Крис Ларсгард
Ловецът на наследници (30)

29.

На разсъмване заваля. Небето над Олбъни потъмня. Поривите на вятъра запращаха в прозореца ситни водни капчици, които потрепваха по стъклото като хвърлен пясък.

Ник се събуди малко преди осем, но остана в леглото още десетина минути. Изпънал се до Алекс, той си повтаряше, че нещата са почти приключени. Тази мисъл му даваше сила. Още само няколко часа и ще могат да забравят страха завинаги. Обърна се да я погледне. Тя лежеше на една страна, очите й бяха затворени. В ушите му отново прозвуча въпросът, който му бе задала: А какво ще се случи с нас? Не беше напълно сигурен, но му се струваше, че все пак ще имат сили да изградят нещо ново. Нещо, което ще има добро бъдеще… Може пък да стане така, че то да бъде страхотно…

Остана неподвижен известно време, за да не я събуди. После стана и тихо се насочи към кухнята.

 

 

Когато тя се появи от банята, Ник се бе привел над лаптопа и нанасяше последните добавки към пакета Джейкъбс. Вече беше сигурен, че се е получило стегнато, точно и много убедително четиво. В главата му чакаше готовият списък на получателите. Начело бяха „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“, веднага след тях се нареждаха регионалните бюра на ФБР във Вашингтон и Олбъни, лидерът на мнозинството в Сената и главният прокурор. Сериозно се замисли дали да пусне един екземпляр и до Белия дом, но после прецени, че двата най-големи вестника в страната са достатъчни за разгласяване на историята. И все пак реши да изпрати… Нека всеки да вкуси от „добрата“ новина…

 

 

Напуснаха мотела и подкараха по Пърл стрийт към центъра на Олбъни. Спряха пред един офис център, където Алекс влезе да размножи приложенията, а той остана да чака в колата. Наблюдаваше минувачите през матираното стъкло и се чувстваше защитен. Единственият начин да го забележат ченгетата беше да щръкне насред уличното платно, но той нямаше подобни намерения. Искаше да остане незабележим като един от многобройните противопожарни кранове по улицата. За пръв път, след години на глоби за превишена скорост и преминаване на жълто, Ник Мърчант щеше да бъде шофьор за пример. Бе готов да проявява нечувана за улиците на Олбъни любезност.

Алекс се върна след десетина минути с копията. Освен това се беше сетила да купи пликове и марки. Ник включи на скорост и колата бавно се плъзна по обратния път към мотела.

 

 

Джон Малой огледа сивата и масивна сграда на Общинския съд в окръг Колумбия и леко кимна с глава. Бяха се разбрали той да наблюдава задния вход, а Рение да поеме парадния. За него беше все едно, още повече, че задачите им май щяха да се окажат еднакво трудни.

Зае позиция някъде около шест сутринта. Сградата на съда се намираше на ъгъла между Корт и Ийст Алън — със сигурност една от най-оживените пресечки на Хъдсън. В повечето случаи тълпите бяха от полза при изпълнение на задачите му, но сега не беше така. Основните затруднения бяха свързани с близката околност. Никъде около задната част на зданието нямаше възвишение, от което да се обхваща целият район. Точно зад съда имаше малка градинка, която едва ли можеше да предложи надеждно прикритие. Той разполагаше със снимки на Морено, Фон Рор и Спинети, но да ги засече сред тълпата в рамките на три-четири секунди, беше практически невъзможно. Едва ли някой от тях ще си е окачил табела с името.

Започна да крачи по тротоара, пъхнал ръце в джобовете си. Спря се пред количката, разположена на ъгъла до съда, миг по-късно се отдалечи с двоен хотдог, щедро намазан с горчица. Глътна го на няколко едри залъка и се върна в колата. Беше взел решение. Удар вътре в сградата означаваше да се лиши от ножа и пистолета, но това изобщо не го притесняваше. Всеки, който познава главните артерии на човешкото тяло в подробности, би могъл да свърши работата с молив, гребен или друг подръчен материал. Твърдо реши — ударът ще бъде нанесен в съда.

Погледна часовника си — беше девет и половина. Делото е насрочено за три и половина следобед в зала №2. Едва ли имаше по-добро място да засече жертвите си от коридора, който водеше към изхода.

 

 

Опаковането и надписването на пакетите им отне около петнадесет минути. В знак на лични предпочитания Ник прибави към списъка и генералното консулство на Израел. С него получателите станаха осем.

Погледна часовника си. Самолетът на Дъг щеше да кацне в 13:00, а сега наближаваше десет сутринта.

— Още не — вдигна ръка той, видял как Алекс отлепя лентата от един плик.

— Защо?

— Преди да ги запечатаме, искам да свърша още нещо… Идваш ли?

— А ти не мислиш ли, че с това кормуване напред-назад из центъра предизвикваме съдбата? — погледна го с тревога тя. — Не е ли по-добре аз сама да свърша тази последна работа? Все пак полицията издирва теб, а не мен.

— За съжаление ни преследва враг, който е далеч по-страшен от полицията — направи гримаса той. — Ще отидем и двамата. Докато карам по правилата, нищо няма да ни се случи. — Взе ключовете и се насочи към вратата. — Имай ми доверие, всичко ще бъде наред.

 

 

Малко след като потеглиха дъждът спря. Плътните сиви облаци се разкъсаха и между тях надникнаха веселите лъчи на слънцето. Локвичките до асфалта отразяваха лазурното небе, изведнъж заприличали на хиляди миниатюрни огледала. Дърветата от двете страни на платното бяха свежи, току-що изкъпани от дъжда.

Ник стискаше волана с две ръце и съсредоточено слушаше куркането на червата си. По челото му избиха ситни капчици пот. В момента предпочиташе дъжда, колкото по-проливен — толкова по-добре. Ярката слънчева светлина сякаш изведнъж беше изтрила матираните стъкла на колата и той се чувстваше като маймуна в клетка на оживен зоопарк. Караше като склерозирала бабичка, избягвайки натоварените улици и основните кръстовища. Вършеше го с ясното съзнание, че една обичайна за подобни условия дребна катастрофа — удар калник в калник или просто одраскване — сега би имала фатални последици за него.

Алекс внимателно го наблюдаваше. Насреща им по авеню Шеридан се движеше полицейска кола.

— Ченгета! — притеснено промърмори той.

— Спокойно — докосна го тя. — Няма причина да се тревожиш.

Патрулната кола пълзеше едва-едва. Ник вдигна ръка и избърса изпотеното си чело. Не смееше даже да мръдне пред униформените, с които най-сетне се разминаха.

— Дори не те погледнаха — потупа го по коляното Алекс. — Между другото, къде отиваме?

— Вече пристигнахме — отвърна Ник.

Слънцето изведнъж потъна зад безформена купчина облаци, натежали от влага. Той зави надясно по Ларк стрийт, а на следващата пресечка направи ляв завой и пое по авеню Вашингтон. Минаха покрай Министерството на образованието, Ник напрегнато се оглеждаше. Никога досега не беше идвал в тази част на Олбъни, но трябваше да се оправи. Да, ето я… Точно по средата между Вашингтон и Стейт стрийт, в центъра на Емпайър Стейт Плаца, се издигаше внушителна сграда. Беше почти сигурен, че това е щатският парламент.

— Какво става, Ник? — попита Алекс. — Какво правим тук?

Една табела на стената до входа обявяваше с големи позлатени букви: КАПИТОЛИЙ НА ЩАТА НЮ ЙОРК. Ник спря колата точно пред входа, възползвайки се от знака, който разрешаваше десет минути за разтоварване.

— Ти спомена, че… — Той докосна върха на носа си и се замисли. — Ти спомена, че частното ченге от Бронкс е направило снимки на Холцман на пресечката между Стейт и Суан… Всъщност не там, а в един парк наблизо… Между другото, къде са тези снимки?

— Тук — отвърна Алекс и протегна ръка към торбичката в краката си. — Взели сме само няколко от тях.

Тя извади около половин дузина фотографии и му ги подаде.

— Тези са най-добрите на Тейлър — промърмори Ник, докато ги преглеждаше. — Виждаш ли как Джейкъбс старателно ги е надписал на гърба? Виктор Шаньон също разполага със свои снимки.

Тя пое една от тях и внимателно я разгледа. Мъжът на нея носеше очила, имаше гъста черна коса и слабо, издължено лице.

— Допускаш, че може би работи някъде тук, така ли? — най-сетне направи връзката тя.

— Или някой ще го познае — бавно кимна Ник.

— Той може да работи навсякъде, Ник! Не можеш да се надяваш, че… — Млъкна, очите й се заковаха в нещо зад гърба му. Възрастен мъж с униформа на охрана бавно куцукаше към тях. — Мисля, че е време да се размърдаме.

Ник сякаш не я чу, загледан в една от снимките.

— Ник, приближава се един охранител!

Той вдигна глава и се обърна. Ръката му потърси дръжката на вратата.

— Този човек може би ще ни помогне…

— Какво правиш, за бога?! Наоколо има прекалено много хора!

Ник се поколеба, очите му огледаха по множеството, задръстило тротоарите. Хората наистина бяха прекалено много, но вече беше късно за отстъпление.

Слезе от колата и с енергична крачка се насочи към униформения пазач. Онзи се разкрачи, сложи ръце на кръста и зачака като някакъв разгневен, но добродушен дядо.

— Трябва да потегляш, момче! — заканително размаха пръст той. — Тук паркирането е забранено!

— Веднага тръгвам, но преди това искам да ви попитам нещо — усмихна се Ник и тикна една от фотографиите под носа му: — Да ви е познат този човек?

Пазачът присви очи.

— Може би… Работя тук цели тридесет и пет години… — Показалецът му изведнъж се заби в снимката: — Да, сър!

— Какво „да, сър“? — стресна се Ник. — Наистина ли го познавате?

Старецът му хвърли един изпитателен поглед, после ръката му се стрелна напред с изненадваща бързина и прибра снимката.

— Ти какъв си, момче? — попита той. — Репортер? Какво точно те интересува?

Зад гърба им Алекс нервно натисна клаксона на колата. Без да се обръща, Ник й махна с ръка да почака. На Суан стрийт се бе появила полицейска кола, която бавно приближаваше.

— Тук ли работи този човек? — попита Ник. — Искам да знам само това, нищо повече.

— Да, тук работи — предпазливо отвърна пазачът. — А ти иди и махни автомобила от тротоара. Тук никой няма право да спира. — Ръката му се вдигна и отправи нещо като поздрав по посока на пълзящата патрулна кола.

— Добре, добре, тръгвам веднага — обеща Ник. — Само ми кажете името на човека и веднага изчезвам!

— Ще повикам ченгетата! — заплашително го изгледа старецът.

Ник грабна снимката от ръцете му и хукна обратно към колата. Лицето на Алекс беше изгубило цвета си. Полицаят беше спрял на двадесетина метра от тях и проверяваше документите на някакъв микробус за доставки.

— Той е тук! — възкликна Ник. — Пазачът го познава!

Запали мотора, включи на заден ход и излезе на платното. Възрастният пазач с усилие крачеше към кабинката си до входа на сградата.

— Какво ти каза? — попита Алекс.

— Разпозна го на снимката и каза, че работи тук.

Зави надясно по Стейт, на следващата пресечка стори същото и излезе на Суан. Сега се намираха точно зад сградата на Капитолия. Пръстите му нервно барабаняха по волана.

— Защо ли не взема да…

— Идеята не е добра! — остро го прекъсна Алекс. — Това, което си намислил, е чиста лудост. Ако наистина си въобразяваш, че ще се промъкнеш в сградата и ще започнеш да показваш снимките наляво-надясно…

— Сега вече не мога да се оттегля! — рязко каза той.

— Ник, обявен си за издирване, за бога! Остави тази работа на мен. Ще отида там, ще се опитам да поразпитам хората…

Ник спря на забранено и сложи лоста в позиция „паркиране“.

— Ей там виждам още един пазач — промърмори той и хвана дръжката на вратата. — Нека опитам и с него.

Алекс хвана ръката му. Не каза нищо, но очите й бяха умоляващи.

— Само още веднъж, след това изчезваме — меко промълви той. — Обещавам!

Стъпи на тротоара и с бърза крачка се насочи към охранителя. Този беше чернокож, някъде около петдесетте.

— Хей, здрасти — небрежно подхвърли Ник.

Човекът само кимна с глава, в очите му се появи подозрение.

— Имам нужда от помощ — продължи със същия тон Ник и измъкна снимката: — Този джентълмен работи тук, в Капитолия, случайно да го познавате?

Охранителят разглеждаше Ник далеч по-внимателно, отколкото фотографията.

— Може би — сдържано отвърна той.

— Как се казва?

Човекът протегна ръка, дебелите му пръсти поеха снимката. Ник затаи дъх.

— Струва ми се, че това е господин Симко…

— Кой беше той?

Във въздуха се разнесе рязко изсвирване и Ник бързо вдигна глава. От задния вход беше изскочил униформеният старец и яростно надуваше свирката си.

— Кое име споменахте? — попита бързо Ник.

Охранителят гледаше назад към колегата си, който енергично куцукаше в тяхна посока.

— Хей, какво, по дяволите, става тук?!

Ник се завъртя на токове и хукна към колата. Пронизителното свирене продължаваше. Алекс беше седнала зад волана, кракът й беше на педала за газта. Ловко се включи в движението, а после, според инструкциите на Ник, зави наляво по Елк стрийт.

— Пипнах го! — възбудено каза той и си нагласи огледалото за обратно виждане. — Пипнах го!

— Кого?

— И този пазач го позна. Каза, че името му е Семка, или Семко — нещо от тоя сорт… — Махна по посока на Дав стрийт: — Ще задвижа нещата веднага, щом се доберем до мотела!

— Какво по-точно ти каза охранителят? — попита Алекс.

— Каза, че го познава — повтори Ник. — А името му било Семко, или нещо подобно…

— И работи тук, така ли?

— Така каза…

— Само дето и двамата са по на сто години! — сбърчи чело Алекс. — Положително носят пенснета с дебелина поне сантиметър!

— Нищо подобно. Вторият си беше с акъла и определено разпозна човека на снимката. Как би го сторил, ако въпросният тип не работи тук?

— Какво можем да направим като се приберем в апартамента?

— Ще разкрием цялата далавера, бебчо. Ще изпратим куриер в щатския архив и той ще изрови всички симковци или семковци, които имат или са имали статут на държавни служители. Уточним ли името, ще позвъня в Департамента за регистрация на моторните превозни средства и ще направя опит да им измъкна фотокопие от снимката на шофьорската книжка. Успея ли — нататък е лесно. Просто ще я сравним с тази на Джейкъбс.

— А ако не успеем да засечем името?

Той шумно издиша.

— Страхувам се, че тогава ще се наложи да проникна в тази голяма сграда!

— Няма да го направиш, Ник! — извика Алекс. — Там работят поне две хиляди души! Освен това вече сме включили снимките в пакета, всеки опитен репортер ще се радва да ги идентифицира!

— Шегуваш ли се? След всичко, на което ни подложиха тези типове? След Роуз и Мат? Не, не… Искам да знаят със сигурност, че именно ние сме ги разкрили! Възнамерявам да свърша цялата работа със собствените си ръце — до самия край! — Той поклати глава. — Исусе, можеш ли да повярваш, че онова старче в униформа ще надуе проклетата си свирка?! Някой трябва да го награди!

Алекс не реагира на закачката, разтърка чело и отби до тротоара.

— Виж какво — погледна я настоятелно Ник. — Надявам се, че ще успея да свърша работа с помощта на ДРМПС и няма да се наложи да ходя там.

— Ако някой ходи там, това ще съм аз! — отсече с категоричен тон тя. — И никакви спорове!

Ник се усмихна на решителността й. Едва сега си даде сметка колко му е липсвала.

— Не се наемам да споря с теб, Алекс — меко подхвърли той. — Нали сама каза, че сме поели достатъчно рискове? Нека си наемем човек, който ще направи архивната справка вместо нас. Това е най-безопасният начин.

Алекс се намръщи и вдигна снимката пред очите си.

— Това е най-добрият план — настоя той.

— Това е твоят план, Ник! — извика тя. — Аз мога да отида в архивата и точно за две секунди да разбера кой е този човек! Нима си мислиш, че на някой куриер за петнадесет долара на час ще му пука за теб?

— Не, но вече е крайно време да вземем някакви предпазни мерки.

— Мога да се справя. Кой, за бога, ще тръгне да ме търси из някакви архиви?!

Ник беше принуден да се предаде.

— Добре — кимна с притеснение той. — Но много внимавай.

Алекс отново насочи вниманието си към снимките. Спря поглед върху студените тъмни очи на Тейлър, скрити зад очила с метални рамки. Разкриването му определено щеше да й достави удоволствие. Вече бе крайно време да обърнат нещата към нищо неподозиращия мистър Тейлър и здраво да го омотаят. Тя щеше да свърши това с истинска наслада…

 

 

Върнаха се в мотела и Ник повика такси.

— Не ме интересува дали си обявена за издирване, или не — отсече той. — Искам да се пазиш!

— Спокойно, ще се пазя — отвърна Алекс, седнала на един от кухненските столове. — Кога трябва да се обади Дъг?

— Всеки момент — каза Ник, след като погледна часовника си. — Самолетът му трябва вече да е кацнал.

Отвън долетя призивен клаксон. Ник погледна през щорите.

— Таксито — обяви той. — После веднага се връщаш тук, ясно?

— Да, шефе.

Алекс събра нещата си и отвори вратата. Преди да излезе, тя се обърна към Ник и му намигна. Той остана на прага и изпрати с поглед колата, която бързо се изгуби в далечината.

— Моля те, пази се — каза го на глас, с наистина умолителен тон.

 

 

Не след дълго беше готов с последната добавка към досието на Холцман:

Addendum: Според нас хората на тази снимка са Лудвиг Вилем Холцман и все още неидентифицираният индивид, наричан „Тейлър“. Според източник от Олбъни, „Тейлър“ работи в сградата на щатската законодателна власт…

Прочете написаното и се намръщи. Нямаше категорични заключения, но бе достатъчно. Ако Алекс не успее да се добере до нещо повече, вестниците ще разполагат със снимките и адреса. А ако загадката може да се разреши чрез публикация на тези фотоси, те без съмнение ще го сторят.

За последен път изчете целия пакет от материали. После започна да ги слага в съответните пликове и да ги запечатва. Видеолентата беше само една, ето защо щеше да замине за един от двата адреса на ФБР. Трябваше да се погрижи материалите в Олбъни и Манхатън да бъдат получени едновременно.

 

 

Пердетата бяха спуснати и лампите светеха. Телефонът иззвъня и го стресна. Беше седнал на ръба на леглото и мислеше за баща си. Това вероятно бе адвокатът.

— Къде си?

Гласът на Дъг звучеше някак насечено, примесен с бученето на колата:

— В Олбъни, къде другаде?

— Носиш ли всичко?

— Нося го. Колко пъти ще ме питаш?

— Най-много още четири-пет. Горе главата, след няколко часа ще влезеш във владение на около половин милион долара!

Такива забележки обикновено предизвикваха реакция от страна на Дъг, но този път нямаше такава.

— Хей, гледаш ли зад себе си? — с нотка на тревога попита Ник.

— Чист съм — долетя разпокъсаният отговор.

— Сигурен ли си?

— Да, по дяволите! Няма ли да престанеш?

— Хей, какъв ти е проблемът? — извика Ник и усети как лицето му пламва. — Не си въобразявай, че на мен ми е много приятно!

Ухото му долови дълбоката въздишка на Дъг.

— Извинявай, но не съм спал… Слушай, Ник… — Гласът заглъхна, после отново се появи: — Искам просто да приключа с това и да го забравя, ясно?

— Не си само ти, приятелю… Слушай сега: ще се срещнем на Уилет стрийт номер 200. Карам сив форд, модел „Аеростар“.

— Какво караш? Чакай, чакай… Дай ми номера на стаята си!

— Няма номер на стая. Иди на адреса и чакай на улицата.

— Какво става бе?

— Предпазни мерки, нищо повече. Ще те оставя да изпушиш една цигара, докато оглеждам района.

— За бога, Ник! Никой не ме следи!

— Виж какво, Дъг… Единствената причина все още да съм жив и да разговарям с теб е, че бях крайно предпазлив. Хайде, престани да се опъваш! С каква кола ще дойдеш?

— Син „Таурус“. И колко време ще те чакам?

— Не знам. Вероятно не повече от петнадесет минути. Но ако междувременно забележиш нещо подозрително след себе си…

— Да, добре, ще ти се обадя… Къде е Алекс?

— Отиде да свърши една малка работа.

— А Джесика фон Рор?

— Какво за нея?

— Тя ще дойде ли с теб?

— Тя замина, човече. Хайде, ще се видим след малко.

 

 

Алекс плати на таксито и с бърза крачка се насочи към административния комплекс на Щатския университет в Олбъни. Разполагаше с предостатъчно време за да свърши това, което бе намислила. Спря едно момче и го помоли да я упъти. Оказа се, че трябва да се движи към източния край на студентското градче.

Библиотеката беше пълна със студенти, тъй като сесията наближаваше. Тя с мъка си проби път през различните групички и най-сетне стигна до асансьорите. Правителствените архиви и официалните публикации се намираха на третия етаж, в западната част на сградата. Крачеща между дългите, отрупани с книги лавици, тя изведнъж отново се почувства студентка по право. Това трудно можеше да я накара да подскочи от радост.

Бързо откри контролния справочник на щат Ню Йорк. Спря и се замисли. В крайна сметка реши, че си струва да надникне в него. Намери изданието за текущата година и се настани зад една свободна маса. Биографичният индекс беше най-отзад. Пръстът й се плъзна по имената, започващи с буквата „С“. Търсеше Семко и Семка. После премина на Симко и Симка, смени на Сенко и Сенка… Нищо. По същия начин бяха проверени и имената под буквата „К“.

Прехвърли се на серийното издание на щат Ню Йорк. В него фигурираше някой си Ърнест Семко, който работеше в щатската контролна комисия, но като чиновник за обработка на пощата. Останалите вариации на името не дадоха резултат.

Върна дебелата книга на мястото й и погледна часовника си. Два без четвърт — до съдебното прослушване оставаха по-малко от два часа.

Очите й бързо прегледаха по етикетите на дебелите издания. Направи опит да си спомни точните думи на Ник. Дали пък просто не беше чул погрешно името, споменато от охранителя? Семко, Семка… Фонетично то можеше да бъде произнесено по безброй начини.

Свали от рафта списъка с личния състав на Конгреса за текущата година и отвори на индекса. Провери първо записаните под буквата „К“, после се прехвърли на „С“.

Видя името и силно се развълнува. Това трябваше да е той — Филип Антъни Симко, страница С-249. Ръцете й пъргаво прелистиха страниците, усети сладко предчувствие, че й предстои да прочете нещо много интересно…

 

 

Уилет №200 не беше сграда, а детска площадка в края на парка Вашингтон, където идваха млади майки с невръстните си дечица. Между безупречно подстриганите дървета и храсти имаше нещо като малка полянка, на която бяха монтирани люлки, пързалки и купчина пясък, акуратно събрана с дървена ограда. Ник познаваше мястото много добре, тъй като двамата с Алекс често се отбиваха тук — особено когато разследването не вървеше, или пък им липсваше въздух между стените на дома й. Един сандвич под дърветата обикновено стигаше, за да преодолеят временната стагнация в хода на проучванията си.

Колата бавно се плъзгаше по улиците на Олбъни, само на няколко пресечки от къщата на Алекс. Ако полицията и другите му преследвачи са направили списък с най-вероятните места, на които може да се появи, детската площадка със сигурност е на някое от последните места в него. Каква работа може да има на подобно място Ник Мърчант — убиецът на полицай, който се крие от правосъдието? На лицето му се появи усмивка. Е, какво толкова — може би просто е решил да се спусне по някоя от пързалките.

Телефонът иззвъня, звукът беше силно приглушен от палтото.

— Ник, открих го! — екна възбуденият глас на Алекс.

— Какво? — стресна се той и механично спря колата до тротоара. — Къде си?

— Няма значение. Важното е, че открих Симко!

— В апартамента ли си?

— След малко ще бъда там. Млъкни за момент и слушай — мисля, че вече зная кой е този Симко и нещата изведнъж придобиват смисъл.

— Кой е?

— Момент, направила съм всички необходими фотокопия… — В слушалката се долови шумолене на хартия: — Филип Антъни Симко — Сграда на щатския парламент, авеню Клинтън номер 1, Олбъни. Регионален директор в офиса на сенатора републиканец от Ню Йорк Томас Нюланд.

— Нюланд ли? — изненадано промърмори Ник. — Какво общо би могъл…

— Чакай, ще разбереш… Ще ти изредя комисиите, в които участва добрият сенатор: Комисия за сигурност и сътрудничество в Европа, Комисия по апроприациите, Комисия за ветераните от войните и още дванадесет… Интересно е да се отбележи, че между тях фигурира и т.н. Банкова комисия, създадена преди четири години по лична инициатива на Нюланд. Тя се занимава, цитирам: „с разследване днешното състояние на активи и сметки на европейски евреи, депозирани през тридесетте и четиридесетте години в редица швейцарски банки. Комисията ще работи съвместно с швейцарската банкова система, като за целта е подписано безпрецедентно споразумение за сътрудничество с редица швейцарски банки — както частни, така и кантонални…“.

Заковал поглед в арматурното табло, Ник се опитваше да обхване значението на тази информация. В главата му се завъртяха куп въпроси, които трябваше да систематизира.

— Не знам нищо за това — едва успя да промърмори той.

— Лудост е, нали? — попита развълнувано Алекс. — Но ако се окаже вярно това, което си мисля… — Тя не довърши. — Според мен пакетът с документи вече е окончателно попълнен. Ако грешим, грешим… Тук онези снимки ще ни свършат добра работа.

— Но защо един сенатор ще се забърква в подобно нещо? — попита с недоумение Ник. — Защо?

— А защо да не се забърка? Всеки знае, че Нюланд е кандидат на своята партия в предстоящите президентски избори. Аз мисля, че такъв човек има къде да похарчи няколко милиона долара повече. Кой знае на кого дава подкупи и какви са техните размери!

Ник продължаваше да върти глава в знак на отрицание:

— Не, не… Такова нещо не бих могъл да твърдя!

— Аз също — присъедини се към него Алекс. — Но сега вече сме свършили своята работа. Можем да се оттеглим встрани и да наблюдаваме развоя на събитията. А ако на тези снимки действително е запечатан оня Симко, господ да му е на помощ на сенатора Нюланд!

Ник най-сетне кимна с глава. Алекс беше абсолютно права. Време е да се предаде щафетата.

— В апартамента ли отиваш? — попита той.

— Да. Докато се върнеш, всички документи ще бъдат готови.

— Но бъди предпазлива, моля те!

— Излишно е да ми го казваш!

Едва я изчака да затвори и измъкна снимките от плика. Беше разпратил почти всички фотографии на Джейкъбс, оставяйки си само няколко за личния архив. В момента, в който ги изваждаше, думите изведнъж заседнаха в гърлото му. Беше си запазил само три снимки, но за сметка на това най-важните.

Мъжът беше застанал зад няколко души, по-млади от него, всичките облечени в костюми. Лицето му беше в сянка и при повърхностен поглед лесно можеше да бъде пропуснато. Ник приближи фотографията на сантиметри от очите си и се вгледа. Не, съмнение не можеше да има. Никакво!

Ръката му безсилно се отпусна в скута, от устата му излетя тиха ругатня. От всичко на света най-малко би искал да се забърква в подобни неща. Но събитията го бяха захвърлили в окото на урагана, където пощада нямаше. Онези типове направиха всичко възможно да го ликвидират, успяха при Роуз и Матю фон Рор, никой не знаеше колко други трупове са оставили след себе си.

Отново погледна лицето на сенатора Томас Нюланд.

После захвърли снимките на седалката до себе си и затвори очи. Стана му лошо. През цялото време бяха мислили погрешно, съсредоточавайки усилията си върху човека, който най-много изпъкваше — Тейлър, Симко, или както там му беше името… Явно и Джейкъбс беше допуснал същата грешка. Да-а, точно така… Всички бяха сгрешили. А шефът, мозъкът на операцията, през цялото време е бил там и е надничал зад чуждите гърбове.

Още веднъж погледна снимката и тихо простена. Вдигна ръка и разтърка зачервените си очи. Ако в онази сутрин бе разпознал Нюланд, вероятно нямаше да замине за Германия. И почти сигурно щеше да изгори всички документи, открити в къщата на Джейкъбс. След което щеше да вземе самолета за дома и да забрави за случая. Сега бе убеден, че това би било най-мъдрото решение в живота му.

 

 

Петнадесет минути по-късно той подкара по Спринг стрийт и направи ляв завой по Уилет. Паркът се простираше пред очите му с цялото си застинало величие, под сянката на дърветата беше паркиран сив седан. Намали ход и направи една обиколка на квартала. Две възрастни жени с усилие крачеха по тротоара. Млада майка буташе количката си. Работник с каска и флуоресцираща оранжева жилетка се бе покатерил на телефонен стълб, под него стоеше друг и дъвчеше фаса на цигарата си. Наведе се и погледна към небето през предното стъкло — по него бягаха пухкави бели облачета. В душата му се появи увереност. Дъг беше адвокат шампион, но тънкостите на скритото наблюдение му бяха тотално непознати. Особено, ако то се извършваше от професионалисти.

Направи една последна обиколка и спря зад него. Дъг отвори вратата и слезе. Лицето му беше пепеляво.

— Добре ли си? — свали страничното стъкло Ник. — Обикновено аз съм този, който изглежда ужасно.

— Нищо ми няма. Само съм малко нервен.

— Ще се оправиш. Както и всички ние. Искам да ти покажа нещо наистина шокиращо.

— Какво е то?

— Карай след мен до апартамента и ще видиш.

Дъг кимна и се върна при колата си. Седна зад кормилото и затръшна вратата. В същата секунда се отвориха вратите на ада…

Иззад близкия ъгъл изскочи сив седан с двама души вътре, гумите му изсвириха на завоя. Очите на Ник се насочиха към огледалото за обратно виждане в мига, в който две подобни коли се появиха иззад другия ъгъл. Изведнъж му се стори, че колите връхлитат отвсякъде. После объркването му изчезна, заменено от болезнено чувство за обреченост. Вътрешният му инстинкт го накара да изрита вратата. Изскочи навън и хукна да бяга…

 

 

По-късно щеше да си спомня този епизод като лош сън. Всичко наоколо се движеше с нормална скорост, а той самият мърдаше едва-едва, като на забавен каданс.

Профуча през детската площадка и жените по околните скамейки уплашено се развикаха. Спъна се в някакво бетонно стъпало и тресна пищяла си в ръба, но не усети абсолютно нищо. Понесе се по влажната трева докато зад гърба му ехтяха къси, насечени команди, произнасяни от груби мъжки гласове. Преследвачите му сякаш изскачаха от всеки храст. Едър тип с тъмносин костюм се носеше по диагонал през полянката и заплашително крещеше нещо. Друг се хвърли в краката му и той се освободи само защото успя да го уцели с юмрук в челото. Но резултатът беше ужасен — той се препъна, ритъмът на бягането му се наруши и преследвачите спечелиха онези три-четири крачки, които им трябваха. Няколко ръце едновременно го повалиха на земята, огромни тела го притиснаха към мократа трева, от която дрехите му бързо подгизнаха. Обърнаха го по гръб веднага, след като му сложиха белезниците. Някъде в далечината младите майки дърпаха децата си и уплашено гледаха насам. Тъмнокос мъж с разкопчано палто се наведе над него. Задоволството в гласа му беше толкова отчетливо и жестоко, колкото студените и твърди гривни, впити в китките му:

— Никълъс Мърчант, по заповед на директора на ФБР Артър Гордън вие сте арестуван!