Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (35)

35.

Отведоха го в друга килия; явно тъмничарите в „Маршълси“ не си правеха труда да различават един затворник от друг. Хънтър седна на сламата и обмисли положението си. Не можеше да повярва какво се бе случило, беше така гневен, че не го свърташе на едно място.

Настъпи нощта и затворът утихна, чуваха се само въздишките и хъркането на затворниците. Хънтър също се унасяше, когато долови познат съскащ глас.

— Хънтър!

Надигна се.

— Хънтър!

Позна гласа.

— Уиспър — каза той. — Къде си?

— В съседната килия.

Всички килии се отваряха към коридора; Хънтър не можеше да види съседната, но чуваше достатъчно добре, ако притисне буза до каменната стена.

— Уиспър, откога си тук?

— От седмица, Хънтър. Съдиха ли те?

— Да.

— И те признаха за виновен?

— Мен също — изсъска Уиспър. — По обвинение в кражба. Беше скалъпено.

Кражбата, подобно на пиратството, се наказваше със смърт.

— Уиспър, какво се е случило със сър Джеймс?

— Казват, че бил болен — изсъска Уиспър. — Но не е. Здрав е, но го държат под стража в губернаторския дворец. Хаклет и Скот поеха нещата в свои ръце. Разправят на целия град, че умирал.

Явно Хаклет бе заплашил лейди Сара и я бе принудил да даде лъжливи показания, помисли си Хънтър.

— Има и още слухове — изсъска Уиспър. — Казват, че мадам Емили Хаклет е надула корема.

— Е, и?

— Ами излиза, че съпругът й, изпълняващият длъжността губернатор, изобщо не изпълнява съпружеските си задължения. Не му се удавало. Затова състоянието й не му дава мира.

— Ясно — рече Хънтър.

— Ти сложи рога на тирана, а това не е добре за теб.

— А Сансон?

— Пристигна сам, в спасителна лодка. Без никакъв екипаж. Разказа, че всички загинали в ураган и само той успял да се спаси.

Хънтър притисна буза към каменната стена и усети прохладната й влажна повърхност. Осигуряваше му нещо като твърдо удобство.

— Кой ден сме днес?

— Събота.

Разполагаше с два дни до екзекуцията. Въздъхна, седна и се загледа в решетките на прозореца и облаците, минаващи през бледата намаляваща луна.

 

 

Губернаторският дворец бе изграден от тухли и представляваше същинска крепост в северния край на Порт Роял. Сър Джеймс Алмънт лежеше трескав на легло в мазето, под силна охрана. Лейди Сара Алмънт сложи мокра кърпа на челото му и се замоли да започне да диша по-леко.

В същия момент в стаята влязоха мистър Хаклет и жена му.

— Сър Джеймс!

Алмънт погледна към заместника си с изцъклени от треската очи.

— Сега пък какво?

— Осъдихме капитан Хънтър. Ще бъде обесен в понеделник, като обикновен пират.

Лейди Сара се извърна. В очите й се появиха сълзи.

— Одобрявате ли това, сър Джеймс?

— Както… смятате… за добре… — рече сър Джеймс, с мъка си поемаше дъх.

— Благодаря, сър Джеймс. — Хаклет се разсмя, завъртя и излезе. Вратата се затръшна зад него.

Сър Джеймс моментално се надигна и се намръщи на Сара.

— Махни този проклет парцал от главата ми, жено. Имаме работа за вършене.

— Но, чичо…

— Мътните да го вземат, нищо ли не разбираш? Прекарах толкова години в тази забравена от бога колония, като чаках и финансирах каперски експедиции. И то за да доживея именно този момент — когато някой от буканиерите ми домъкне натоварен със съкровища донски галеон. И ето че това се случи, а ти не проумяваш какво означава, така ли?

— Не, чичо.

— Една десета ще отиде за Чарлз — обясни Алмънт. — А останалите деветдесет процента ще бъдат разделени между Хаклет и Скот. Помни ми думите.

— Но те ме предупредиха…

— По дяволите обясненията им, знам как стоят нещата. Четири години съм чакал този момент и няма да позволя да ме изиграят. Нито пък ще го позволят другите добри граждани на този, ъъъ, темпераментен град. Няма да позволя да бъда измамен от пъпчив морализаторски мошеник и надут военен некадърник. Хънтър трябва да бъде освободен.

— Но как? — попита лейди Сара. — След два дни ще го екзекутират.

— Старото куче няма да увисне от моята ръка, обещавам ти. Градът е с него.

— Това пък защо?

— Защото ако се върне, трябва да си плати борчовете, при това с лихвите. Борчове и към мен, и към други. Трябва само да бъде освободен…

— Но как? — повтори лейди Сара.

— Питай Ричардс — отвърна Алмънт.

— Аз ще питам Ричардс — обади се глас от сенките в дъното на стаята.

Лейди Сара рязко се извърна и видя Емили Хаклет.

— Имам сметки за уреждане — каза Емили Хаклет и излезе.

— Това ще бъде ли достатъчно? — попита лейди Сара, когато остана сама с чичо си.

Сър Джеймс се изсмя.

— И още как, скъпа. И още как. — Изсмя се отново. — Преди зазоряване в Порт Роял ще се лее кръв, помни ми думата.

 

 

— С радост ще помогна, милейди — каза Ричардс. Верният слуга седмици наред страдаше, че господарят му е поставен несправедливо под домашен арест.

— Кой може да влезе в „Маршълси“? — попита мисис Хаклет.

Беше виждала сградата отвън, но, естествено, не бе влизала в нея. Всъщност това бе невъзможно. Една високопоставена дама би трябвало да вирне нос и да се извърне от престъпността.

— Вие можете ли да влезете в затвора?

— Не, мадам — отвърна Ричардс. — Съпругът ви е поставил специална охрана. Веднага ще ме разпознаят и ще ми препречат пътя.

— Тогава кой?

— Жена — каза Ричардс.

Храната и необходимите лични вещи се носеха на затворниците от приятели и близки; такъв бе обичаят.

— Коя жена? Трябва да бъде умна и да избегне претърсването.

— Има само една, за която се сещам — каза Ричардс. — Мис Шарп.

Мисис Хаклет кимна. Спомняше си мис Шарп, една от тридесет и седемте осъдени жени, които пътуваха с „Годспийд“. Оттогава девойката бе станала най-популярната куртизанка в града.

— Погрижете се — каза мисис Хаклет. — Колкото се може по-скоро.

— И какво да й обещая?

— Кажете й, че капитан Хънтър ще я награди щедро и подобаващо. Не се съмнявам, че ще го направи.

Ричардс кимна, но явно се колебаеше.

— Мадам — рече той, — предполагам, че сте наясно с последиците от освобождаването на капитан Хънтър?

Жената отговори така студено, че по гърба на слугата полазиха ледени тръпки.

— Не само че съм наясно, но и го искам.

— Много добре, мадам — отвърна Ричардс и се измъкна в нощта.

 

 

В тъмното събралите се в Чоколата Хол костенурки излизаха на повърхността и тракаха със заострените си муцуни. Недалеч от тях мис Шарп игриво се дърпаше и с кикот се измъкна от пазача, който се мъчеше да опипа гърдата й. Прати му въздушна целувка и продължи към сянката на високата стена на „Маршълси“. Носеше гърне със супа от костенурка.

Друг пазач я изпрати до килията на Хънтър. Този беше груб и подпийнал. Спря с ключа в ключалката.

— Защо се колебаете? — попита тя.

— Коя ключалка се отваря без яко завъртане? — попита в отговор той и я изгледа похотливо.

— Онази, която е добре смазана — не му остана длъжна тя.

— Точно така, лейди, и за която има подходящ ключ.

— Предполагам, че ключът е у вас — рече тя. — Колкото до ключалката, това трябва да почака известно време. Оставете ме няколко минути с това гладно куче, после ще направим такова отключване, че никога няма да го забравите.

Пазачът се изкиска и отключи. Ан Шарп влезе. Вратата се затвори зад нея и резето щракна, но пазачът остана на мястото си.

— Няколко минути с този човек, както повелява благоприличието — каза тя.

— Т’ва не е позволено.

— На кого му пука? — попита тя, погледна го и облиза сладострастно устни.

Пазачът й се усмихна и се отдалечи.

Веднага щом останаха сами, тя остави гърнето на пода и се обърна към Хънтър. Той не я разпозна, но беше ужасно гладен, а миризмата на супата бе силна и примамваща.

— Извънредно сте мила — рече той.

— И представа си нямате колко — отвърна тя и с едно бързо движение вдигна полата си до кръста. Беше изумително похотлив жест, но още по-изумително бе онова, което се намираше отдолу.

За прасците и бедрата й беше привързан солиден арсенал — два ножа и два пистолета.

— Казват, че скритите ми части са опасни — рече тя. — И вече знаете, че е така.

Хънтър бързо взе оръжията и ги напъха в колана си.

— Сър, само не стреляйте преждевременно.

— Бройте ме за един от държеливите.

— И до колко да броя?

— До сто — отвърна Хънтър. — Обещавам ви.

Тя погледна в посоката, накъдето беше отишъл пазачът.

— Някой друг път ще проверя — каза тя. — Междувременно няма ли да бъда изнасилена?

— Мисля, че така е най-добре — отвърна Хънтър и я свали на пода.

Тя запищя и завика. Пазачът се върна тичешком, видя какво става и бързо отключи вратата.

— Ах ти, мръсен пират — изръмжа той, след което ножът в юмрука на Хънтър се заби във врата му и той заотстъпва назад, вкопчил се в острието под брадичката си. Измъкна го и кръвта плисна като съскащ фонтан. Мъжът се свлече мъртъв на пода.

— Бързо, лейди — каза Хънтър и помогна на Ан Шарп да се изправи.

Навсякъде около тях затворниците се бяха смълчали; бяха чули какво става, но не издадоха нито звук. Хънтър тръгна да отключва килиите, после предаде ключовете на други да довършат работата.

— Колко стражи има при портите? — попита той Ан Шарп.

— Видях четирима — отвърна тя. — И още дузина по бойниците.

Това беше проблем за Хънтър. Стражите бяха англичани, а сърце не му даваше да убива сънародници.

— Трябва да действаме с измама — рече той. — Привикай капитана.

Тя кимна и излезе в двора. Хънтър остана скрит в сенките.

Не се чудеше на самообладанието на тази жена, която току-що бе видяла как най-брутално убиват човек. Не беше свикнал с превземките и малодушието на жените, така модно във френския и испанския двор. Англичанките бяха лишени от сантименталност и решителни, в някои отношения повече и от мъжете. И това важеше с еднаква сила както за жените от простолюдието, така и за благородните дами.

Капитанът на стражата тръгна към Ан Шарп и в последния момент видя дулото на пистолета, подаващо се от сенките. Хънтър му направи знак да приближи.

— Чуйте ме добре — рече той. — Можете да заповядате на хората си да се предадат и да хвърлят мускетите си на земята, и всички ще останат живи и здрави. Можете и да се биете, и да умрете до един.

— Очаквах бягството ви, сър — отвърна капитанът на стражата. — И се надявам, че ще си спомните за мен в идните дни.

— Ще видим — отвърна Хънтър, без да обещава нищо.

— Командир Скот ще предприеме действия утре сутринта — с официален тон каза капитанът.

— Командир Скот няма да доживее до сутринта — отвърна Хънтър. — А сега избирайте.

— Надявам се, че ще си спомните…

— Може да си спомня да не ви прережа гърлото — прекъсна го Хънтър.

Капитанът на стражата извика на хората си да се предадат, а Хънтър наглеждаше заключването им в килиите на „Маршълси“.

 

 

След като даде заръките си на Ричардс, мисис Хаклет се върна при съпруга си. Той беше в библиотеката и пиеше след вечерята с командир Скот. В последните дни двамата бяха станали големи почитатели на губернаторската изба и се бяха заели да я унищожат, преди сър Джеймс да се възстанови. Вече бяха доста наквасени.

— Скъпа моя — каза съпругът й, когато тя влезе, — идвате в най-подходящия момент.

— Наистина ли?

— Наистина — рече Робърт Хаклет. — Тъкмо обяснявах на командир Скот как се сдобихте с дете от пирата Хънтър. Естествено, разбирате, че той скоро ще се люлее на вятъра, докато месата му не окапят от костите. Казаха ми, че в този отвратителен климат това става бързо. Но съм сигурен, че знаете какво е привързаност, нали? Всъщност, като стана дума за вашето прелъстяване, командир Скот не беше запознат с подробностите около случката. Тъкмо го информирах.

Мисис Хаклет се изчерви.

— Толкова е скромна — отбеляза Хаклет. В гласа му се прокрадваха гадни нотки. — Човек никога не би я помислил за обикновена проститутка. А ето че е точно това. Как мислите, колко струва благоволението й?

Командир Скот помириса напарфюмираната си кърпичка.

— Трябва ли да бъда откровен?

— Ама, разбира се, бъдете откровен. Напълно откровен.

— Прекалено е кльощава за обичайния вкус.

— Негово Величество доста я харесваше…

— Може би, може би, но това не е обичаен вкус, нали? Нашият крал има предпочитания към горещи жени с чужд произход…

— Тъй да бъде — раздразнено каза Хаклет. — Е, каква е цената й?

— Мисля, че би трябвало да не е повече от… е, като се има предвид, че е опитала кралското копие, може би повече… но в никакъв случай над сто реала.

Пламнала до уши, мисис Хаклет тръгна да излиза.

— Няма да присъствам на подобно нещо.

— Тъкмо обратното — каза съпругът й, скочи от стола и й прегради пътя. — Ще присъстваш, и още как. Командир Скот, вие сте джентълмен със светски опит. Готов ли сте да платите сто реала?

Скот изгълта виното си и се закашля.

— Не и аз, сър — рече той.

Хаклет сграбчи ръката на жена си.

— Каква цена предлагате в такъв случай?

— Петдесет реала.

— Готово! — съгласи се Хаклет.

— Робърт! — запротестира жена му. — Милостиви боже, Робърт…

Робърт Хаклет я зашлеви с такава сила, че тя прелетя през стаята и рухна в един стол.

— Е, командире — рече Хаклет. — Вие сте човек на честта. Приемам на доверие предложението ви по този въпрос.

Скот го погледна над чашата си.

— Ъ?

— Казах, че приемам на доверие предложението ви. Забавлявайте се добре за парите си.

— Моля? Имате предвид… — Скот посочи към мисис Хаклет, която се бе изцъклила от ужас.

— Точно така, и по-бързо, ако обичате.

— Тук? Сега?

— Именно, командире. — Много пиян, Хаклет се заклатушка през стаята и стовари ръка върху рамото на войника. — А аз ще наблюдавам, за собствено удоволствие.

— Не! — изпищя мисис Хаклет.

Викът й бе пронизително силен, но сякаш никой от двамата не я чу. Взираха се пиянски един в друг.

— Не съм сигурен, че т’ва е разумно — каза Скот.

— Глупости — отвърна Хаклет. — Вие сте джентълмен с репутация и трябва да пазите доброто си име. В края на краищата това е жена, достойна за крал — е, поне навремето беше достойна за крал. Дерзайте, човече.

— Проклет да съм — каза командир Скот и се изправи несигурно на крака. — Проклет да съм, ще го направя, сър. Каквото е добро за един крал, значи е добро и за мен. Ще го направя. — И започна да разкопчава панталона си.

Командир Скот бе страшно пиян и справянето с копчетата се оказа сложна задача. Мисис Хаклет започна да пищи. Съпругът й прекоси библиотеката и я зашлеви, като разцепи устната й. По брадичката й потече кръв.

— Една пиратска курва — или кралска — няма думата. Командир Скот, забавлявайте се.

И Скот тръгна към нея.

 

 

— Изведи ме — прошепна губернатор Алмънт на племенницата си.

— Но, чичо, как?

— Убий пазача — каза той и й подаде пистолет.

Лейди Сара Алмънт го взе нерешително и заразглежда непознатата вещ.

— Дърпаш това назад — показа й Алмънт. — Сега внимателно! Отиваш при вратата, искаш да излезеш и стреляш…

— Как да стрелям?

— Направо в лицето му. И без грешки, мила.

— Но, чичо…

Той я изгледа кръвнишки.

— Аз съм болен — каза й. — А сега ми помогни.

Тя направи няколко крачки към вратата.

— Право в гърлото — със задоволство каза Алмънт. — Заслужава си го, предателско куче.

Лейди Сара почука.

— Какво има, мис? — отвърна пазачът.

— Отворете — каза тя. — Искам да изляза.

Чу се вдигане на резе, последвано от метално изщракване и завъртане на ключ. Вратата се отвори. Лейди Сара видя за момент пазача — деветнадесетгодишен младеж, с невинна объркана физиономия.

— Както пожелаете, лейди…

Стреля в устните му. От гърмежа ръката й отскочи, а той отлетя назад. Завъртя се и се свлече на земята, а после се претърколи по гръб. Лейди Сара с ужас видя, че от лицето му не е останало нищо — само окървавено месо. Тялото продължи да се гърчи няколко секунди, после по крачола потече струйка урина, разнесе се миризма на изпражнения. След миг войникът замря.

— Помогни ми да стана — изпъшка губернаторът на Ямайка и с мъка се надигна в леглото си.

 

 

Хънтър събра хората си в северния край на Порт Роял, при основната суша. Непосредственият му проблем бе изцяло политически — да отмени присъдата срещу себе си. Колкото до практическия въпрос, след като беше избягал, хората от града щяха да се сплотят около него и нямаше да бъде хвърлен отново зад решетките.

Имаше и друг, не по-малко важен практически въпрос — да отговори на несправедливото отношение, тъй като репутацията му в града беше заложена на карта.

Повтори наум осемте имена:

Хаклет.

Скот.

Люишъм, съдията от Адмиралтейството.

Търговците Фостър и Пурман.

Лейтенант Додсън.

Джеймс Фипс, капитанът на търговски кораб.

И накрая, но не на последно място, Сансон.

Всеки от тях бе действал с ясното съзнание, че постъпва несправедливо, и смяташе да се облагодетелства от конфискацията на неговата плячка.

Законите на каперите бяха пределно ясни — подобни измами означаваха сигурна смърт и отнемане на дяла. Но в същото време той трябваше да убие неколцина високопоставени в града хора. Това нямаше да е никак трудно, но можеше да си навлече сериозни неприятности в бъдеще, ако сър Джеймс не излезе невредим от положението.

Ако сър Джеймс го биваше за нещо, отдавна трябваше да се е измъкнал на безопасно място. А междувременно Хънтър щеше да убие онези, които бяха излезли срещу него.

Малко преди зазоряване нареди на хората си да идат в Сините хълмове на север и да останат там два дни.

След което се върна в града, сам.