Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (26)

26.

Четири дни по-късно видяха чудовището. Плаването покрай веригата на Малките Антили минаваше без премеждия. Вятърът бе добър, морето — спокойно; Хънтър знаеше, че са вече на близо сто мили на юг от Матансерос, и с всеки изминал час дишаше все по-леко.

Екипажът му бе зает да приведе галеона във възможно най-добра форма. Испанските моряци бяха държали „Ел Тринидад“ в окаяно състояние. Такелажът беше протрит; на места платната бяха изтънели, другаде бяха дори разкъсани. Палубите бяха мръсни, а трюмовете воняха от отпадъците. Имаше много работа за вършене, докато плаваха на юг покрай Гваделупа и Сан Марино.

По обед на четвъртия ден винаги бдителният Ендърс забеляза промяна във водата. Посочи през десния борд и каза на Хънтър:

— Виж там.

Хънтър се обърна. Водата бе спокойна и гладка като огледало, със съвсем слаби вълнички. Но само на стотина ярда от кораба под нея се движеше нещо. Беше се насочило към тях, при това с невероятна бързина.

— Каква скорост развиваме? — остро попита Хънтър.

— Десет възела — отвърна Ендърс. — Майко Божия…

— Щом се движим с десет, онова нещо вдига двайсет — рече Хънтър.

— Най-малко двайсет — съгласи се Ендърс. Хвърли поглед към екипажа. Никой не го бе забелязал.

— Обърни към сушата — каза Хънтър. — Изкарай ни на плитко.

— Кракените^[1] не обичат плитчини — отвърна Ендърс.

— Да се надяваме, че си прав.

Съществото под водата приближи и мина на около петдесет ярда от кораба. Хънтър зърна нещо мъртвешки сивкавобяло и подобие на пипала. След миг съществото изчезна. Отдалечи се, направи кръг и отново се върна.

Ендърс се плесна по бузата.

— Сънувам — каза той. — Трябва да сънувам. Кажи ми, че не е истина.

— Истина е — отвърна Хънтър.

Лазю, която се намираше в коша на гротмачтата, изсвири. Тя също беше видяла създанието. Хънтър погледна към нея и поклати глава, давайки й знак да мълчи.

— Слава богу, че не извика — рече Ендърс. — Само това ни липсва, нали?

— Към плитчините — мрачно каза Хънтър. — И по-бързо.

Загледа как водата отново се надига.

Застанала на наблюдателницата на гротмачтата, Лазю се намираше високо над бистрите сини води и ясно видя приближаването на кракена. Сърцето й се качи в гърлото — това бе легендарно създание от моряшките песни и детските приказки за мореплаватели. Малцина обаче бяха виждали такова същество и преживяването изобщо не й харесваше. Сърцето й сякаш спря, докато наблюдаваше как нещото се връща с плашеща скорост и се надига към повърхността, докато приближаваше „Ел Тринидад“.

Когато чудовището се озова съвсем близо, тя го видя цялото. Кожата му беше мъртвешки сива. Имаше остра муцуна, масивно тяло с дължина най-малко двадесет стъпки, а зад него — сноп дълги пипала, сякаш от главата на Медуза. Съществото мина под кораба, без да докосва корпуса, но вълните от движението му разлюляха галеона. После Лазю го видя да се появява от другата страна и да се гмурва в сините дълбини на океана. Тя избърса потта от челото си.

Лейди Сара Алмънт излезе на палубата и видя Хънтър да наднича през релинга.

— Добър ден, капитане — каза тя.

Той се обърна и леко й се поклони.

— Мадам.

— Пребледнял сте. Всичко наред ли е?

Без да си направи труда да й отговори, Хънтър се втурна към другия край на задната палуба и отново се надвеси над водата.

— Виждаш ли го? — попита стоящият зад руля Ендърс.

— Какво да вижда? — попита лейди Сара.

— Не — отвърна Хънтър. — Гмурна се.

— Под нас трябва да има около трийсет фатома — каза Ендърс. — Плитко е за подобно нещо.

— Какво нещо? — нацупи хубавите си устни лейди Сара.

Хънтър отиде при нея.

— Може да се върне — каза Ендърс.

— Така е — отвърна Хънтър.

Лейди Сара местеше поглед от единия към другия. Двамата мъже бяха плувнали в пот и много пребледнели.

— Капитане, аз не съм моряк. Какво означава всичко това? — настоя тя.

Напрегнатият Ендърс избухна:

— Кръв Божия, жено, току-що видяхме…

— … поличба — побърза да каже Хънтър и изгледа остро кормчията. — Поличба, милейди.

— Поличба? Да не би да сте суеверен, капитане?

— Тъй вярно, много е суеверен — обади се Ендърс и се загледа в хоризонта.

Лейди Сара тропна с краче.

— Ясно е, че няма да кажете какво не е наред.

— Точно така — усмихна й се Хънтър. Имаше чаровна усмивка, въпреки че беше така пребледнял. Лейди Сара си помисли, че може да бъде направо вбесяващ.

— Може и да съм жена, но настоявам… — започна тя.

В същия момент Лазю извика:

— Платно на хоризонта!

Хънтър вдигна далекогледа и видя квадратните платна да се подават над хоризонта зад кърмата. Обърна се към Ендърс, но кормчията вече раздаваше заповеди да опънат всички платна на „Ел Тринидад“. Вдигнаха брамселите и фока и галеонът набра скорост.

Дадоха предупредителен изстрел за „Касандра“, която бе на четвърт миля пред тях. Не след дълго малкият слуп също вдигна всички платна.

Хънтър отново погледна през далекогледа. Платната на хоризонта не бяха станали по-големи, но и не се смаляваха.

— Кръв Божия, от едно чудовище на друго — обади се Ендърс. — Как се справяме?

— Държим се — отвърна Хънтър.

— Трябва възможно най-скоро да излезем от този маршрут.

Хънтър кимна. „Ел Тринидад“ се движеше добре благодарение на вятъра от изток, но курсът му го отклоняваше прекалено много на запад, към веригата острови от дясната им страна. Скоро щяха да попаднат на плитчини и трябваше да променят курса. За всеки кораб това означаваше поне временна загуба на скорост. А за галеон с оскъден екипаж това означаваше голяма загуба на скорост.

— Можеш ли да обърнеш? — попита Хънтър.

Ендърс поклати глава.

— Не смея, капитане. Хората са твърде малко.

— Какъв е проблемът? — попита лейди Сара.

— Тишина — сряза я Хънтър. — Слезте долу.

— Аз няма…

— Долу! — изрева й той.

Тя се дръпна назад, но не се подчини. Отдалечи се на известно разстояние и загледа това, което й приличаше на странен спектакъл. Морякът Лазю се спусна по такелажа с грациозност на котка; движенията му бяха почти женски. И тогава за своя най-голяма изненада лейди Сара забеляза притиснатата от вятъра блуза на Лазю, под която ясно изпъкваха гърди. Значи милият джентълмен всъщност бе жена! Но тя нямаше време да се замисли над това, защото Хънтър, Лазю и Ендърс вече се бяха събрали и водеха оживена дискусия. Хънтър посочи преследващия ги кораб и веригата острови отдясно. Посочи безоблачното небе и слънцето, което вече се спускаше към хоризонта. Лазю се мръщеше.

— Към кой остров ще се насочиш? — попита тя.

— Кат — отвърна Ендърс и посочи голямо парче суша нататък по веригата.

— Маймунският залив?

— Да — каза Ендърс. — Маймунският залив.

— Познаваш ли го? — попита Хънтър.

— Да, но беше преди години, при това е от наветрената страна. Каква е луната?

— Трета четвърт — каза Хънтър.

— И няма облаци — отбеляза Лазю. — Лошо.

Всички закимаха и заклатиха мрачно глави. После Лазю попита:

— Падаш ли си по рисковете?

— Знаеш, че си падам — отвърна Хънтър.

— Тогава заповядай смяна на курса и да видим дали ще можем да избягаме на онзи кораб. Ако успеем, всичко е наред. Ако ли не, ще се справим някак.

— Разчитам на очите ти — каза Хънтър.

— Наистина разчитай — отговори Лазю и отново се закатери по въжетата към наблюдателния си пост.

Лейди Сара не разбра нищо от разговора, макар че ясно долови напрежението и тревогата. Остана при релинга, загледана към хоризонта — платната на преследващия ги кораб се виждаха и с просто око. Хънтър отиде при нея. След като решението бе взето, изглеждаше по-спокоен.

— Не разбрах нито дума от разговора ви — призна тя.

— Просто е — рече Хънтър. — Виждате ли кораба зад нас?

— Да.

— А острова ей там? Остров Кат?

— Да.

— Там има залив, наричат го Маймунския. Той ще бъде първото ни убежище, стига да се доберем до него.

Тя погледна към преследващия ги кораб, после към острова.

— Но островът е съвсем близо, не би трябва да има никакъв проблем.

— Виждате ли слънцето?

— Да…

— То залязва на запад. След още час водата така ще заблести от лъчите му, че сиянието ще бъде болезнено за очите. И няма да можем да видим плитчините, докато приближаваме към залива. В тези води корабът не може да плава срещу слънцето, без да рискува да се натъкне на корал.

— Но Лазю каза, че познава залива.

— Да, но заливът е от наветрената страна. А това означава, че е изложен на бурите и силните течения от открития океан, а те се променят. Пясъчните плитчини могат да се изместват за седмици, дори за дни. Така че Маймунският залив може и да не е такъв, какъвто го помни Лазю.

— О… — Лейди Сара замълча за момент. — Тогава защо да се опитваме да стигнем до него? Не сме спирали през изминалите три нощи. Можем да продължим през нощта и да избягаме от кораба в тъмното.

— Има луна — мрачно рече Хънтър. — Трета четвърт, няма да изгрее преди полунощ. Но ще бъде достатъчна, за да могат да ни проследят — ще разполагаме само с четири часа пълен мрак. Няма да им избягаме за толкова кратко време.

— Тогава какво ще правите?

Хънтър вдигна далекогледа и огледа хоризонта. Преследващият ги кораб бавно ги настигаше.

— Ще опитам да стигна до Маймунския залив. Срещу слънцето.

— Готови! — извика Ендърс и корабът зави по вятъра, бавно и тромаво променяйки курса. Трябваше му цял четвърт час, за да може да плава отново с пълна скорост, а през това време платната на преследвача станаха много по-големи.

Докато се взираше през далекогледа, Хънтър усети нещо потискащо познато в тези платна.

— Да не би да…

— Какво, сър?

— Лазю! — извика Хънтър и посочи към хоризонта.

Лазю вдигна далекогледа си.

— Що за кораб е според теб?

— Старият ни приятел! — извика тя.

Ендърс изстена.

— Корабът на Казала? Черният кораб?

— Точно той.

— Кой го командва сега? — попита Ендърс.

— Боскет, французинът. — Хънтър си спомни стройния сдържан мъж, когото бе видял на кораба в Матансерос.

— Чувал съм за него — каза Ендърс. — Спокоен и опитен моряк, разбира си от работата. — Въздъхна. — Жалко, че точно той е донът на мостика. Можехме да изкараме и по-добър късмет.

Испанците бяха прочути с некадърното си плаване.

— Колко остава до сушата?

— Цял час — отвърна Ендърс. — Може и повече. Ако проходът е тесен, ще се наложи да свалим някои от платната.

Това щеше да намали скоростта им още повече, но нямаше какво да направят. Ако искаха да са в състояние да управляват кораба в тези опасни води, трябваше да скъсят платната.

Хънтър погледна към преследващия ги боен кораб. Променяше курса си и платната му се наклониха, докато обръщаше към подветрената страна. Изгуби темпо за момент, но не след дълго отново се движеше с пълна скорост.

— Ще бъде на косъм — каза той.

— Точно — съгласи се Ендърс.

Горе Лазю протегна лявата си ръка. Ендърс смени курса, като я наблюдаваше, докато тя не отпусна ръка. После продължи напред. Малко след това Лазю вдигна дясната си ръка, този път полусвита.

Ендърс отново смени курса, завивайки леко надясно.