Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (21)

21.

Сансон даде на Хънтър още глътка вода от бъчонката, след което дон Диего каза:

— Капитане, трябва да видиш и още нещо.

Малкият отряд тръгна нагоре по полегатия склон към хребета, който бяха изкачили предишната нощ. Движеха се бавно заради Хънтър, който изпитваше болка на всяка крачка. Когато погледна към ясното безоблачно небе, той изпита и друга болка. Знаеше, че е направил сериозна и едва ли не фатална грешка, като бе заповядал да изкатерят скалата по време на бурята. Можеха да изчакат и да го направят на следващата сутрин. Беше действал прибързано и необмислено и сега се ругаеше за решението си.

Когато приближиха хребета, дон Диего приклекна и погледна предпазливо на запад. Останалите сториха същото, като Сансон помогна на Хънтър. Хънтър не разбираше защо са тези предпазни мерки — докато не погледна над отвесната пропаст към джунглата и залива зад нея.

Там бе хвърлил котва бойният кораб на Казала.

— Проклет да съм — тихо прошепна той.

Приклекналият до него Сансон кимна.

— Късметът е с нас, приятелю. Корабът пристигна на зазоряване. И оттогава е в залива.

Хънтър видя гребна лодка, превозваща войници към сушата. На плажа имаше десетки испански войници в червени мундири, претърсваха брега. Казала ясно изпъкваше в жълтата си туника и ако се съдеше по разпаленото му ръкомахане, раздаваше заповеди.

— Претърсват плажа — рече Сансон. — Разбрали са какъв е планът ни.

— Но бурята… — започна Хънтър.

— Да, бурята със сигурност е заличила всички следи от присъствието ни там.

Хънтър си помисли за брезентовия клуп, който бе паднал от крака му. Той сигурно все още бе в подножието на скалата, но войниците вероятно нямаше да го открият. За да стигнат дотам, трябваше да бъхтят цял ден през гъстата джунгла. Нямаше да го направят, ако не намереха доказателства, че някой е слизал на плажа.

От бойния кораб спуснаха втора лодка с войници.

— Цяла сутрин стоварва хора — обади се дон Диего. — На плажа вече трябва да има най-малкото сто души.

— Значи смята да остави отряд там — каза Хънтър.

Дон Диего кимна.

— Още по-добре за нас — каза Хънтър. Всеки войник на западната страна на острова означаваше един неприятел по-малко в крепостта. — Да се надяваме, че ще остави хиляда души.

 

 

Върнаха се в пещерата и дон Диего приготви овесена каша за Хънтър, докато Сансон гасеше малкия им огън, а Лазю оглеждаше с далекогледа и описваше видяното на седящия до нея капитан. Той можеше да различи само очертанията на постройките до водата. Разчиташе на острото зрение на Лазю, за да се ориентира.

— Първо ми кажи за оръдията — рече той. — Оръдията в крепостта.

Лазю движеше беззвучно устни, докато се взираше през далекогледа.

— Дванайсет — отвърна накрая. — Две батареи по три оръдия, гледащи на изток, към открития океан. И шест в една батарея, обърнати към входа на залива.

— Кулверини ли са?

— Имат дълги стволове. Май са кулверини.

— Можеш ли да определиш колко са стари?

Известно време Лазю не отговори.

— Много сме далеч — каза накрая. — Може би ще ги разгледам по-добре после, когато слезем.

— А как са монтирани?

— На лафети. Дървени, с четири колела.

Хънтър кимна. Явно бяха обикновени корабни лафети, преправени на брегови батареи.

Дон Диего дойде с кашата.

— Добре че са дървени — рече той. — Страхувах се да не са от камък. Щеше да е по-трудно.

— Ще взривим лафетите ли? — попита Хънтър.

— Естествено — отвърна дон Диего.

Кулверините тежаха повече от два тона едната. С унищожаването на стойките им те щяха да станат безполезни — нямаше да могат да бъдат насочвани. И дори в крепостта да имаше резервни лафети, щяха да са необходими десетки мъже в продължение на много часове, за да поставят оръдията върху тях.

— Но първо — продължи с усмивка дон Диего — ще ги продупчим.

Тази мисъл изобщо не бе хрумвала на Хънтър, но той незабавно разбра колко е ценна тя. Подобно на всички топове, кулверините се зареждаха през дулото. Разчетите най-напред пъхаха в него торба барут, следвана от гюле. После торбата с барут се пробиваше с шиш през отвора за запалване и в нея се пъхаше горящ фитил, който възпламеняваше барута и изстрелваше гюлето.

Методът беше доста надежден, стига запалителният отвор да си остава тесен. Но след многократно използване горящият фитил и барутът го разяждаха и го разширяваха, докато не започнеше да действа като вентил за разширяващите се газове. Тогава обхватът на оръдието рязко намаляваше, а накрая гюлето изобщо не излиташе. Самото оръдие ставаше опасно за обслужващия го разчет.

Изправени пред неизбежното износване, майсторите на оръдия запълваха дупката със сменяема метална тапа, по-широка в единия край, в центъра на която се пробиваше дупка за фитила. Тапата се слагаше от вътрешната страна на цевта, така че разширяващите се газове да я натикват все по-здраво с всеки следващ изстрел. Когато дупката за фитила ставаше прекалено голяма, тапата просто се сменяше с нова.

Понякога обаче се случваше цялата тапа да бъде избита навън, оставяйки голяма пробойна в ствола. Това правеше оръдието абсолютно неизползваемо до изработването на нова тапа. А този процес можеше да отнеме много часове.

— Повярвай ми — рече дон Диего, — когато приключим с оръдията, ще могат да ги използват само като баласт в трюма.

Хънтър погледна към Лазю.

— Какво виждаш в самата крепост?

— Палатки. Много палатки.

— Явно са на гарнизона — рече Хънтър.

През по-голямата част от годината времето в Новия свят бе толкова добро, че войниците не се нуждаеха от по-солидна защита. Това се отнасяше най-вече за сухи острови като този. И все пак Хънтър си представяше ужаса на войниците, които бяха спали в калта заради снощната буря.

— А барутният погреб?

— Има една постройка в северната част, зад стените. Сигурно е там.

— Добре — рече Хънтър. Не искаше да губи време в търсене на погреба, след като влязат в крепостта. — Извън стените има ли някаква отбрана?

Лазю огледа терена под тях.

— Не виждам нищо.

— Добре. Сега кажи какво е положението с кораба.

— Минимален екипаж — отвърна тя. — Виждам петима или шестима души на лодките при брега, до селището.

Хънтър беше забелязал селището. То бе изненада за него — серия груби дървени постройки покрай брега, на известно разстояние от укреплението. Явно бяха издигнати за екипажа на галеона — доказателство, че корабът ще остане дълго на Матансерос, може би до следващия курс догодина.

— Има ли войници в селището?

— Различавам няколко червени мундира.

— Стражи на лодките?

— Не.

— Само ни улесняват работата — рече Хънтър.

— Засега — каза Сансон.

Събраха багажа си, заличиха всички следи от пребиваването си в пещерата и започнаха дългото спускане по полегатия склон към крепостта.

На слизане се сблъскаха с противоположния проблем на онзи, който имаха преди два дни. По високите части на склона растителността бе оскъдна и нямаше къде да се скрият. Налагаше им се да се промъкват от една група трънливи храсти до друга и напредъкът им бе бавен.

По пладне дойде изненада. Черният боен кораб на Казала се появи на устието на залива, прибра платна и хвърли котва недалеч от крепостта. Спуснаха гребна лодка. С помощта на далекогледа Лазю разпозна Казала на кърмата.

— Това разваля всичко — рече Хънтър, загледан в грамадния кораб. Беше спрял успоредно на брега, така че всички оръдия на единия борд покриваха устието.

— Ако остане там, какво ще правим? — попита Сансон.

Хънтър се бе запитал тъкмо това и бе стигнал до единствения възможен отговор.

— Ще го подпалим — каза той. — Ако остане на котва, ще трябва да го подпалим.

— Ще запалим някоя лодка от брега и ще я пуснем към него?

Хънтър кимна.

— Малко вероятно е да се получи — рече Сансон.

Лазю продължаваше да наблюдава с далекогледа.

— Има и жена — неочаквано се обади тя.

— Какво? — изненада се Хънтър.

— В лодката. С Казала има някаква жена.

— Дай да видя.

Той взе далекогледа, но успя да различи само смътна бяла фигура, седнала на кърмата до Казала, който пък стоеше прав и гледаше към крепостта. Хънтър не можеше да различи подробностите, затова върна далекогледа на Лазю.

— Опиши я.

— Бяла рокля и чадърче против слънце — или някаква голяма шапка на главата й. Тъмно лице. Може да е негърка.

— Държанка?

Лазю поклати глава. Вече привързваха лодката на кея.

— Слиза. Съпротивлява се…

— Може да е изгубила равновесие.

— Не — твърдо рече Лазю. — Съпротивлява се. Трима мъже я държат. Вкарват я насила в крепостта.

— Тъмна ли каза? — попита Хънтър. Това беше странно. Казала би могъл да вземе пленница, но всяка жена, за която си заслужава да поискаш откуп, със сигурност трябваше да е много красива.

— Да, тъмна — отвърна Лазю. — Но не мога да кажа нищо по-конкретно.

— Ще разберем по-нататък — каза Хънтър.

Озадачени, те продължиха спускането си.

 

 

Три часа по-късно, в най-голямата следобедна жега, спряха сред група бодливи храсти акара да пийнат по глътка вода. Лазю забеляза, че лодката отново потегля от крепостта, този път с мъж, когото описа като „стегнат, много сух, хубав и изпънат“.

— Боскет — сети се Хънтър. Боскет бе първият помощник на Казала — французин ренегат, известен като хладнокръвен и неумолим водач. — Казала с него ли е?

— Не — отвърна Лазю.

Лодката стигна до кораба и Боскет се качи на борда. Минута по-късно екипажът започна да вдига лодката. Това можеше да означава само едно.

— Ще отплават — каза Сансон. — Късметът отново ти се усмихва, приятелю.

— Не съвсем — отвърна Хънтър. — Да видим накъде ще потеглят.

Целта им можеше да е Рамонас, където бяха скрити „Касандра“ и хората му. Слупът се намираше в твърде плитки води и не можеше да бъде атакуван от испанския кораб, но Боскет можеше да блокира „Касандра“ в заливчето — а без слупа атаката над Матансерос се обезсмисляше. Хората на „Касандра“ им трябваха, за да изведат галеона от пристанището.

Бойният кораб напусна залива в южна посока, но това бе необходимо, за да стигне по-дълбоки води. След това обаче продължи отново на юг.

— По дяволите! — изруга Сансон.

— Не, просто набират скорост — каза Хънтър. — Да изчакаме.

Още в този миг корабът излезе на вятър и пое на запад.

Хънтър поклати глава с облекчение.

— Вече усещам златото в шепите си — обади се Сансон.

Час по-късно черният кораб беше изчезнал.

Привечер се озоваха на не повече от четвърт миля от испанския лагер. Тук растителността бе по-гъста и те избраха група плътно растящи дървета маягуана, където да прекарат нощта. Не запалиха огън и се задоволиха само със сурови плодове, след което налягаха по влажната земя. Всички бяха уморени, но и възбудени от факта, че от позицията им се дочуваше испанска реч и ветрецът довяваше миризми от гозби. Лежаха под звездите, а звуците и ароматите им напомняха, че до битката остава съвсем малко.