Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (20)

20.

Следобедното небе бе изпъстрено с разпокъсани облаци, които посивяваха и потъмняваха с наближаването на вечерта. Въздухът беше влажен и неприятен. Точно тогава Лазю видя първата греда.

„Касандра“ продължи напред и не след дълго се озова сред десетки парчета дърво и останки от корабокрушение. Екипажът хвърли въжета и изкара някои от отломките на борда.

— Прилича на английски — отбеляза Сансон, когато на палубата се появи парче от напречна греда, боядисана в червено и синьо.

Хънтър кимна. Потъналият кораб бе с доста големи размери.

— Станало е неотдавна — рече той. Огледа хоризонта за някакъв знак за оцелели, но не откри нищо. — Нашите приятели доновете са ловували.

Парчетата дърво се блъскаха в корпуса на кораба още четвърт час. Екипажът бе угнетен; моряците не обичаха да виждат следи от подобни унищожения. Извадиха още една опорна греда и от нея Ендърс заключи, че корабът е бил търговски, вероятно бриг или фрегата, дълъг около стотина фута.

Така и не откриха следа от екипажа.

С падането на нощта времето ставаше все по-угнетяващо, докато не задуха шквал^[1]. Горещ дъжд забарабани в мрака по палубата на „Касандра“. Всички подгизнаха и прекараха една мизерна нощ. Към сутринта обаче небето стана ясно и чисто и когато се зазори, те видяха целта си на хоризонта, право пред носа.

От разстояние западната страна на остров Матансерос изглежда изключително негостоприемна. Вулканичните й контури са остри и назъбени и ако се изключи ниската растителност покрай брега, островът изглежда сух, кафяв и пуст, с подаващи се тук-там голи червеникавосиви скали. На него пада малко дъжд и тъй като се намира далеч на изток в Карибско море, ветровете на Атлантика непрекъснато шибат единствения му връх.

Екипажът на „Касандра“ гледаше без никакъв ентусиазъм приближаването на Матансерос. Стоящият на румпела Ендърс се намръщи.

— Септември е — рече той. — Явно никога не е по-зелен и по-гостоприемен от това.

— Така е — отвърна Хънтър. — Определено не е рай. Но на източния бряг има гора и изобилие от вода.

— А също и изобилие от папски мускети — отбеляза Ендърс.

— Както и папско злато — добави Хънтър. — След колко време ще акостираш?

— Вятърът е добър. Най-късно по пладне.

— Насочи се към заливчето — каза Хънтър и посочи единствената вдадена част по западния бряг — тясна ивица вода, известна като Заливът на слепеца.

Хънтър се зае да събере нещата, които трябваше да вземе малката група, която щеше да слезе на сушата. Дон Диего вече вадеше екипировката на палубата. Чифутина се вгледа късогледо в капитана.

— Много мило от страна на доновете — рече той. — Огледали са, но не са взели нищо.

— С изключение на плъховете.

— Ще ни свърши работа и нещо друго. Опосум или каквото и да е дребно животно.

— Ще се наложи — каза Хънтър.

Сансон стоеше на носа и се взираше във върха на Лерес. Оттук той изглеждаше абсолютно отвесен заоблен полукръг от гола червена скала.

— Няма ли обиколен път? — попита той.

— Единствените обиколни проходи ще са охранявани — отвърна Хънтър. — Трябва да минем през върха.

Сансон леко се усмихна. Хънтър отново се върна на кърмата при Ендърс и даде заповед след слизането на групата на брега „Касандра“ да отплава на юг, към съседния остров Рамонас. Там имаше малко заливче с прясна вода и слупът щеше да е защитен от евентуално нападение.

— Знаеш ли мястото?

— Да — отвърна Ендърс. — Знам го. Преди няколко години прекарах там седмица заедно с едноокия капитан Люишъм. Мястото си го бива. Колко време да чакаме там?

— Четири дни. Следобеда на четвъртия ден излез от залива и хвърли котва в дълбока вода. Вдигни платна в полунощ и се върни при Матансерос преди зазоряване на петия ден.

— И после?

— По изгрев-слънце иди право в залива и качи хората на галеона.

— И да мина покрай оръдията на крепостта?

— На петата сутрин те вече няма да представляват проблем за теб.

— Не съм по молитвите — каза Ендърс. — Но се моля да е така.

Хънтър го тупна по рамото.

— Няма от какво да се боиш.

Ендърс погледна към острова, но не се усмихна.

 

 

В обедната жега, когато въздухът не помръдваше, Хънтър, Сансон, Лазю, Мавъра и дон Диего стояха на тясната ивица бял пясък и гледаха как „Касандра“ се отдалечава. В краката им имаше над сто и двадесет фунта багаж — въже, абордажни куки, платнени клупове, мускети, бъчонки с вода.

Стояха мълчаливо известно време, вдишвайки изгарящия въздух. Накрая Хънтър се размърда.

— Да вървим — рече той и групата обърна гръб на морето и закрачи по брега.

Растящите покрай плажа палми и преплетени мангрови дървета изглеждаха непроходими като каменна стена. Каперите знаеха, че няма да могат да си проправят път през тази бариера — подобен опит означаваше да напреднат не повече от няколкостотин ярда след цял ден тежка и мъчителна работа. Обичайният начин да навлезеш в остров като този бе да намериш поток и да тръгнеш по него.

Знаеха, че в района трябва да има поток — това се предполагаше от самото съществуване на заливчето. Такива заливчета се образуваха поради прекъсване във външния риф, а това прекъсване означаваше, че от острова в морето се излива сладка вода. Тръгнаха по плажа и след около час откриха тясна вада, прорязваща кална пътека през зелената стена. Коритото на потока бе толкова тясно, че растителността се събираше над него и го превръщаше в затворен горещ тунел. Походът определено нямаше да е от лесните.

— Защо не потърсим по-добър път? — попита Сансон.

Чифутина поклати глава.

— Дъждовете тук са малко. Не ми се вярва да намерим нещо по-добро.

Групата тръгна по потока към вътрешността. Почти веднага жегата стана непоносима, въздухът — горещ и зловонен. Единственият звук бе от ударите на сабите им по клоните и цвърченето на птици и дребни животинки в зеления балдахин над главите им. Напредваха бавно. В края на деня, когато погледнаха назад, синият океан долу изглеждаше обезкуражаващо близо.

Продължиха напред, като спряха само колкото да хапнат набързо. Сансон бе майстор с арбалета и успя да свали няколко птици. Малко се поободриха, когато откриха изпражнения на диво прасе край потока, а Лазю събираше растения, които ставаха за ядене.

Нощта ги завари по средата на джунглата между морето и голите скали на Лерес. Въздухът стана малко по-прохладен, но те се намираха под зелените листа, където си беше почти толкова горещо, колкото и преди. Появиха се и комари.

Комарите бяха страховит неприятел. Идваха на толкова гъсти облаци, че човек можеше да ги усети на допир и скриваха от поглед и най-близките неща. Насекомите бръмчаха около каперите, впиваха се във всяка част от телата им, навираха се в ушите, носа и устата. Моряците започнаха да се мажат обилно с кал и вода, но това не им помогна особено. Не смееха да запалят огън, затова изядоха убития дивеч суров, а после поспаха неспокойно, облегнати на дърветата. Бръмченето на комарите не спря нито за миг.

На сутринта се събудиха оплескани в кал, спогледаха се и се разсмяха. Не приличаха на себе си — целите им лица бяха в огромни червени пъпки от ухапванията. Хънтър провери водата — една четвърт от запасите им бе свършила — и обяви, че трябва да пият по-малко. Продължиха напред с надеждата да намерят диво прасе, тъй като умираха от глад, но така и не попаднаха на едър дивеч. Маймуните бърбореха високо над тях, сякаш им се подиграваха. Моряците ги чуваха, но на Сансон не му се удаде възможност да стреля на сигурно.

В края на втория ден започнаха да чуват воя на вятъра. Отначало бе слаб, като далечен стон, но с приближаването към края на джунглата, където дърветата бяха по-нарядко и пътят стана по-лек, песента на вятъра зазвуча по-силно. Не след дълго го усетиха и макар бризът да бе добре дошъл, всички се спогледаха неспокойно. Знаеха, че вятърът ще се засили с приближаването им към отвесната стена на Лерес.

Беше късен следобед, когато най-сетне се добраха до каменистото подножие на скалата. Вятърът вече виеше като демон, дърпаше и развяваше дрехите им, шибаше лицата им и пищеше в ушите. Трябваше да крещят, за да се чуват един друг.

Хънтър погледна каменната стена пред тях. Беше така отвесна, както изглеждаше от разстояние, и дори по-висока, отколкото бе предполагал — четиристотин фута гола скала, шибана от толкова силен вятър, че отгоре непрекъснато се сипеха малки камъчета.

Направи знак на Мавъра да се приближи.

— Баса — изкрещя Хънтър, като се наведе към огромния мъж. — През нощта вятърът ще отслабне ли?

Баса сви рамене и направи скъпернически знак с два пръста — съвсем мъничко.

— Можеш ли да се изкатериш на тъмно?

Той поклати глава — не. После направи възглавничка с длани и положи глава върху нея.

— Искаш да го направиш сутринта ли?

Баса кимна.

— Прав е — обади се Сансон. — Трябва да изчакаме до сутринта. Тогава ще сме отпочинали.

— Не зная дали можем да чакаме — отвърна Хънтър.

Гледаше на север. На няколко мили от тях над спокойното море се виждаше широка сива ивица, а над нея — намръщени черни облаци. Фронтът на бурята бе широк няколко мили и бавно пълзеше към тях.

— Още една основателна причина — извика му Сансон. — Трябва да изчакаме да отмине.

Хънтър се обърна. Подножието на скалата се намираше на петстотин фута над морското равнище. На около тридесет мили на юг се виждаше Рамонас, но не можа да различи „Касандра“ — по това време слупът сигурно отдавна беше под закрилата на заливчето.

Хънтър погледна към бурята. Можеха да чакат цялата нощ и бурята да мине покрай тях. Но ако беше достатъчно голяма и бавна, рискуваха да изгубят цял ден и целият график отиваше по дяволите. А след три дни „Касандра“ щеше да влезе в залива, водейки петдесет души към сигурната им смърт.

— Започваме да се катерим сега — заяви Хънтър.

Обърна се към Мавъра, той кимна и отиде да вземе въжетата си.

 

 

Какво изключително усещане, помисли си Хънтър, докато държеше въжето и усещаше как то се опъва от време на време, докато Мавъра се катереше по скалата. Въжето беше дебело инч и половина, но високо горе приличаше на нишка от паяжина, а гигантското туловище на Мавъра се бе превърнало в петънце, което едва се различаваше на отслабващата светлина.

Сансон пристъпи до капитана и изкрещя в ухото му:

— Ти си побъркан. Никой от нас няма да преживее това.

— Да не те е страх? — извика му в отговор Хънтър.

— Аз не се страхувам от нищо — тупна се в гърдите Сансон. — Виж обаче останалите.

— Ще се справят — отвърна Хънтър. — Трябва да се справят.

Озърна се към наближаващата буря. Вече беше само на една-две мили от тях и във вятъра се усещаше влага. Внезапно въжето в ръцете му рязко се опъна, после още веднъж.

— Успял е — рече Хънтър. Погледна нагоре, но не видя Мавъра.

Момент по-късно отгоре се спусна второ въже.

— Бързо — каза Хънтър. — Багажа.

Завързаха всички запаси, прибрани в платнените торби, и дръпнаха въжето. Торбите поеха нагоре, като се блъскаха в отвесната стена. Един-два пъти вятърът ги издуха с такава сила, че отлетяха на пет или десет фута от скалата.

— Проклет да съм — промълви Сансон, когато видя това.

Хънтър погледна Лазю. Лицето й беше изопнато. Той нагласи брезентовия клуп през раменете й, както и втори през бедрата.

— Майко Божия, Майко Божия, Майко Божия — монотонно заповтаря Лазю.

— Чуй ме внимателно — извика Хънтър, когато въжето се спусна отново. — Дръж едното въже и остави Баса да те изтегли. Стой с лице към скалата и не гледай надолу.

— Майко Божия, Майко Божия…

— Чу ли ме? — извика Хънтър. — Не гледай надолу!

Тя кимна, без да престава да мърмори. След това пое нагоре, закачена за клупа. За момент не знаеше какво да прави и тромаво се вкопчи в другото въже. После се взе в ръце и по-нататъшното й изкачване мина без произшествия.

Следващ бе Чифутина. Той се взираше с празен поглед в Хънтър, докато той го инструктираше. Като че ли изобщо не го чуваше; приличаше на сомнамбул, когато се захвана за клупа и пое нагоре.

Закапаха първите дъждовни капки.

— Твой ред е — изкрещя Сансон.

— Не — отвърна му Хънтър. — Аз съм накрая.

И тогава заваля и вятърът се усили. Когато клупът отново се спусна, брезентът беше подгизнал. Сансон се намести и дръпна въжето, за да го издърпат. Докато потегляше нагоре, се обърна към Хънтър.

— Ако умреш, ще взема твоите дялове — извика той и се разсмя. Вятърът отнесе смеха му.

С приближаването на бурята по горната част на скалата запълзя мъгла. Сансон скоро изчезна от поглед. Хънтър зачака. Мина сякаш цяла вечност, преди да чуе мокрото шляпване на клупа наблизо. Отиде до него и се намести. Носеният от вятъра дъжд шибаше яростно лицето и тялото му, когато дръпна въжето да го изтеглят.

Щеше да запомни това изкачване до края на живота си. Нямаше представа къде се намира, защото изведнъж се озова в някакъв тъмносив свят. Различаваше единствено скалната повърхност на няколко инча пред себе си. Вятърът често го залюляваше далеч от стената, а после го запращаше обратно към нея. Въжетата, скалата, всичко наоколо бе мокро и хлъзгаво. Той държеше направляващото въже и се опитваше да стои с лице към скалата. Често губеше опора и се завърташе, като удряше болезнено раменете и гърба си.

Изкачването сякаш беше безкрайно. Хънтър нямаше представа дали е изминал половината от разстоянието, само част от него, или почти е стигнал. Напрегна слух да различи гласовете на другите, но чуваше единствено бесния писък на вятъра и плясъка на дъжда.

Усещаше вибрацията на въжето, докато го теглеха — равномерна и ритмична. Изкачваше се няколко стъпки, следваше пауза, после още няколко стъпки. После отново пауза. И отново малко нагоре.

Внезапно настъпи промяна. Вече не се изкачваше. Вибрирането на въжето се промени; усети го с тялото си посредством клупа. Отначало си помисли, че е някаква игра на сетивата, но после разбра какво се е случило — въжето, изкарало вече пет груби изкачвания по скалата, се беше разръфало и сега бавно и мъчително се опъваше.

Мислено го видя как изтънява и моментално сграбчи здраво водещото въже. В същия миг въжето с клупа се скъса и полетя, извивайки се като змия, тежко и мокро, към главата и раменете му.

Хватката на Хънтър около водещото въже се отпусна и той се смъкна няколко фута надолу — не можеше да определи колко точно. Опита се да прецени ситуацията. Беше залепил корем за скалата, а мокрият клуп около краката му висеше като мъртво тегло и опъваше и без това бодящите го ръце. Зарита, опитвайки се да се освободи от клупа. Беше ужасно. Заради клупа беше като спънат кон. Не можеше да използва краката си, за да намери опора; щеше да си виси тук, докато изтощението не го накара да пусне въжето и да полети надолу. Китките и пръстите му вече горяха от болка. Усети леко подръпване на водещото въже, но не се опитаха да го изтеглят нагоре.

Отчаяно изрита отново и тогава внезапен порив на вятъра го отдалечи от скалата. Проклетият клуп действаше като корабно платно и го дърпаше. Хънтър видя как скалата изчезва в мъглата — беше се озовал на десет-дванадесет фута от нея.

Изрита отново и внезапно олекна — клупът беше паднал, а той полетя обратно към скалата. Стегна се, за да посрещне удара, и когато дойде, той изкара въздуха от дробовете му. Хънтър нададе неволен вик и остана да виси, мъчейки се да си поеме дъх.

Накрая с едно последно огромно усилие се набра нагоре и притисна въжето до гърдите си. Обви крака около него за момент, за да даде почивка на ръцете. Дишането му се възстанови. Той опря крака на скалата и започна да се изкачва. Подхлъзна се и коленете му се удариха болезнено в камъка, но беше успял да се изкачи малко.

Направи го отново.

И отново.

И отново.

Умът му престана да функционира; тялото работеше автоматично, по свое собствено усмотрение. Светът наоколо стана съвсем тих. Не се чуваше плющене на дъжд, нито писък на вятър. Хънтър не чуваше абсолютно нищо, дори собственото си накъсано дишане. Светът бе сив и той се бе изгубил в тази сивота.

Дори не усети как нечии силни ръце го подхванаха под мишниците и го издърпаха по корем на равното. Не чу гласове. Не видя нищо. По-късно му казаха, че дори след като го положили на земята, тялото му продължило да пълзи напред като гъсеница, с притиснато в скалата окървавено лице, докато насила не го накарали да спре. Но в този момент той не знаеше абсолютно нищо. Дори не знаеше, че е оцелял.

* * *

Събуди се от веселото цвъртене на птици, отвори очи и видя зелени листа и слънчева светлина. Лежеше абсолютно неподвижно, движеше единствено очите си. Видя каменна стена. Намираше се в пещера, недалеч от входа й. Усети миризма на готвено — неописуем аромат — и понечи да седне.

Остра болка прониза всяка част от тялото му. Той изпъшка и отново се отпусна по гръб.

— Бавно, приятелю — разнесе се нечий глас. Сансон го доближи отзад. — Много бавно. — Наведе се и му помогна да се изправи.

Хънтър видя първо дрехите си. Панталоните му бяха така накъсани, че едва ги позна; през дупките се виждаше, че и кожата му не е в по-добро състояние. Ръцете и гърдите му бяха разранени. Той оглеждаше тялото си, сякаш беше някакъв чужд, непознат предмет.

— И лицето ти не е от най-красивите — рече Сансон и се разсмя. — Мислиш ли, че ще можеш да ядеш?

Хънтър понечи да отговори. Лицето му бе изтръпнало, сякаш носеше маска. Докосна бузата си и напипа дебела кора съсирена кръв. Поклати глава.

— Не искаш храна? Тогава пийни малко вода.

Сансон взе една бъчонка и му помогна да отпие. Хънтър с облекчение откри, че не го боли, когато гълта, но устните му бяха безчувствени, когато докосваха бъчонката.

— Не прекалявай — рече Сансон. — Не прекалявай.

Останалите също дойдоха.

Чифутина беше широко ухилен.

— Трябва да видиш гледката.

Хънтър внезапно изпита прилив на въодушевление. Искаше да види гледката. Вдигна натъртената си ръка към Сансон и той му помогна да се изправи. Това се оказа мъчително. Зави му се свят, когато болката го прониза през краката и гърба. После се почувства по-добре. Облегна се на Сансон, направи една крачка и трепна от болка. Изведнъж се сети за губернатор Алмънт. Помисли си за вечерта, когато се беше пазарил с него за рейда срещу Матансерос. Тогава бе така самоуверен, така спокоен, така дързък. Опита се да се усмихне жално при спомена. Но пак го заболя.

После гледката се разкри пред него и той моментално забрави за Алмънт, болежките и измъченото си тяло.

Намираха се пред входа на малка пещера, високо на източния ръб на хребета Лерес. Под тях бяха заоблените зелени скатове на вулкана, които се спускаха на повече от хиляда фута, за да изчезнат в гъстата тропическа джунгла. На самото му дъно имаше широка река, която се вливаше в залива при крепостта Пунта Матансерос. Спокойната вода в залива искреше на слънцето около галеона, привързан под прикритието на крепостта. Всичко беше изложено като на длан и Хънтър си помисли, че това е най-прекрасната гледка на света.