Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (31)

31.

Ураганът ги връхлетя свирепо. Само за няколко минути вятърът зафуча през такелажа със скорост над четиридесет възела и дъждът ги зашиба като камшик. Морето стана още по-бурно. Вълните бяха високи петнадесет фута — същински планини от вода, които заподмятаха бясно кораба. В един момент бяха високо във въздуха, яхнали гребена на вълната, секунди по-късно летяха надолу и стомасите им се преобръщаха, а водата се извисяваше високо над тях.

Всички на борда знаеха, че това е само началото. Вятърът, дъждът и вълнението щяха да станат много по-лоши и бурята щеше да вилнее часове, може би дни наред.

Всички се заеха да работят с енергия, каквато никой не би очаквал от така изтощени хора. Започнаха да разчистват палубата и да кърпят раздраните платна; мъчеха се да обърнат платното и да запушат дупките под ватерлинията. Работеха мълчаливо по хлъзгавите, играещи под краката им палуби; всеки ясно съзнаваше, че в следващия миг може да бъде изхвърлен през борда и никой да не забележи.

Но първата — и най-трудната — задача бе да балансират кораба, като върнат оръдията обратно на десния борд. Работата не беше от леките дори в спокойно време и при суха палуба. По време на буря, когато корабът загребваше вода и се накланяше на четиридесет и пет градуса, когато всяка повърхност и всяко въже бяха мокри и хлъзгави, задачата се превръщаше в непосилен кошмар. Но трябваше да се изпълни, ако искаха да оцелеят.

Хънтър ръководеше операцията. Местеха оръдията едно по едно. Главният проблем бе да се прецени вълнението и да се остави наклонът да свърши работата, докато мъжете се бореха с петстотинфунтовите топове.

Изгубиха първото оръдие — въжето се скъса и то полетя по наклонената палуба като снаряд, разби релинга и падна във водата. Хората бяха ужасени от скоростта, с която се случи това. Преметнаха около второто оръдие двойни въжета, но то също се отскубна, смазвайки озовал се на пътя му моряк.

През следващите пет часа се бориха с вятъра и дъжда, за да върнат оръдията по местата им и да ги закрепят здраво. Когато приключиха, всеки на борда на „Ел Тринидад“ бе така изтощен, че едва се държеше на краката си; моряците се вкопчиха като давещи се животни в греди и парапети, напрягайки малкото си останали сили, за да не бъдат пометени от вълните.

А Хънтър знаеше, че бурята тепърва започва.

Ураганът, едно от най-страховитите проявления на природата, бе открит от пътешествениците до Новия свят. Самата дума бе от езика на индианците араваки и се отнасяше за бури, каквито в Европа не вилнееха. Хората на Хънтър познаваха ужасната мощ на тези гигантски циклони и реагираха на страшната реалност с най-древните моряшки суеверия и обреди.

Зад руля Ендърс гледаше планините вода около себе си и казваше всички молитви, които бе научил на младини. В същото време стискаше зъба на акула на шията си и му се искаше да може да вдигне повече платна. В момента „Ел Тринидад“ се мъчеше с три платна, а това число носеше нещастия.

На долната палуба Мавъра извади камата си и поряза пръста си, после нарисува триъгълник с кръвта си. Постави едно перо в центъра му и го задържа там, докато шепнеше някакво заклинание.

На носа Лазю изхвърли буре осолено свинско през борда и вдигна три пръста във въздуха. Това бе най-древното суеверие от всички, макар тя да знаеше само старото моряшко поверие, че храна през борда и три пръста във въздуха могат по някакъв начин да спасят бедстващ кораб. Всъщност трите пръста символизираха тризъбеца на Нептун, а храната бе жертвоприношение на бога на океаните.

Самият Хънтър твърдеше, че презира подобни суеверия, но въпреки това се заключи в килията си, падна на колене и започна да се моли. Навсякъде около него мебелите се блъскаха от стена в стена, докато вълните подмятаха свирепо кораба.

Отвън бурята виеше с демонична ярост, галеонът скърцаше и издаваше протяжни стонове. Отначало Хънтър не чуваше никакви други звуци, но скоро се разнесе женски писък. После още един.

Излезе от каютата си и видя петима моряци да мъкнат лейди Сара към стълбата. Тя пищеше и се мъчеше да се отскубне от ръцете им.

— Спрете! — извика Хънтър и тръгна към тях. Вълните се разбиваха мощно и се изсипваха по палубата.

Моряците не смееха да го погледнат в очите.

— Какво става тук? — остро попита Хънтър.

Никой не отговори. Накрая лейди Сара изпищя.

— Искат да ме изхвърлят в океана!

Водачът на групата май бе Едуардс — стар морски вълк, ветеран от десетки каперски кампании.

— Тя е вещица — рече той и изгледа предизвикателно Хънтър. — Точно такава е, капитане. Никога няма да преживеем бурята, ако остане на борда.

— Стига глупости — отвърна Хънтър.

— Помни ми думата — каза Едуардс. — Никой няма да оцелее, ако остане на кораба, тя е истинска вещица, казвам ти.

— Откъде знаеш?

— Разбрах го веднага щом я видях — отвърна Едуардс.

— Какви са доказателствата ти? — не отстъпваше Хънтър.

— Този човек е луд — обади се лейди Сара. — Напълно побъркан.

— Какви са доказателствата? — извика Хънтър, за да бъде чут през воя на вятъра.

Едуардс се поколеба. Накрая пусна момичето и се обърна.

— Няма смисъл да говорим — каза той. — Но ми помни думата. Помни я.

И се отдалечи. Останалите се отдръпнаха един по един. Хънтър остана сам с лейди Сара.

— Идете в каютата си — каза й той. — Залостете вратата и стойте вътре. Не излизайте и не отваряйте вратата, каквото и да става.

Очите й бяха изпълнени с ужас. Тя кимна и тръгна към каютата си. Хънтър остана, докато не видя вратата зад нея да се затваря. След кратко колебание се качи на палубата, насред бушуващата стихия.

Под палубата бурята изглеждаше страховита, но горе надхвърляше всякакви представи. Вятърът го заблъска като невидим звяр, хиляди силни ръце задърпаха ръцете и краката му, мъчеха се да му отнемат всяка опора. Дъждът го шибна с такава сила, че той изкрещя от болка. През първите няколко секунди не виждаше почти нищо. Накрая различи Ендърс на руля, беше завързан здраво на мястото си.

Тръгна към него, като се държеше за опорното въже по дължината на палубата, и най-сетне стигна до завета на кърмовата надстройка. Взе второ въже, уви го около кръста си и се наведе към Ендърс.

— Как я караш?

— Криво-ляво — извика в отговор Ендърс. — Държим се и ще се държим още известно време, но става въпрос за часове. Направо усещам как коритото започва да се разпада.

— Колко часа ни остават?

Отговорът на Ендърс се изгуби в планината вода, която се стовари отгоре им и се пръсна по палубата.

Хънтър реши, че този отговор е достатъчен. Никой кораб не можеше да издържи дълго подобно бъхтене — особено сериозно повреден кораб.

Сама в каютата си, лейди Сара Алмънт огледа пораженията, направени от бурята и от моряците, които бяха нахълтали, докато тя извършваше приготовленията си. Внимателно, тъй като корабът се люлееше, тя изправи петте свещи и ги запали една по една. После нарисува пентаграм върху дъските и стъпи в него.

Беше много уплашена. Когато французойката мадам Дьо Рошамбо й бе показала последните моди в двора на Луи XIV, лейди Сара бе развеселена и дори се отнесе с присмех към тях. Но се говореше, че във Франция жени убивали новородените си деца, за да си осигурят вечна младост. Ако това бе така, може би малко магия щеше да спаси живота й…

Какво лошо имаше? Затвори очи, докато бурята виеше около нея.

— Ненаситнико — прошепна, усещайки думата на устните си. Погали се и коленичи в пентаграма. — Ненаситнико. Ненаситнико, ела при мен.

Палубата рязко се наклони, свещите се плъзнаха на една страна, после на друга. Лейди Сара трябваше да спре, за да ги улови. Всичко това бе много разсейващо. Колко трудно е да си вещица! Мадам Дьо Рошамбо не й бе казвала нищо за заклинания на кораб. Може би не действаха. Може би всичко бе просто френски измишльотини.

— Ненаситнико… — изстена тя и отново се погали.

И тогава й се стори, че чува как бурята утихва.

Или беше само плод на въображението й?

— Ненаситнико, ела при мен, вземи ме, обладай ме…

Представи си нокти, почувства как вятърът развява нощницата й, усети присъствие…

И вятърът замря.