти шанс!

Крейгън бързо се обърна и тръгна. Ник го изчака да навлезе навътре в гората и едва след това протегна ръка към Алекс. Двамата се обърнаха и хукнаха към колата.

 

 

Крейгън спря и се обърна. През дърветата виждаше фигурите на двамата частни детективи, които тичаха обратно към колата. Ръката му издърпа малък предавател от страничния джоб на сакото, пръстът му натисна бутона за активиране. Замига зелена лампичка. Крейгън я огледа за миг, после се втурна обратно към банкета.

 

 

По небето се появиха звезди. Тъмните клони на дърветата стърчаха като ножове в нощното небе. Ник разделяше вниманието си между пътната лента и огледалото за обратно виждане. Летеше на юг със сто и тридесет в час и не можеше да млъкне.

— Знаел е! Затова се опита да ме предупреди, затова ти е дал пистолета. Знаел е, че тези боклуци ще опитат нещо такова!

— Да те предупреди ли? — изгледа го Алекс. — Как?

— Малко преди да се разделим, Гордън ми каза нещо странно. Не бях много сигурен какво иска да ми внуши. Но това беше предупреждение, че може би ще направят опит да ни премахнат. Дал е пистолета на теб, защото не му е било удобно да го повери в моите ръце. А каза ли ти нещо?

Алекс разтърка чело. Вдясно се появи табела, обявяваща наближаването на Потърсвил.

— Каза ми да взема оръжието и да ти го дам в случай на нужда. Попитах го какво става, но той само поклати глава. Поведението му беше доста странно…

Ник кимна с глава, а ръцете му леко навиха волана. Колата навлезе в лявото платно, тъй като се налагаше да изпревари друг автомобил.

— Знаел е — повтори той. — След нашето ликвидиране и заравянето на телата, никой вече не може да докаже, че не сме изчезнали от страната. И никой няма да научи какво всъщност е станало с нас.

Минаха отбивката за Магистрала 9. Намираха се на около половин час от летището.

— И още нещо — обади се Ник. — Забеляза ли ръката на шофьора?

— Какво й беше?

— Липсваше кутрето на дясната китка. Може би съм се побъркал, но в момента в който го видях, нещо прещрака в мен. Включи се някакъв шантав звънец.

— Не те разбирам…

— И аз. Но нещо за тоя тип започна да ме човърка. И Гордън го е знаел, Алекс…

— Тогава защо не го е спрял?

Ник безпомощно поклати глава. Нямаше отговор на този въпрос. Кракът му натисна педала, стрелката на скоростомера премина цифрата 140 и продължи да пълзи нагоре.

 

 

Малой беше объркан. Върху екрана на проследяващото устройство мигаха два сигнала, които бързо се раздалечаваха. Нещо беше станало. Стиснал волана с две ръце, той правеше безуспешни опити да засече сигнала, излъчван от шефа му. На практика би трябвало да налети отгоре му, тъй като уредът показваше именно това.

Намали скоростта на шейсет и отправи поглед към банкета. Не след дълго включените на дълги светлини фарове уловиха една самотна фигура, която френетично размахваше ръце. Малой я подмина, но рязко натисна спирачката. Колата поднесе върху ситния чакъл, после се включиха светлините за заден ход. Крейгън се появи сред облаците прах, дръпна вратата и се тръшна на седалката.

— Федералните ченгета са им дали пистолет! — изрева извън себе си той.

— Какво?! — опули се Малой, после очите му се плъзнаха по фигурата на Крейгън. — Какво е станало с теб?

— Дай ми шибания телефон!

Малой се подчини. Крейгън набра някакъв номер и зачака, като тихо псуваше.

— Ало.

— Следиш ли сигнала?

— Да. Къде си?

— Не питай къде съм, ами следвай шибания сигнал! Те бягат с колата, затова нареди на хората да се раздвижат!

— Готово!

Крейгън захвърли телефона и протегна ръка към уреда за проследяване.

— Дай газ, Малой! — изръмжа през зъби той. — Не сме чак толкова далеч от тях.

Малой посегна към скоростния лост, после изведнъж се разколеба. Чифт фарове пробиха прашната завеса зад тях.

— Кой, по дяволите, е този? — просъска той и бръкна под сакото за пистолета си.

Колата ги подмина и спря, шофьорската врата рязко се отвори. На платното изскочи някакъв мъж и хукна към тях. Лицето на Филип Симко беше разкривено от страх и гняв.

— Идиоти скапани! — ревна той.

Малой хвърли объркан поглед към Крейгън.

— Познаваш ли го тоя?

Крейгън се намръщи и слезе от колата. Колегата му стори същото.

— Защо ги изпуснахте бе, кретени? — ревна Симко, забравил всякакви задръжки. — Бяха в ръцете ви!

Крейгън стискаше зъби, за да не даде израз на яростта, която го задушаваше. Протегна ръка и рязко отвори задната врата на колата, после бавно пристъпи към Симко, отправяйки мълчалива молитва копелето да изригне още нещо обидно. И господ го чу…

— Вие сте двама шибани и некадърни идиоти! — изрева извън себе си Филип Симко.

За Крейгън това беше напълно достатъчно. Хвърли се напред и се вкопчи в по-дребния мъж. Изви болезнено ръката му зад гърба и го принуди да се наведе към колата.

— Хей, Малой! — изръмжа към помощника си той. — Помогни ми да го вкараме вътре!

— Спрете! — извика Симко.

Малой се включи с нескрито желание и двамата го хвърлиха с главата напред върху задната седалка. Крейгън се настани до него, а Малой седна зад кормилото.

— Сега ще видим кой е некадърен, лайно такова! — просъска Крейгън и се извърна към Малой: — Натисни газта!

Изпод гумите се разлетяха кал и дребни камъчета. Колата направи рязък завой и отново излезе на платното. Симко трескаво понечи да се хване за нещо, но скоростта вече бе такава, че нямаше смисъл да търси сигурност. Стрелката на скоростомера бързо стигна 140 и продължи нагоре. Симко плачливо извика да го пуснат, а върху лицето на Крейгън изплува злобна усмивка. Без да обръща внимание на хленченето на дребния мъж, той отново се наведе към устройството за проследяване. Сигналът беше ясен и силен. Бегълците бяха на десет-петнадесет минути преди тях, не повече. Пътуваха на юг. Беше твърдо решен лично да ги ликвидира в момента, в който ги настигнат.

 

 

Дълго време пътуваха в пълно мълчание, сякаш заслушани в бученето на мотора. Гласът на Алекс прозвуча толкова внезапно, че Ник се стресна.

— Не ти казах, че исковата ни молба е одобрена.

За секунда той изобщо не можеше да включи какво му говори тя.

— Съдията отсъди освобождаване на парите на Джейкъбс, съгласно нашето искане — поясни тя, забелязала объркването в очите му.

Отново настъпи тишина. Ник само поклати глава. Седмица по-рано тази новина би предизвикала гръмки салюти с шампанско. Сега имаше чувството, че душата му е изпепелена. Всичко това, ама наистина всичко! — се беше случило заради пари. Смъртта на Роуз, арестуването на Дъг, бягството им от страната… Всеки беше изгубил нещо заради шибаните капитали на Джейкъбс.

— Открили са и Тим фон Рор — тихо добави Алекс. — Намерили са го в затвора и са го ликвидирали.

— Знам, от ФБР ми казаха — кимна той, после ръката му с трясък се стовари върху арматурното табло. — Всички избиха, всички! Само ние и Джесика сме още живи!

— Това не е всичко — продължи след кратка пауза Алекс. — Открили са още шестстотин хиляди долара. Обща сметка на Холцман и Моника фон Рор.

Ник замълча. Значи Джесика беше сбъркала. Майка й все пак беше имала нещо общо с ненаситната алчност на брат си. Как ли би реагирала на тази новина, запита се той. Или изобщо няма да й пука…

Минаха отклонението за Уорънсбърг. На табелата след него пишеше: ГЛЕН ФОЛС 11 КИЛОМЕТРА. Дотам оставаха броени минути. Скоростта им надвишаваше сто и петдесет километра в час.

— Закъснели сме с повече от час — рече с въздишка Алекс. — Мисля, че онзи човек едва ли ще ни чака.

— Дано ни чака!

— Мислиш ли, че на тази кола е лепнато някакво бръмбарче, Ник?

Лицето му беше мрачно. Той извади пистолета на Крейгън и го тикна в ръцете й.

— Затова казвам, че ще е добре, ако той ни чака — промърмори Ник.

 

 

Не беше сигурен, че е отбил където трябва. Черният път се извиваше като змия, гората наоколо беше изключително гъста. Дърветата бяха дебели и огромни, сякаш изплували от кошмарите на уплашено дете. След известно време Ник започна сериозно да се тревожи, но миг по-късно гъсталакът оредя и пред очите им се появи тясна бетонна ивица, мътно проблясваща на слабата светлина на месечината. Гледката беше студена и потискаща, околността — безнадеждна като лунен пейзаж. В далечния край на пистата се виждаха две самотни постройки. Едната имаше размерите на малка къща за живеене, а другата приличаше на някакъв обор или сеновал. Зад по-голямата смътно се очертаваха контурите на две очукани коли, единият от прозорците светеше.

— Колко е часът? — попита Алекс.

— Седем и половина. А той до колко трябваше да чака?

— Не сме говорили за закъснение, но там свети.

Ник вкара колата в пространството до двата очукани автомобила и рязко натисна спирачката. Зад тях се вдигна плътен облак прах. Не можеше да си спомни името, което му каза Алекс. От къщата излезе някакъв мъж и той механично вдигна пистолета. Мъжът тръгна към тях и благоразумно се спря на два-три метра от предната врата.

— Хей, вие! — подвикна той. — Това да не би най-сетне да е Алекс?

— Кой сте вие?

— Как кой? Вашият нещастен пилот! Знаете ли, че закъснявате с повече от час? Тъкмо се готвех да гася осветлението и да се прибирам у дома.

Ник въздъхна с облекчение. Изскочиха от колата и се втурнаха към мъжа.

— Как ви е името? — попита Ник.

— Наричай ме Боб — отвърна мъжът.

— Трябва да излетим веднага, Боб. Готов ли си?

— Бях готов. Защо се забавихте бе, хора?

— Ще ти обясня във въздуха. А сега давай да се махаме оттук!

— Нямаш проблем, приятел.

Последваха го към сградата, която се оказа просто един голям и прашен навес. По стените бяха окачени различни самолетни части и инструменти, същото беше и върху двете широки работни маси. Боб свали връзка ключове, окачени на пирона, на който висеше и календар с голи мадами, после ги поведе навън. На тридесетина метра по-нататък се виждаше малка „Чесна“ с четири прозорчета, стъпила на тясно, но асфалтирано място за паркиране.

— Ето го бебчето ми — махна с ръка Боб, а на лицето му се изписа гордостта на млад баща. — Трябват му пет минути работа на място, след което е готово за излитане. Моторът все пак трябва да позагрее, нали?

— Окей. Нека направим каквото трябва, но бързо!

Останаха на земята, а Боб пъргаво влезе в машината. Моторът изрева, после оборотите му се стабилизираха и прераснаха в равномерно бучене. Ник леко се отпусна. Придърпа Алекс в прегръдката си и затвори очи. Ето го краят… Не беше сигурен кога ще може да се завърне, но в момента това изобщо не го вълнуваше. Бъдещето беше пълно с неизвестни, но те все пак имаха бъдеще!

— Ник…

— Какво? — попита той, без да отваря очи.

— Ник, какво е това?

Този път отвори очи и стомахът му изведнъж се преобърна. Между дърветата се мярна светлина — бегла и несигурна. Не, това не беше плод на въображението му. Бяха фарове, които бързо се приближаваха. Хората в автомобила очевидно не разполагаха с много време.

Ник панически се огледа, търсейки някакво укритие. Навесът представляваше прост бетонен скелет с една-единствена врата. Другата сграда също не предлагаше някакви възможности. Изходът беше само един…

— Ела! — извика той, хвана ръката й и я дръпна към близката гора.

Младата жена се спъна и почти падна, но той навреме я подкрепи. Стигнаха храсталаците в момента, в който фаровете изскочиха на полянката. Колата профуча през празното пространство и с поднасяне закова пред самолета. От нея изскочиха двама мъже с пистолети в ръце.

— О, господи! — простена Ник. — Налага се да се разделим…

— Да се разделим ли? Но…

— Аз ще им отвлека вниманието, а ти се опитай да изчезнеш в гората. Пистолетът е у теб, нали?

— Да, но…

— Тръгвай, Алекс! Веднага!

Тя понечи да протестира, после изведнъж се обърна и хукна към гората. Стиснал револвера в ръка, Ник се притули зад един дебел ствол. Двамата непознати бяха на няколко крачки от самолета. Ник с ужас видя, че единият скочи в кабината и миг по-късно се появи обратно, помъкнал Боб за яката на ризата. Крейгън влезе в самолета, а Малой повали пилота на земята. Нощната тишина бе прогонена от оглушителен изстрел.

Ник разбра, че надеждите му умират. По всяка вероятност полетът им щеше да бъде заменен от престрелка. Двамата обърнаха гръб на самолета и започнаха да изследват пространството между него и навеса. Ник вдигна револвера, готов да натисне спусъка. Всяка секунда задържане означаваше няколко метра повече, изминати от Алекс в тъмната гора.

Стреля два пъти, на съвсем къс интервал. Ефект почти нямаше, ако не се брои фактът, че ги накара да се наведат. Отговорът им дойде под формата на безразборна стрелба. Ник се скри зад дънера, от който започнаха да летят трески. Дървото беше достатъчно дебело за надеждно прикритие, но бедата беше там, че нападателите започнаха да се приближават, без да спират да стрелят. Ник протегна ръка иззад дънера и натисна спусъка, без изобщо да се прицелва. После погледна оръжието в ръката си и изруга. Отдавна не бе стрелял, а и пистолетът не можеше да се сравнява с арсенала на онези главорези насреща. В барабана бяха останали два патрона. Затвори очи и пред него моментално изплува лицето на баща му. Изправи се, готов да се бие докрай.

Това, което видя, го накара да замръзне от изненада. Противниците му се бяха втрещили под ослепителната светлина на автомобилни фарове, които бързо ги наближаваха. Фигурите им трепнаха, обърнаха гръб на Ник и понечиха да насочат оръжията си към новия противник. Но вече беше късно. Колата ги връхлетя, телата им се вдигнаха във въздуха като парцалени кукли, след което паднаха на земята със смразяващ кръвта тътен. Шофьорската врата рязко се отвори.

— Ник!

Ник примигна, ченето му увисна от смайване. Изобщо не беше сигурен в това, което току-що видяха очите му.

— Ник! — отново долетя гласът на Алекс, този път с отчетливи нотки на страх.

Той напусна убежището си зад дървото и хукна към нея.

— О, господи! Ник!

Прегърнаха се с чувство на огромно облекчение. Нападателите лежаха на земята и не даваха признаци на живот. Предната решетка на колата беше жестоко огъната, от пробития радиатор свистеше пара.

— Хукнах по посока на колата — задъхано обясни Алекс и опря длан на гърдите си. — Сторих го в момента, в който видях, че са те притиснали… — Очите й се сведоха към двете сгърчени фигури. — Май ги убих…

Ник проследи погледа й и се намръщи. След такъв удар едва ли някой може да оцелее. Не че му пукаше за тези двамата, но все пак… Пристъпи към тях и изрита оръжията им встрани. После изведнъж си спомни.

— Господи, пилотът!

Обърна се и хукна към самолета. Боб лежеше по корем, очите му бяха затворени. До главата му се беше събрала малка локвичка кръв.

— О, боже! — простена Ник и се отпусна на колене до него.

Очите върху бледото лице рязко се отвориха.

— Отидоха ли си онези типове?

Ник уплашено отскочи назад.

— Ама ти жив ли си?

Пилотът се надигна, седна и внимателно опипа челото си.

— Копелето ме удари с приклад — направи гримаса той. — Освен това ми спука тъпанчето с шибания си изстрел. Рекох си, че а мръдна, а съм умрял… Какво, по дяволите, искаха тези мръсници?

— Не се тревожи за тях — успокои го Ник. — По-важно е дали можем да излетим?

— Няма да стане, приятел — поклати глава Боб. — Не сме се разбирали за такива усложнения.

— Моля те, Боб — смени тона Ник. — Обещавам, че ще те възнаградя много добре, повярвай ми!

— Не искам да се забърквам в подобни неща, приятел. Какво, по дяволите, става тук?

— Виж какво — въздъхна Ник. — Всеки момент ще дойдат още от тези бандити. Заварят ли те тук, с теб е свършено. Ще те гръмнат веднага. Не те лъжа, Боб. Ще ни убият и тримата, затова трябва да бягаме!

Боб хвърли поглед към пътя, прехапа устни и след кратко колебание се гмурна в самолета.

Ник помогна на Алекс да се изкатери по стълбичката. Очите на младата жена бяха разширени от страх.

— Виж там! — прошепна тя и посочи към колите на площадката.

Отначало не беше в състояние да съзре каквото и да било, после очите му бяха привлечени от някакво движение. От колата на бандитите се измъкна неясна фигура и закуцука по посока на гората. Ник моментално разбра, че целта й не беше укриване, каквото предлагаха дърветата. На няколко крачки по-нататък бяха оръжията на мъртвите гангстери.

Направи две крачки напред и вдигна револвера. Прицели се внимателно, затвори едното си око и натисна спусъка. Мъжът сякаш се препъна, после се просна по гръб.

Ник тръгна към него с пистолета в ръка. Мъжът лежеше като преобърната костенурка. Очилата му бяха счупени и висяха отстрани на носа, очите му се пълнеха със сълзи. Тръпки разтърсваха тялото му, ръцете му инстинктивно притискаха горната част на десния крак. Ник набързо го претърси, но не откри оръжие. Ръката му бавно се отпусна до бедрото, после бавно поклати глава. Тук заплаха за живота им нямаше. В краката му се беше проснал един обикновен страхливец, при това познат…

— Симко — промърмори с нескрито отвращение Ник.

Филип Симко не отвърна нищо, тялото му продължаваше да се тресе.

— О, господи! — изправи се до него Алекс. — Това той ли е?!

Ник кимна, без да отделя очи от ранения.

— Нашите пакети пътуват, Алекс — промърмори той. — Погрижил съм се за всичко.

Наведе се да вземе оръжията на мъртвите гангстери, след което се обърна и тръгна. Но след миг спря — по-скоро усети, отколкото видя, че Алекс не помръдва от мястото си. Тя бе заковала леден поглед в лицето на Симко, който ревеше като дете.

— Значи си отиваме, Ник? — тихо попита тя. — След Роуз?! След всичко, което този мръсник стори на нас и на фамилията Фон Рор?!

Лицето на Ник помръкна. Той прекрасно знаеше от какво естество са нейните колебания и изобщо не беше шокиран. Сведе поглед към жалкото човече в краката си и разбра, че едва ли ще изгуби съня си заради него.

— Да вървим, момиче — докосна ръката й той. — Пилотът чака…

 

 

Настанила се до прозорчето, Алекс гледаше как земята се отдалечава в краката й. После пръстът й изведнъж се заби в дебелото стъкло:

— Виж там!

Ник залепи нос в кръглия илюминатор. От гората се бяха появили два чифта нови фарове и бързо се насочваха към вече пустата писта. Миг по-късно колите спряха и от тях изскочиха мъже с пистолети в ръце. Радвам се, че не съм там да ги посрещна, които и да са те, рече си Ник. Закъснението им беше не повече от минута…

Премести очи върху Алекс. Тя му отвърна с уморена, но мила усмивка. За пръв път никой от двамата не намери какво да каже. Пилотът си беше сложил шлемофона. От радиостанцията предаваха сведения за метеорологическата обстановка. Самолетът проби облаците и зае хоризонтално положение. Носът му сочеше точно на север.

 

 

Гордън чакаше сам пред портала. След всичко преживяно се чувстваше не толкова уморен, колкото ядосан. Всъщност, никога през живота си не беше изпитвал подобен гняв. Чакаше търпеливо под домофона — стар и изтощен в сянката на огромния дом. Появата му несъмнено бе предизвикала объркване, но това можеше да се очаква и само поради факта, че досега не беше идвал тук. Електронната ключалка най-сетне бръмна, той влезе и тръгна по извитата каменна пътечка, която свършваше пред парадния вход. Там отново спря и зачака. Изминаха три секунди, после вратата се отвори.

— Господин Гордън — усмихна се насреща му сенаторът Нюланд, но в очите му проблесна известна несигурност. — Каква приятна изненада…

— Трябва да поговорим — студено го изгледа Гордън. — Няма да ви отнема повече от минута.

Нюланд сковано кимна с глава и се дръпна да му направи път. Гордън влезе и очите му огледаха интериора. Допускаше, че жената на сенатора е някъде из къщата, но това изобщо не му пречеше. Дори би предпочел да е слушател на това, което ще каже. В качеството си на съпруга тя все пак имаше право да го знае — разбира се, ако вече не я бяха информирали.

— С какво мога да ви помогна? — попита Нюланд.

— Къде ви е видеото? — попита, без да го гледа Гордън, после махна към близката врата: — Това ли е кабинетът ви?

Сенаторът Нюланд мълчаливо го последва в просторната стая. Вътре ги очакваха двама от най-близките сътрудници на Нюланд, замръзнали като истукани с папки в ръце. Само очите им издаваха известна нервност, прескачайки от директора на шефа им и обратно. Гордън бавно се огледа — очакваше домакинът да ги отпрати. Помещението беше с размери на средна общинска библиотека, на стената срещу високите лавици с книги беше монтиран широкоекранен телевизор.

— Желаете ли питие? — попита Нюланд, след като отпрати сътрудниците си.

— Не. Това няма да ни отнеме много време.

— С какво мога да ви помогна?

— За начало ще ви задам един въпрос — погледна го с лека въздишка Гордън. — Помните деня, в който се засякохме пред Овалния кабинет, нали? — Изчака домакинът да кимне и продължи: — Тогава ли казахте на президента истината за Джейкъбс, или го оставихте да я научи от доклада на Мърчант?

Във въздуха се възцари тишина, като че ли с оттенъци на изненада. Усмивката на сенатора стана леко пресилена.

— Не мога да разбера въпроса ви, господин Гордън…

— Естествено, че не можете — изгледа го снизходително директорът на ФБР. — Какво друго да очаквам? Освен това вашият отговор е без значение, тъй като аз вече зная истината. Ясно е, че през цялото време съм бил лъган, точно както президентът допреди три години… Ако Маршал е знаел истинската самоличност на Джейкъбс, той никога не би го изпратил в Бюрото. Но истината е била известна на един-единствен човек, нали така, сенаторе?

Нюланд кръстоса ръце пред гърдите си.

— Господин Гордън, ако имате проблем с нещо извършено от президента, най-добре се обърнете директно към него — отсече той. — Надявам се, че ще зададете въпрос, който засяга директно мен!

— Можете да заложите лъжливия си задник, че имам такъв въпрос! — студено кимна Гордън, извади една видеокасета от джоба си и пристъпи към апаратурата: — Може ли?

— Какво е това? — сковано попита Нюланд.

Гордън си позволи да вкара лентата във видеото и да включи телевизора.

— Предполагам, че можем да го наречем нещо като изповед — промърмори той, докато посягаше към бутона за възпроизвеждане. — Убеден съм, че ще ви бъде интересно… Едно ще му призная на Мърчант: страшно го бива в разследването. Не знам как е сглобил всичко това, но е свършил страхотна работа. Вие, разбира се, може да сте на друго мнение.

Очите на Нюланд се присвиха.

— А защо си въобразявате, че ще проявя интерес към нечии…

Говорителите на телевизора пропукаха и от тях екна плътен мъжки глас. Нюланд рязко замълча, разпознал лицето на беглеца. Заслуша се по силата на нещо като перверзно любопитство. Гордън се огледа къде да седне. Не проявяваше интерес към записа по простата причина, че го беше гледал два пъти. Занимаваше го единствено реакцията върху лицето на сенатора.

Нюланд остана прав. Слушаше внимателно, лицето му ставаше все по-мрачно. Никълъс Мърчант представи себе си, а след това и бизнес партньорите си. После премина директно на разкритията си във връзка с разследването на Джейкъбс. В един момент извади тесте снимки с много добро качество и започна да обяснява всяка от тях. Гордън мълчеше и чакаше, без да отделя очи от профила на сенатора.

Някъде към средата на монолога Нюланд не издържа, направи крачка напред и изключи видеото.

— Мога ли да попитам откъде се сдобихте с този боклук? — рязко попита той.

— Това, което нарекохте боклук, пристигна в главната квартира на ФБР преди броени часове — спокойно отвърна Гордън. — В комплект с няколко внимателно подбрани и подредени веществени доказателства.

— Веществени доказателства ли? — объркано примигна Нюланд. — За какво говорите?

Гордън пристъпи напред, лицето му се озова на сантиметри от това на сенатора.

— Говоря за фотографии, за документи на ФБР, за банкови документи. Много инкриминиращи веществени доказателства, господин Нюланд! Доколкото съм осведомен, Мърчант е имал благоразумието да направи половин дузина копия на този комплект, включително и на видеозаписа.

— И вие разполагате с тях, така ли? — преглътна Нюланд. — Държите ги на сигурно място в главната квартира на ФБР?

Гордън бавно поклати глава.

— Мърчант твърди, че ги е разпратил по пощата. Най-напред до редакциите на „Поуст“ и „Таймс“, плюс на още няколко места, които в момента не мога да си спомня. Президентът вече е получил своето копие.

— Президентът ли?

— Да. И мога да ви кажа, че никога не съм го виждал толкова бесен. Заяви ми в прав текст, че изобщо не го интересуват последиците и със сигурност ще ви остави на вълците. Това беше цитат, сенаторе… В момента вероятно изпраща копие до главния прокурор. Имам удоволствието да ви уведомя, че когато въпросното длъжностно лице получи тези документи, вие ще се окажете затънал в лайна чак до клепачите!

Нюланд издаде странен звук, сякаш нещо в него проплака. Ръката му механично потърси опора в близката стена. Гордън си тръгна към вратата. После изведнъж спря и се обърна.

— Предполагам, че през следващите няколко месеца ние с вас ще се опознаем добре, Нюланд — хладно подхвърли той. — И ще ви призная, че след седмицата, която току-що отмина, очаквам това с особено удоволствие!

Тежкият портал се затръшна зад гърба на Гордън, който с отмерена крачка тръгна към чакащата го лимузина.