Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (30)

30.

На зазоряване беше отново на палубата, крачеше напред-назад и следеше как екипажът се подготвя за битката. Въжетата бяха удвоени, така че ако някои бъдат скъсани, другите да позволят управлението на кораба. По релинга и гредите бяха проснати потопени във вода одеяла и завивки, за да пазят от летящи трески. Цялата палуба се миеше непрекъснато, за да се намокри сухото дърво и да се намали опасността от пожар.

Насред тази трескава дейност се появи Ендърс.

— Съгледвачите докладваха току-що, капитане. Бойният кораб е изчезнал.

— Изчезнал? — изуми се Хънтър.

— Да, капитане. Отплавал е през нощта.

— И няма и следа от него?

— Да, капитане.

— Невъзможно е да са се отказали — рече Хънтър.

Обмисли възможностите. Може би корабът се бе преместил в северната или южната част на острова и дебнеше в засада. Може би Боскет имаше някакъв друг план, а може би обстрелът със сакера бе причинил повече щети, отколкото предполагаха каперите.

— Добре, продължавайте — каза той.

За момента изчезването на бойния кораб беше добре дошло. Това означаваше, че тромавият „Ел Тринидад“ може да излезе спокойно от Маймунския залив.

Преминаването през рифа безпокоеше Хънтър.

Забеляза, че Сансон също прави приготовления за тръгване. Днес слупът газеше по-дълбоко — през нощта Хънтър бе прехвърлил половината от съкровището в трюмовете на „Касандра“. Имаше голяма вероятност някой от двата кораба да бъде потопен и той искаше поне част от съкровището да оцелее.

Сансон му махна. Хънтър му махна в отговор и си помисли, че точно днес ни най-малко не завижда на французина. Според плановете им при евентуална атака по-малкият кораб трябваше да побегне към най-близкото убежище, докато Хънтър приеме сражението. Това не беше без риск за Сансон, защото щеше да е трудно да се измъкне необезпокояван. Ако испанецът решеше да атакува първо „Касандра“, корабът на Хънтър нямаше да може да нападне. Оръдията на „Ел Тринидад“ бяха подготвени само за два залпа.

Но дори да се страхуваше от подобен развой, Сансон не го показа с нищо — махаше доста весело. Няколко минути по-късно двата кораба вдигнаха котва и с помощните платна се насочиха към открито море.

Океанът бе бурен. След като кораловите рифове и плитчините останаха зад тях, вятърът задуха с четиридесет възела, а вълните достигаха дванадесет фута. „Касандра“ се люлееше и подскачаше, но галеонът на Хънтър се валяше и накланяше като болно животно.

Ендърс не беше никак доволен, ругаеше цветисто и помоли Хънтър да го замести за момент на руля. Хънтър гледаше как кормчията виртуоз върви към носа, докато не се отдалечи достатъчно от всички платна.

Там застана с гръб към вятъра с разперени ръце. Остана така за момент, после леко се завъртя, без да отпуска ръце.

Хънтър разпозна стария моряшки трик за откриване окото на урагана. Ако стоиш с разперени ръце и с гръб към вятъра, центърът на бурята винаги се пада два румба^[1] напред от посоката на лявата ти ръка.

Ендърс се върна при руля, като сумтеше и ругаеше.

— На юг-югоизток е — рече той. — И проклет да съм, ако не опитаме силата й преди мръкване.

И наистина, небето вече започваше да посивява и вятърът сякаш се усилваше с всяка следваща минута. „Ел Тринидад“ се клатушкаше безрадостно, след като се отдалечи от остров Кат, и сърдитото море се нахвърли върху него.

— Проклет да съм — промърмори Ендърс. — Хич не ми харесват всичките тези оръдия, капитане. Не можем ли да преместим едно-две на десния борд?

— Не — отвърна Хънтър.

— Ще направим коритото по-пъргаво — рече Ендърс. — Ще ти хареса, капитане.

— И на Боскет ще му хареса — отговори Хънтър.

— Покажи ми Боскет и можеш да си задържиш оръдията, без изобщо да мърморя — каза Ендърс.

— Ето там — каза Хънтър и посочи назад.

Ендърс се обърна и видя испанския боен кораб да заобикаля северната страна на остров Кат и да се впуска в преследване.

— Нацедил се е направо в задника ни — възкликна Ендърс. — Кокали Божии! Добре е екипиран.

Бойният кораб приближаваше откъм най-уязвимата част на галеона — задната палуба. Всеки кораб бе слаб откъм кърмата; именно затова съкровищата винаги се товареха отпред, а най-просторните каюти неизменно се намираха в задната част. Капитанът на кораба можеше да има голяма каюта, но се предполагаше, че по време на битка няма да бъде в нея.

Хънтър нямаше абсолютно никакви оръдия на кърмата; всички до едно бяха преместени на левия борд. А тромавото килване на една страна лишаваше Ендърс от традиционната защита срещу нападение отзад — лъкатушене и произволни завои, които да те направят трудна мишена. Кормчията трябваше да продължи колкото се може по-добре напред и да не допусне корабът да загребе вода, а това никак не му харесваше.

— Карай спокойно — каза му Хънтър. — И дръж сушата отдясно.

Тръгна към релинга, където дон Диего гледаше през странния инструмент, който бе изработил. Той представляваше дървено устройство, около три стъпки дълго и монтирано на гротмачтата. В двата му края имаше малка дървена рамка с кръстосана тел, образуваща буквата X.

— Просто е — обясни Чифутина. — Гледаш оттук — каза той, заставайки в единия край — и когато двете кръстчета съвпаднат, си в правилната позиция. Ще удариш онази част от целта, която наблюдаваш.

— Ами разстоянието?

— За него ти трябва Лазю.

Хънтър кимна. Лазю с острото си зрение можеше да преценява със забележителна точност разстоянията.

— Не разстоянието е проблемът — каза Чифутина. — А вълнението. Ето, виж.

Хънтър застана зад уреда.

Затвори едното си око и примижа, докато двата Х-а се препокриха. И тогава видя колко силно се люлее корабът.

В един момент кръстчетата гледаха към пустото небе, а в следващия — към неспокойния океан.

Хънтър си представи, че дава заповед за стрелба. Знаеше, че между командата и изпълнението й ще има забавяне. Трябваше да го вземе предвид. Самите гюлета също се движеха бавно — щеше да мине още половин секунда, преди да достигнат целта си. Или общо повече от секунда между даването на заповедта и улучването.

А през тази секунда корабът щеше да се клатушка и подскача като луд в океана. Хънтър усети как го залива вълна от паника. Отчаяният му план бе неизпълним в бурно море. Никога нямаше да успеят да изстрелят два точно прицелени залпа.

— Когато синхронът е от първостепенна важност, примерът с дуела може да се окаже полезен — подсказа Чифутина.

— Вярно — съгласи се Хънтър. Идеята дойде точно навреме. — Кажи на артилеристите. Командата ще бъде „готови, едно, две, три, огън“. Нали?

— Ще им кажа — отвърна Чифутина. — Но в рева на битката…

Хънтър кимна. Днес Чифутина бе много проницателен и мислеше далеч по-ясно от самия него. След като започнеше стрелбата, устните команди нямаше да се чуват или можеха да бъдат разбрани погрешно.

— Аз ще давам командите. Ти ще стоиш до мен и ще даваш сигнали с ръце.

Чифутина кимна и отиде да каже на стрелците. Хънтър повика Лазю и й обясни необходимостта от точна преценка на разстоянието. Бяха нагласили оръдията за стрелба на петстотин ярда; тя трябваше да ги определи колкото се може по-добре. Лазю каза, че ще се справи.

Хънтър се върна при Ендърс, който сипеше клетва след клетва.

— Скоро ще усетим коравия — рече той. — Почти усещам как го е натопорчил.

В същия момент испанският кораб откри огън с оръдието на носа си.

— Загорял като млад ерген! — извика Ендърс и размаха юмрук във въздуха.

Вторият изстрел разцепи дърво от надстройката на кърмата, но не причини сериозни щети.

— Продължавай напред — каза Хънтър. — Остави го да ни настигне.

— Остави го да ни настигне. Да не би да мога да направя нещо друго?

— Задръж си остроумията — посъветва го Хънтър.

— Не остроумията ми са на пангара — отвърна Ендърс. — А скъпоценният ми задник.

Третото гюле профуча със свистене над кораба, без да улучи нищо. Хънтър очакваше този момент.

— Димки! — извика той и екипажът се втурна да запали разположените по палубата бъчви с катран и сяра. Пушекът се вдигна на кълба и се понесе към кърмата. Хънтър знаеше, че така ще изглеждат поразени. Представяше си на какво прилича „Ел Тринидад“ от испанския кораб — тромав, изпаднал в беда, а сега и бълващ черен дим.

— Отбива на изток — обади се Ендърс. — Приготвя се да ни довърши.

— Добре — каза Хънтър.

— Добре — повтори Ендърс, клатейки глава. — Призрак Юдин, нашият капитан казва „добре“.

Хънтър гледаше как испанският кораб извива към левия борд на галеона. Боскет бе започнал сражението по класическия начин и продължаваше в същия дух. Правеше широка дъга около целта си, за да излезе успоредно на нея, непосредствено извън обхвата на оръдията.

След като се изравнеше с галеона, щеше да започне да приближава. Веднага щом влезе в обхват — някъде около две хиляди ярда — Боскет щеше да открие огън, като продължи да приближава. Това щеше да е най-трудният период за Хънтър и екипажа. Налагаше се да понесат залповете, докато испанците не се озоват в обсега им.

Хънтър гледаше как вражеският кораб поема по успореден на „Ел Тринидад“ курс, на малко повече от миля от тях.

— Давай спокойно напред — каза той и постави ръка на рамото на Ендърс.

— Ще си получиш своето — изръмжа Ендърс. — И онзи донски нерез също.

Хънтър отиде при Лазю.

— Малко по-малко от две хиляди ярда — каза тя, като присвиваше очи към вражеския кораб.

— Колко бързо се приближава?

— Много. Направо изгаря от нетърпение.

— Толкова по-добре за нас — рече Хънтър.

— Хиляда и осемстотин ярда — докладва Лазю.

— Готови за удар — каза Хънтър.

Секунди след това бойният кораб даде първия си залп и гюлетата му вдигнаха пръски покрай левия борд.

Чифутина започна да брои:

— Едно Мадона, две Мадона, три Мадона, четири Мадона…

— По-малко от хиляда и седемстотин ярда — обади се Лазю.

Чифутина беше преброил до седемдесет и пет, преди да бъде изстрелян втори залп. Гюлетата изпищяха във въздуха, но нито едно не улучи кораба.

Чифутина незабавно започна да брои отначало.

— Едно Мадона, две Мадона…

— Не е толкова енергичен, колкото би могъл да бъде — каза Хънтър. — Би трябвало да е готов за шейсет секунди.

— Хиляда и петстотин ярда — промърмори Лазю.

Мина още една минута, след което последва трети залп. Той намери целта си със зашеметяващ ефект. Хънтър внезапно се озова насред пълен хаос — крещящи мъже, летящи из въздуха трески, рухващи на палубата въжета и рангоут^[2].

— Поражения! — изкрещя той. — Докладвайте пораженията!

Впери поглед през пушека към вражеския кораб, който продължаваше да приближава. Дори не забеляза моряка в краката си, който се гърчеше и крещеше от болка. Мъжът притискаше лицето си с длани, а между пръстите му течеше кръв.

Чифутина погледна надолу и видя, че огромна треска е минала през бузата на моряка и е пробила небцето му. В следващия момент Лазю спокойно се наведе и застреля мъжа с пистолета си. По дървената палуба пръсна розова пихтия. Със странна безпристрастност Чифутина осъзна, че това е мозък. Погледна към Хънтър, който не сваляше очи от врага.

— Докладвайте пораженията! — извика той, докато поредният залп се стоварваше отгоре им.

— Фокмарселът извън строя.

— Фокът извън строя!

— Оръдие номер две извън строя.

— Оръдие номер шест извън строя!

— Горният бизан извън строя!

— Пази се долу! — разнесе се вик, докато горните реи на бизанмачтата полетяха към палубата като порой от тежко дърво и въжета.

Хънтър приклекна, когато отломките заваляха около него. Покри го платно и той се опита да се изправи на крака. Някакъв нож разряза тъканта само на два пръста от лицето му. Хънтър се дръпна назад и видя небето; Лазю го освобождаваше.

— Едва не ми отряза носа — каза й той.

— Нямаше да е голяма загуба — отвърна тя.

Над главите им изсвистя нов залп от испанския кораб.

— Високо са — изкрещя Ендърс в пристъп на безумна радост. — Мамка му, високо са!

Хънтър погледна напред точно когато едно гюле улучи разчета на петото оръдие. Бронзовият топ полетя във въздуха; тежки парчета дърво се разлетяха във всички посоки. Един моряк беше улучен от остра като бръснач треска в шията. Вкопчи се в гърлото си, падна и се загърчи от болка.

Недалеч друг моряк беше улучен директно от гюле. То преряза тялото му на две и краката му паднаха зад него. Торсът пищеше и се търкаля по палубата няколко мига, преди шокът да го отнесе на оня свят.

— Докладвайте пораженията! — извика Хънтър.

Стоящият до него моряк беше улучен от такелажа по главата; черепът му се пръсна и мъжът рухна в локва лепкава кръв.

Горната рея на фокмачтата рухна, като прикова двама души на палубата и смаза краката им; те завиха и запищяха мъчително.

А испанецът продължаваше да стреля.

Бе почти невъзможно да стоиш сред цялото това унищожение и смърт и да останеш хладнокръвен, но Хънтър се мъчеше да го прави, докато залповете един след друг бъхтеха кораба му. Бяха изминали двадесет минути, откакто бойният кораб откри огън; палубата бе покрита с такелаж, греди и трески; писъците на ранените се смесваха с воя на профучаващите във въздуха гюлета. За Хънтър разрухата и хаосът отдавна се бяха слели в един толкова постоянен фон, че вече не му обръщаше внимание; знаеше, че галеонът му е унищожаван бавно и неумолимо, но самият той оставаше съсредоточен върху вражеския кораб, който приближаваше с всяка следваща секунда.

Загубите му бяха тежки. Седем души бяха мъртви, други дванадесет — ранени, две оръдия бяха напълно унищожени. Беше останал без фокмачтата с всичките й платна; бе изгубил горния бизан и такелажа на грота от подветрената страна; бе получил две попадения под ватерлинията и „Ел Тринидад“ бързо се пълнеше с вода. Вече имаше чувството, че галеонът гази по-надълбоко и се движи още по-тромаво; плаваше някак мудно и тежко.

Не можеше да направи опит да поправи щетите. Малобройният екипаж беше зает да задържи кораба по курса. Вече беше въпрос на време кога галеонът ще стане напълно неуправляем или направо ще потъне.

Хънтър присви очи през пушека и мъглата към испанския кораб. Вече го различаваше трудно. Въпреки силния вятър двата кораба бяха обвити в лют дим.

Противникът бързо приближаваше.

— Седемстотин ярда — безизразно рече Лазю. Тя също беше ранена — назъбено парче дърво бе порязало ръката й при петия залп. Тя бързо беше стегнала с турникет рамото си и сега продължаваше да наблюдава, без да обръща внимание на кръвта, която капеше по палубата в краката й.

Последва нов залп и корабът се разтърси от множеството попадения.

— Шестстотин ярда.

— Готови за стрелба! — изкрещя Хънтър и се наведе, за да погледне през мерника. Той беше насочен към средата на испанския кораб, но в това време неприятелят се придвижи леко напред и сега оръдията гледаха към надстройката на кърмата.

Тъй да бъде, помисли си Хънтър, докато преценяваше клатенето на „Ел Тринидад“, ритъма — нагоре-надолу, нагоре-надолу, небе, вода, кораб. После пак небе.

Броеше отново и отново, мърдайки беззвучно устни.

— Петстотин ярда — обади се Лазю.

Хънтър изчака още момент. И започна да брои.

— Едно — изкрещя той, когато мерникът гледаше към небето.

После галеонът се наклони надолу и очертанията на бойния кораб бързо прелетяха пред очите му.

— Две — извика, когато мерникът гледаше към кипналото море.

Последва леко колебание в движението. Хънтър изчака.

— Три! — извика той, когато започна движението нагоре.

— Огън!

Галеонът се разтресе лудо и подскочи, когато всичките тридесет оръдия дадоха залп. Хънтър бе отхвърлен назад и се блъсна в гротмачтата. Ударът му изкара въздуха. Но той почти не забеляза това — очакваше движението надолу, за да види какво се е случило с врага.

— Улучи — каза Лазю.

Наистина беше улучил. Ударът беше завъртял испанския кораб с носа към тях. Надстройката на кърмата сега представляваше разпокъсана линия и бизанмачтата падаше някак странно, много бавно, заедно с платната и всичко останало във водата.

В същия момент обаче Хънтър видя, че е улучил прекалено напред, за да повреди кормилото, и същевременно недостатъчно напред, за да убие кормчията на руля. Бойният кораб още беше управляем.

— Презареди и върни на позиция! — изкрещя той.

На испанския кораб цареше хаос. Хънтър знаеше, че е спечелил време. Не беше сигурен обаче дали разполага с десетте минути, необходими му за втория залп.

По кърмата на бойния кораб сновяха моряци, които се мъчеха да отсекат падналата бизанмачта и се освободят от нея. За момент изглеждаше, че отломките във водата ще повредят кормилото, но това не се случи.

Хънтър чу грохота по палубата. Оръдията едно след друго се презареждаха и се връщаха на огнева позиция.

Испанският кораб вече беше по-близо, на по-малко от четиристотин ярда от левия борд, но се намираше под лош ъгъл и не можеше да се развърне за стрелба.

Мина минута, после още една.

Испанският кораб отново бе под контрол, бизанмачтата с платната и такелажа се носеше във водата зад него.

Носът се завъртя по посока на вятъра. Правеше обходна маневра и искаше да излезе от слабата дясна страна на Хънтър.

— Проклет да съм — изруга Ендърс. — Знаех си, че е хитро копеле!

Испанският кораб се изравни за стрелба и залпът не закъсня. От такова малко разстояние се оказа ужасно ефективен. Около Хънтър заваляха греди и въжета.

— Не можем да понесем повече — тихо рече Лазю.

Хънтър си мислеше абсолютно същото.

— Колко оръдия са готови? — извика той.

Намиращият се под него дон Диего погледна към палубата.

— Шестнайсет!

— Значи ще стреляме с шестнайсет — каза Хънтър.

Нов залп ги улучи с ужасяващи последици. Корабът се разпадаше.

— Мистър Ендърс! — изрева Хънтър. — Пригответе се за обръщане!

Ендърс го изгледа невярващо. Обръщането сега означаваше галеонът да мине пред носа на испанския кораб — при това много близко до него.

— Пригответе се за обръщане! — отново изкрещя Хънтър.

— Готови за обръщане! — извика Ендърс.

Изумените моряци се хвърлиха към въжетата и яростно се заопитваха да ги разплетат.

Бойният кораб приближаваше.

— Триста и петдесет ярда — съобщи Лазю.

Хънтър почти не я чу. Вече не го интересуваше разстоянието. Погледна през мерника обвития в дим профил на испанския кораб. Очите му пареха и се пълнеха със сълзи. Примигна, за да ги махне, и отбеляза мислена точка върху корпуса на неприятеля. Ниско, непосредствено зад линията на носа.

— Готови за обръщане! Към подветрената страна! — изрева Ендърс.

— Готови за стрелба! — извика Хънтър.

Ендърс беше изумен. Хънтър го знаеше и без да го поглежда. Не откъсна очи от мерника. Смяташе да стреля, докато се извършва маневрата. Беше нещо нечувано, абсолютна лудост.

— Едно! — извика Хънтър.

През мерника видя как корабът му завива срещу вятъра, за да обърне и да се насочи към испанеца…

— Две!

Галеонът сега се движеше бавно, мерникът пълзеше едва-едва по мъгливия профил на бойния кораб. Покрай предните оръдейни люкове, последвани от голо дърво…

— Три!

Мерникът изпълзя към целта, но беше прекалено високо. Изчака галеонът да се спусне надолу — знаеше, че в същия момент бойният кораб ще се издигне малко и ще оголи по-голяма част от фланга си.

Чакаше, без да смее да си поеме дъх, без да смее да се надява. Испанският кораб леко пое нагоре и…

— Огън!

Корабът му отново се разтърси от мощния залп. Беше разпокъсан; Хънтър го чу и усети, но не можеше да види нищо. Изчака димът да се разсее и корабът да се изправи. Погледна.

— Майко Божия! — промълви Лазю.

В испанския кораб нямаше никаква промяна. Хънтър беше пропуснал целта.

— Проклет да съм в ада — изруга Хънтър и си помисли, че в думите му има странна истина. Всички бяха прокълнати и запратени в ада. Следващият залп на испанците щеше да ги довърши.

— Благороден опит — обади се дон Диего. — Благороден и храбър.

Лазю поклати глава и целуна Хънтър.

— Светците ще ни опазят — рече тя. По бузата й се стече сълза.

Смазващо отчаяние обхвана Хънтър. Бяха пропуснали последния си шанс. Той бе провалил всички. Нищо не им оставаше, освен да вдигнат белия флаг и да се предадат.

— Мистър Ендърс — извика той. — Вдигнете белия…

Замръзна — Ендърс танцуваше зад руля, пляскаше се по бедрата и се смееше гръмогласно.

После отдолу се разнесоха радостни викове. Артилеристите ликуваха.

Да не би всички да бяха полудели?

До него Лазю изпищя радостно и започна да се смее гръмко като Ендърс. Хънтър се обърна към испанския кораб. Видя как носът се вдига от една вълна — и пред очите му зейна грамадна дупка, с диаметър седем или осем фута, под ватерлинията. След това носът отново се заби във водата, скривайки пораженията.

Едва имаше време да осъзнае видяното, когато от надстройката на носа забълва дим. Кълбетата се появиха стряскащо внезапно. В следващия миг над водата проехтя експлозия.

Бойният кораб изчезна в огромно огнено кълбо, когато пламъците достигнаха барутния погреб. Взривът беше толкова силен, че „Ел Тринидад“ се разтресе. Последва втори и трети, испанският кораб се разпадаше пред очите им, за секунди. Хънтър видя откъслечни картини от унищожението — рухващи мачти; полетяло във въздуха оръдие, сякаш сграбчено от невидими ръце; целият корпус на кораба сякаш се сви в себе си, след което избухна навън.

Нещо се удари в гротмачтата над Хънтър и се стовари на главата му. Плъзна се по рамото му и падна на палубата. Той си помисли, че е някаква птица, но когато погледна надолу, видя човешка длан, откъсната при китката. На единия пръст имаше пръстен.

— Мили боже! — прошепна той и когато отново погледна към бойния кораб, видя нещо изумително.

Корабът беше изчезнал.

Изчезнал в буквалния смисъл — преди малко беше там, обхванат от пламъци и изпепеляващите кълба на експлозиите, но все пак там. А сега го нямаше. По водата се носеха горящи отломки, платна и греди. Сред тях се виждаха трупове на моряци, чуваха се писъците и виковете на оцелелите. А самият кораб го нямаше.

На борда на „Ел Тринидад“ хората му се смееха и подскачаха като луди. Хънтър се взираше като хипнотизиран във водата, където допреди малко се намираше испанският кораб. Сред горящите отломки забеляза труп, носещ се по корем. Беше на испански офицер — униформата му беше синя. Панталоните му бяха станали на парцали от взривовете и голият му задник стърчеше над водата. Хънтър впери поглед в голата плът; беше изумен, че гърбът е непокътнат, а от дрехите надолу не е останало нищо. Имаше нещо скверно в непредвидимостта и небрежността на пораженията. После, докато трупът се поклащаше на вълните, Хънтър видя, че е обезглавен.

Смътно усети, че екипажът на борда вече не ликува. Всички се бяха смълчали и се бяха обърнали към него. Той се вгледа в лицата им — уморени, изпоцапани, кървящи, с изпити от изтощението очи, но в същото време изпълнени с някакво странно очакване.

Гледаха го, сякаш очакваха да направи нещо. За момент Хънтър не можа да си обясни какво искат от него. И тогава усети нещо по бузите си.

Дъжд.