Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (17)

17.

Хънтър нямаше възможност да се замисли за значението на странния звук, тъй като го изблъскаха на горната палуба. Там, под звездите и спуснатите платна, той забеляза, че луната е ниско над хоризонта. А това означаваше, че до зазоряване остават само няколко часа.

Прониза го отчаяние.

— Англичанино, ела тук!

Обърна се и видя Казала, който стоеше край гротмачтата, заобиколен от държащи факли моряци. В краката му, проснат по гръб, лежеше изведеният по-рано моряк. Бяха го приковали за палубата и около него стояха ухилени испански войници.

Самият Казала изглеждаше много възбуден. Дишаше начесто и плитко. Хънтър забеляза, че отново дъвче листа кока.

— Англичанино, англичанино — каза Казала, изговаряйки бързо думите. — Идваш точно навреме, за да видиш малкото ни забавление. Знаеш ли, че претърсихме кораба ти? Не? Е, направихме го и намерихме какви ли не интересни неща.

Ох, господи, помисли си Хънтър. Не…

— Взел си много въже, англичанино, както и странни железни куки, които се сгъват. Има и разни други неща от плат, които не разбирахме за какво са. Но най-вече не разбираме ето това, англичанино.

Сърцето на Хънтър заби яростно — ако бяха намерили гренадите, всичко бе свършено.

Казала обаче вдигна кафез с четири плъха. Гризачите сновяха напред-назад и писукаха нервно.

— Можеш ли да си представиш, англичанино, колко изумени бяхме да открием, че носиш плъхове на кораба си? Питаме се защо. Защо англичанинът носи плъхове в Августин? Августин си има свои собствени плъхове, а плъховете на Флорида си ги бива, нали? Така че се питам как да си обясня това?

Хънтър видя, че един от войниците направи нещо с лицето на прикования за палубата моряк. Отначало не разбра какво точно става; като че ли търкаше лицето му. После осъзна — бяха го намазали със сирене.

— И тъй — рече Казала, като полюшваше кафеза, — явно не си бил много мил с тези твои опашати приятелчета. Гладни са, англичанино. Искат храна. Виждаш ли колко са възбудени? Надушват храна и затова са така неспокойни. Мисля, че трябва да ги нахраним, нали?

Казала спусна клетката на няколко инча от лицето на моряка. Плъховете се притиснаха към решетките, мъчеха се да се доберат до сиренето.

— Разбираш ли какво искам да кажа, англичанино? Плъховете ти са много гладни. Не мислиш ли, че трябва да ги нахраним?

Хънтър впери поглед в гризачите и в уплашените очи на обездвижения моряк.

— Чудно ми е дали твоят приятел тук няма да проговори — рече Казала.

Морякът не можеше да откъсне очи от плъховете.

— Или може би ти ще проговориш вместо него, англичанино?

— Не — уморено отвърна Хънтър.

Казала се наведе към моряка и го потупа по гърдите.

— А ти? Ще говориш ли?

Докосна със свободната си ръка вратичката на кафеза.

Морякът гледаше като хипнотизиран как Казала вдига много бавно резето. Накрая то се освободи, а испанецът придържаше вратичката само с един пръст.

— Последна възможност, приятелю…

— Non! — изпищя морякът. — Je parle! Je parle!

— Добре — отвърна Казала, минавайки с лекота на френски.

— Матансерос — каза морякът.

Казала се вбеси.

— Матансерос! Идиот такъв, да не очакваш да ти повярвам! Тръгнали сте да нападате Матансерос!

И рязко отвори вратичката на кафеза.

Морякът изпищя пронизително, когато плъховете скочиха на лицето му. Замята глава, но четирите космати създания се бяха впили в бузите, глава и брадичката му. Плъховете цвърчаха и писукаха; един отхвърча встрани, но моментално се хвърли отново върху надигащите се гърди на мъжа и впи зъби в шията му. Морякът зарева от ужас. Накрая припадна от шока и остана да лежи неподвижен, докато плъховете продължаваха да ядат лицето му.

Казала се изправи.

— Защо всички ме смятате за толкова глупав? — рече той. — Англичанино, кълна се. Ще науча истината за твоето плаване.

Обърна се към стражите.

— Отведете го.

Сръгаха Хънтър да тръгне надолу. Докато го бутаха към тясното стълбище, той зърна за миг „Касандра“, хвърлила котва на няколко ярда от бойния кораб.