Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (12)

12.

До късно през нощта Хънтър следеше товаренето на кораба на светлината на факлите. Пристанищните такси в Порт Роял бяха високи; обикновен търговски кораб не можеше да си позволи да остане на кея повече от няколко часа, колкото да натовари или разтовари стоките си, но малкият слуп на Хънтър беше тук вече цели дванадесет часа, а не му бяха поискали нито пени. Тъкмо обратното — собственикът на дока Сайръс Питкин с най-голямо удоволствие предложи на Хънтър мястото и дори му предостави пет безплатни бъчви с вода, за да приеме щедрото предложение.

Капитанът прие учтиво. Знаеше, че Питкин не е от най-великодушните и щедрите; щеше да очаква някакъв подарък при завръщането на „Касандра“. И щеше да го получи.

По същия начин прие каца осолено свинско от мистър Оутс, фермер от вътрешността. Както и бъчонка барут от оръжейника мистър Ренфрю. Всичко мина с размяна на много любезности и точно преценяване на стойността на онова, което се получава и което се очаква.

Между всички тези представления Хънтър разпитваше всеки член на екипажа си и поръча на мистър Ендърс да ги прегледа за болести и да се увери, че са във форма, преди да им бъде позволено да се качат на борда. Освен това лично провери всички провизии, отвори всяка каца свинско, душеше съдържанието и потапяше ръка в тях, за да види дали са напълнени изцяло. Опита всяка бъчва вода и се увери, че запасите от сухари са свежи и без гъгрици.

При дълго океанско пътешествие бе невъзможно капитанът да прави лично подобни проверки. Такова плаване изискваше буквално тонове храна и вода за пътниците и голяма част от месото се товареше живо, квичащо и мучащо.

Каперите обаче плаваха различно. Малките им кораби бяха претъпкани с хора и провизиите бяха оскъдни. Каперът не очакваше да се храни добре по време на пътуването; всъщност понякога изобщо не се вземаше храна и корабът заминаваше с очакването да се сдобие с провизии при нападението на друг кораб или населено място.

Освен това каперите не бяха тежковъоръжени. Дългият седемдесет фута слуп „Касандра“ имаше четири малки топа на въртящи се постаменти, разположени по дължината на кораба. Тези оръдия бяха единственото му въоръжение и то не можеше да се сравнява дори с въоръжението на боен кораб от пети или шести клас. Каперите разчитаха на скоростта и маневреността — както и на плиткото газене — за да се изплъзнат от по-опасните си противници. Плаваха по-добре срещу вятъра от по-големите и тромави бойни кораби и навлизаха в плитки заливи и канали, където другите не можеха да ги преследват.

В Карибско море, където винаги на хоризонта се виждаше по някой остров с коралови рифове, каперите се чувстваха достатъчно сигурно.

Хънтър наглеждаше товаренето на кораба почти до зазоряване. От време на време се налагаше да отпраща любопитните зяпачи. Порт Роял гъмжеше от шпиони — испанските селища плащаха добри пари за изпреварващи новини за предстоящ рейд. Пък и Хънтър нямаше никакво желание хората да виждат необичайните запаси, които се товареха на кораба — топовете въже, сгъваемите куки и странните бутилки, наредени в сандъци от Чифутина.

Сандъците на Чифутина бяха увити в насмолен брезент и скрити в трюма, далеч от погледа и на самите моряци. Те бяха, както Хънтър бе обяснил на дон Диего, „нашата малка тайна“.

Зората пукваше, когато мистър Ендърс, все така жизнен и с пружинираща походка, дойде при Хънтър.

— Моля за извинение, капитане, но при склада има един еднокрак просяк, който се навърта там през по-голямата част от нощта.

Хънтър надникна към все още потъналата в мрак постройка. Доковете не бяха доходоносно място за просяци.

— Познаваш ли го?

— Не, капитане.

Хънтър се намръщи. При други обстоятелства щеше да изпрати човека при губернатора с молба да бъде окован за няколко седмици в затвора „Маршълси“. Сега обаче времето не беше подходящо — губернаторът спеше и нямаше да бъде очарован, че го безпокоят.

— Баса.

Огромният силует на Мавъра се материализира до него.

— Виждаш ли онзи просяк с дървения крак?

Баса кимна.

— Убий го.

Баса се отдалечи и Хънтър се обърна към Ендърс, който въздъхна.

— Мисля, че така е най-разумно, капитане — рече той и цитира старата поговорка: — По-добре пътуването да започне с кръв, отколкото да завърши с кръв.

— Боя се, че може да се нагледаме на предостатъчно кръв — отвърна Хънтър и отново се зае с работата си.

Когато половин час по-късно „Касандра“ вдигаше котва и Лазю следеше за плитчините на нос Пеликан на слабата утринна светлина, Хънтър погледна за последен път доковете и пристанището. Градът спеше спокойно. Фенерджиите гасяха осветлението на кея. Малцината изпращачи си тръгваха.

Хънтър забеляза носещото се във водата тяло на еднокракия просяк, обърнато с лицето надолу. Трупът се поклащаше на вълните, дървеният крак леко се удряше в един от подпорните стълбове.

Помисли си, че е поличба. Само че не беше сигурен дали е добра, или лоша.