Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (38)

38.

Свирепият смъртоносен французин Андре Сансон не беше свикнал да изпитва страх и не се уплаши, когато видя потеглящата от брега лодка. Огледа я внимателно; от това разстояние виждаше, че в нея има шестима гребци и двама души на носа, но не можеше да определи кои са.

Очакваше някакъв номер. Англичанинът Хънтър беше коварен и щеше да използва коварството си, стига да можеше. Сансон знаеше, че не е умен като него. Собствените му таланти бяха по-животински, по-материални. Въпреки това беше уверен, че не съществува номер, който Хънтър би могъл да му изиграе. Беше сам на кораба и щеше да си остане сам и в безопасност до падането на нощта. Но по здрач щеше да получи свободата си или ще унищожи кораба.

А Сансон знаеше, че Хънтър за нищо на света не би позволил корабът да потъне. Беше положил огромни усилия, за да се добере до това съкровище. Би направил всичко, за да го задържи — дори би се съгласил да освободи Сансон. Французинът се чувстваше уверен.

Продължи да се вглежда в лодката. Когато тя приближи, Сансон видя на носа самия Хънтър заедно с някаква жена. Какво можеше да означава това? Заболя го главата от чудене какво ли е замислил англичанинът.

Но накрая се задоволи с мисълта, че номерата са невъзможни. Хънтър бе умен, но и това си имаше граници. А и би трябвало да знае, че дори от това разстояние може да бъде свален толкова бързо и просто, както човек прогонва кацнала на ръкава му муха. Сансон можеше да го убие, ако искаше. Но нямаше причина да го прави. Искаше единствено свободата си и оправдаване. А за целта Хънтър му трябваше жив.

Лодката приближи и Хънтър му махна весело.

— Сансон, свиньо френска!

Сансон му махна в отговор и се ухили.

— Хънтър, английска овча красто! — извика той с приветливост, каквато изобщо не изпитваше. Бе доста напрегнат и напрежението му се засили, когато си даде сметка колко небрежно се държи Хънтър.

Лодката достигна „Ел Тринидад“. Сансон се наведе леко над релинга, показвайки им арбалета си. Но не искаше да се навежда прекалено много, макар да изгаряше от желание да погледне в лодката.

— Защо си тук, Хънтър?

— Донесох ти подарък. Може ли да се качим?

— Само вие двамата — каза Сансон и отстъпи от релинга. Изтича бързо до другия борд, за да види дали не приближава втора лодка. Но в спокойната вода обикаляха само перките на акулите.

Обърна се и чу двама души да се катерят по борда на кораба. Насочи арбалета, когато жената се появи. Беше млада и адски красива. Усмихна му се почти свенливо и отстъпи встрани, за да направи място на Хънтър. Хънтър спря и погледна Сансон, който стоеше на двадесет крачки от него, стиснал арбалета.

— Не бих го нарекъл радушно посрещане — отбеляза Хънтър.

— Трябва да ме извиниш — отвърна Сансон. Погледна към момичето, после отново към Хънтър. — Направи ли нещо за изпълняване на исканията ми?

— Действам по въпроса. В момента сър Джеймс подготвя документите. Ще ти бъдат доставени след няколко часа.

— А каква е целта на това посещение?

Хънтър се изсмя.

— Сансон, знаеш, че съм практичен човек — рече той. — Знам, че държиш всички козове. Трябва да се съглася с всичко, което кажеш. Този път се показа твърде хитър дори за мен.

— Знам — отвърна Сансон.

— Някой ден — рече Хънтър и очите му се присвиха — ще те намеря и ще те убия. Обещавам ти. Но засега ти спечели.

— Това е някакъв трик — каза Сансон. Изведнъж осъзна, че нещо изобщо не е наред.

— Не е трик — отвърна Хънтър. — А мъчение.

— Мъчение ли?

— Точно така — каза Хънтър. — Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Така че за да прекараш следобеда приятно, ти доведох тази жена. Със сигурност ще се съгласиш, че е изключителна чаровница — за англичанка. Ще ти я оставя тук. — Хънтър се разсмя. — Ако ти стиска.

Сега бе ред на Сансон да се засмее.

— Хънтър, ти си слуга на самия Дявол. Не мога да имам жената и в същото време да си отварям очите на четири.

— Нека английската й прелест те измъчва — каза Хънтър, поклони се леко и прескочи релинга.

Сансон се заслуша в глухите удари на краката му по корпуса и чу как той скочи в лодката. След това Хънтър даде заповед да потеглят и се чу плясъкът на греблата.

Това е номер, помисли си Сансон. Хънтър искаше да го изиграе. Погледна жената — сигурно беше въоръжена.

— Лягай — изръмжа й той.

Тя го погледна объркано.

— Лягай! — повтори той и тропна с крак по палубата.

Тя легна, а Сансон приближи предпазливо и я претърси през дрехите. Нямаше оръжия. Но въпреки това бе сигурен, че това е номер.

Отиде при релинга и погледна към лодката, която се връщаше към брега. Хънтър стоеше на носа, обърнат към сушата, без да поглежда назад. Гребците бяха шестима. Всичко бе както на идване.

— Мога ли да стана? — попита момичето и се изкиска.

Сансон се обърна към нея.

— Да, ставай.

Тя се изправи и оправи дрехите си.

— Харесвам ли ви?

— За английска свиня — грубо отвърна той.

Без да каже нито дума повече, тя започна да се съблича.

— Какво правиш? — остро попита Сансон.

— Капитан Хънтър каза, че трябва да си сваля дрехите.

— Аз пък ти казвам да ги оставиш там, където са си — изръмжа Сансон. — И отсега нататък ще правиш каквото ти заповядам.

Огледа хоризонта във всички посоки. Виждаше се само отдалечаващата се лодка.

Трябва да е някакъв трик, помисли си Сансон. Трябва.

Отново погледна момичето. Тя облиза устни. Привлекателно създание. Къде ли можеше да я изчука? Къде щеше да е в безопасност. Даде си сметка, че ако се качат на надстройката на кърмата, ще може да наблюдава във всички посоки и пак да се наслади на английската курва.

— Ще се възползвам от капитан Хънтър — рече той. — И от теб също.

И я поведе към кърмата. Няколко минути по-късно отново получи изненада — това малко създание бе пищяща, страстна мръсница, която викаше, охкаше и забиваше нокти, за най-голямо удоволствие на Сансон.

— Толкова ти е голям! — ахна тя. — Не знаех, че на французите са им толкова големи!

Пръстите й болезнено одраха гърба му. Сансон беше щастлив.

Нямаше да е толкова щастлив, ако знаеше, че писъците й от удоволствие — които бяха щедро платени — представляваха сигнал за Хънтър, който висеше над ватерлинията на въжената стълба и гледаше бледите тела на акулите, които се стрелкаха във водата около него.

Хънтър висеше там, откакто лодката беше потеглила. На носа й имаше плашило, скрито преди това под седалките и извадено, докато Хънтър беше на борда.

Всичко бе минало точно според плана му. Сансон не бе посмял да се вглежда прекалено внимателно в лодката, а веднага щом тя потегли обратно, му се наложи да изгуби няколко минути, за да претърси момичето. Когато отново отиде да наблюдава лодката, тя се беше отдалечила достатъчно, за да не може той да разпознае плашилото. Ако беше погледнал директно надолу, щеше да види висящия там Хънтър. Но нямаше причина да го прави — пък и момичето бе инструктирано да го разсее колкото се може по-скоро.

Хънтър вися на въжетата доста време, преди да чуе страстните викове. Идваха откъм кърмата, точно както очакваше. Внимателно се изкатери до оръдейните люкове и се промъкна на долната палуба на „Ел Тринидад“.

Не беше въоръжен и първата му работа бе да си намери оръжия. Тръгна към склада, намери къс кинжал и два пистолета, които зареди много внимателно. После взе един арбалет и опъна тетивата му. Едва тогава тръгна по стълбата към горната палуба. Там спря.

Погледна към кърмата и видя Сансон да стои до момичето. Тя оправяше дрехите си, а французинът оглеждаше хоризонта. Беше се отдал на страстта само за няколко минути, но те бяха фатални. Хънтър гледаше как Сансон слиза по стълбата и крачи по палубата. Погледна на една страна, после на друга.

И изведнъж спря.

Погледна отново.

Хънтър знаеше какво гледа. Беше видял мокрите следи по корпуса, оставени от дрехите му. Те водеха до люковете на оръдията.

Сансон се обърна рязко.

— Кучка! — изкрещя той и стреля с арбалета по момичето, което още стоеше на кърмата. Беше разгорещен и не улучи. Тя изпищя и се скри долу. Сансон понечи да се втурне след нея, но като че ли размисли. Спря и презареди арбалета. После зачака, като се ослушваше.

Чуха се стъпките на бягащото момиче, после се затръшна врата. Хънтър предположи, че Ан Шарп се е заключила в някоя от каютите. Засега би трябвало да е в относителна безопасност.

Сансон се върна в средата на палубата и застана до гротмачтата.

— Хънтър — извика той. — Хънтър, знам, че си тук.

И се разсмя.

Засега преимуществото бе на негова страна. Стоеше до мачтата и знаеше, че се намира извън обсега на всеки пистолет от всяко разстояние. Чакаше. Обиколи предпазливо мачтата, като въртеше бавно глава. Беше нащрек, отваряше си очите на четири. Беше готов за всякаква тактика.

Хънтър действа нелогично — стреля с двата пистолета. Едната сачма се заби в гротмачтата и от нея се разлетяха трески, а втората улучи Сансон в рамото. Французинът изпъшка, но сякаш изобщо не забеляза раната. Завъртя се и стреля с арбалета. Стрелата профуча покрай Хънтър и се заби в стълбата.

Хънтър се втурна надолу по стълбите, а Сансон се затича след него. Зърна го за миг — беше извадил пистолетите си и ги бе насочил напред.

Хънтър се скри зад стълбата и затаи дъх. Видя как Сансон слезе тичешком и мина точно над главата му.

Французинът се озова на оръдейната палуба с гръб към Хънтър.

— Не мърдай — каза му Хънтър с леден глас.

Сансон не се подчини. Обърна се и стреля с двата пистолета.

Сачмите изсвириха над главата на Хънтър, който беше приклекнал. Той се изправи с готов за стрелба арбалет.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — каза той.

Сансон се ухили и вдигна ръце.

— Хънтър, приятелю. Беззащитен съм.

— Нагоре — с безизразен тон заповяда Хънтър.

Сансон тръгна по стълбата с вдигнати ръце. Хънтър видя ножа в колана му. Лявата ръка на французина посегна към него.

— Недей.

Ръката замръзна.

— Нагоре.

Сансон продължи, следван от Хънтър.

— Все пак ще те спипам, приятелю.

— Най-много да напипаш кол в задника си — обеща му Хънтър.

Двамата се качиха на горната палуба. Сансон отстъпи към мачтата.

— Трябва да поговорим. Трябва да бъдем разумни.

— Защо? — попита Хънтър.

— Защото скрих половината съкровище. Виж — каза Сансон и докосна златната монета на шията си. — Тук отбелязах къде се намира то. Съкровището от „Касандра“. Не те ли интересува?

— Интересува ме.

— Добре тогава. Имаме причина да преговаряме.

— Ти се опита да ме убиеш — каза Хънтър. Арбалетът в ръцете му не трепваше.

— Не би ли сторил същото на мое място?

— Не.

— Разбира се, че би го направил — рече Сансон. — Абсолютно дебелоочие е да го отричаш.

— Може би щях — каза Хънтър.

— Значи помежду ни няма изгубена любов.

— Не бих се изпречил на пътя ти.

— Щеше, ако имаше възможност.

— Не — каза Хънтър. — У мен има нещо, наречено чест…

Точно тогава зад него се разнесе женски глас:

— О, Чарлз, спипал си го…

Хънтър се обърна едва-едва, за да погледне към Ан Шарп, и в същия миг Сансон се хвърли напред.

Хънтър стреля автоматично. Тетивата избръмча, стрелата полетя със свистене през палубата. Улучи Сансон в гърдите, вдигна го във въздуха и го закова за гротмачтата. Французинът размаха ръце и потръпна.

— Постъпи несправедливо — изпъшка Сансон, от устните му капеше кръв.

— Напълно си го заслужи — отвърна Хънтър.

След миг Сансон издъхна и главата му клюмна напред. Хънтър извади стрелата и тялото падна на палубата. Той свали от шията му златната монета с надрасканата на нея карта на съкровището. Ан Шарп бе притиснала ръка към устата си и гледаше как Хънтър извлачи трупа до релинга и го хвърли през борда.

Тялото се понесе по водата.

Акулите започнаха да обикалят предпазливо около него. После една приближи и откъсна парче месо. Последва я втора, после трета; водата се покри с кървава пяна. Това продължи само няколко минути, след което кръвта се разнесе и повърхността отново се успокои. Хънтър извърна очи.