Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (6)

6.

На вратата се почука. Хънтър се обърна в леглото и видя отворения прозорец, от който влизаше слънчева светлина.

— Махай се — промърмори той.

Момичето до него се размърда неспокойно, но не се събуди.

Чукането се повтори.

— Махай се, по дяволите.

Вратата се отвори и мисис Денби надникна през процепа.

— Моля за извинение, капитан Хънтър, но дойде прислужник от губернаторския дворец. Губернаторът настоява да вечеряте с него. Какво да отговоря?

Хънтър разтърка очи и примигна сънено на дневната светлина.

— Колко е часът?

— Пет, капитане.

— Кажете на губернатора, че ще отида.

— Да, капитан Хънтър. Капитане?

— Какво има?

— Французинът с белега е долу. Търси ви.

Хънтър изсумтя.

— Добре, мисис Денби.

Вратата се затвори. Момичето продължаваше да спи, хъркаше силно. Хънтър огледа малката си стаичка — легло, моряшки сандък с вещите му в ъгъла, нощно гърне под леглото, леген с вода. Изкашля се и започна да се облича, но спря, за да се изпикае през прозореца на улицата. Отдолу се чу ругатня. Хънтър се усмихна и продължи да се облича, като избра единствения здрав жакет от сандъка и чифта тесни панталони, които имаха само няколко кръпки. Завърши тоалета си с позлатен колан и къс кинжал. После сякаш размисли, взе един пистолет, зареди го, натъпка сачмата с вата, за да стои в цевта, и затъкна оръжието в колана.

Това бе нормалният тоалет на капитан Чарлз Хънтър, извършван всяка вечер, когато се събуждаше по залез. Отнемаше му само няколко минути, тъй като не беше особено придирчив. Нито пък бе кой знае какъв пуритан. Погледна отново момичето в леглото, затвори вратата и слезе по тесните скърцащи дървени стълби в основната зала на хана на мисис Денби.

Залата представляваше широко помещение с нисък покрив, пръстен под и няколко тежки дървени маси, наредени на дълги редове. Хънтър спря за момент. Както бе казала мисис Денби, Левасюр наистина бе тук — седеше в един ъгъл прегърбен над канче с грог.

Капитанът тръгна към изхода.

— Хънтър! — изграчи пиянски Левасюр.

Хънтър се обърна и се престори на изненадан.

— Виж ти, Левасюр. Не те забелязах.

— Хънтър, сине на английска уличница.

— Левасюр — отвърна той, като отстъпи в сенките, — сине на френски селяк и любимата му овца, какво те води насам?

Левасюр се изправи. Беше си избрал тъмно местенце и Хънтър не го виждаше добре, но помежду им имаше най-малко трийсет стъпки — прекалено голямо разстояние за стрелба с пистолет.

— Хънтър, искам си парите.

— Не ти дължа никакви пари — отвърна Хънтър.

И наистина не му дължеше. Дълговете между каперите в Порт Роял се плащаха изцяло и своевременно. Най-големият позор за един мъж бе да не плати дълга си или да не раздели поравно плячката. При рейдовете всеки, който се опитваше да скрие част от заграбеното, неизменно се наказваше със смърт. Самият Хънтър бе застрелял в сърцето не един крадлив моряк и бе изхвърлял трупа му зад борда, без да му мигне окото.

— Измами ме на карти — каза Левасюр.

— Беше толкова пиян, че не можеше да ги различаваш.

— Изигра ме. Взе ми петдесет лири. Искам си ги обратно.

Хънтър се огледа. Нямаше свидетели, което бе неприятно. Не искаше да убива французина без свидетели. Враговете му бяха твърде много.

— И как така съм те измамил? — попита той, като в същото време пристъпи към Левасюр.

— Как ли? На кого му пука как, по дяволите? Кръв божия, измами ме. — Левасюр вдигна канчето към устните си.

Хънтър използва момента и се хвърли напред. Дланта му удари дъното на канчето и го заби в лицето на французина. Главата на Левасюр се удари в стената зад него. Хънтър грабна канчето и го стовари върху черепа му. Французинът падна в безсъзнание.

Хънтър изтръска виното от свободната си ръка, обърна се и излезе от хана. Нагази до глезените в калта, но не обърна внимание. Мислеше си за пиянството на Левасюр. Твърде глупаво от негова страна да се напива толкова, докато причаква някого.

Помисли си, че е време за нов набег. Всички започваха да се размекват. Самият той прекарваше нощите на твърде много чашки или с жените от пристанището. Трябваше отново да излязат в морето.

Тръгна през калта към губернаторския дворец, като се усмихваше и махаше на курвите, които му подвикваха от високите прозорци.

 

 

— Всички говорят за кометата, която се появи над Лондон непосредствено преди чумата — каза капитан Мортън и отпи от виното си. — При чумата от петдесет и шеста също имаше комета.

— Имаше — отвърна Алмънт. — И какво от това? Комета се появи и през петдесет и девета, но доколкото си спомням, тогава нямаше чума.

— Но пък през същата година завърлува шарка в Ирландия — обади се мистър Хаклет.

— В Ирландия винаги върлува шарка — каза Алмънт. — Всяка година.

Хънтър не каза нищо. Всъщност почти не говореше по време на вечерята, която му се стори скучна и безинтересна като всяка друга, която бе прекарвал тук. За известно време интересът му се събуди от новите лица — Мортън, капитана на „Годспийд“, и новия секретар Хаклет, надут тъпак с мършаво лице. Както и мисис Хаклет, в която като че ли имаше нещо френско, ако можеше да се съди по тъмната й кожа и стройната фигура, а също и по животинската похот, излъчваща се от нея.

Най-интересният момент от вечерта обаче бе появата на новата прислужница — възхитително светлорусо дете, което влизаше от време на време. Хънтър непрекъснато се опитваше да улови погледа й. Хаклет забеляза и го изгледа неодобрително. Това не бе първият неодобрителен поглед, който отправяше към Хънтър.

Когато момичето се появи да напълни чашите им, секретарят попита:

— Да не би да имате вкус към прислужници, мистър Хънтър?

— Когато са хубави — небрежно отвърна Хънтър. — А вашите вкусове какви са?

— Агнешкото е чудесно — отвърна Хаклет, целият изчервен, и заби поглед в чинията си.

Алмънт изсумтя и насочи разговора към презокеанското плаване на гостите. Последва описание на тропическа буря, направено с вълнуващи и преувеличени подробности от Мортън, който се държеше като единствения човек в историята, сблъскал се с малко разпенена вода. Хаклет добави няколко страшни нюанса, а мисис Хаклет сподели, че се чувствала много зле.

Хънтър се отегчаваше все повече и повече. Пресуши чашата си.

— А после — продължи Мортън, — след двата дни ужасна буря третият ден бе съвсем тих. Утрото беше великолепно. Виждаше се на много мили^[1] и вятърът духаше от север. Но не знаехме къде се намираме, тъй като стихията ни беше подмятала цели четиридесет и осем часа. Затова щом забелязахме суша, се насочихме към нея.

Грешка, помисли си Хънтър. Личеше си, че Мортън е ужасно неопитен. В испански води английските съдове никога не се насочват към суша, ако не знаят със сигурност коя точно е тя. Най-вероятно бе да е под властта на доновете.

— Обиколихме острова и за свое изумление видяхме боен кораб, хвърлил котва в пристанището. Островът беше съвсем малък, но испанският кораб си беше там. Бяхме сигурни, че ще се впусне да ни преследва.

— И какво стана? — попита Хънтър без особен интерес.

— Остана си в пристанището — отвърна Мортън и се разсмя. — Иска ми се да можех да завърша историята по-вълнуващо, но испанците така и не ни подгониха. Корабът им си остана закотвен.

— Но доновете ви видяха, нали? — попита Хънтър. Интересът му започна да се събужда.

— Със сигурност са ни видели. Бяхме вдигнали всички платна.

— На какво разстояние се намирахте?

— На не повече от две-три мили от брега. Островът го няма на картите, нали разбирате. Предполагам, че са го сметнали за твърде малък, за да го нанесат. Имаше само един залив с крепост от едната страна. Трябва да кажа, че се отървахме на косъм.

Хънтър бавно се обърна към Алмънт. Губернаторът го гледаше с лека усмивка.

— Случката забавлява ли ви, капитан Хънтър?

Хънтър отново се обърна към Мортън.

— Казвате, че при залива имало крепост?

— При това доста внушителна, доколкото мога да преценя.

— На северната или на южната страна на залива?

— Момент да помисля… На северната. Защо?

— Преди колко време видяхте този кораб? — попита Хънтър.

— Преди три или четири дни. Да кажем, три. Веднага щом установихме къде се намираме, побягнахме към Порт Роял.

Хънтър забарабани с пръсти по масата и се намръщи на празната си чаша. Настъпи мълчание.

Алмънт прочисти гърлото си.

— Капитан Хънтър, изглеждате много заинтригуван от тази история.

— Така е — отвърна Хънтър. — И съм сигурен, че вие сте заинтригуван не по-малко от мен.

— Да, може да се каже, че Короната проявява интерес към случая — отвърна Алмънт.

Хаклет се изпъна сковано на стола си.

— Сър Джеймс — каза той, — бихте ли осветлили и останалите за важността на всичко това?

— Момент — отвърна Алмънт и махна нетърпеливо с ръка. Не сваляше поглед от Хънтър. — Какви са условията ви?

— Първо, равна подялба — каза Хънтър.

— Скъпи ми Хънтър, равната подялба е крайно непривлекателна за Короната.

— Скъпи ми губернаторе, всичко друго би направило експедицията крайно непривлекателна за моряците.

Алмънт се усмихна.

— Разбира се, давате си сметка, че наградата е огромна.

— Така е. Освен това си давам сметка, че островът е непревземаем. Миналата година пратихте срещу него Едмъндс с триста души. Върна се само един.

— Вие самият изразихте мнение, че Едмъндс не е особено находчив.

— А това определено не може да се каже за Казала.

— Така е. Но въпреки това ми се струва, че Казала е човек, с когото бихте желали да се срещнете.

— Не и ако няма равна подялба.

— Но — с непринудена усмивка каза сър Джеймс, — ако очаквате Короната да екипира експедицията, изразходваната сума трябва да се приспадне преди подялбата. Честно е, нали?

— Чакайте малко — обади се Хаклет. — Сър Джеймс, нима се пазарите с този човек?

— Ни най-малко. Достигаме до джентълменско споразумение.

— С каква цел?

— Организиране на каперска експедиция срещу испанския аванпост на Матансерос.

— Матансерос? — обади се Мортън.

— Така се нарича островът, покрай който сте минали, капитане. Матансерос. Доновете построиха крепостта преди две години под командването на един неприятен джентълмен на име Казала. Може би сте чували за него. Не сте? Е, той има значителна репутация в Индиите. Казват, че намирал писъците на умиращите му жертви за успокояващи и ободряващи. — Алмънт огледа лицата на гостите си. Мисис Хаклет бе доста пребледняла. — Казала командва крепостта Матансерос, построена с единствената цел да бъде най-източният аванпост на испанските владения по маршрута на Флота на съкровищата.

Последва дълго мълчание. Гостите изглеждаха неспокойни.

— Виждам, че не разбирате съвсем икономиката на този район — каза Алмънт. — Всяка година Филип изпраща тук флот галеони от Кадис. Те стигат до Карибско море, до първата суша на юг оттук, при бреговете на Нова Испания. Там флотът се разделя и корабите потеглят към различни пристанища — Картахена, Веракрус, Портобело — да събират съкровища. Пътуват заедно, за да се защитават от каперските рейдове. Разбирате ли ме?

Всички кимнаха.

— Та значи — продължи Алмънт, — армадата вдига платна в края на лятото, когато започва сезонът на ураганите. От време на време се случва корабите да се откъснат от конвоя в самото начало на плаването. Доновете се нуждаеха от силно пристанище, което да защитава такива кораби, и затова построиха крепостта на Матансерос.

— Но това не може да е достатъчна причина — обади се Хаклет. — Не мога да си представя…

— Това е предостатъчна причина — прекъсна го Алмънт. — И така. По една щастлива случайност преди две седмици два натоварени със съкровища галеона се изгубили по време на буря. Знаем това, защото са забелязани от каперски кораб, който ги атакувал, но безуспешно. За последно са видени да пътуват на юг, в посока към Матансерос. Единият бил сериозно повреден. Онова, което наричате испански боен кораб, капитан Мортън, явно е бил един от тези галеони. Ако беше истински боен кораб, със сигурност щеше да ви подгони и да ви залови, а вие сега щяхте да пищите с пълно гърло за радост на Казала. Корабът не е тръгнал да ви преследва, защото не се е осмелявал да напусне защитата на пристанището.

— Колко време ще остане там? — попита Мортън.

— Може да отплава по всяко време. А може и да остане до заминаването на следващия флот догодина. Или пък да изчака пристигането на боен кораб, който да го ескортира до дома.

— Може ли да бъде заловен? — попита Мортън.

— Ще ми се. Съкровищата на един такъв галеон вероятно възлизат на около петстотин хиляди лири.

Около масата се възцари тишина. Всички бяха потресени.

— Реших, че тази информация ще представлява интерес за капитан Хънтър — развеселено каза Алмънт.

— Искате да кажете, че този човек е обикновен капер? — остро възкликна Хаклет.

— В никакъв случай обикновен — засмя се Алмънт. — Капитан Хънтър?

— Далеч не обикновен, бих казал.

— Но това е нечувана безотговорност!

— Забравяте добрите маниери — рече Алмънт. — Капитан Хънтър е втори син на майор Едуард Хънтър от колонията Масачузетс. Всъщност той е роден в Новия свят и е завършил онова, как се казваше…

— Харвард — каза Хънтър.

— Ъъъ, да, Харвард. Капитан Хънтър е сред нас вече четири години и като капер има сериозни позиции в нашата общност. Обобщението добро ли беше, капитан Хънтър?

— Много добро — отвърна Хънтър и се ухили.

— Този човек е разбойник — каза Хаклет, но съпругата му гледаше Хънтър с подновен интерес. — Най-обикновен разбойник.

— Мерете си приказките — спокойно отвърна Алмънт. — Дуелите на острова са забранени, но се провеждат непрекъснато. Съжалявам, че не мога да направя нищо, за да сложа край на тази практика.

— Чувал съм за този човек — все така възбудено продължи Хаклет. — Той не е никакъв син на майор Едуард Хънтър, поне не законен.

Хънтър почеса брадата си.

— Така ли?

— Така чух — отвърна Хаклет. — Освен това чух, че е убиец, негодник, кавгаджия и пират.

При думата „пират“ ръката на Хънтър се стрелна светкавично през масата, сграбчи Хаклет за косата и набута лицето му в недояденото агнешко. Задържа го доста време в това положение.

— Боже мой — рече Алмънт. — А вече го предупредих. Разбирате ли, мистър Хаклет, каперството е почетно занимание. Пиратите обаче са извън закона. Наистина ли искате да кажете, че капитан Хънтър е престъпник?

Хаклет издаде нечленоразделен звук. Лицето му още беше заровено в агнешкото.

— Не ви чух, мистър Хаклет — каза Алмънт.

— Казах „не“ — смотолеви секретарят.

— В такъв случай не смятате ли, че като джентълмен дължите извинение на капитан Хънтър?

— Моите извинения, капитан Хънтър. Не исках да ви обидя.

Хънтър пусна главата му. Хаклет се изправи и избърса с кърпа соса от лицето си.

— Е — рече Алмънт, — избегнахме по-сериозните неприятности. Ще продължим ли с десерта?

Хънтър огледа присъстващите. Хаклет още бършеше лицето си, Мортън го зяпаше втрещено. Мисис Хънтър също го гледаше и когато погледите им се срещнаха, облиза устни.

 

 

След вечерята Хънтър и Алмънт останаха сами в библиотеката на чаша бренди. Хънтър изказа на губернатора съболезнованията си за новия му секретар.

— Няма да направи живота ми по-лесен — съгласи се Алмънт. — Страхувам се, че същото се отнася и за вас.

— Мислите ли, че ще изпраща неодобрителни доклади в Лондон?

— Предполагам, че може да опита.

— Кралят със сигурност трябва да знае какво се случва в колонията му.

— Въпрос на мнение — отвърна Алмънт и махна с ръка. — Едно е сигурно — подкрепата на каперите ще продължи, стига да носи добри доходи на краля.

— Също като равната подялба — побърза да добави Хънтър. — Казвам ви, не може да бъде другояче.

— Но ако Короната екипира корабите ви, въоръжи моряците…

— Не — каза Хънтър. — Това не е нужно.

— Не е нужно? Скъпи ми Хънтър, знаете какво представлява Матансерос. Цял испански гарнизон е разположен там.

Хънтър поклати глава.

— Фронтално нападение никога няма да успее. Знаем го от експедицията на Едмъндс.

— Но каква е алтернативата? Крепостта охранява входа на залива. Не можете да се измъкнете с галеона, без да сте завладели укреплението.

— Точно така.

— И какво?

— Предлагам малък набег по суша срещу крепостта.

— Срещу цял гарнизон? Най-малко триста войници? Никога няма да успеете.

— Тъкмо обратното — каза Хънтър. — Ако не успеем, Казала ще насочи оръдията си към галеона и ще го потопи в самото пристанище.

— Не се бях замислял за това — рече Алмънт и отпи от брендито си. — Кажете ми какъв е планът ви.